Р
Е Ш Е
Н И Е
№.............
град
Шумен, 24.01.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският административен съд в публичното
заседание на седемнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Административен съдия: Маргарита Стергиовска
при секретаря Ив.
Велчева и с участието на прокурор П. Вълчев от Окръжна прокуратура – гр. Шумен,
като разгледа докладваното от административния съдия адм.д. №317 по описа за
2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и
сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.284 ал.1 от Закона за изпълнение на наказанието лишаване от свобода и
задържането под стража (ЗИНЗС), образувано въз основа на депозирана
искова молба от А.А.М., ЕГН **********,
с настоящ адрес *** срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ град
София. Ищецът
твърди, че за периодите от м. януари до м. март 2002 г.; от м. юли до м. октомври 2003 г.; от м.
октомври до м. декември 2005 г.; от края на 2006 г. до началото на 2007 г. за
около 4 месеца; от м. юли до м. септември 2011 г.; от м. юли до м. септември
2012 г. е пребивавал в Следствения арест гр.Шумен изтърпявайки „задържане под стража“. През
тези периоди е бил настанен във всички килии в ареста по различно време.
Твърди, че е бил настанен в килии, разположени под земята, до които нямало естествена светлина и въздух. Сочи, че
килии с №№1,2,3 и 4 са с площ
от 4 кв. м. и са оборудвани с по три
легла, като по този начин не е осигурявана нормалната площ за едно лице. Същите доводи са изложени и за килии с №№6, 7 и 9, а за килии с №№7,8 и
9 се сочи, че са слагани допълнително на
пода по един дюшек и площта е била по-малко от 1 кв. м. на лице. Твърди, че всички
килии в ареста са на подземното ниво, хигиената е крайно занижена.
Никога не се е почиствало с препарати. Липсвало парно отопление. През зимата
било около 14-15 градуса, а лятото горещо и задушно с температури към 30
градуса. Осветлението в килиите било слабо. Твърди, че въпреки две големи
дворни места, с които разполагал ареста не са осигурявани необходимите ежедневни
престои на всяко едно лице на открито. Храненето се извършвало по килиите,
а храната била нискокалорична и
некачествена. Баня се ползвала веднъж седмично. Тоалетната представлявала три
дупки на пода с прегради между тях. Телефонирането се извършвало веднъж
седмично по заявка от предишния ден. При задържането му през 2002г. и през 2006г.
в килиите е нямало електрически ток, както и достъп до кабелна телевизия,
леглата били 65 см. тесни, с изпочупени метални шини през 10 см. вместо
пружини, а вместо дюшеци имало тънки шалтета. В обобщение се сочи, че за
престоя си в Следствения арест за процесните
периоди, в които е бил настанен
без санитарен възел, без течаща вода, без шкаф, без електрически ток,
без достъп до кабелна телевизия, без прозорци, в мухъл и влага, без естествено
проветрение, без действаща аспирация и
силно занижена хигиена на битовите условия, без престой на открито,
пренаселени килии е рефлектирало отрицателно върху човешкото му достойнство,
като същото е претърпяло интензивно и непоправимо засягане.
С
оглед гореизложеното е предявен иск в размер на 50 000 лв., като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със
законната компенсаторна лихва от датата
на исковата молба 15.08.2018 г., ведно с мораторната лихва за забава от 44 862
лв. до окончателното изплащане на сумата.
В съдебно заседание по делото, проведено на 08.11.2018 г.
е допуснато изменение на иска, като периодите, за които се претендира
обезщетение са както следва: от 06.08.2005 г. до 19.09.2005 г.; от 16.02.2007 г. до 02.04.2007 г.; от
03.04.2007 г. до 02.05.2007 г.; от 20.12.2011 г. до 08.03.2012 г.
Назначеният от съда процесуален
представител на ищеца адвокат В. К. при ШАК, поддържа предявените искове в
настоящото производство.
Ответната страна ГД «ИН» град София, редовно
призована, не се явява. В депозирано писмено становище по делото сочи
неоснователност и недоказаност на предявената искова претенция, претеднира
разноски по делото.
Представителят на
Окръжна прокуратура град Шумен счита, че искът недопустим поради изтекла
пет-годишна погасителна давност, в условията на алтернативност пледира за
неоснователност на иска, като недоказан по основание и по размер, поради което
отправя предложението искът да бъде отхвърлен.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
установи от фактическа страна следното:
Няма спор между
страните, а и от приложеното писмо изх.№1613/26.10.2018 г. на ГД „ИН“ – РС „ИН“
град Шумен по категоричен начин се установи, че ищецът А.М. от 06.08.2005 г. до
19.09.2005 г. е пребивавал в сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен и е бил
настанен в килия №5; от 16.02.2007 г. до 02.04.2007 г. е пребивавал в сектор
„Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен е бил настанен в килия №1; от 03.04.2007 г. до
02.05.2007 г. е пребивавал в сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен и е бил
настанен в килия №6; от 20.12.2011 г. до 08.03.2012 г. е пребивавал в сектор
„Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен и е бил настанен в килия №4. На 08.03.2012 г. М.
е приведен в затвора – Ловеч.
Ответната страна
не оспорва твърденията на ищеца в исковата молба по отношение условията на
живот в ареста, а именно липсата на пряка слънчева светлина в килия № 6, както
и на санитарен възел и течаща вода, недостатъчното пространство на килията.
Тези факти са отразени и в писмото на РС „ИН“ град Шумен. В килиите няма
санитарен възел, като се ползва общ такъв в коридора на ареста, както и арестът
не разполага с каре за разходка на открито, тъй като сградата не позволява. В
процесния период ищецът е бил настаняван в килии с №5, №1, №6 и №4.
От цитираното
по-горе писмо, както и от показанията на разпитаните свидетели Д.С., Л.А. и М.В.,
служители на ареста както към настоящия момент, така и в периода, през който
ищецът е бил настанен в ареста, по категоричен начин се установи, че по принцип
условията във всички килии са еднакви. Леглата са от желязо, във всяка килия
има по една масичка, като задържаните се изчаквали един по един да се нахранят.
Установи се, че в килиите няма санитарен възел и течаща вода, като тоалетната е
била обща и през определен период от време всеки от задържаните бил привеждан в
тоалетната, за да я ползва. В килии №4, №5 и №1 има прозорец и пряка слънчева
светлина, с размер около 6.30 кв.м. обща площ всяка килия, с аспирация за
вкарване на чист въздух и извеждане на мръсен. В килиите няма отопление, като
такова има в коридора. Всяка от килиите е с три легла, а килия №6 е била с
четири легла. Липсва каре за разходка, а лицата излизали само когато били
викани при следовател или прокурор.
От приложените по
делото доказателства не се установи, ищецът да е бил настаняван в килии с надвишаван
капацитет на леглата, както и е да спал на едно легло с друго лице или на
поставен на пода дюшек. Не се установи и липса на електричество в килиите за
част от периодите на пребиваването му, както и липса на отопление. Установи се,
че е извършван ремонт на помещенията за задържани, помещенията и санитарните
възли са почиствани с препарати от задържаните лица, а отоплението е било с централна
инсталация и климатици.
Ищецът не твърди
да е имал здравословни проблеми и да му е била отказана лекарска помощ, поради
което съдът приема, че по тези факти няма спор в настоящото производство.
От така установеното фактическо
положение, съдът достигна до следните правни изводи:
Претенцията на
ищеца е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от
незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията
на Арест Шумен за периода от 06.08.2005 г. до 19.09.2005 г.; от 16.02.2007 г.
до 02.04.2007 г.; от 03.04.2007 г. до 02.05.2007 г.; от 20.12.2011 г. до
08.03.2012 г.
Направените от ответната и
контролиращата страни възражения за погасителна петгодишна давност, с оглед
претенцията за минал период, съдът намира за неоснователно. Когато претенцията е за
обезщетение за вреди, произтичащи от фактически действия или бездействия на
администрацията, незаконосъобразността на бездействието се установява от съда,
пред който е предявен иска за обезщетение, съгласно чл.204 ал.4 от АПК.
Следователно вземането за обезщетение за вреди, които произтичат от фактически
действия и бездействия на администрацията, става изискуемо от момента на установяването
им за незаконосъобразни, поради което началният момент на погасителната давност
при тези искове е влизане в сила на съдебното решение, с което действията или
бездействията са установени за незаконосъобразни. Ето защо възражението по
чл.110 от ЗЗД е неоснователно.
Съгласно справка от РС „ИН“ град Шумен, ищецът
А.М. е бил настанен в ареста от 06.08.2005 г. до 19.09.2005 г. е пребивавал в
сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен и е бил настанен в килия №5; от
16.02.2007 г. до 02.04.2007 г. е пребивавал в сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град
Шумен е бил настанен в килия №1; от 03.04.2007 г. до 02.05.2007 г. е пребивавал
в сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град Шумен и е бил настанен в килия №6; от
20.12.2011 г. до 08.03.2012 г. е пребивавал в сектор „Арести“ към ОС „ИН“ град
Шумен и е бил настанен в килия №4. На 08.03.2012 г. М. е приведен в затвора –
Ловеч.
Искът за
присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло
неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност -
незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на държавата -
служители на следствения арест в гр.Шумен, и е насочен срещу ГД «ИН» град
София, която е юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо
прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода
и пробационните служби, част от структурата, на което са РС «Изпълнение на
наказанията», съгласно чл.12 ал.1 и 3 от ЗИНЗС. Следователно исковата молба е
подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по
аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1 ал.2 от ЗОДОВ. Твърдяните като незаконосъобразни
действия и бездействия на служители от администрацията на ареста в Шумен
представляват административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи
и длъжностни лица обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване
упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на техните
задължения, съобразно правното им положение и статут. Доколкото предявеният
срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" иск се обосновава
от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по
повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна
дейност от служители на затвора, следва да се приеме, че са налице специфичните
предпоставки на чл.284 от ЗИНЗС. Искът е предявен от процесуално
легитимирана страна и с оглед гореизложеното се явява допустим и подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.
Съгласно чл.203 ал.1 от АПК гражданите и юридическите лица
могат да претендират обезщетения за вреди причинени от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица.
За неуредените в АПК въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ.
Основателността на
иска с правно основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, предполага установяването на
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.Незаконосъобразни действия,
респ. бездействия на служители при ГД „ИН“ – арест град Шумен; 2.Действително
настъпила вреда – неимуществена и
3.Пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните
действия/бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от
елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира
отговорността по посочения ред, като с оглед разпоредбата на 284 ал.3-5 от ЗИНЗС, тежестта за
доказване е върху ответника.
Съгласно чл. 284 ал.1 от ЗИНЗС Държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от същия
закон. Според чл.3 ал.1 от ЗИНЗС съдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. В ал.2 е предвидено, че за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Със
сходно съдържание е и текста на нормата, която е действала към момента на
изтърпяване на мярката за неотклонение от ищеца. Съгласно чл.3 ал.2 т.2 и т.3 от ЗИНЗС /в редакция към 1.06.2009 г./ за
изтезания, жестоко и нечовешко отношение се смятат: 2.умишлено поставяне в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване
от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени
действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето;
3.унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения,
принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство
на страх, незащитеност или малоценност. Както разпоредбата на чл.3, така и на чл.43 ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС са законови гаранции за
съществуването на нормална битова среда в арестите.
Разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧ, респ. на чл.3 от ЗИНЗС задължава държавата да осигури
на лишения от свобода и на лицето, изтърпяващо мярка за неотклонение задържане
под стража условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането
на човешкото достойнство, такива, че начинът на изпълнение на мярката не излага
заинтересованото лице на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност
неизбежното ниво на страдание при престой в затвора (ареста). В този смисъл са
Решение от 27 ноември 2012 г. по делото Червенков срещу България, окончателно,
постановено по жалба № 45358/04, решение от 2.02.2006 г. на ЕСПЧ по делото
Йовчев срещу България, Решение от 27 януари 2015 г., на ЕСПЧ по делото Нешков
срещу България. По смисъла на чл. 3 от ЕКПЧ, съгласно установената от ЕСПЧ
практика по прилагането й, безчовечно и унижаващо отношение предполага
страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и
унижение, свързани с дадена форма на законно отношение или наказание. При
преценката си съдът трябва да вземе предвид кумулативният ефект от условията
при които е бил поставен ищецът и продължителността на задържането му.
Възникването на право на
обезщетение в случая предполага установяване на незаконосъобразни
действия/бездействия на служителите на ответника. Незаконността на действието
или бездействието ще се определи от несъобразеността на поведението на
длъжностното лице с разпоредбите на нормативния акт. За да е налице фактическо бездействие,
е необходимо да има неизвършване на такива фактически действия, които
административният орган е длъжен да извърши по силата на закона.
Правопораждащият юридически факт за фактическото действие трябва да е самата
правна норма. За правилното решаване на спора е от значение кои са фактическите
незаконни действия/бездействия, намиращи се в причинна връзка с твърдените от
ищеца вреди, къде са регламентирани в нормативен акт като дължими фактически
действия във връзка с управленчески правоотношения.
Фактическите обстоятелства, на които се основава иска са свързани с
лошите условия на живот, при които е бил поставен ищецът в ареста в град Шумен,
като се твърди нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, от страна на администрацията на
ГД "Изпълнение на наказанията", през исковия период, т.е.
фактическите твърдения са свързани с незаконосъобразни бездействия на
администрацията на ответника.
Основните доводи
на ищеца се основават на твърдението, че помещенията, в които е настаняван няма
пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, липсва
санитарен възел и течаща вода, непровеждане на разходки навън в рамките на един
час, както и размерът на площта на килиите. Както бе установено по-горе,
безспорно в килиите, в които е бил настанен ищецът - №4, №5 и №1 е имало
прозорци, т.е. налице е пряк достъп на дневна светлина, както и наличие на
аспирация за вкарване на чист въздух и извеждане на мръсен. Тези факти се
подкрепят и от събраните по делото гласни доказателства. Изключение съставляват
условията в килия №6, за която се установи, че няма пряка слънчева светлина. В
килия №6, в която ищецът е пребивавал от 03.04.2007 г. до 02.05.2007 г., т. е.
около един месец от общото време, през което е бил настанен в следствения арест
около осем месеца през различни периоди от 2005 г. до 2012 г.
Съгласно чл.43
ал.5, предишна ал.4, от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на
изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли
и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят
с правилника за прилагане на закона.
В случая безспорно е установено и съдът
приема, че в килии с номера №4, №5, №6 и №1 не са осигурени условия, отговарящи
на изискванията за нормален достъп до санитарен възел и течаща вода и разходка
на открито всеки ден в рамките на един час, в разрез с нормативните изисквания.
Твърдението на ищеца, че в посочените килии изобщо няма прозорец, съответно
приток на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, съдът намира
за недоказано, с изключение на килия №6.
От приложената справка от РС „Изпълнения на
наказанията“ град Шумен по категоричен начин се установи, че общата площ на
всяка от килиите с капацитет три легла е
с обща площ от около 6.30 кв. м., а килия №6 е била с капацитет четири легла, с
площ 6.85 кв. м. Следователно обитаемата площ за посочените периоди в тези
помещения е била по-малко от 4.00 кв. м. жизнена площ на човек, изискуема
съобразно чл. 43 ал.3 от ЗИНЗС (в приложимата редакция).
Преценката досежно основателността на
заявената претенция е свързана и с отговор на въпроса дали посочените
санитарно-хигиенни и битови условия, при които е бил поставен ищецът за времето
на пребиваването му в ареста в гр.Шумен, сочат на негово накърнено
конституционно право - чл.29, ал.1 от Конституцията на РБ, съответно налице ли е
нарушаване на забраната по чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на
човека. Съгласно разпоредбата на чл.29 ал.1 от Конституцията на РБ никой не може да бъде
подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган
на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на
лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, във вътрешното
законодателство на страната това право е регламентирано с нормата на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща, че осъдените не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Тези
разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка
във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание
доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на
конкретното място, където ищецът е настанен. На това право на лишените от
свобода съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на
наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на
правата и достойнството им - чл.2 т.3 от ЗИНЗС / в редакция към 1.06.2009 г. /.
Съдебната практика
на Европейския съд по правата на човека е установила общи принципи и стандарти
за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право. Съгласно тази
практика, по смисъла на чл.3 от Конвенцията, «безчовечно или унижаващо
отношение» предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния
елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране
или наказание. Налице е и практика на
Върховен административен съд и Върховен касационен съд (решение № 10166 от 11.07.2012г.
на ВАС по адм. д. №15508/2011г., решение № 6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.
д. № 13664/2012 г.; решение № 104 от 20.02.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5895/2007г.; решение № 538 от 22.10.2009г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008г. и
др.), в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен
достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност
за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата
жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са
действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна
площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят
условията в местата за лишаване от свобода.
От така
установеното фактическо и правно положение съдът приема, че в периода от
06.08.2005 г. до 19.09.2005 г.; от 16.02.2007 г. до 02.04.2007 г.; от
03.04.2007 г. до 02.05.2007 г.; от 20.12.2011 г. до 08.03.2012 г. действително
е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника,
защото органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол
върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, са длъжни да
осигуряват на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки
за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им
достойнство, а именно - постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода през
цялото денонощие и минимум жилищна площ, както и едночасова разходка. Такива
задължения са установени за органите и служителите по изпълнение на наказанията
и в ЗИНЗС и ППЗИНЗС посредством въвеждане на различни изисквания спрямо
битовите условия в местата за лишаване от свобода. Съгласно чл.43 ал.3 от ЗИНЗС (в приложимата редакция),
минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4
кв. м., а в ал.4 (в актуалната към исковия период редакция) на същата норма е
предвидено, че достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на
закона. Съответно чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС (в приложимата редакция) гласи,
че на лишените от свобода следва да се осигури постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Аргумент в тази насока
са цитираните по – горе разпоредби на чл.3 от Европейската конвенция за правата
на човека и основните свободи и чл.29 ал.1 от Конституцията на
Република България. Поради това следва да се приеме, че основно задължение на упражняващия
ръководство и контрол върху дейността на арестите държавен орган е да следи и
да предотвратява всяко унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято
лична свобода е ограничена с наложеното им наказание.
Конкретно установените факти по делото относно
ограничаване ползване на санитарен възел и течаща вода, липсата на каре за
разходка на открито на задържаните лица и неспазване на изискването за
минимална площ на килията, не отговарят на посочените по-горе законови
изисквания. Тези факти са достатъчни, за да се направи извод, че ответникът,
чрез неговите служители не е изпълнил своите задължения и не е осигурил на
задържаните лица и в частност на ищеца минимални условия за съществуване. В
случая не се касае за необходимост от условия, надминаващи изискванията за
ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които
биологичното съществуване на човек предполага. Тези неблагоприятни условия
пряко сочат на унизително и недостойно отношение към лишените от свобода.
Освен противоправното деяние за наличието на
непозволено увреждане следва да се установи настъпила вреда, която е в пряка
причинна връзка с причиненото деяние. Вредата представлява смущение,
накърняване или унищожаване правата на човека, представляващи неговото
имущество, права и телесна цялост, здраве, душевност и психично състояние. В
конкретния случай поставянето на ищеца в неблагоприятни условия, по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС, само по себе си представлява
третиране, което е способно да породи у него емоционално и морално страдание,
стрес и безпокойство. Ето защо и като отчита кумулативния ефект на описаните
отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставян и е пребивавал
ищецът в ареста в град Шумен през процесния период, съдът приема, че те
действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално
страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на
мярката за неотклонение "задържане под стража", макар и без да има
доказано конкретно увреждане на здравето. Съобразно практиката на ЕСПЧ и
установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице
нарушение на чл.3 от Конвенцията и чл.3 от ЗИНЗС, което дава основание да се
изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които
се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на
ареста. Налице са законоустановените елементи от фактическия състав за
ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред – чл.284 ал.1 от ЗИНЗС във вр . с чл.3 от ЗИНЗС.
Съдът намира за
недоказани останалите твърдения на ищеца, а именно, че в исковия период в
килиите е нямало прозорци / с изключение на килия №6/, че е липсвала пряка
слънчева светлина, както и, че не е проветрявано и почиствано помещението и липса
на отопление и електричество.
Ето защо
претенцията на ищеца, основана на тези твърдени е неоснователна и следва да
бъде отхвърлена.
В обобщение на гореизложеното съдът приема, че
при осъществяване на правно - регламентирана дейност длъжностните лица от
администрацията на следствения арест в Шумен са нарушили посочените по-горе
законови изисквания, което е довело до накърняване на правото на лишения от
свобода на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност
достойнство. По делото няма данни за извършени умишлени действия или
бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в
неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Но
отговорността по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ е обективна - държавата отговаря
за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия и бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. Ищецът
действително е претърпял твърдените от него неимуществени вреди. Тези условия
не позволяват на ищеца спокойно биологично съществуване и те биха произвели
негативните, емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и
обосновават извод за наличие на унизително отнасяне. С оглед на изложеното
исковата претенция се явява основателна, но частично доказана по размер
касателно претендираното обезщетение от 50 000.00 лв.
Съдът счита, че
ищецът несъмнено е претърпял вреди вследствие на констатираните по делото нарушения
на правата му. Съгласно чл.52 от ЗЗД при неимуществените вреди съдът
определя обезщетение по справедливост. Паричен еквивалент на причинените
неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на
засегнатите нематериалните блага и интереси, компенсаторния характер на
търсената с настоящото дело защита и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането. Ето защо предвид характера на деянието,
извършено от служителите на ответника, естеството и степента на претърпените
вредни последици от ищеца, като не се установява, те да са довели до конкретно
увреждане или влошаване на здравето на ищеца, като отчита, че констатациите за
нарушение на правата на ищеца се основават единствено на обстоятелството, че
същият е бил настаняван в килии при ограничаване ползване на санитарен възел и
течаща вода, при липсата на разходка на открито и жизнена площ, под минимума,
предвиден в закона, както и че се касае за период на пребиваване в следствения
арест в гр.Шумен в рамките на около осем месеца, а именно от 06.08.2005 г. до
19.09.2005 г.; от 16.02.2007 г. до 02.04.2007 г.; от 03.04.2007 г. до
02.05.2007 г.; от 20.12.2011 г. до 08.03.2012 г. и това е времето, през което
ищецът е бил поставен в условия, унижаващи човешкото достойнство, съдът счита,
че справедливото обезщетение за този период е в размер на 450.00 лева. В
останалата част до пълния предявен размер от 50 000.00 лева, искът е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. В случая се претендира и
присъждане на законна лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба
– 15.08.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като такава следва да
присъдена върху сумата от 450.00 лв.
Претенцията за
мораторна лихва в размер на 44 862 лв. върху главницата за периода от месец август
2005 г. до датата на предявяване на исковата молба, съдът намира за
неоснователна. От установеното по делото незаконосъобразно бездействие на
администрацията следва и дължимостта на претендираното вземане. Следователно
вземането за обезщетение за вреди, които произтичат от фактически действия и
бездействия на администрацията, става изискуемо от момента на установяването им
като незаконосъобразни, поради което от този момент се дължи и лихва за забава.
Ответната страна претендира присъждане на
разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.10 ал.2 от ЗОДОВ, ако искът бъде отхвърлен
изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските
се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска
изцяло. Съгласно чл.10 ал.3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло
или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството,
както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В същият смисъл
е и нормата на чл.286 ал.3 от ЗИНЗС. Нормите на чл.10 ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ и на чл.286 ал.3 от ЗИНЗС са
специални и дерогират общото правило на чл.78 ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на
исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е неоснователно.
Ищецът в настоящото производство не претендира
разноски, поради което такива не следва да бъдат присъдени.
Водим от горното, Шуменският административен
съд,
Р Е Ш
И :
Осъжда Главна дирекция
«Изпълнение на наказанията» град София да заплати на А.А.М., ЕГН **********,***, сумата в размер на 450.00 /четиристотин
и петдесет лева/ лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя в сектор „Арести“ към РС „ИН“ град Шумен за периода от
06.08.2005 г. до 19.09.2005 г.; от 16.02.2007 г. до 02.04.2007 г.; от
03.04.2007 г. до 02.05.2007 г.; от 20.12.2011 г. до 08.03.2012 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 15.08.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Отхвърля предявения иск от А.А.М., ЕГН **********,***, срещу Главна дирекция
«Изпълнение на наказанията» град София в останалата част до пълния предявен
размер от 50 000.00 лв.
Отхвърля предявения иск от А.А.М., ЕГН **********,***, срещу Главна дирекция
«Изпълнение на наказанията» град София за сумата в размер на 44 862.00 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главница от 50 000.00 лв., за периода
от месец август 2005 г. до 15.08.2018 г.
Разноски не се присъждат.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен
съд на Р България град София в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл.137
във вр. с чл.138 ал.1 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: