Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19.08.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 2064 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 176910 от 20.07.2017 год., постановено
по гр.дело № 48853/2013 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, е отхвърлен предявения
от „С.“ ООД, ЕИК ********, срещу Г.Р.Й., ЕГН ********** установителен иск с
правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.535 ТЗ, че Г.Р.Й. дължи на „С.“
ООД, ЕИК ********, сумата от 9142 евро, което вземане произтича от издаден от Г.Р.Й.
запис на заповед от 20.12.2011 г. с падеж 20.03.2012 г., за която сума е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело №
8605/2013 г. на СРС, 59 състав. С решението на съда е осъдено „С.“ ООД, ЕИК ********,
да заплати на Г.Р.Й., ЕГН **********, сумата от 1030 лв.- разноски, както и са
възложени разноските на заявителя по гр.дело № 8605/2013 г. в негова тежест. С
решение от 04.06.2018 г., постановено в закрито заседание по гр.дело №
45853/2013 г. по описа на СРС, 158 състав е допусната поправка на явна
фактическа грешка в диспозитива на решение № 176910 от 20.07.2017 год., по
гр.дело № 48853/2013 г. на СРС, 158 състав, като в абзац първи, ред
четвърти, вместо „ 9142 евро“, да се чете „2556,45 евро“.
Срещу решението на СРС, 158
с-в е постъпила въззивна жалба от „С.“ ООД, ***, подадена чрез
адв. М.М. с искане същото да бъде
отменено изцяло, и вместо него да бъде постановено решение, с което да бъде
уважен предявения установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. В жалбата
се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в
нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник Г.Р.Й., чрез пълномощника си адв.М.С.оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски
по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни процесуалноправни норми на
закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми
на закона- чл. 535 от ТЗ. С оглед на което същото се явява неправилно, като в
тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в
мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу
ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, иск с правно основание чл.535 от ТЗ. Съдът приема, че изводите
на първоинстанционният съд не са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
Доводите в жалбата на въззивника- ищец са изцяло основателни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предявен е от ищеца срещу ответника иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, за признаване за
установено, че в полза на ищеца съществува парично вземане в размер на сумата
от 2556,45 евро, представляваща част от сумата по запис на заповед, издаден на
20.12.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2013 г.
В настоящия случай ищецът основава
вземането си срещу ответника на основание менителничен ефект - процесния запис
на заповед, издаден на 20.12.2011 г. Записът на заповед е едностранна, абстрактна
правна сделка, при която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати
определена сума пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и
доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.
Съдът приема, че основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от
съдържанието на волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените
в разпоредбата на чл.535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е
годен да породи задължението по него. И обратно- съгласно разпоредбата на
чл.536, ал.1 от ТЗ не е "запис на заповед" документ, който не съдържа
всички реквизити изрично посочени в чл.535 от ТЗ. Допустимите изключения от
правилото на чл.536, ал.1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в ал.2-4 на
същата законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск /по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК/ и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК основание за възникване на вземането
му /менителнично задължение по процесния запис на заповед/, съдът е длъжен
служебно да прецени наличието на всички задължителни съгласно закона реквизити
на процесния запис на заповед. Съдът приема, че процесния запис на заповед, на
който ищецът основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане.
На следващо място, записът на заповед е
разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която
участват две лица – издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я
регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на
заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е
при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва
пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед -
обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той
отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът /приемателят/ по
една менителница.
Прекият
менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа
на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед.
Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като
ответник по него е прекият длъжник – издател на записа на заповед. Чрез прекия
иск кредиторът може да претендира плащане на задължението по менителничния
ефект, т.е. определената в съдържанието на записа на заповед парична сума и
евентуално законна лихва за забава от датата на предявяване на записа на
заповед за плащане. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която
основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за
действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има
определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички
елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в
чл. 536, ал. 2, ал.3 и ал.4 от ТЗ.
На следващо място, съгласно задължителните
разяснения дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. по
т.дело № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС, предмет
на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото по иска по чл.422 ГПК се определя
от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо
на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на основание
запис на заповед. В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор
доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен
от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При
въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка
от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и
са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването,
съответно несъществуването на вземането. Според мотивите на тълкувателното
решение, тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК. Ако
страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със
записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или
във връзка, с които е издаден менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди
в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното
правоотношение, независимо от коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да
разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване
на вземането по издадения като гаранция запис на заповед. Според приетото в
т.17 на цитираното тълкувателно решение, ищецът не е задължен да разкрива
съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение на което е
издаден записът на заповед от ответника. При въведено твърдение на ищеца с
исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат
правилата за разпределение на доказателствената тежест. С въвеждането на такова
твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ГПК, то подлежи на
доказване, но по правилото на чл.154 ГПК- всяка от страните доказва фактите, на
които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното,
съответно за отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна
функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането
си основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е
обуславящо предмета на защита на ответника. Ищецът носи доказателствената
тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед.
След
постановяване на тълкувателното решение е формирана съдебна практика на ВКС.
Така с решение № 202/09.12.2014 г. по т.дело № 600/2012 г. съставът на ВКС, ТК,
І т.о. приема, позовавайки се на т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че
ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането, по която е
предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуване
на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника като
издател, по повод или във връзка, с които е издаден записа на заповед. При
въведена от ответника кауза и поддържайки твърдението, че не е получил
договорената по заема сума, той носи доказателствената тежест за установяване
на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, че е
предоставил договорената сума, ответникът следва да докаже връзката между
процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението по което е
поддържал, че обезпечава с менителничния
ефект. С решение № 17/16.02.2015 г. по т.дело № 116/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. е
прието, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в
исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл.422,
ал.1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца – поемател от задължението да
доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за
издаване на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно
в процеса възражение за несъществуването на вземането по записа на заповед,
основано на каузално правоотношение с издателя.
Съдът приема, че когато по делото нито поемателят,
нито издателят на записа на заповед не докажат твърдяното от тях каузално
правоотношение и връзката му със записа на заповед, това не е основание да се
откаже плащане по менителничния ефект и не е основание да се отхвърли като
неоснователен искът с правно основание чл.422 ГПК, тъй като предмет на иска е
вземането по менителничния ефект. В настоящия случай, ищецът в исковата молба
не е въвел твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечение на
съществуващо каузално правоотношение. В процесния случай, в отговора на
исковата молба, ответникът е въвел твърдение, че е налице каузално
правоотношение между страните- договор/ договор за лизинг на лек автомобил,
сключен на 20.12.2011 год. между ищеца, като лизингодател и ответника, като
лизингополучател/, за което като обезпечителна сделка служел процесния запис на
заповед. В конкретния случай, ответникът въвеждайки твърдение, че записът на
заповед е издаден да се гарантира изпълнението на процесния договор за лизинг
на лек автомобил, сключен между страните по делото, носи доказателствената
тежест за доказване на тези свои твърдения. Ищецът носи доказателствената
тежест да докаже само редовен от външна страна запис на заповед. Съгласно
решение № 248/23.01.2015 г. по т.дело №3437/2013 г. на ВКС, І т.о. в
производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът носи тежестта да установи само
редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение от
установяването на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би
имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би
твърдял и доказал различна от действителната каузална причина за издаване на
ценната книга. За посочване на кауза, но не доказването й, ищецът не би могъл
да бъде санкциониран с отхвърлянето на иска основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на ответника. В процесния случай, тъй като
ищецът не е въвел с исковата молба каузално правоотношение във връзка, с което
да е издаден записа на заповед, ответникът трябва да докаже връзката между
процесния запис на заповед и сключването между страните по делото на договор за
лизинг на лек автомобил на 20.12.2011 г. Доказателства в тази насока от страна
на ответникът не са ангажирани по делото.
По изложените
съображения вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение съществува,
като предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск с правно основание чл.535
от ТЗ е основателен и следва да се уважи, като се признае за установено
съществуването на вземане по запис на заповед от 20.12.2011 год., в
претендирания от ищеца размер от 2556,45 евро, ведно със законната лихва от 27.02.2013
г./ датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК/, в полза на „С.“ ООД, *** срещу Г.Р.Й.. В
процесния случай, като е отхвърлил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с
правно основание чл.535 от ТЗ, въпреки редовността на записа на заповед при
недоказано от ответникът възражение за връзката между записа на заповед и договор
за лизинг на лек автомобил от 20.12.2011 г., СРС е постановил неправилно
решение. С оглед на което решението, следва да бъде отменено, като вместо това се
постанови друго, с което спорът следва да бъде разрешен по същество с
признаване за установено по отношение на ответника, че вземането за сумата от 2556,45
евро по записа на заповед съществува. Решението следва да бъде отменено и в
частта за разноските, като на ищеца следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
основателно направени разноски в производството по делото пред първата съдебна
инстанция, включително и за заповедното производство, общо в размер на сумата
от 700 лв.
По
отношение на разноските за въззивното производство:
При
този изход на въззивника- ищец на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,ал.1
от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за
въззивното производство, в размер на сумата от 100 лв./ дължим размер на
държавна такса за въззивно обжалване, с оглед обжалваем интерес/.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение №
176910 от 20.07.2017 год., постановено по гр.дело № 48853/2013 г. на
СРС, ІІ Г.О., 158 състав /
поправено с решение от 04.06.2018 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 45853/2013
г. по описа на СРС, 158 състав/,
включително и в частта за
разноските, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, че Г.Р.Й., ЕГН **********, дължи на „С.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от
2556,45 евро/ две хиляди петстотин петдесет и шест евро, и 45 евроцента/, част от общо дължима сума от 9142 евро/
девет хиляди сто четиридесет и две евро/ по запис на заповед, издаден на 20.12.2011
год., от Г.Р.Й.,
ЕГН **********, ведно със законната лихва от 27.02.2013 год. до окончателното изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 03.04.2013 г., по ч.гр.дело
№ 8605/2013 год. по описа на СРС, ІІ Г.О., 59 състав.
ОСЪЖДА Г.Р.Й., ЕГН **********, да заплати на „С.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** , на основание чл.78, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 800 лв./осемстотин лева/, представляваща
направените пред двете съдебни инстанции разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.