РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р Е Ш Е Н И Е
№ 1727/17.9.2021г.
гр.Пловдив, 17 . 09 . 2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив,VI състав, в открито заседание на осми септември през две хиляди
двадесет и първа година в състав :
Административен съдия :
Здравка Диева
С участието на секретаря Г.Г., като
разгледа докладваното от съдията адм.д.№ 1461/2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производство по реда на чл.268 във вр.
с чл.267 ал.2 т.5 ДОПК.
ЕТ Н. 2000
– Е.В., ***, ЕИК *********, с пълномощник адв.Т.И., обжалва Решение № 132/13.05.2021г.
на Директора на ТД на НАП – Пловдив, в частта с която е оставена без уважение като
неоснователна жалба вх.№ РД-16-1670/29.04.2021г. против Разпореждане изх.№ С210016-137-0003255/26.04.2021г.
по отношение разпореден отказ за погасяване по давност на задължения към НЗОК и
фонд ДОО за период 01.01.2010г. – 31.12.2010г., установени с Декларация №
160021000951893/10.03.2011г. /т.1 от обстоятелствената част на акта/.
Становища
на страните :
-
Жалбоподателят счита решението в обжалваната част за незаконосъобразно,
немотивирано и постановена в противоречие с материалния закон. Поддържа
ненадлежно връчване на административния акт – в нарушение на чл.29 и чл.30 ДОПК. Твърди, че в обжалваната част от решението не е проверен въпросът за
процесуалните последици от извършените действия по изп.д.№ 16070021673/2007г. Заявено
е, че налагането на възбрана или запор след започването на изпълнителното
производство не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на
установено и изискуемо публично вземане, а действие по принудително изпълнение,
което следва от разпоредбата на чл.221 ал.4 ДОПК – текстът регламентира липсата
на наложени обезпечителни мерки до започване на изпълнителното производство по
см. на чл.221 ал.1 ДОПК. Посочено е, че в чл.196 ДОПК е определено съдържанието
на Постановлението за налагане на обезпечителна мярка, в което липсва номер на изпълнително
дело, тъй като същата се налага преди започване на изпълнителното производство
и налагането на запор или възбрана в условията на започнало изпълнително
производство винаги има характера на действие по принудително изпълнение. В
този см. – наименованието на постановлението на публичния изпълнител /“за
налагане на обезпечителни мерки“/, както и правното основание, не превръщат
действието в обезпечителна мярка. Действието по налагане на запора след
започване на изпълнителното производство
е действие по принудителното изпълнение по см. на чл.215 ал.1 т.1 ДОПК.
Наложеният запор с Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000009/29.10.2013г., посочен в Решение № 132/13.05.2021г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив, няма сочения в обжалваната част от решението
правен ефект на спираща давността обезпечителна мярка по чл.172 ал.1 т.5 ДОПК,
като е породил правно действие и правен ефект на прекъсващ погасителната
давност. От издаване на Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000009/29.10.2013г. до дата на издаване на Решение №
132/13.05.2021г. – се твърди Постановление за налагане на обезпечителни мерки
да не е връчено, с което е ограничена възможността за обжалването му.
Наложеният запор с Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000009/04.12.2014г., посочен в Решение № 132/13.05.2021г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив, няма сочения в обжалваната част от решението
правен ефект на спираща давността обезпечителна мярка по чл.172 ал.1 т.5 ДОПК и
се твърди идентично на посоченото – от издаване на постановлението от
04.12.2014г. до дата на издаване на оспореното решение, постановлението от
04.12.2014г. не е връчено, с което е ограничена възможността за обжалването му.
Предвид изложените
съображения е поискана отмяна на решението в конкретно оспорената му част от
т.1, ведно с присъждане на направените съдебни разноски.
В писмено становище по същество е
заявено, че становището на представител на ответника, приложено в преписката
повтаря мотивите, изложени в оспореното решение, без да коментира посоченото в
жалбата – налагането на възбрана или запор след започване на изпълнителното
производство не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение
на установено и изискуемо публично
вземане, а действие по принудително изпълнение, което следва от нормата на
чл.221 ал.4 ДОПК. Възразено е против претендираното юрисконсултско
възнаграждение в размер на 500лв. с довод, че предметът на делото е с
определяем материален интерес /сумата по декларацията от 10.03.2011г. –
1 209,60лв., главница/ и е приложима разпоредбата на чл.8 ал.1 от Наредба
№ 1/2004г. Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение се счита за неоснователно.
-
Ответникът Директор на ТД на НАП – Пловдив, се представлява от ст.юрисконсулт Я.А.
и оспорва жалбата като неоснователна. В ход по същество е заявено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. В писмено становище /л.56, 57/ е
заявено, че процесните публични вземания за фонд ДОО и здравно осигуряване за
периода 01.01.2010г. – 31.12.2010г. са установени с декларация №
160021000951893/10.03.2011г. и представляват изискуеми задължения, 5 годишният
давностен срок за които е започнал да тече от 01.01.2012г. и би следвало да
изтече на 01.01.2017г. С разпореждане от 12.12.2012г. същите са присъединени за
принудително събиране към изпълнителното дело. Поради липса на доброволно
изпълнение и за обезпечаване на публичните вземания, публичния изпълнител е
издал Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000009/29.10.2013г., с което е наложил запор върху движими вещи. До
ОД МВР, сектор КАТ – ПП е изпратено запорно съобщение от 29.10.2013г., получено
на 31.10.2013г. Поддържа се, че с посоченото постановление, считано от
31.10.2013г. давностният срок е спрян. С
постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000019/04.12.2014г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми
по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, съдържанието на касети,
както и суми предоставени за доверително управление, до размера на установените
публични задължения, находящи се в изрично изброени в постановлението 30 банки.
До същите е изпратено запорно съобщение, получено от Банка ДСК ЕАД и Уникредит
булбанк АД на 09.12.2014г. и от Инвестбанк АД на 13.12.2014г., за което от
банките са получени отговори за наложен запор. Съответно от 09.12.2014г. и от
13.12.2014г., давността отново е спряна, поради което 5 годишният давностен
срок не е изтекъл. Счита се, че към настоящия момент абсолютната 10 годишна
давност също не е изтекла. Предвид изложеното и на основание чл.172 ал.1 т.5 ДОПК, съображенията на жалбоподателя досежно действието на обезпечителните
мерки и по-точно твърдението, че същите де явяват действия в принудително
изпълнение и прекъсват давността, а не я спират, са неоснователни. Неотносимо е
твърдението за ненадлежно връчване на решението – обстоятелството се отнася до
спазване на срока за обжалването му и допустимостта на жалбата. Поискано е
жалбата против решението да бъде отхвърлена с присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 500лв. съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Приложен е списък на разноските.
Съобразно изхода от спора е заявено възражение по отношение размер на
адвокатското възнаграждение в случай, че е над минимума и искане за
намаляването му до минималния размер.
В писмено
становище по същество ст.юрисконсулт Я.А. поддържа, че при съдебното оспорване
не са изложени допълнителни мотиви и твърденията в жалбата са бланкетни. Същите
не водят до промяна на резултата от обжалването в административна фаза. Заявено
е, че ако тезата на жалбоподателя се приеме за вярна, давността е прекъсната,
което е по-неблагоприятно обстоятелство за оспорващото лице. Твърди се, че
давността е прекъсната с ПНОМ от 29.10.2013г., което е отразено в жалбата.
Счита се, че лицето безспорно е знаело за съществуващите задължения към НАП,
тъй като само е подало декларацията, поради което е правно ирелевантен моментът
дали книжата са връчвани.
- В съдебното производство не е
встъпил представител на Окръжна прокуратура Пловдив.
1. Оспореното решение е изпратено до
адв.Т.И. и получено на 28.05.2021г., а жалбата е подадена пряко до АС – Пловдив
на 03.06.2021г. /л.2/. Оспорването е осъществено в предвидения 7 дн.срок
/чл.268 ал.1 ДОПК/ от адресат на неблагоприятен акт в конкретно обжалваната
част, подлежащ на съдебен контрол, поради което допустимо.
2. С обжалваното пред Директора на
ТД на НАП - Пловдив разпореждане на публичен изпълнител П.Е. изх.№ С210016-137-0003255/26.04.2021г.
- не е прекратено събирането по изпълнително дело /ИД/ № 16070021673 / 2007г.
поради изтекла погасителна давност по отношение на задължения по данъчна
декларация обр.6 № 160021000951893/10.03.2011г. за период 01.01.2010 до
31.12.2010г. Посочено е, че за този период данъкът е дължим през 2011г. и
давността започва да тече от 01.01.2012г., като 5 г. давностен срок изтича на
31.12.2016г. Отразено е, че има издадено Постановление за налагане на
обезпечителни мерки изх.№ 21673/2007/000019/04.12.2014г., с което е наложен
запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки във всички ТБ, като
давността спира и започва да тече 10 годишен давностен срок, който изтича на
31.12.2021г. съгл. чл.171 ал.2 ДОПК и към момента същия не е изтекъл.
Разпореждането е издадено във вр. с
молба/възражение вх.№ С210016-000-0189326/22.04.2021г. с искане за погасяване
на публични вземания поради изтекла погасителна давност.
С решението на териториалният директор
в оспорената му част са описани данните от административната преписка :
Образувано е ИД № 16070021673/2007г. и на длъжника е изпратено съобщение за
доброволно изпълнение изх.№ 21673/2007/000003 от 02.08.2011г. С разпореждане от
12.12.2012г. са присъединени за принудително събиране процесните вземания за
ДОО и ЗО за 2010г., установени с декларацията от 10.03.2011г. Поради липса на
доброволно изпълнение и за обезпечаване на публичните вземания, публичният
изпълнител е предприел обезпечителни мерки : Постановление за налагане на
обезпечителни мерки № 21673/2007/000009/29.10.2013г., с което е наложил запор
върху движими вещи. До ОД МВР, сектор КАТ – ПП е изпратено запорно съобщение от
29.10.2013г., получено на 31.10.2013г. Поддържа се, че с посоченото
постановление, считано от 31.10.2013г. давностният срок е спрян. С
постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000019/04.12.2014г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми
по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, съдържанието на касети,
както и суми предоставени за доверително управление, до размера на установените
публични задължения, находящи се в изрично изброени в постановлението 30 банки.
До същите е изпратено запорно съобщение, получено от Банка ДСК ЕАД и Уникредит
Булбанк АД на 09.12.2014г. и от Инвестбанк АД на 13.12.2014г., за което от
банките са получени отговори за наложен запор. В решението не е отразена дата
на съобщаване на двете постановления за налагане на обезпечителни мерки.
Директорът на ТД на НАП Пловдив е
пояснил правната същност на давността, като е изтъкнал, че изтеклия срок
погасява правото да се събере дълга по принудителен ред, но не се заличава
самото задължение. Посочени са основанията за прекъсване и спиране на давността
и последиците от прекъсване и спиране. Предвид задълженията, по отношение на
които не е прекратено ИД с обжалваното разпореждане – осигурителни вноски за
ДОО и НЗОК, ведно със съответните лихви – в случая за периода 2010г.,
териториалният директор се е позовал на разпоредбите на чл.7 ал.4 КСО – в
редакция към ДВ бр.105/2006г. /самоосигуряващите се лица е следвало да внасят в
републиканския бюджет своите осигурителни вноски в срок до 10-то число на
месеца, следващ месеца, за който се дължат/ и е посочил, че окончателната
осигурителна вноска се установява с данъчна декларация за съответната година,
като в същата се приспадат вноските, които авансово са платени от
самоосигуряващите се лица /чл.6 ал.9 КСО и чл.2 ал.4 – предишна ал.3, изм. ДВ
бр.15 от 2007г. – в сила от 01.01.2007г. от Наредбата за общественото
осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в
чужбина /заглавието изм. с ДВ бр.2/2020г./. Според чл.2 ал.4 от наредбата в
редакцията й към посочения момент, осигурителните вноски се внасят в срока за
подаване на данъчната декларация, която се подава до 30-ти април на годината,
следваща годината на придобиване на дохода /чл.53 ал.1 ЗДДФЛ в относимата му
редакция/. В конкретния случай лицето е следвало да подаде ГДД, в която да
декларира получения доход и съответно дължимия данък, както и осигурителните
вноски по КСО за 2010г. – до 30.04.2011г., които задължения следва да се платят
в срока за подаване на ГДД, тоест те стават изискуеми през 2011г., поради което
общата 5 –годишна давност по чл.171 ал.1 ДОПК за събиране на тези задължения,
започва да тече от 01.01.2012г. и изтича на 01.01.2017г., ако в този срок не са
предприети действия, които по см. на закона да са довели до спиране или
прекъсване на давността. По отношение на здравно-осигурителните вноски, срокът
за внасянето им съгл. чл.40 ал.1 т.1 б.“в“ ЗЗО – съвпада със срока за внасяне
на вноските за ДОО.
По отношение на спора – публичните
задължения за фонд ДОО и ЗО за периода 01.01.2010г. – 31.12.2010г., е прието,
че във вр. с декларацията от 10.03.2011г., 5 – годишният давностен срок за тези
изискуеми задължения е започнал да тече от 01.01.2012г. и би следвало да изтече
на 01.01.2017г. Посочени са двете постановления за налагане на обезпечителни
мерки – от 29.10.2013г. с получено запорно съобщение на 31.10.2013г. – с извод,
че считано от 31.10.2013г. давностният срок е спрян и от 04.12.2014г. с
получени запорни съобщения на 09.12.2014г. и на 13.12.2014г. – с извод, че от
тези дати давността отново е спряна, поради което 5 годишният давностен срок не
е изтекъл. Към настоящ момент абсолютната 10 – годишна давност също не е
изтекла.
Не е посочено за какъв период е спрян
давностния срок. Според данните от преписката : съобщението за доброволно
изпълнение изх.номер от 02.08.2011г – не е връчено; разпореждането за
присъединяване изх.номер от 12.12.2012г. е връчено и отсъства информация за
обжалването му; отсъства информация Постановлението за налагане на обезпечителни
мерки от 29.10.2013г. /ПНОМ/ да е редовно връчено - връчен с получател - дъщеря
на 01.11.2013г. /л.85/ и прилагане на чл.29 ал.6 ДОПК е документ с друг номер
от 29.10.2013г. - 21673/2007/000008/29.10.2013г., а номера на ПНОМ е
21673/2007/000009/29.10.2013г.; няма данни за връчване на ПНОМ от 04.12.2014г.
3. Оспореното решение е издадено от
компетентен орган в писмена форма. Обжалваното пред административния орган
разпореждане също е издадено от компетентен орган - публичен изпълнител в
компетентната териториалната дирекция на НАП и в рамките на правомощията му
/чл. 226 ал. 1 от ДОПК/. Налице са валидни административни актове, в писмена
форма, с фактическите и правни основания за постановяването им.
Съгласно чл. 266 ал. 1 ДОПК,
действията на публичния изпълнител /каквото представлява и разпореждането по молба/възражение
вх.№ С210016-000-0189326/22.04.2021г. с искане за погасяване на публични
вземания поради изтекла погасителна давност/, могат да се обжалват от длъжника
или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална
дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от
деня на съобщението. Според чл. 268 ал. 1 ДОПК, в посочените случаи / чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 /, актът на
решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по постоянния
адрес или седалището на длъжника.
На
основание чл. 168 т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в
посочения случай се "отписва" съобразно правилото на чл. 173 ДОПК и е
приложим чл. 225 ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по
принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния
изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т.ч. и тези по т.
7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института
на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не
отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването
на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни,
а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза
- при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е
налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на
публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на
основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става
недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да
съобрази този факт при наведенено възражение /давността не се прилага
служебно/, а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна
давност - решаващият орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество
следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на
основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени
евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане.
Следователно, възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради
настъпване на някой от фактите от обхвата на чл. 168 ДОПК, в т.ч. и за
погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени
пред публичния изпълнител. При евентуален отказ по искането за предприемане на
действия по смисъла на чл. 225 ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат
изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по
принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че
незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на
чл. 268 ДОПК.
3.1. Съгласно разпоредбата на чл. 171
ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден
по-кратък срок.
Съгласно чл.172 ал.1 от ДОПК,
давността спира в предвидените от закона случаи по т. 1 до т. 6. Съгласно ал. 2
на чл. 172 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване
на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително
изпълнение, а според ал.3 на чл.172 от прекъсването на давността започва да
тече нова давност.
Посочените в оспорената част от
решение публични задължения са за държавно обществено осигуряване и
здравно-осигурителните вноски, установени с декларацията от 10.03.2011г. за
периода 01.01.2010г. – 31.12.2010г., по отношение на които 5 – годишният
давностен срок е започнал да тече от 01.01.2012г. и би следвало да изтече на
01.01.2017г. Според съдебната практика по идентични казуси, доколкото се касае
за публични държавни вземания - чл.
162 ал. 2 т.1 ДОПК, текстът следва да се тълкува във вр. с чл.
171 ал.1 ДОПК и давността започва да тече считано от 1 януари на годината,
следваща година през която е следвало да се плати публичното задължение /вкл.
задължението за задължителни осигурителни вноски, определяно не като месечно
задължение, а годишно задължение, което се внася авансово по посочения ред и
съответно размери - в тази насока Решение № 13615 от 2013г., ВАС/.
Съгласно чл. 105 ДОПК, задълженията по
декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък
и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете определени в
съответния закон. Няма спор за наличие на
изпълнително основание от обхвата на чл.209 ал.2 ДОПК /декларацията/. След като
задължението за заплащане на вноските за ДОО и ЗОВ е станало изискуемо от
01.01.2012г., 5-годишната давност по чл.171 ал.1 от ДОПК за събиране на тези
задължения е следвало да изтече на 01.01.2017г.
3.2. Според жалбоподателя - налагането
на възбрана или запор след започването на изпълнителното производство не
представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на установено и
изискуемо публично вземане, а действие по принудително изпълнение. Действието по налагане на запора след започване на
изпълнителното производство е действие по принудителното изпълнение по см. на
чл.215 ал.1 т.1 ДОПК. Наложеният
запор с Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
21673/2007/000009/29.10.2013г., посочен в Решение № 132/13.05.2021г. на
директора на ТД на НАП – Пловдив, няма сочения в обжалваната част от решението
правен ефект на спираща давността обезпечителна мярка по чл.172 ал.1 т.5 ДОПК, като
е породил правно действие и правен ефект на прекъсващ погасителната давност.
- В тази
хипотеза, при доказано от страна на ответника редовно връчване на двете ПНОМ –
би била приложима нормата на чл.172 ал.3 ДОПК : „От прекъсването на давността
започва да тече нова давност.“, като считано от 31.10.2013г., респект. от 09.12.2014г. и
13.12.2014г., 5 – годишният давностен срок по чл.171 ал.1 ДОПК би бил изтекъл
към дата на подаване на молба/възражение вх.№ С210016-000-0189326/22.04.2021г.
с искане за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна давност.
Според ответника – налице са две
постановления за налагане на обезпечителни мерки – от 29.10.2013г. с получено
запорно съобщение на 31.10.2013г. – с извод, че считано от 31.10.2013г.
давностният срок е спрян и от 04.12.2014г. с получени запорни съобщения на
09.12.2014г. и на 13.12.2014г. – с извод, че от тези дати давността отново е
спряна, поради което 5 годишният давностен срок не е изтекъл. Към настоящ
момент абсолютната 10 – годишна давност също не е изтекла. Не е посочено за
какъв период е спрян давностния срок.
В случая се съобрази възприетото в Тълкувателно
решение № 7 / 15.04.2021г., постановено по тълкувателно дело № 8/2019г., ВАС. В цитираното Т.Р. № 7
/ 15.04.2021г. по тълкувателно
дело № 8/2019г. на ВАС е възприето, че образуването на изпълнителното дело,
макар да е посочено в раздел ІV „Действия“ на глава ХХV „Принудително
изпълнение“ от ДОПК, не представлява същинско действие по принудително
изпълнение. Същинските действия са конкретни и насочени срещу имуществото на
длъжника, те целят удовлетворяване на кредитора и погасяване на публичното
вземане. Разгледани в този аспект, ПНОМ имат присъща цел – обезпечение и на
практика не целят прякото удовлетворяване на кредитора и погасяване на
публичното вземане /обезпечението служи за осигуряване на изпълнението/. Според
посоченото Т.Р. : „От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се налага извод, че
нормативната уредба има предвид само тези действия, които са сведени до
знанието на длъжника. Само те могат да послужат за прекъсване на давността, а
образуването на изпълнително дело не е сред тях. Изпълнителното производство
като съвкупност от правни и фактически действия условно може да бъде разделено
на два стадия: 1. предварителен, в който се образува изпълнителното дело и на
длъжника се изпраща съобщение за доброволно изпълнение. 2. същински, в който се
предприемат конкретни действия по принудително изпълнение чрез изпълнителните
способи по чл. 215, ал. 1, т. 1-3 ДОПК.“. Налагането на обезпечителни мерки не
е в обхвата на изпълнителните способи.
В Т.Р. № 7 / 15.04.2021г. е изразено
разбиране по отношение нормата на чл.221 ал.1 ДОПК, което е отграничено от
чл.221 ал.4 ДОПК : „Тълкуването на разпоредбата, с оглед мястото й в раздел ІV
„Действия“, е направено без да се държи сметка за това, че употребеното от
законодателя общо понятие „действия” включва в себе си както тези, които са
част от принудителното изпълнение, така и други, които по своята същност са
подготвителни и представляват администриране на постъпили искания за събиране
на вземания до публичния изпълнител или организационни по водене на
изпълнителния процес. В същия раздел са включени и действия по отлагане и
възобновяване, прихващане и прекратяване на производството, които макар да са
част от действията, предвидени в разпоредбите на раздел ІV от ДОПК, не могат да
бъдат възприети като „действия по принудително изпълнение” по смисъла на чл.
172, ал. 2 от ДОПК…. Следва да се държи сметка и за предвиденото в ал. 4 на
същия член, че принудителното изпълнение, при липса на обезпечителни мерки,
започва чрез налагане на запор или вписване на възбрана. Това са изрично
посочените принудителни действия, които може да предприеме публичният
изпълнител, но сред тях не е изпращането на съобщение.“. Следователно, в
конкретния случай е необходимо да бъде прието, че принудителното изпълнение по
отношение присъединените през 2012г. за принудително събиране - вземания за ДОО
и ЗО за 2010г., установени с декларацията от 10.03.2011г., е започнало с ПНОМ
от 2013г. в рамките на образуваното изпълнително дело. От една страна е налице
обезпечително действие с последицата по см. на чл.172 ал.1 т.5 ДОПК – но спирането на срока на давността
означава, че същият не тече докато действат обезпечителните мерки, а в
оспореното решение не е посочено за какъв период действат двете ПНОМ. След като
ответникът приема хипотезата на спиране на давността, следва да посочи за какъв
срок спира, за да има яснота дали след изтичане срока на обезпечителните мерки,
спрямо остатъка от спирането до дата на подаване на молбата-възражение е
изтекъл срокът по чл.171 ал.1 ДОПК. Отсъствието на мотиви за срока на действие
на наложените обезпечителни мерки и информация за продължаване на срока на
обезпечителните мерки /с арг. от чл.121 ДОПК/ не позволява позоваването на
чл.171 ал.2 ДОПК.
- След като в цитираното Т.Р. е
възприето, че по см. на чл.221 ал.4 ДОПК - принудителното изпълнение, при липса
на обезпечителни мерки, започва чрез налагане на запор или вписване на възбрана
и това са изрично посочените принудителни действия, които може да предприеме
публичният изпълнител, в конкретиката на фактите следва да бъде прието, че ПНОМ
не спират, а биха прекъснали давностния срок при редовно връчване. Според Т.Р.
: „От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се налага извод, че нормативната
уредба има предвид само тези действия, които са сведени до знанието на
длъжника. Само те могат да послужат за прекъсване на давността, …“, което
означава, че последицата – прекъсване на давността и започването на нов
давностен срок настъпва само при доказано редовно връчване на ПНОМ. Както бе
посочено, преписката не съдържа данни за връчване на ПНОМ от 04.12.2014г., а
дори да бъде прието, че ПНОМ от 29.10.2013г. е редовно връчено, към дата на
подаване на молбата от жалбоподателя е изтекъл нов 5 – годишен срок и няма
основание за прилагане на чл.171 ал.2 ДОПК.
В допълнение и във вр. с твърдението
на представителя на ответника в писмено становище по същество относно
прекъсване на давността с ПНОМ от 29.10.2013г. - като посочено в жалбата
обстоятелство, се съобрази, че оспорващото лице е поддържало прекъсване на
давността с ПНОМ като правно действие, а не като признание за осъществено в
действителност прекъсване на давността с посоченото ПНОМ. Задължение на
ответника е да представи преписката по издаване на административния акт в
пълнота, като в случая отсъства информация за връчване на двете ПНОМ, а в
жалбата изрично е заявено, че ПНОМ от 29.10.2013г. не е връчено, вкл. същото е
заявено и за ПНОМ от 04.12.2014г.
Жалбата следва да бъде приета за основателна.
Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение не съответства на
разпоредбата на чл.8 ал.3 от Наредба № 1 / 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и според изхода от спора е дължимо присъждане на
разноски в претендирания размер – 50лв. държавна такса и 600лв. адвокатско
възнаграждение.
Във вр. с посоченото от жалбоподателя
в писмена защита по същество относно претендиран размер на юрисконсултско
възнаграждение - съдът се позовава на Определение
№ 3544/2018г., ВАС, Първо О. : „…Производството по чл. 268 ДОПК е особено
производство, различно от производството по обжалване на ревизионните актове,
поради което специалната разпоредба на чл. 161 ДОПК е неприложима. …размерът на присъденото
възнаграждение за юрисконсулт, не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ,
който от своя страна препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ.
Именно това е приложимия подзаконов нормативен акт, съгласно който следва да се
определи размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение в случая, с
оглед предмета на спора….”.
Мотивиран с изложеното и на основание
чл.268 ал.2 ДОПК, съдът
Р
Е Ш И :
Отменя Решение № 132/13.05.2021г. на
Директора на ТД на НАП – Пловдив, в частта с която е оставена без уважение като
неоснователна жалба вх.№ РД-16-1670/29.04.2021г. против Разпореждане изх.№ С210016-137-0003255/26.04.2021г.
по отношение разпореден отказ за погасяване по давност на задължения към НЗОК и
фонд ДОО за период 01.01.2010г. – 31.12.2010г., установени с Декларация №
160021000951893/10.03.2011г. /т.1 от обстоятелствената част на акта/.
Отменя
Разпореждане изх.№ С210016-137-0003255/26.04.2021г. на публичен изпълнител П.Е. в частта, с която е
разпореден отказ за погасяване по давност на задължения към НЗОК и фонд ДОО за
период 01.01.2010г. – 31.12.2010г., установени с Декларация №
160021000951893/10.03.2011г.
Връща
преписката на публичен изпълнител за произнасяне
по молба/възражение вх.№ С210016-000-0189326/22.04.2021г. на ЕТ Н. 2000
– Е.В., ***, ЕИК *********, с
искане за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна давност –
в частта за погасяване по давност на задължения към НЗОК и фонд ДОО за период 01.01.2010г.
– 31.12.2010г., установени с Декларация № 160021000951893/10.03.2011г.
Определя
срок за изпълнение на съдебното решение – 7 дни след получаване на съобщение за
постановяването му с изпращане на преписката.
Осъжда ТД
на НАП – Пловдив да заплати на ЕТ Н.
2000 – Е.В., ***, ЕИК *********, съдебни разноски в размер на общо 650 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Административен съдия :