Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 7619 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 341818 от 19.02.2018 г., постановено по гр. д. № 15524/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти
състав, първоинстанционният съд е признал за установено по предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** Б, положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че Т.К.М., ЕГН **********, дължи на ищеца сума
в размер на 2 114,35 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода месец май, 2014 г. – месец април, 2016 г. за топлоснабден
имот – апартамент № 112, находящ се
в град София, ж.к. „********, ведно
със законната лихва от 10.11.2016 г. – датата на депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 64084/2016 г. по описа на СРС, ГО, 156-ти
състав. С посоченото съдебно решение районният съд е отхвърлил иска за
главницата с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен
размер от 2 128,97 лв., както и предявения срещу ответницата установителен иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 148,11 лв., представляваща обезщетение
за забава за периода 15.09.2015 г. – 02.11.2016 г.
Районният съд е осъдил Т.К.М. да заплати на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК, разноски в исковото
производство в размер на 552,13 лв., както и разноски в заповедното
производство в размер на 223,07 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Т.С.“ ЕАД
е осъдено да заплати на ответницата разноски по делото в размер на 28,58 лв.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
С определение от 17.04.2018 г., постановено по горепосоченото дело, е
оставена без уважение молба от въззивницата за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
Срещу така постановеното решение в указания законoустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от Т.К.М., представлявана от надлежно
упълномощени процесуални представители – адв. П.Х. и мл. адв. Р.М.– САК, в
която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение, в частта, в която съдът е уважил исковата
претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за
сума в размер на 2 114,35 лв. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е постановено в
противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че по делото липсват доказателства за наличие на облигационна
връзка между страните по спора. Твърди се, че съдът не е обсъдил възражението
на ответницата, направено в съдебно заседание на 20.11.2017 г., относно
дължимостта на обща фактура от 31.07.2016 г., както и на пет броя изравнителни
сметки от 30.09.2016 г. Излагат се доводи, че общата фактура №
**********/31.07.2016 г. е такава, която е извън процесния период, тъй като
срокът за плащането й е 14.09.2016 г., след която дата настъпва нейният падеж,
респективно изискуемостта й. Предвид изложеното се сочи, че дори да е дължима,
не касае исковия период. Твърди се, че действително същата касае фактури за
периода на исковата претенция, но за същите са издадени кредитни известия, с
които те са сторнирани, т.е. ищецът не може да претендира суми по унищожените
фактури, а може да претендира единствено сумата по общата фактура, която е станала
изискуема след 14.09.2016 г. Излагат се доводи и че не е доказана безспорно по
делото, че общият топломер е годно средство за измерване за процесния период,
тъй като по данни от заключението на съдебно-техническата експертиза последната
метрологична проверка е била извършена на 07.08.2014 г. Твърди се и че няма как
да се определи правилно стойността на топлинната енергия, отдадена от сградна
инсталация, тъй като по делото липсвали доказателства, че отопляемият обем на
имота е посоченият в СТЕ. Съобразно изложеното се иска
атакуваният съдебен да бъде отменен в обжалваната част. Претендират се разноски
за платено адвокатско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. По делото е депозирана
молба от надлежно упълномощен процесуален представител на дружеството, с която
се моли предявените искове да бъдат уважени и се претендират разноски и
юрисконсултско възнаграждение. Не се излагат доводи по същество на спора. Прави
се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба и от третото лице помагач – „Т.С.“
ЕООД.
Депозирана е и частна
жалба от Т.М., действаща чрез надлежно упълномощен процесуален представител –
адв. П.Х. – САК, срещу постановеното по първоинстанционното дело определение от
17.04.2018 г., с което е оставено без уважение искането й по чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, по-конкретно за присъждане на
адвокатски хонорар за депозирано възражение в заповедното производство
съразмерно с отхвърлената част от иска. В частната жалба се поддържа, че
обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно по подробни мотиви,
изложени в нея. Иска се същото да бъде отменено и вместно него да бъде
постановено друго, с което в полза на жалбоподателката да бъдат присъдени
разноски по заповедното производство съобразно изхода на спора. Претендират се и
разноски, съобразно списък по чл. 80 ГПК, във връзка с производството по частната жалба
От „Т.С.“ ЕАД и третото
лице – помагач не е депозиран отговор на частната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима.
Първоинстанционното
съдебно решение не е обжалвано в частта, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД и исковата претенция за главница за разликата над размера на
присъдената сума до пълния предявен такъв, поради което в необжалваните части решението
е влязло в сила.
Предвид
изложеното, предмет на въззивна проверка е решението на първоинстанционния съд
единствено в частта, в която уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 79,
ал. 1 вр. чл. 149 ЗЕ за сума в размер на 2 114,35 лв., представляваща доставена и неплатена топлинна енергия за периода месец май, 2014 г. – месец април, 2016 г.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в
обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорни
пред въззивната инстанция са въпросите налице ли е валидно възникнало
правоотношение между страните по делото във връзка с доставянето на топлинна
енергия в процесния имот за релевирания период, както и какви са действителното
количество и цена на същата. Във връзка с последните два спорни пред въззивната
инстанция въпроса – количество и цена на топлинна енергия, от въззивника са
релевирани възражения за изправността на общия топломер в процесната сграда,
както и за изискуемостта на сумите по общата фактура от 31.07.2016 г. и
изравнителни сметки за периода.
Във връзка с релевираните възражения е необходимо да се посочи, че за
основателността на предявения иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, в тежест на ищеца
е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата
на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки:
възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е.
наличието на валидно възникнало правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през
процесния период; използването от ответника на претендираното количество
топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на
вземането.
По аргумент от
чл. 153 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
По делото не е
спорно и от доказателствените материали се установява, че процесната сграда е
присъединена към топлопреносната мрежа.
От събраните по
делото доказателства – удостоверение за наследници № 173/25.01.2008 г., издадено
от Столична Община, нотариален акт за дарение на недвижим имот № 147, том І,
рег. № 1969, дело № 141/2010 г. на нотариус Й.Л.с район на действие СРС,
удостоверение за наследници № 2762/18.10.2017 г. на Столична община, се
установява, че ответницата е собственик на ½ идеални части от процесния
имот – апартамент № 112, находящ се
в град София, ж.к. „********, в обсъждания период, както правилно е
приел и първоинстанционният съдебен състав. Като такъв, по аргумент от чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, същата дължи ½ от цената на доставената в него топлинна
енергия за релевирания период, освен ако не установи, че вещен или облигационен
ползвател на същия при условията на ЗЕ по време на него е било трето по делото
лице, каквито доводи не се навеждат във въззивната жалба. С оглед изложеното, неоснователно
е възражението на въззивницата, че по делото не са представени доказателства за
валидно възникнало облигационно отношение между нея, в качеството на потребител на топлинна енергия за процесните имот и период, и „Т.С.“ ЕАД.
Неоснователни
са и възраженията на въззивника относно измерването на действително потребеното
количество топлинна енергия (ТЕ) в имота с изправно техническо средство и относно
размера и изискуемостта на начислената цена за доставената такава.
Съгласно ЗЕ в относимата му за спора
редакция, разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост
се извършва по система за дялово разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в
подзаконовите актове по прилагането му.
Общото консумирано количество топлинна
енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към една абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на ТЕ за горещо
водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна – на ТЕ за
отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от отоплителните
тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 5 ЗЕ, ТЕ, отдадена
от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти пропорционално на
отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната дефиниция в §
1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички собствени и/или
ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части
на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая от
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа
експертиза (СТЕ) (л. 84 и сл. от делото пред СРС), което не е оспорено от
ответника по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, и което следва да бъде
кредитирано като обективно и компетентно изготвено, се установява, че в имота е
имало 4 броя отоплителни тела – радиатори, с монтирани топлинни разпределители,
и 4 броя термостатни вентили, както и 3 броя щранг-лири и 2 броя водомери за
отчитане на топла вода /БГВ/. От месец май, 2014 г. до месец април, 2016 г. е
извършвано дялово разпределение от четирите броя разпределители на база „служебен
отчет", тъй като не е бил осигурен достъп, както и е начислявана топлинна
енегрия, отдадена от 3 броя щранг лири в имота, на които липсва техническа
възможност за монтаж на измервателно устройство и чиято отдадена топлинна
енергия се определя по изчислителен път. За процесния период е начислена и
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. Вещото лице е посочило, че в
процесния период дяловото разпределение и начисляването на суми за топлинна
енергия са извършвани в съответствие с действащата нормативна уредба.
Неоснователно е
и възражението на въззивника, че по делото е недоказана техническата годност на
топломера в абонатната станция, тъй като последната метрологична проверка на
същия била извършена на 07.08.2014 г. Съгласно заключението на СТЕ, през
процесния период общият топломер, монтиран в абонатната станция, съобразно
Закона за измерванията и заповедите на ДАМТН, като средство за търговско
измерване редовно, на всеки две календарни години, е преминавал на метрологични
проверки за определяне на техническата му изправност и експлотационна годност,
като същите са провеждани от лицензирани юридически лица.
Неоснователно е
и възражението на жалбоподателя, че правилното определяне на стойността на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, не е възможно, тъй като по
делото не е предоставен акт за разпределение на кубатурата. Същото се
опровергава от заключението на СТЕ, съгласно което за процесния период общото
количество топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е определяно за
СЕС като част от общото количество топлинна енергия за същата. Вещото лице е
посочило, че делът за процесния имот в това количество е определен според
съотношението на пълния му отопляем обем в размер на 195 куб. метра към пълния
отопляем обем на СЕС по проект към общия топломер в размер на 6 805 куб.
м., т.е. експертът е разполагал с необходимите данни за извършване на
процесните изчисления. Не на последно място, съществена е констатацията на
вещото лице, че дяловото разпределение и начисляването на суми са извършени в
съответствие с действащата нормативна уредба, т.е. не е установено да са налице
пропуски и/или несъответствия във връзка с тях. В обобщение, доводите за
неправилно или незаконосъобразно отчитане на доставената топлинна енергия са
неоснователни.
Съгласно
заключението на СТЕ, в процесния период топлинната енергия е определяна по
прогнозни данни, предоставяни от фирмата за дялово разпределение – „Т.с.“ ЕООД,
като впоследствие, след всеки отоплителен сезон е извършвано дялово разпределение
и е определяна реалната стойност на действително потребеното количество
топлинна енергия общо и по компоненти, както и остойностяване в лева и
определяне на реалната и стойност и сумата за доплащане, респективно за
получаване.
Вещото лице е
посочило, че стойността на реално доставената и потребена топлинна енергия за
процесния имот в релевирания период възлиза на 4 259,37 лв. В този смисъл
е и неоспореното по делото заключение на ССЧЕ.
С оглед
изложеното, при установеното количество топлинна енергия, доставено в
процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, и заключението на
експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено и претендираните суми
са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба, ищецът е доказал
количеството на доставената в имота на ответника топлинна енергия, стойността
на която се определя съобразно установените от КЕВР цени. Доколкото цената на
реално потребената топлинна енергия в имота е в размер на 4 259,37 лв. и въззивницата
е собственик на ½ и.д. от него, първоинстанционният съд правилно е определил
дължимата сума за главница за топлинна енергия, а именно - 2 114,35 лв., като при постановяване на съдебния акт е съобразил, че това
е претендирания й размер, поради което и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес е признал за установено, че ищцата дължи именно сума в
размер на него.
Възраженията на въззивника във връзка с изискуемостта на дължимите суми
предвид издаването на обща фактура от 31.07.2016 г., с посочен срок за плащане
14.09.2016 г., и издадените от ищца изравнителни сметки, въззивният съд намира също
за неоснователни. На първо място, твърденията, че сумата по общата фактура е
станала изискуема след 14.09.2016 г., поради което не може да бъде претендирана
от ищеца, не кореспондират с фактическите данни по делото. От ищеца в
първоинстанционното производство се претендират суми за доставена, но неплатена
топлинна енергия в релевирания от него период, а не вземания по конкретни
фактури. Доколкото по делото са безспорно установени реално доставеното в имота
количеството топлинна енергия и стойността на същата, предвид факта на доказано
облигационно отношение между ищеца и ответницата, в качеството на клиент на
топлинна енергия за имота, като собственик на ½ идеални части от имота,
срокът за плащане на сумата по общата фактура, е ирелевантен за основателността
на иска за главница. По същите съображения са неоснователни и възраженията, че
за част от претендираните суми са издадени изравнителни сметки с дати след
приключване на процесния период. Както е посочено и от вещото лице,
начисляването на претендираните суми е извършено в съответствие с действащата
нормативна уредба. В тази връзка и за пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 155 ЗЕ, клиентите на топлинна енергия в сграда-етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия или на единадесет равни
месечни вноски и една изравнителна вноска; или на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска; или по реална
месечна консумация. При всички случаи, обаче, топлопреносното предприятие /или
доставчикът на топлинна енергия/ издава изравнителна фактура най-малко веднъж
годишно, с която фактура действително дължимата стойност за топлонергия се
привежда в съответствие с т. нар. изравнителни сметки - най-често изготвяни от
дружествата, извършващи услугата дялово разпределение и вписани в регистъра по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ, като дължимата от всеки потребител
стойност според прогнозното фактуриране съответно се намалява или увеличава до
достигане на съответствие с изравнителните сметки, които се изготвят най-често
веднъж годишно, т.е. изготвянето на изравнителни сметки след приключване на
отчетния период съответства и е в изпълнение на нормативната уредба и цели именно
заплащане от потребителите на действително потребеното от тях количество
топлинна енергия.
Освен това,
анализът на нормативната уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ, задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. При всички случаи, обаче, това „изравнително"
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната
жалба, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма и с оглед съвпадането
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно, включително и в частта за разноките.
По разноските:
При този
изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение. Искането е направно своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но
разгледано по същество е неоснователно.
Въззиваемият
претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 27.02.2019 г. (л.
33 от делото пред СГС). Съдът намира, че предвид факта, че въззиваемата страна
не е подавала отговор на въззивната жалба и на депозираната частна жалба, не е
взела становище по същество на спора, а участието й във въззивното производство
се изразява само и единствено в подаване на бланкетна молба за даване ход на
делото в отсъствие на процесуален представител, която молба съдържа искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение и разноски и възражение по чл. 78,
ал. ГПК, не е налице предпоставката, визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а именно
юридическото лице да е било защитавано от юрисконсулт. До този извод съдът
достигна като съобрази факта, че въззиваемият не е взел никакво участие в
разглеждането на въззивното дело и не е депозирал никакви становища и отговори,
освен посочената по-горе молба, в която бланкетно моли да бъде постановено
решение, с което предявените искове пред СРС да бъдат уважени, при предмет на
делото решение на първоинстанционния съд, с което исковата претенция на въззиваемия
не е отхвърлена, а е уважена, и частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК,
във връзка с която не е направено каквото и да е изявление от него. Поради тези
съображения на въззиваемата страна не се следват разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски,
но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената
на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият
съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
По депозираната частна жалба от Т.М. срещу
определение № 387542 от 17.04.2018 г., постановено по делото, с което е
оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за
разноските по реда на чл. 248 ГПК:
Частната жалба
е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок за обжалване,
от процесуално легитимирано лице, с обоснован правен интерес и срещу съдебен
акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, същата е основателна.
От приложеното ч. гр. д. № 64084/2016 г. по описа СРС,
156-ти състав, се установява, че в срока по чл. 414 ГПК е представено
възражение от длъжника Т.К.М., с което заявява, че не дължи претендираните суми.
Възражението е подадено от длъжника, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител – мл. адвокат Роза Митова, като към същото е приложен договор за
правна помощ и съдействие от 12.12.2016 г., от който е видно, че между страните
по него – клиент и адвокат, е уговорено оказване на правна защита и съдействие
под формата на процесуално представителство по ч. гр. д. № 64084/2016 г. по
описа на СРС, при договорено възнаграждение в размер на 1700 лв., което е
отбелязано да е платено в брой. Към възражението е приложен и списък на
разноските по чл. 80 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение
и да отхвърли молбата на жалбоподателката за присъждане на направените от нея
разноски в хода на заповедното производство за платен адвокатски хонорар, първоинстанционният съд е приел, че действително в
заповедното производство се дължат разноски на длъжника, но само в хипотезата
на чл. 6, ал. 1, т. 1 и т 2 НМРАВ – за съвет и консултация и то при положение,
че е направено подробно и обосновано възражение с доводи и възражения, които
биха могли да се разгледат с акта по същество, каквато процесната хипотеза не
е. Освен това, във връзка с релевирано от насрещната страна по спора възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК, е изложил доводи, че обемът на заповедното производство
сам по себе си не може да обуслови нито правна, нито фактическа сложност, а още
по-малко полагането на действителен труд, за който да се дължи адвокатско
възнаграждение. Прието е, че липсата на активно процесуално поведение изключва
възможността да бъдат присъдени разноски, както и че съдебните разноски като
законна последица от изхода на правния спор не могат да служат като средство за
обогатяване на едната страна за сметка на другата.
Въззивният съд намира обжалваното определение за
неправилно поради следните съображения:
От представените към възражението доказателства
безспорно се установява, че длъжникът е сторил разноски във връзка с
организиране на защитата си срещу издадената срещу него заповед за изпълнение,
чрез подаване на възражение по чл. 414 от ГПК. Действително
възражението срещу заповедта за изпълнение се подава по утвърден от Министъра
на правосъдието образец, но това не означава, че длъжникът не може да ангажира
услугите на адвокат за оказване на правна помощ и съдействие.Това е така, тъй
като процесуалният закон не обвързва представляването на страната от адвокат с
вида, характера или сложността на производството, в което същата участва.
Присъждането на разноските е свързано със санкционирането на едната страна за
неправомерно въвличане на другата в съответното производство.
Заповедното производство е подчинено на общо основание
на правилата за разноски в гражданския процес. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът
има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. С оглед изхода на
спора – частично отхвърляне на предявените установителни искове, като страна,
която е довела с действията си до частично неоснователно въвличане на длъжника
в заповедното производство, заявителят следва да понесе санкционните последици
на разноските. С оглед изложеното, съдът намира,
че искането за присъждане на разноски от длъжника, направени във връзка с
подадено възражение срещу издадената заповед за изпълнение, е основателно, а изложените
в обратна насока доводи от първоинстанционния съд са неправилни.
В конкретния случай, длъжникът претендира разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 1700 лв. В съдебно заседание на 20.11.2017 г. от
насрещната страна е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд
като съобрази правната и фактическа сложност на заповедното производство,
извършените от процесуалния представител на длъжника действия, изразяващи се в
запознаване с материалите по делото и депозиране на бланкетно възражение, при
отчитане на факта, че не е съществува нормативно изискване за мотивиране на
същото, както и материалния интерес по делото, намира, че същото следва да бъде
намалено от 1700 лв. на 309,69 лв. (минимален размер съобразно чл. 7, ал. 2, т.
2 вр. ал. 7 НМРАВ).
Ето защо, с оглед изхода на спора, съобразно чл. 78, ал. 3 ГПК, на частния
жалбоподател следва да бъдат присъдени разноски за процесуално представителство
в заповедното производство в размер на 22,13 лв. съразмерно с отхвърлената част от иска. Предвид изложеното,
обжалваното определение, следва да бъде отменено и молбата по чл. 248 от ГПК да бъде уважена за сумата от 22,13 лв.,
които да се присъдят на жалбоподателя Т.К.М., като в останалата част жалбата следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна.
Във връзка с искането за
присъждане на разноски за производството по разглеждане на частна жалба, настоящият
състав намира, че същото следва да бъде уважено за сума в размер на 57,38 лв., включваща
платени адвокатски хонорар и държавна такса съразмерно с уважената част от
искането. Сумата в размер на 5 лв., представляваща такса за банков превод, няма
характер на разноски по делото, поради което не следва да се присъжда.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 341818 от 19.02.2018 г., постановено по гр. д. № 15524/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти
състав, в обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
ОТМЕНЯ определение № 387542 от 17.04.2018 г., постановено по гр. д. № 15524/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО),
156-ти състав, с което е оставено
без уважение искане на Т.К.М. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта
за разноските, като в вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ по реда на чл. 248 ГПК решение № 341818 от 19.02.2018 г., постановено
по гр. д. № 15524/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, както следва:
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** Б, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на Т.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 22,13 лв. (двадесет
и два лева и тринадесет стотинки), представляваща направени разноски по ч.гр.д.
№ 64084/2016 г. по описа на СРС, 156-ти състав – платен адвокатски хонорар
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от Т.К.М. с вх. № 5073196/30.04.2018 г.
на СРС в останалата част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Т.К.М., ЕГН **********, с адрес: ***, основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 57,38 лв. (петдесет и седем лева и тридесет и осем
стотинки), представяваща разноски в производството по разглеждане на частна
жалба, съразмерно с уважената част от искането.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.