Р Е Ш
Е Н И Е
№ 4082 25.10.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти състав, в публично заседание на тридесети септември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 5323 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.1, т. 2
от ГПК вр. с чл. 240, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”,
Париж рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”, клон България,
ЕИК ********* против С.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 15049/ 2017 г.
на ПдРС, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
суми, както следва: 10221,11 лева /десет хиляди двеста
двадесет и един лева и единадесет стотинки/ - главница, дължима по Договор за
потребителски заем с номер ***от
31.01.2016 г., 10843,29 лева /десет хиляди осемстотин
четиридесет и три лева и двадесет и девет стотинки/- възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 г. до 20.02.2021
г.; 1014,80 лева /хиляда и
четиринадесет лева и осемдесет стотинки/ - мораторна лихва за периода
20.09.2016 г. – 11.09.2017 г.; ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 27.09.2017 г. до окончателното
погасяване.
В
исковата молба е посочено, че с договор за потребителски заем с
номер *** от 31.01.2016 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, клон България е отпуснало паричен кредит в размер на 10000 лв. и закупуването на
застраховка от 3360лв. Сумата била изплатена от кредитора по начина, уговорен в
чл.1 от договора, с което ищецът е изпълнил задължението си по
него. Усвояването на посочената сума от С.В.Д. било удостоверено с полагането на подписа си в
поле "Удостоверение на изпълнението". Въз основа на чл.З от договора, за ответника възникнало задължението да погаси заема
на 60 месечни вноски- всяка по 432.88 лв., които вноски съставляват изплащане
на главницата по заема, ведно с оскъпяването и, съгласно годишния процент на
разходите 46.26% и годишния лихвен процент 37.22% , посочени в параметрите по
договора. Ответникът преустановил плащането на вноските по кредит
номер *** на 20.08.2016, като към тази дата били погасени
5 месечни вноски. На основание чл.З от договора вземането на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България станало
изискуемо в пълен размер, тъй като
кредитополучателят просрочил две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечни
/а вноска. По този начин ответникът следвало да
изплати остатъка по заема в размер на 21064.40 лв.,
представляващ оставащите 55.00 броя погасителни вноски към 20.09.2016, към
която дата бил станал изискуем кредита в целия му размер. Въпреки
настъпилия падеж на втората непогасена вноска, кредитополучателят не бил изпълнил задължението си. Това принуждило
кредитора да изпрати покана за доброволно изпълнение, в която изрично е обявил
вземането си за изискуемо и го е поканил да го погаси. Ответникът дължал и обезщетение за забава в
размер на законната лихва в размер на 1014.80 лв. за периода от настъпване на
изискумостта на кредита-20.09.2016 до 11.09.2017. Изложени са обстоятелства за проведено
заповедно производство, по ч.гр.дело № 15049/2017 г., като заповедта за изпълнение била
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това е направено искане за постановяване на решение, с което да
се приеме за установено, че е налице вземане от страна на ищеца от ответницата
в размер на посочените суми, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до изплащане на дължимите суми. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, чрез неговия особен представител – а. Р., с който
се оспорват предявените искове по основание и размер.
Твърди, че между страните по
делото не било възникнало възникнало валидно облигационно отношение по договор
за потребителски кредит, съгласно разпоредбата ни чл.11, т. 7 и т.11 от Закон
за потребителския кредит.
Твърди, че съгласно действащото право и
разпоредбите на ЗПК, потребителският кредит бил форма на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма за улеснение на плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи
вид за продължителен период от време, при които потребителят /длъжникът/
заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, а от своя страна кредиторът му предоставял или
обещава да предостави потребителски кредит, като действа в рамките на своята професионална или
търговска дейност. Твърди, че С.Д. не се
е бил задължил по процесния договор. Липсвало данни БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД да е изпълнила
насрещното си задължение да предостави заемна сума. Това водило до
неравнопоставеност на насрещните задължения и до противоречие с добрите нрави, което по себе си
влече нищожност на сделката по смисъла на чл, 26, ал. 1 ЗЗД. Оспорва фактът, че
С.Д. бил потребител по смисъла на Закона на потребителския кредит, тъй като
няма валидно възникнало договорно отношение. Оспорвам автентичността на подписа на
кредитополучателя във всички представени документни вкл. договор за
потребителски кредит и погасителен план. Такъв договор не бил сключван
действително между страните на посочената дата. Оспорва подписа, положен в графа
„кредитополучател" на договор за потребителски кредит oт 30.01.2016 г. и общите условия
към договора, както и подписите, положени върху Сертификат *** от 30.01.2016 г. за сключена застраховка и общите
условия към него. Същите не били положени от него. Оспорва и саморъчно
изписаните три имена на С.Д. на стр. 3 /или л. 12 от делото/ от общите условия
на договора за потребителски кредит, които не са написани и положени лично и
непосредствено от него.
Прави възражение за нищожност па договора поради
прекомерност па възнаградителната лихви и на неустойките. Предвидено било заплащане на възнаградителна /договорна/
лихва, по-висока от размера на главницата и надвишаваща многократно размера на
законната лихва за същия период. По отношение на представения договор размерът
на потребителския кредит бил 10 000 лв. вписана била и покупка на застраховка
за 3 360.00 лв., като не ставало ясно каква е тази услуга, дали това е
застраховка или втори кредит, такса ангажимент 250 лв., което възлиза на 13 610
лв.. а ответникът следвало да върне сумата общо 25 972.80 лв., което било почти тройно.
Предвиденият начин на връщане на кредита и неговия размер водели до накърняване
на добрите нрави поради нарушаването на принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданския оборот. Нищожността в случая произтичала от
предвидения в погасителния план начин на плащане, водещ до явна нееквивалентност
на престациите при което кредитополучателят дължи не само да върне
предоставената сума, но да заплати лихва и разходи по заема в размер,
надхвърлящ сумата по главницата, без за другата страна да е налице стопански
риск. Договорната лихва надвишавала многократно размера на законната лихва за
забава. надвишава и законово определеното ограничение на ГПР, което
не трябвало да надвишава 50 % от размера на главницата, поради което
уговорените възнаградителна лихва влиза в противоречие на закона, което влече нищожност
на клаузите за договорни лихви.
Твърди,
че договорката за лихва е нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава в
пъти сумата по главницата. В Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6265/2014 г. к.. IV т. о. на ВКС. Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г., г.к. II г. о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г.. по гр. д.
№ 1106/2003 г., II г. о. на ВКС. трайно било прието, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД. страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и добрите нрави. В момента не бил регламентиран в нашето законодателство
максимален размер на договорната лихва, посочен в чл. 10. ал. 2 от ЗЗД,
приложим според ВКС за възнаградителната лихва, каквато е процесната /Решение №
111 от 27.10.2009 г. по т.д. № 296/2009 г. т.к. І т.о. на ВКС, в което е
направена и съпоставка между възнаградителните и мораторните законни лихви по
чл. 86 от ЗЗД). Т.е. няма повелителна норма, която да ограничава размера на
лихвите по договорите. В цитираните по-горе съдебни актове било прието, че
максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9, касаеща добрите нрави. Така,
според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и
пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер па законната лихва. В случая договорената
възнаградителна лихва е в годишен размер 37.73%. За сравнение, законната лихва
по чл. 86 ЗЗД е около 10% на година. Налагало се извод, че уговорената
възнаградителна лихва надвишава над 3 пъти законната лихва. Лихвата била в пъти
по-висока от главницата. Уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната
лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на
добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на
кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Следователно
уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на
справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна,
кредиторът не може да я ползва за правно основание и няма право да претендира
заплащането на лихвата в такъв размер по съдебен ред.
Навежда
доводи, че клаузата, предвиждаща годишен процент на разходите в размер на
46,26%, е недействителна на основание чл. 26, ал.1
ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и принципа на справедливостта, тъй като дава
възможност за облагодетелстване на кредитора при получаване па допълнителна
прекомерна цена за кредитната услуга от икономически по-силния участник в
правоотношението. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „Годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България“. Като според ал. 5 „Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4. се считаш за нищожни." В случая размерът на главницата, посочена в договора е
10 000 лв., като по смисъла на закона ГПР може да биде начислен до 50% от
главницата, което цифрово възлиза на стойност до 5000 лв., но по настоящия
договор е видно, че действителният ГПР е за сумата от 15672.80 лв.. което се
получава като общата стойност на задълженията по кредита 25 972.80 лв. ГПР от 15 972,81 лв. противозаконно и многократно е завишена от кредитора, лихвите са начислени почти три пъти над допустимото по закона, като
кредитополучателят бил заблуден за реалният ГПР, които не бил показан в
договора. Действителната стойност па ГПР по договора възлиза на около 150 %,
което е трикратно над позволеното, въз основа на това счита, че договорът е нищожен, поради противоречие със
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Навеждат се доводи, че договорът за предоставяне на
потребителски кредит съдържа множество неравноправни клаузи, които сами по себе
си водят до нищожност па договора. В представения
погасителен план било посочено, че през първите три месеца ще бъдат погасявани
само лихви, а след това ще започне и погасяването на главницата, което противоречало
на императивното изискване всяка погасителна вноска да предвижда погасяване на
част от главницата и месечни аниютетни вноски. Подобно изискване се съдържало в
чл. 10. пф.2и) от Директива 2008/48/Е’O на ЕП и Съвета от 23.04.2008 г., като същата е
транспонирана в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК „.информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата па погасителен nлaн за извършените и предстоящите
плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете, и
условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран
или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит“
. С оглед на това предвидения погасителен план се явява нищожен поради
противоречие с посочените императивни прави норми.
Твърди се, че не
били спазени изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно размера на шрифта
в текста на договора. Съгласно чл. 10, ал. 1 Закон за потребителски кредит
„договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид,
форма и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка
от страните по договора.“ В настоящия случай размерът на шрифта на
предоставения договор за кредит видимо бил по-малък от 12, което влиза в
нарушение с разпоредбата на чл. 5,ал. 4 ЗПК. „информацията по ал. 1, 2, 9 и 13,
както и общите условия се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
информацията и на общите условия се представят с еднакъв по вид, форма и размер
шрифт – не по-малък от 12. Въз
основа на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на закона за
потребителският кредит, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно правната норма на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Процесният договор съдържал множество неравноправни клаузи,
обективирани в общите условия на Договора в чл. 7, с които се уговаря право при
инфлация по-голяма от 2.00% на месечна база или 24.00% на годишна база,
кредиторът да преизчислява размера на остатъчното задължение с индекса на инфлация
за приложимия период, като е предвидено единствено увеличаване на лихвения
процент при промяна на съответните обстоятелства, но не и неговото намаляване.
С договора ищецът, възползвайки се от тежкото икономическо и социално положение
на ответника, е наложил значително по-тежки условия, наложени едностранно от
самата финансова институция без възможност за индивидуално уговаряне на
различни от представените от нея условия.
Прави възражения досежно настъпването на предсрочната
изискуемост на вземането и оспорва връчването на поканата за предсрочна
изискуемост. В исковата молба не било уточнено как се образуват съответните
вноски, какво е включено в тях, посочено било само, че се дължи на определена
падежна дата сума от 432.88 лв., не е отбелязано дали сумата за застраховки
следва да се счита за част от главницата. Видно от представения погасителен
план към договора, застрахователната премия е разделена на равен брой вноски,
съответстващи на посочения брой вноски в поле "Брой погасителни вноски"
и е част от всяка месечна погасителна вноска. Като от това следва, че
застрахователните суми също са част от главницата по кредита, което е
недопустимо и в противоречие на закона. По смисъла на ЗЗД предсрочното
погасяване на задължението е визирана като право на потребителя, поради което
предвидената предсрочна изискуемост противоречала на закона и не следва да бъде
взета предвид от съда. Само при договор за банков кредит били предвидени в
нормата на чл. 432, ал. 2 ТЗ специални условия за настъпване на предсрочна изискуемост,
а в нормата на ал. 1 е предвидена възможност да бъде уговаряна по този вид
договор предсрочна изискуемост и в други случаи. В случая обаче задълженията
на ответника не произтичат от договор за банков кредит, поради
което хипотезите на чл. 432, ал. 1 и ал. 2 ТЗ не намират приложение. По
въпроса за предсрочната изискуемост следва да се имало предвид, че посочи, че
ищцовото дружество не е банка и че процесният договор не е договор за банков
кредит, като вземането на длъжника не произтича от договор за банков
кредит. Съгласно разпоредбата
на чл. 9 от ЗЗД страните имат право свободно да уговорят клаузи, стига те да не
противоречат на императивни законови разпоредби. Законът за задълженията и
договорите не позволява да се договаря свободно настъпване на предсрочна
изискуемост, защото изрично е предвидено в хипотезата на чл. 71 ЗЗД при какви
условия може да настъпи предсрочна изискуемост, а нормите на чл. 432, ал. 1и
ал. 2 ТЗ са изключение, което може да се
прилага само при договор за банков кредит. Нормата на
чл. 71 ЗЗД е императивна и защитава
интересите на длъжника, който би се поставил в крайно неблагоприятна позиция
при предсрочна изискуемост на задължението в пълен размер. Предсрочната
изискуемост е изключение от общия принцип, че при срочни задължения изпълнение
се дължи на падежа. Ето защо, предсрочна изискуемост се допуска само в
специални случаи, когато интересите на кредитора са сериозно застрашени - чл.
71 ЗЗД. Страните, извън хипотезата на чл. 431, ал. 2 ТЗ, не могат да заобикалят
правилото на чл. 71 ЗЗД и да уговарят предсрочна изискуемост да настъпва при
условия, различни от изброените в чл. 71 ЗЗД. След като законът изрично е
позволил при договор за банков кредит да се уговаря предсрочна изискуемост, се
налага извода, че при всички останали договори това не е допустимо, защото се
нарушава правилото на чл. 71 ЗЗД, което е императивно и въведено в интерес на
длъжника. Съгласно Регистъра на финансовите институции, съгласно чл. За от ЗКИ
към 17 декември 2018 г., отбелязан и интернет страницата на Българска народна
банка - ищецът „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД с ЕИК ********* е финансова
институция по смисъла на Закона за кредитните институции, като нейната дейност
се състои в отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Тази дейност се извлича от чл. 3,
ал. 1, т.3 ЗКИ.
Оспорва връчването на поканата за предсрочна
изискуемост. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение №
4/18.06..2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГГК на ВКС в хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков
кредит, става изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Волеизлеянието на банката – кредитор
следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелствата по чл. 60,
ал. 2 на Закона за кредитите институции или на обстоятелства, уговорени в
договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна
изискуемост на кредита. В писмения документ кредиторът може да определи и срок
за изпълнение на задължението от длъжника, но във всички случаи волеизявлението
за обявяване на предсрочната изискуемост след да е изрично и недвусмислено. С
исковата молба такъв документ бил приложен покана с изх. № ***/07.02.2017 г., в
която изрично било посочено, че предсрочно изискуем е договора с дата
31.01.2016 г., докато според представените доказателства ответникът бил сключил
договор с ищцовото дружество с дата 30.01.2016 г., където има съществено
разминаване - кой договор е предсрочно изискуем, което покачва неяснота -
поканата за кой точно договор се отнася. Предсрочната изискуемост на
вземането настъпвала от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта.
Законодателят не предписвал конкретен способ за връчване на писмени
съобщения между страните по договорните правоотношения. Начинът на
удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания
от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде е уговорен и в
договора между страните. В случай че в договорът са предвидени конкретни
способи за връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването
на уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането се преценява според клаузите на договора. Но в случая в общите
условия на договора не е посочен начин на връчване на кореспонденция при
предсрочна изискуемост на кредита. При тълкуването на договора по правилата на
чл. 20 ЗЗД би следвало да се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване
на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която
изпраща съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на
получаващата страна. Същевременно изпращането на съобщение не следва да
ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително
и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението
на своя съдоговорител. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция,
връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ,
който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по
възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД), или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване на възлагане в
посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за
получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят
от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В случай че
кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то
съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги условията
за доставянето на пощенските пратки се определя според Общи правила, приети с
Решение № 581/27.10.2010 г. от Комисията за регулиране на съобщенията.
Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото връчване в
случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член
на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за
самоличност (чл. 5, ал. 2 oт Общите правила). В настоящия случай от приложените
към исковата молба доказателства следвало, че поканата за предсрочна
изискуемост е получена от бащата на ответника чрез куриер „Принт център".
Връчването е отразено на Известието с дата 17.02.2017 г. Оспорва
да е настъпила предсрочна изискуемост с цитираното
връчване. На първо място, поканата не е предадена лично на
кредитополучателя, а на друго лице извън договора – б. В. Д., който не е негов
пълномощник и няма право да получава неговата кореспонденция. На второ място,
лицето С.Д. не живее на постоянния си адрес в с. Б. от 30.10.1995 г., той
пребивава на настоящия си адрес в гр. Р., ул. Н.Й.В., № ***. На трето място в
посочения период – февруари 2017 г. той не
е пребивавал на територията на Република България, а се е намирал трайно
в чужбина – в К. н. р.
Поради това се твърди, че връчването на поканата за
предсрочна изискуемост било опорочено и недействително. Моментът,
в който е трябвало да настъпи предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на
която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем е
достигнало до длъжника – кредитополучател, само и единствено ако са били налице
обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент
целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем по отношение на
кредитополучателя. Но в конкретния случай нямало достигнало уведомление до
ответника С.Д. и за него е валидна презумпцията, че той не е надлежно уведомен за действията
на кредитора, тъй като книжата не са връчени лично на него или на негов
пълномощник.
Ответникът оспорва дължимостта на договорните
лихви в условията на предсрочна изискуемост на кредита.
Възнаградителната лихва по своя стопански характер следва да компенсира за
невъзможността на кредитодателя да ползва заетите пари в хипотеза, в която
той би могъл да ги ползва, но не го
прави, тъй като те са на разположение на кредитополучателя. В случай на
обявяване на кредита за предсрочно изискуем случаят е по-различен именно поради
обстоятелството, че предсрочната изискуемост създава условия за незабавно връщане
на заетите средства, а оттам – и тяхната употреба от заемодателя в момент
по-ранен от очаквания при сключването на договора.
Не е налице никаква невъзможност за ползване на средствата, която да обуславя
компенсаторна цена за осуетеното ползване. Зад възнаградителната
лихва в хипотеза на обявена предсрочна изискуемост не стои никакъв стопански
оценим ресурс, който да трябва да бъде
заплащан от другиго. В случая претендираните договорни лихви са в размер на
10843,29 лв. за период от 20.08.2016 г. до 20.02.2021 г.
Оспорва се дължимостта на мориторната лихва за забава в
размер на 1014,80 лв. Твърди се, че мораторната лихва е форма на
договорната отговорност, специфична за паричните задължения. Съгласно ЗЗД,
размерът на законната мораторна лихва се определя от Министерския съвет. След
като длъжника изпадне в забава, той дължи мораторно обезщетение, защото
кредитора неправомерно е лишен от възможността да ползва паричните си средства.
Законната лихва се начислява от първия ден на забавата до възстановяването на
паричното задължение. Правото на кредитора на законна мораторна лихва възниква
и без тя да е уговорена. Необходимо е само да има парично задължение и длъжника
да е изпаднал в забава. Оспорва начинът на изчисляване на мораторната лихва,
сумата, която е определена като мораторна лихва, както и наличността на
доказателства относно това за кой период и как е изчислена.
Моли се за отхвърляне на
иска като недоказан и неоснователен.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235,
ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приложеното ч.гр.д. № 15049/2017 г.
на ПдРС се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на
парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за слените суми: 10221,11 лева - главница, дължима по Договор за
потребителски заем с номер ***от
31.01.2016 г., 10843,29 лева - възнаградителна лихва
за периода от 20.08.2016 г. до 20.02.2021 г.; 1014,80 лева - мораторна лихва за периода 20.09.2016 г. –
11.09.2017 г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда –
27.09.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното
производство в общ размер на 491,58 лева. Заповедта за изпълнение е била
връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради това съдът е указал
на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
Видно от приложения по делото договор
за потребителски кредит с номер *** от 30.01.2016 г. ищецът е предоставил на
ответника заем в размер на 10000 лева, с месечна вноска от 432,88 лева, с брой на вноските – 60 месечни,
застрахователна премия- 3360 лв., такса ангажимент 250 лв., годишен процент на
разходите 46,26 %. лихвен процент – 37,22 % и обща стойност на плащане –
25972,80 лв.
По делото са приети заключения на съдебно-
техническата и графологическа експертизи, които настоящият съдебен състав
кредитира изцяло като компетентни дадени и не оспорени от страните, по които
вещите лица са установило, че процесния договор е с шрифт 12 пункта, както и че
подписите са положени от С.В.Д..
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Процесуалният
представител на ответника адвокат Р.
оспорва, авторството/ истинността на договор за потребителски
кредит с номер *** от 30.01.2016 г. и погасителен план към
него,
поради което на основание чл. 193, ал. 2 ГПК бе открито производство по
оспорване истинността на частни
документи. При доказателствена тежест за ответника,
същият не успя да докаже, че подписите
положени от С.Д.
в оспорените документи
не са изпълнени
от него. Напротив от приетата по делото СГЕ, която настоящият съдебен състав
кредитира изцяло като обективна и обоснована се установи, че подписите за „кредитополучател ”
са положени
от С.В.Д.. Поради което и на основание чл. 194, ал. 3 във връзка с чл. 193, ал. 2 ГПК, съдът приема, за недоказано направеното оспорване
на истинността на представените от ищеца договор за
потребителски кредит с номер ***
от 30.01.2016 г. и погасителен план към него и
същите не следва да се изключва от
доказателствения материал по делото.
От събраните писмени доказателства се
установява, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит с номер *** от 30.01.2016 г. В договора са
посочени конкретните условия и параметри на заема.
Настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор от 30,01,2016 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора.
Разпоредбата
на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа:
т.10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин;
т. 12 информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до
последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит;
Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9
/неприложим в настоящия случай, доколкото процесният кредит не е предоставен
под формата на овърдрафт/. Процесният договор е сключен при общи условия, като
за да обвържат страните същите следва да са приети писмено. Съгласно чл. 11,
ал. 2 ЗПК Общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора. В противен случай, на
основание чл. 22 ЗПК е налице нищожност на процесния договор. От представените
по делото Общи условия /л. 10-12/ се установява, че същите отговарят на
описаните законни изисквания, като всяка страница е подписана както и от представител
на ищовото дружество, така и от ответника,
поради което съдът намира, че същите надлежно обвързват страните.
От заключението на СТЕ, което настоящият
съдебен състав кредитира изцяло като пълно, обективно и компетентно изготвено
се установява, че размерът на шрифта на процесния договор е 12. Ето защо съдът
намира, че са спазени изискванията на
чл. 10, ал.1 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е действителен.
Договорът за потребителски паричен кредит от
30,01,2016 г. е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин. Липсват нарушения на формата, съгласно специалния ЗПК. Посочена
е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, годишният лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора. Предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.11 от Общи условия към
договора/. Не са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – в погасителния
план към договора е посочена последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми.
По отношение на
претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на
главницата
С исковата молба се претендира главница в размер на 10221,11
лева,
дължима по Договор за потребителски заем с номер ***от 31.01.2016 г., която е
останала незаплатена. В тежест на
ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните
последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за
ответника, поради което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за
главница по договора за заем в размер на 10221,11 лева.
От представения по делото договор за потребителски
кредит от 30,01,2016 г. е видно, че между
ищеца в качеството на кредитор и ответника, като кредитополучател е възникнало
заемно правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума
в размер на 10000 лева и покупка на застраховка „Защита на плащания“ в размер
на 3360 лв., които суми ответникът се е задължил да върне. Падежът на
последната вноска за главница е на 20,12,2020 г.
Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а,
ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието
на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60,ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми,включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти,обуславящи настъпването й.
Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката
изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. В
разглеждания казус ответникът е бил нарочно уведомен от ищеца за настъпилата предсрочна
изискуемост на 17,02,2017 г. с писмо с обратна разписка, което писмо е било
получено от бащата на ответника/ вж.л. 26/.
По делото ответникът не е възразил срещу размерна на това вземане. Освен
това ответникът с полагане на подписа си върху договора е удостоверил, че е
получил сумата по посочената от него банкова сметка./ ***. л. 12/. Поради това искът
се явява основателен до пълния предявен размер.
В тази връзка се явява и основателна претенцията за законна лихва върху
главницата за периода от датата на входиране на заявление за издаване на
заповед за изпълнение – 27,09,2017 г. до окончателното плащане.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки
договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в
размер на 46,26%, а ГЛП е в размер на 37,22 %.
Към датата на сключването на договора
следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на
добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите,
които накърняват добрите нрави.
Накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009
г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г.,
определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй
като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип
е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал.
2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай,
за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по процесния договор за
потребителски кредит на ответика е предоставена в заем сума от 10000 лв., при
уговорен ГЛП в размер на 37,22 % и ГПР в размер на 46,26%. Лихвата по договора
е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на
сключване на процесния договор са били приети разпоредбите на ал. 4
и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения ГПР между
страните в размер на 46,26%, не надхвърля петкратно размера на законния такъв
за времето на сключване на договора от 10,00%, при определения от БНБ основен
лихвен процент /0%/ и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора
за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният
размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното
би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва/. В тази насока са и Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2
г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер
на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта.
Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,00%. Следователно,
уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 37,22%
годишно е повече от трикратно по-висок аот размера на законната лихва. С оглед
изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии
за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се
приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Освен
това според Тълкувателно решение 3/2017 г. по тълк. д. №3/2017 г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор
за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на
договора преди изменението му. Ищецът в исковата молба твърди, че кредитът е
станал предсрочни изискуем от 20,09,2016 г., а претенира възнаградителна лихва
за периода от 20,08,2016 г. до 20,02,2021 г.- крайния срока на договора, т.е.
след настъпилата предсрочна изискуемост -20,09,2016 г. искането за присъждане
на възнаградителна лихва е неоснователно.
Ето
защо предявения иск за заплащане на сумата от 10843,29 лв. ще се отхвърли
изцяло, като неоснователен, недоказан и поради противоречието на клаузите от
процесния договор на добрите нрави.
По отношение на
лихвата за забава:
Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е
погасителна вноска, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва – чл. 5 от общите
условия на договора. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 1014,80
лева за периода 20.09.2016 г. – 11.09.2017 г.
Размерът на законната лихва е нормативно определен на основание чл.86
ал.2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската народна банка за периода,
увеличен с 10 пункта /чл. единствен от ПМС № 72 от 8 април
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
размер на 451 лв., депозит за особен представител – 1192,38 и внесен депозит за
вещо лице в размер на 100 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП
да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Съдът
намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на
делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100
лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат
на 1843,38 лева, като по съразмерност
следва да му бъдат присъдени 917,44 лева. За заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 491,58 лева, като следва да му се присъдят
по съразмерност 244,66 лева. На ответника
не следва да се присъждат разноски, тъй като такива не са направени.
Също така ответникът следва да заплати
по сметка на ВСС, сумата от 80 лева представляващи разноски по делото,
представляващи депозит за вещо лице, тъй като оспорването на договора бе
неуспешно .
Водим от изложеното,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на С.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи
на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”, Париж рег. № *********, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А”, клон България, ЕИК ********* следните суми: 10221,11 лева - главница, дължима по
Договор за потребителски заем с номер ***от 31.01.2016 г.,
767,64 лева - мораторна лихва за периода 20.09.2016 г. –
11.09.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до пълния предявен размер от 1014,80 лв.; ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 27.09.2017 г. до окончателното погасяване, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 15049/2017 г. на ПдРС, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено по отношение на С.В.Д., ЕГН **********,
че дължи на БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А”, Париж рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”, клон
България, сумата от 10843,29 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.08.2016 г.
до 20.02.2021 г.
ОСЪЖДА С.В.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А”, Париж рег. № *********, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А”, клон България, ЕИК ********* сумата от
917,44 лева, представляващи
съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 244,66 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА С.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати по сметка на ВСС, сумата от 80 лева представляващи разноски по
делото.
На особения представител на ответника С.В.Д.
–а. Н.Р. да се изплати внесения депозит за особен представител.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Николай Стоянов
Вярно с
оригинала!
РЦ