Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 28.04.2016 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВО,
ІІА състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА РУБИЕВА
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
при секретаря Е.В., като
разгледа докладваното от съдия Петрова в.гр.дело № 16795 по описа за 2015 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.10.2015г , постановено по гр.д. № 47638/2013г СРС, 38-ми състав е отхвърлил
предявените обективно кумулативно съединени искове , предявени от Б.С.С. против
„Р.”ЕАД за установяване на нищожност поради неравноправност на договорни клаузи
– чл. 4, ал.2 от
договор за банков кредит от 14.08.2007г и за връщане от банката на суми ,
получени без основание поради нищожността на клаузата на чл.4,ал.2 от договора
и представляващи заплатени в завишен размер
месечни вноски поради едностранното повишаване на размера на дължимата
се възнаградителна лихва - иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД. СРС, 38-ми състав е възложил
разноските по спора съобразно изхода от делото и доказаните разноски от
страните.
За да постанови
решението си СРС, 38-ми състав е приел, че клаузата на чл.4,ал.2 от договора
за банков кредит между страните дава право на банката едностранно да променя размера на договорната
лихва , а оттам и на дължимата се месечна вноска, но с оглед договорката , че
тази промяна става при промяна на пазарните условия намира приложение
разпоредбата на чл.144,ал.3, т.1 от ЗЗП, тъй като основанието за промяна е
поставено извън волята на търговеца.
Решението на СРС, 38-ми състав е обжалвано с въззивна жалба от ищеца, изцяло.
Въззивникът
поддържа,че решението на СРС е неправилно , поради неправилно приложение на материалния
закон- чл.143 и чл.144 от ЗЗП. Въззивникът оспорва възражението на ответника за
погасяване по давност на част от вземанията му по искова молба. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да
постанови ново, с което исковата претенция да бъде изцяло уважена. Претендира разноски по
делото, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна- ответник пред СРС е депозирал отговор на въззивната жалба, с който
жалбата се оспорва. Въззиваемата банка счита, че решението на СРС, 38-състав е
правилно и законосъобразно. Оспорва твърдението за неравноправност на клаузата
на чл.4,ал.2 от договора за банков кредит между страните. Поддържа и
направеното възражение за погасяване на част от исковата претенция по давност.
Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по
делото.
В о.с.з. страните се представляват. Въззивникът поддържа жалбата
си, моли
исковете да бъдат уважени, претендира разноски.
Въззиваемата страна
оспорва жалбата. Заявява,че решението на СРС, 38-ми състав е правилно и
законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски,
направени пред въззивната инстанция.
Въззивникът
прави възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Съгласно разпоредбата на
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269,изр.2 от ГПК
по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е
обвързан от посоченото от страната във
въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е задължителното тълкуване на закона дадено с
ТР №1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК на ВКС- т.т.1 и 4.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо .
Настоящият
съдебен състав приема, че иска за
установяване на нищожност на договорни клаузи, като неравноправни , е неоценяем
иск и съответно неговото разглеждане е в
компетенцията на районен съд като първа инстанция и окръжен съд/ в случая СГС/
като въззивна инстация. В случая ищецът атакува договорна клауза като нищожна,
но не оспорва наличието на действително правно основание за банката да получава
възнаградителна лихв. Ищецът оспорва начина , по който е уредена едностранната
промяна на тази лихва. Валидността на клаузата на чл.4.1 от договора е
безспорна , а именно тя урежда правото на банката да получава възнаградителна
лихва. Оспорена е клаузата даваща право на банката едностранно и по твърдения
безконтролно да променя размера на лихвата. Ето защо не може да се приеме, че с
предявения иск ищецът оспорва съществуването на договора, респективно
договорната клауза, пораждаща основно
право на банката, поради което и правило на чл.69,т.4 от ГПК за оценяемост на
исковата претенция не е приложимо. Оспорването само на механизъм за промяна на
договорното съдържание прави предявеният иск за установяване на нищожност на
договорна клауза - неоценяем и в този смисъл е и задължителната практика на ВКС
- опр. 449/2015г по ч.т.д. № 1596/2015г на ВКС, ІТО, постановено по реда на чл.
274,ал.3 от ГПК.
С оглед
изложеното настоящият състав на СГС приема извод, че родовата подсъдност на
предявените искове е съобразена и постановеното решение по предявените искове
от СРС е допустимо.
Като краен резултат,
първоинстанционното решение е неправилно по съображения посочени във въззивната жалба. С оглед
развитите въззивни съображения съдът приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са искове за установяване
на нищожност поради неравноправие на договорна клауза – иск с правно основание
чл.26,ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.146 вр. чл.143 от ЗЗП и за връщане на сума,
получена от ответника без основание- осъдителен иск с правно основание
чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД .
Против
разпределената по делото доказателствена тежест няма въззивни доводи.
Между страните не се
спори,че ищецът е заплатил на ответника
суми, в размер по- голям от дължимия се
съобразно договореното за периода по договор за банков кредит от 14.08.2007г. Спорът е дали има основание
банката да получи тези суми, платени в по- висок от договорения размер.
Страните по делото не спорят, че се намират в договорни отношения
, породени от договор за банков кредит , двустранно подписан на 14.08.2007г . Съгласно договора банката предоставя на ищецът
като кредотополучател кредит, обезпечен с ипотека, в размер на 99 608.13лв за потребителски
нужди. Не
се спори,че кредитът е усвоен. Кредитополучателят е поел задължения да върне
кредита чрез заплащане на месечни вноски от 697.67лв в срок до 10.08.2032г. Страните са
договорили , че за периода на ползване на кредита кредитополучателят
дължи лихва в годишен размер на 6.90%, която представлява СБР/стойност на
банковия ресурс, определен от банката/ и 2.40 пункта годишна надбавка/ чл.4.1
от договора /. Съгласно чл.4.2 от същия договор
при промяна на пазарните условия банката може едностранно да промени
лихвата в частта СБР, за което изготвя нов погасителен план/чл.4.3/
Договорът е
анексиран на 04.07.2013г , когато страните постигат съгласие, че ищецът е
погасил главницата по договора за кредит до сумата от 61 006.53лв, която
сума ще погасява на месечни вноски първата от 714.07лв , а следващите всяка от
540.20лв за периода до 10.08.2032г
От изслушаната ССчЕ се установява как се е
променял лихвения процент , дължим се по договора за банков кредит между
страните, каква сума банката е получила поради тази промяна в повече, какви
суми е платил като лихва ищецът през процесния период, имало ли е намаления на
вноската и в какъв размер. Установява се, че по първоначален погасителен план
за процесния период ищецът е следвало да плати 81982.21лв, от които 41978.83лв-
главница и 40003.38лв- лихва , а банката е осчетоводила като заплатени
92515.29лв, от които 39246.29лв- главница и 53269.12лв- лихва. Установява се
още, че банката е изчислявала лихвата , дължима се от ищеца с надбавка от 1.9,
а не както е договорено 2.4 пункта годишно.
Предвид
изложеното настоящият състав на СГС приема, че
без валидно основание банката е
изменяла лихвените проценти, а оттам и месечните вноски дължими се от ищеца за
погасяване на банковия кредит по договор от 14.08.2007г. Това е така защото
клаузата на чл.4.2, на която се позовава банката като даваща й основание за
едностранно изменение на лихвения процент по договора за банков кредит е
нищожна като неравноправна.
Съгласно действаща към
момента на сключване на договора за банков кредит нормативна уредба- чл. 143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в
договор, сключван с потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи,че
клауза от договора или ОУ , която го ползва
, е индивидуално уговорена. Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с
видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП
, като изброяването е примерно.
В разпоредбата
на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се прилагат правилата на
чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи.
В случая пред въззивната
инстанция не се поддържа спор ,че страните по договора за банков
кредит от 14.08.2007г са потребител и
търговец по смисъла на пар.13
,
т.т.1 и 2 от
ДР на ЗЗП. Следователно регламентацията по ЗЗП е приложима в
отношенията между страните.
Настоящият съдебен
състав приема , че атакуваната клауза на чл.4.2 от договора за банков кредит от 14.08.2007 г., предвиждаща
възможност за банката – ответник едностранно да изменя годишния лихвен процент
по кредита в частта СБР определен в договора като лихва в размер на 6.90%,
от която 2.40пункта твърда надбавка, при промяна на пазарните условия, е
неравноправна клауза. Общото формулиране на договорната клауза дава възможност
за значително неравновесие при
упражняването на правата и задълженията на банката и кредитополучателя, като клаузата,
така формулирана, не отговаря на изискването за добросъвестност и е несъмнено
неравноправна съобразно чл.143 от ЗЗП, което води до нейната нищожност съгл. чл.146 от ЗЗП, при условия ,че
банката не е провела доказване на обстоятелството ,че клаузата е индивидуално
договорена. Настоящият съдебен състав приема, че не са налице
основанията за прилагане на изключенията от правилата на чл.143 от ЗЗП, уредени
в чл.144 от същия закон.
За да
възприеме този извод въззивната инстанция съобразява следното :
На първо място
доколкото в
чл.146,
ал.1 от ЗЗП
е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите,
в които те не са уговорени индивидуално, следва на първо място да се отговори
на въпроса дали клаузата на чл.4.2 от договора за кредит от 14.08.2007г е индивидуално уговорена с потребителя или не.
Установява се, че чл.4.2 е част от
съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит, а не е част от Общи условия , изработени
от банката. Съгласно
чл.146,ал.4 от ЗЗП в тежест на банката е да установи,че клаузата на чл.4.2 от
договора, която я ползва , е индивидуално уговорена с ищеца. Такива твърдения
по делото са наведени, но не се подкрепят от нито едно доказателство, събрано
по надлежен ред. Липсват по делото
доказателства и за това ищецът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието на чл.4.2 от договора. С оглед
разпределената доказателствена тежест съдът следва да приеме, че атакуваната от
ищеца договорна клауза не е индивидуално договорена. Установяването в процеса на обстоятелството, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на
ответника,
който следва главно и пълно, по един категоричен начин да установи , че
оспорената договорна клауза е част от договорното
съдържение в
резултат на обсъждане между страните и постигане на съгласие на
потребителя по отношение на нейното съдържание. Фактът, че ищецът се е съгласил
да сключи договора, в които се съдържа и процесната клауза на чл.4.2 не означава, че договорната клауза е
индивидуално договорена. Следва да се съобрази и обстоятелството , че
кредитополучателят е икономически по -слабата страна и не е задължително да е
правно грамотен. Именно затова банката, като търговец, действащ професионално
дължи на своя съконтрахент добросъвестност, проявна форма на която е
индивидуалното обсъждане на такива клаузи , даващи едностранни права на банката
като съконтрахент по договор. Отново в защита на потребителя и като проявна
форма на добросъвестност е изискването банката да представи своите условия на
кредитополучателя по ясен и недвусмислен
начин/ чл.147 от ЗЗП/. По делото не се установява индивидуална договореност на
оспорената договорна клауза, не се установява кредитополучателят да е имал възможност да влияе върху съдържанието
й при сключване на договора за банков кредит, поради което и процесната клауза би била нищожна на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП , ако се установи, че е неравноправна.
По делото не
се установява яснота и недвусмисленост на клаузата на чл.4.2 от договора между
страните. Това е така, защото от гореизложените мотиви се установява , че
ищецът е поел задължение да заплаща цена на отпуснатите му в кредит средства в
размер на годишна липва в размер на 6.90%, от които СБР, определян от банката и
2.40пункта надбавка. СБР е променливата величина в размера на годишната лихва и
съгласно чл.4.2 от договора, банката може да променя едностранно СБР при
промяна на пазарните условия. От изложеното може да се направи извод, че нито
са посочени ясни и обективни основания за изменение на СБР , а оттам и на
размера на лихвата и месечната вноска, нито е посочено съответното съотношение
на промяната на „пазарните условия” и промяната на СБР, т.е. липсва и яснота и
недвусмисленост на клаузата. С клаузата на чл.4.2 е предвидено при неясно точно
какви условия, наречени пазарни, банката
да има право да променя възнаградителната лихва, която й се дължи. Липсва
основание да се приеме, че терминът „ пазарни условия” създава обективен
критерий , даващ право на банката едностранно да изменя лихвените условия , независещ от волята на
банката. Липсва договорена възможност при такова изменение на условията по кредита
кредитополучателя , за да не бъде обвързан от тях, да има право предсрочно да издължи дълга си, като защита от неравноправие
на клаузите на договора. Действително към момента на сключването на договора за
банков кредит банката не е имала задължение за предоставяне на методика за
изчисляване на лихвен процент, тъй като такова изискване е въведено с чл.33а от ЗПК/ДВ бр.58 2010г/ , но поставянето на единствен критерий за увеличаване на
лихвения процент от пазарни условия, е твърде общо като понятие, неуточнено
като вид, размер , последици. Банката не е посочила какво тя разбира под
пазарни условия, за да може да се направи извод, че пазарните условия са обективни обстоятелства,
независещи от волята и интереса на банката и са съобразени с нормативната уредба,
при която действа и формира печалба банката. Не е уточнено и това, какво
изменение на пазарните условия, води до
необходимост от увеличаване на общия лихвен процент и как се определя с колко
пункта следва да бъде увеличен лихвения процент.
По изложените съображения се налага извода, че клаузата на чл.4.2 от договора от 14.08.2007г не отговаря на
изискванията за добрсъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя и е във вреда на потребителя. Оспорената
договорна клауза противоречи на добросъвестността, не е ясна и недвусмислена и отговаря на условията на общата разпоредба на чл.143 от ЗЗП за неравноправна клауза.
Доколкото може
да се приеме,че едностранната промяна на дължимата се лихва по договор за
банков кредит на основания, посочени, но неконкретизирани в договора
представлява неравноправна клауза от вида на посочените в чл.143 т. 10 и т.12
от ЗЗП следва съдът да провери дали тази договорна клауза не попада в
предметния обхват на разпоредбата на чл.144 от ЗЗП. От гореизложените мотиви се установява,че
изключенията, визирани в чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗЗП не са приложими към
разглежданата договорна клауза. Това е
така, защото няма договорена възможност за потребителя- кредитополучател
в случая, да прекрати незабавно действието на договора за банков кредит, за да
не се обвърже от изненените в негов ущърб договорни условия . Липсва и
основание да се приеме, че изменението на договорната лихва се осъществува на
основания извън контрола и волята на банката, доколкото няма яснота какво точно
е „пазарни условия” според банката и как
те влияят на СБР, като част от договорната лихва по кредита. Със задължителните за първоинстанционните и
въззивните съдилища решения №424/2015г по гр.д. № 1899/2015г на ВКС, ІV ГО и № 77/2015 по гр.д. №
4452/2014г на ВКС ІІІГО при тълкуване на
разпоредбата на чл.144 от ЗЗП е изяснено,че основния критерии за приложението
на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е
изменението на цената на договора / в случая възнаградителната лихва дължима се
на банката/ да се дължи на външни обстоятелства, породени от въздействието на
свободния пазар и/или държавен регулатор и за да се прецени дали спорни клаузи отговарят на тези
изисквания те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин. Именно липсата на яснота и конкретика
в случая с договорката на чл.4.2 прави същата клауза, нерегулирана от
разпоредбата на чл.144,ал.3, т.1 от ЗЗП и съответно неравноправна клауза по
смисъла на чл.143 от ЗЗП.
С оглед
изложеното съдът следва да приеме,че на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП , че процесната договорна клауза е неравноправна
и нищожна. Предявеният
иск за установява на нейната нищожност следва да бъде изцяло уважен.
Уважаването на
предявеният иск по чл. 26,ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл.143 от ЗЗП и установяването
на нищожността на клаузата на чл.4.2 от договора между страните от 14.08.2007г
прави доказан по основание и предявения иск по чл.55,ал.1пр.1 от ЗЗД. Предвид
дадените с ППВС № 1/79г предаването на нещо при изначална липса на основание в
хипотезата на чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД е налице винаги когато към момента на
престацията липсва основание за разместване на благата. Даденото по нищожен
договор, респективно въз основа на нищожни договорни клаузи, попада в
хипотезата на дадено при начална липса на основание и на осн. чл.55,ал.1,пр.1
от ЗЗД подлежи на връщане.
По отношение
на размера на даденото при изначална липса на основание, респектино сумата ,
която ответникът дължи да върне съдът кредитира заключението на ССчЕ, приета в
о.с.з. на 07.10.2014г- отговор на въпроса поставен от ищеца в ИМ. В този пункт
ССчЕ дава отговор на въпроса за
процесния период от 10.09.2007г до 10.12.2013г какво е дължал ищеца по
първоначален погасителен план към договора от 14.08.2007г, т.е. съобразно
договореното между страните, без никакви промени в техните договорки, и какво
реално е заплатил , а банката е осчетоводила. В отговор на поставения въпрос и
при съобразяване на плащането направено от ищеца на 04.07.2013г, което е
безспорно между страните, вещото лице дава заключение, че ищецът е следвало по
първоначални договорки да заплати за процесния период 81982.21лв , а е заплатил
92515.29лв. В последващите точки от заключението си вещото лице е посочило
още,че размерът на месечните вноски дължими се от ищеца е единствено въз основа
на промените от банката на компонента СБР, като част от договорната лихва. Ето защо съдът приема, че вследствие на
нищожността на клаузата на чл.4.2 от договора, установена по- горе, ищецът е
надплатил сума за процесния период в размер от 10 533.08лв, която се явява
получена без основание от банката ответник . На осн. чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД
банката дължи връщане на посочената сума на платеца- ищец.
Ирелевантно
към спора е установеното обстоятелство,че банката е начислявала изначално на
ищеца надбавка в занижен размер, а не в договорения. Съгласно чл.20а от ЗЗД
договорът има силата на закон за страните по него и банката не е имала никакво
основание да изменя договорения с ищеца размер на надбавката, съответно от това
самоволно изменение не може да черпи права за себе си. Следва да се посочи
още,че за определяне на размера на надплатеното от ищеца следва да се вземе предвид първоначално
договореното между страните по договора от 14.08.2007г, а не измененията
правени в съдържанието на договора от банката без основание- независимо дали на
нищожно основание или без никакво формално
договорено основание.
За пълнота на
мотивите съдът следва да посочи още, че по делото се установява, че банката не
само е увеличавала размера на СБР като компонент от договорената годишна лихва,
но и е намалявала размера на СБР. Липсата на яснота и конкретика на клаузата на
чл.4.2 от договора е основание да се приеме,че същата е неравноправна. Не е
ясно какви изменения и на кои условия, възприемани от банката като пазарни,
водят до изменение на размера на лихвения процент – увеличаване или намаляване.
Ето защо няма основание да се приеме извод, че тъй като банката е изменяла
размера на лихвения процент и към увеличаване и към намаляване, то клаузата на
чл.4.2 от договора е равноправна и действителна. Последиците от приложението на
клаузата на чл.4.2 от договора не са единствено условие да се приеме, че
клаузата е нищожна , поради което и посоченото от банката обстоятелство, че е
имало изменения и в полза на потребителя не дава отражение на валидността на
договорната клауза.
С оглед
изложеното състав на СГС приема,че предявеният иск по чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД е
доказан по основание и по размер до 10 533.08лв. Исковата претенция е
заявена в по- нисък размер , което прави искът доказан по размер.
С оглед
уважането на предявеният осъдителен иск съдът следва да разгледа направеното
възражение за изтекла погасителна давност за част от исковата претенция-
възражението е частично основателно.
Вземането на ищеца по иска се основава на
неоснователно обогатяване. Съгласно ППВС № 1/79г – т.7- погасителната давност
за вземане по чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД
започва да тече от деня на получаване на престацията и е петгодишна, съгласно
чл.110 от ЗЗД. Исковата молба е
депозирана в деловодството на СРС на 18.11.2013г поради което следва да се
приеме,че погасени по давност са вземанията на ищеца, недължимо платени на
банката ответник за периода преди 18.11.2008г. С оглед представения погасителен
план съдът приема,че последното вземане падежирано преди 18.11.2013г и погасено
по давност е това с падеж 10.11.2008г. Като съобразява изслушаната ССчЕ съдът
приема,че за периода от 10.09.2007г до 10.11.2008г са погасени по давност заплатените без основание падежирани вноски в
размер на 1081.14лв. С оглед уваженото възражение за погасяване по давност на
част от исковата претенция съдът приема,че предявеният иск по чл.55,ал.1, пр.1
от ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 9245.19лв. Над посочената сума предявеният осъдителен
иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
Изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат. Постановено решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен предявения установителен иск за нищожност на
договорна клауза и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.55 от ЗЗД за сумата
от 9245.19лв и тези искове следва да бъдат уважени. Решениетоследва да бъде
потвърдено в частта, с която е отхвърлен осъдителния иск за сумата над
9245.19лв, но по съображения за изтекла погасителна давност на вземането на
ищеца.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право
на разноски пред двете съдебни инстанции за уважената част от исковете има ищецът.
Същият претендира разноски и доказва такива в размер на 1453.10лв- пред СРС за
д.т. , заплатено адв. възнаграждение и депозит за вещо лице и 206.53лв- за д.т.
по въззивната жалба. С оглед уважената част от исковете ищецът има право на разноски в размер на
1505.35лв.
Ответната
банка претендира разноски, които й се дължат съобразно отхвърлената част от
иска по чл.55,ал.1 от ЗЗД. Банката доказва разноски в размер на 1980лв, от
които две юрк възнаграждения изчислени по реда на чл.7,ал.2, т.4 от НМРАВ от по
840лв и 300лв- депозит за в.л. пред СРС. С оглед отхвърлената част от иска по
чл.55 от ЗЗД на банката се дължат разноски в размер на 199.27лв.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение от 07.10.2015г , постановено по гр.д. № 47638/2013г на СРС, 38-ми състав, в частта , с която са отхвърлени предявените от Б.С.С. против „Р.”
ЕАД искове за установяване на нищожност поради неравноправие на клаузата на
чл.4.2 от договор за банков кредит от 14.08.2007г и за осъждане на банката да
заплати на ищеца сумата от 9245.19лв- получена при начална липса на основание
за периода от 18.11.2008г до 10.12.2013г , както и в частта, с която Б.С. е
осъден да заплати на Р. ЕАД разноски за сумата над 199.27лв и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по иск предявен от Б.С.С. с ЕГН ********** против „Р.” ЕАД с ЕИК
********, че клаузата на чл.4.2 от договор за банков кредит между страните от
14.08.2007г е нищожна като неравноправна, на осн.чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД вр. чл.
143 и чл.146,ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Р.” ЕАД с ЕИК
******** да заплати на Б.С.С. с ЕГН ********** сумата от 9245.19лв, на осн.
чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД като получена от банката без основание за периода от
18.11.2008г до 10.12.2013г , ведно със законната лихва върху главницата считано
от 18.11.2013г до окончателното изплащане на същата, както и да му заплати
сумата от 1505.35лв- разноски по делото на осн. чл.81, вр. чл.78,ал.1 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 07.10.2015г , постановено по гр.д.
№ 47638/2013г на СРС, 38-ми състав в останалата обжалвана част, с която
е отхвърлен иска по чл.55,ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради изтекла погасителна
давност.
Решението подлежи
на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.280,ал.1 от ГПК в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/