Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ............
гр.Варна,
24.01.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно
заседание, проведено на осми ноември
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието на секретаря Светлана Г., като
разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 2000 по описа за 2021г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявени от Н.С.Д., П.Д.С. и Я.Д. *** в условията на
активно субективно съединяване искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е
собственик на 62/597 кв.м. ид.ч. от недвижим имот с
идентификатор 38354.502.65 по КККР на с. Константиново, община Варна, с площ от
615 кв.м., при граници: имоти с идентификатори 38354.502.66, 38354.702.14,
38354.502.64 и 38354.502.61.
В
исковата молба и уточняващите такива се излага, че с предварителен договор от
1938г. А. Д. С., по време на брака си с П.С., са придобили нива с площ от 3.00
дка, в м. „Мамикия-Клисалек“ (сега вилна зона
„Лазур“), като имотът при образуване на ТКЗС е оставен за лично ползване на
семейството на С.. Излага, че отделни части от имота, семейството е
предоставило на своите деца, като на наследодателя на страните Д. А.Д.е е предоставен процесният имот.
Същият, заедно със съпругата си Н.Д., са придобили имота по давност,
осъществявайки непрекъснато и необезпокоявана фактическа власт от 18.09.1990г.,
а семейството на Д. и от преди създаване на кооперативните стопанства. След
смъртта на общия на страните наследодател, ищците П.С. и Я.Т., в качеството си
на негови дъщери, са собственици на по 1/6 ид.ч. от
процесния имот, а съпругата на 2/3 ид.ч. от същия.
Предвид соченото придобивно основание, ищците са се
снабдили с КНА № 57, том ІІ, дело № 348/2018г. по описа на нотариус П.П., с който са признати за собственици по давност на
544/597 кв.м. ид.ч. от имот, като се сочи, че е
допусната грешка в акта по отношение на придобитите части от имота, които
следва да бъдат 534/597 кв.м. ид.ч. Излага, че в хода
на изготвяне на КНА Община Варна е съставила АЧОС № 9806/03.04.2018г., с който
е актувала 62 кв.м. ид.ч. от процесния имот.
Твърди,
че имотът не попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. За територията, в която
попада имотът – в.з. „Лазур“, е съставен кадастрален план и застроително-регулацонен
такъв през 1990г., при което територията е урбанизирана, а не със земеделски
характер. При тези съображения намира, че издаденото в полза на общия им
наследодател решение № 1075/17.03.2004г. на ОСЗГ-Варна за неотносимо. Предвид
предназначението на имота намира, че за същия не следва да бъде изготвян ПКП и
ПНИ.
Имот
№ 293 е засегнат от приетия през 1990г. улично-регулационен план, но същият до
депозиране на исковата молба в съда не е приложен, като не е издадена и отчуждителна заповед по чл. 95 ЗТСУ (отм.), съответно на
наследодателя на страните не е изплащано обезщетение за процесните кв.м. ид.ч., не е осъществено и реално отнемане на тези части от
ищците. При тези съображения желае издадения в полза на Община Варна АЧОС да
бъде обезсилен, а в условията на евентуалност – отменен.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът Община Варна, депозира отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Излага, че с
одобреният през 1990г. кадастрален и застроително-регулационен
план на вилна зона „Лазур“, землището на с. Константиново, процесният
имот е засегнат от уличната регулация. Позовавайки се на нормата на § 7, ал. 1,
т. 4 ПЗР на ЗМСМА, счита че процесната част от имота е общинска собственост,
доколкото за периода до 1991г. не е установено имотът да е имал собственик и в
този смисъл е бил държавна собственост. Излага, че записването в разписния лист
на Н.Д. не може да я легитимира като придобила права върху него. Поддържа и че
ищците не могат да се легитимират като собственици по давност с оглед
установената в чл. 86 ЗС забрана, а последващо с оглед наложения мораториум с
нормата на § 1 от ЗД на ЗС. Излага на следващо място, че имотът на ищците
попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Намира, че реституцията в полза на
общия на страните наследодател не е приключила предвид това, че решение №
1075/17.03.2004г. на ОСЗГ-Варна е издадено след изменението на чл. 14 ЗСПЗЗ,
което предполага двуфазна процедура по възстановяване, а към момента на
депозиране на исковата молба в съда не е издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на
ЗСПЗЗ. С оглед горното моли за отхвърляне на исковата претенция.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Видно
от приложеното на л. 21 от делото заверено от страната копие на предварителен
договор, че със същия Г.С..е обявил, че доброволно продава на П. А.(имената на А.
Д. са задраскани) собствената си нива от 3 дка, находяща се в с. Константиново,
м. „Мамикия-Клисълък“, като владението на имота е
предадено в деня на сключване на договора. Върху коментирания документ са
поставени две марки от 1938г.
Представена
е и опис-декларация на А. Д. С., в качеството му на член на ТКЗС за подлежащите
на групиране в кооперативни блокове земи, като по отношение на лозе от 2 дка в
м. Клисълък, при граници: Н.Я., Р.П., дере и 1 дка в
м. Долая е отразено, че са оставени за лично ползване
(л. 22). Че на А. Д., съгласно чл. 9 от Устава на ТКЗС, е оставено за лично
ползване лозе от 2 дка в м. „Мимикия“, при граници: Н.Я.,
Р.П. и гора, се установява и от приложеното на л. 58 от делото писмо, като
наред с това в същото е посочено, че същият работи в повече собствено лозе от 0.6
дка, което следва да предаде на кооперативното стопанство (л. 58).
От
представените по делото удостоверения за наследници (л. 23-26), се установява,
че П. Я. С., поч. на 20.03.1981г., и А. Д. С., поч. на 10.02.1982г., са оставили за наследници по закон
децата си Г. А.С., Ж. А.Ф., В. А.П. и Д. А.Д., поч.
на 19.06.2015г. и оставил за наследници по закон Н.С.Д. – съпруга, П.Д.С. – дъщеря
и Я.Д.Т. – дъщеря.
Представено
е и заявление от Ж. А.Ф., с което същата, в качеството си на наследник на А. Д.
С. и П. Я. С., е заявила за възстановяване на земеделски земи, в землището на
с. Константиново. Представени са и уведомление до Ф., с което същата е
уведомена, че с протоколно решение № 1/26.11.1992г. по чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ,
органа по поземлена собственост е признал и определени за възстановяване
правото на собственост върху девет недвижими имота, включително и лозе в м. Клисалъка и такова в м. Мимикия. Последващо е издадено решение № 1075 от 17.03.2004г. на
ОСЗГ-Варна, наследниците на А. Д. А.са признати за собственици на лозе от 3
дка, м. Лазур, заявено с пореден № 7 от заявлението и установено с Емлячен регистър. Посочено е, че възстановяването на
правото на собственост върху имоти, разположени в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ ще
се извърши при условията на чл. 28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще се
определят въз основа на влязъл в сила ПНИ. Според удостоверение №
РР-18-9400-15(1) от 24.04.2018г. на Областния управител на област с
административен район Варна, за вилна зона „Лазур“, с. Константиново, няма
издадени, приети и одобрени помощен план и план на новообразуваните имоти, като
за посочената вилна зона липсва подадена информация за необходимостта от
изработване на такива от компетентния орган – Община Варна (л. 30).
С нотариален акт № 57, том ІІ, рег. №
4416, дело № 348/2018г. на нотариус П.П., Н.С.Д., П.Д.С.
и Я.Д.Т. са признати за собственици на 544/597 кв.м. ид.ч.
от ПИ № 293, в кв. 4, по плана на вилна зона „Лазур“, землището на с.
Константиново, ободрен със заповед № 452/10.08.1990г. на председателя на
Председателя на Общински народен съвет гр. Белослав, при общи граници по скица:
север – кадастрална граница, запад ПИ № 292, изток ПИ № 294, юг – път, които
идеални части са придобити по давност.
Към доказателствения материал по делото са
приобщени и представените в хода на производството по издаване на констативния
нотариален акт по обстоятелствена проверка писмени доказателства, като с
удостоверение № ОП-18-9400-115(1) от 17.04.2018г. на Областния управител
на област с административен район Варна, е удостоверено липсата на съставен акт
за държавна собственост за периода 01.06.1996г. за 544 кв.м. ид.ч. от ПИ № V-293, целият с площ от 597 кв.м., по плана
на в.з. „Лазур“, с. Константиново (л. 32). С удостоверение рег. №
АУ110357ВН-016ВН от 22.03.2018г. (л.31), Община Варна е удостоверила, че за
имота няма съставен АОС към момента на издаване на удостоверението. Посочено е,
че за ПИ пл. № 293 има отреден УПИ V-293, кв. 4, с площ 544 кв.м., като за
образуването му от ПИ пл. № 293 са отнети 63 кв.м. и са придадени 10 кв.м. от
имот без номер.
Със заповед № 452/10.08.1990г. на
председателя на ОбНС-гр. Белослав, на основание чл.
75 ППЗТСУ е одобрен кадастрално-регулационен и застроителен
план на вилна зона „Лазур“, землището на с. Константиново, обнародван в ДВ,
брой 75 от 18.09.1990г. (л. 13-14). Въз основа на този план за процесния имот е
отреден парцел V-293, кв. 4, с площ от 544 кв.м., като съгласно предвидената
улична регулация от южната страна на имота е отнета част (л. 15). В разписния
лист като собственици са посочени Н.С.Д., след заличаване на вписания Р.М. (л.
16). Видно от
представените от ищците нотариални актове (л. 117-123), че заличеният в Р.М. се
легитимира като собственик на ½ ид.ч. от
съседния парцел ІV-292, който в разписния лист към плана от 1990г. е записан на
другия съсобственик С.М..
Приобщен към доказателствания
материал по делото е извадка от кадастралния план на м. „Хижа Звездица“ от
1969г., като видно от разписния лист към него, че имот 255 е записан на Д. А.Д.
(л. 61-62). Според КП на м. „Лазур“ от 1989г. и разписния лист към него, имот
293 – двор, е записан на Н.С.Д. (л. 64-65), след заличаване на Р.М..
Приобщено към доказателствения материал по
делото и заварено от страната копие на влязлото в законна сила на 18.01.2019г.
решение по гр.д. № 10341/2018г., по описа на ВРС, с което е признато за
установено по отношение на А. С. А.ов, А. С. А.и Ж. А.Ф.,
че Община Варна не е собственик на 45/656 кв.м. ид.ч.
от ПИ № 294, находящ се в кв. № 4 по плана на вилна зона „Лазур“, землището на
с. Константиново, целият с площ от 656 кв.м.
С АЧОС № 9806 от 03.04.2018г., на основание чл. 2, ал.
1, т. 2 ЗОС, във връзка с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, като общински са
актувани 62/597 кв.м. ид.ч. от ПИ № 293, в кв. 4 по
РП на в.з. „Лазур“, одобрен със заповед № 452/10.08.1990г. на Председателя на
Общински народен съвет гр. Белослав (л. 6).
От заключението на вещото лице Ж.Б. се установява, че първият
най-стар план за в.з. „Лазур“ е КП от 1969г., като заснетия със същия имот 255
в разписния лист е записан на Д. А.Д.. Част от този имот с площ от 566 кв.м. се припокрива със заснетия
с КП от 1989 ПИ 293, който план е следващия за територията на в.з. „Лазур“. По
този план ПИ 293 е с площ от 597 кв.м. Към датата на изготвяне на посочените
планове предназначението на територията, в която попада процесния имот е
земеделска. Експертът сочи, че със заповед № 452/10.08.1990г. на председателя
на ОбНС - гр. Белослав, е приет кадастрален,
регулационен и застроителен план на в.з. „Лазур“ в
землището на село Константиново, който план е действащия и към настоящия
момент. По този план за имота е отреден парцел V-293 в кв.4. Последният е с площ
от 542 кв.м., при граници: на запад - парцел ІV-292, на север – гора/скат, на
изток – парцел VІ-294 и на юг – улица между осеви точки 28-27. Предназначението
на територията е урбанизирана, начин на трайно ползване – двор. По този план
съгласно предвидената улична регулация от имота се отнемат общо 60 кв.м. от към
южната му страна.
В заключението вещото лице сочи, че в Държавен архив –
Варна и ОСЗ-Варна липсват текстови и графични данни за включване на сегашната
територия на вилна зона „Лазур“ в блокове на ТКЗС и ДЗС, няма предоставяне на
земи за ползване на лица по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От КП от 1969г. се
установява, че в горната територия има множество имоти, които са застроени с полумасивни сгради и постройки и такива с масивни сгради/вили/жилища.
За замята в границите на процесния имот няма извършено отчуждаване.
На място вещото лице е установило, че имотът е ограден
от три страни, като по северната му граница няма ограждения,
тъй като тя граничи с гора/скат с денивилация около
20м и повече. Земята е сравнително добро, поддържано състояние, засадена е с
множество лози и плодни дръвчета и се ползва за вилни нужди. В северозападната
част на имота съществува полумасивна дървена барака
със застроена площ от 15 кв.м., която не е отразена в действащия план за
територията.
Събрани в хода на производството са и гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите С.Я.Г. и А. С. А.ов,
водени от ищците. В показанията си свидетелката Г. установява, че имотът първоначално
е бил на А. Д., който го е разделил между дъщеря си и сина си Д. А.ова. Познава имота на страните от 30-40 години, като той
винаги е бил един и същ – ограден, с насеждения, като
същият е стопанисван от семейството на Д. А.ов. В
този смисъл са и показанията на свидетеля А.ов.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно
разрешенията, дадени в т. 1 от ТР № 8/12 от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС,
правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и
когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако
отрече претендираните от ответника права. Последователно съдебната практика
приема, че такъв е случаят, при който обект на владение е имот, актуван като
държавен или общински, предвид установения мораториум върху придобивната
давност за държавни или общински имоти. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на
имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза
придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяването на
отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. В
този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът
е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва
правото на ответника, а именно продължило в срока по чл. 79 ЗС владение като
фактическо състояние при прилагане на презумпцията за анимус по чл.69 ЗС.
Горната
постановка обаче е в сила само, в случай че ищецът извежда правния си интерес
от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той
отрича на ответника (т.1 от ТР № 8/12 от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС). Когато
ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното
начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и
интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила
на пресъдено нещо на
правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този
случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на
процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото
обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите
права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот (така решение №
9/10.02.2017г. по гр.д. № 6320/15г., ВКС, ІІ г.о. с допускане до касационно
обжалване по въпроса как следва да процедира съда, сезиран с отрицателен
установителен иск за собственост, когато правният интерес на ищеца от
предявения иск произтича от претенцията му да е титуляр на правото, което
отрича на ответника при формиране на извод за недоказаност на фактите, на които
се основава правото на собственост на ищеца - да прекрати производството поради
липса на правен интерес или да се произнесе с решение по същество на спора;
решение № 52/19.06.2018г. по гр.д. № 2154/17г., ВКС, ІІ гр.о. и определение №
105/18.06.2019г. по ч.гр.д. № 1606/19г., ВКС, ІІ гр.о. и др.).
В
настоящия случай ищците твърдят, че са собственици на процесния имот, като
семейството на наследодателите им е осъществявало давностно владение още преди колективизацията със
съзнание, че владеят за себе си и въпреки изтичане на изискуемия от закона
срок, не могат да се сдобият с легитимиращ ги като собственици акт на
процесните части, тъй като част от имота им е засегнат от улична регулация с
одобрения със заповед № 452/10.08.1990г. застроителен
и регулационен план, като последващо Община Варна е актувала същите като
общински, за което е съставила АОС, удостоверяващ несъществуващи права.
Анализът на събраните по делото писмени доказателства, заключението на вещото
лице и показанията на разпитаните свидетели установява, че праводателите
на ищците П. А.и А. Д. са установили фактическа власт върху нива от 3.000 дка в
м. „Мамикия-Клисълък“ от момента на сключване на
предварителния договор от 1938г. и са осъществявали такава до предоставяне на
семейството на всяко от децата си фактическото ползване на същия, което съдът
намира че е осъществено най-късно през 1969г. при изработване на КП, когато
като собственик в разписния лист е вписан наследодателят на страните Д. А.Д..
Последният, заедно със съпругата си Н.Д., до смъртта си, а след нея и неговите
наследници, са упражнявали фактическа власт върху имота в границите, заснети с
КП от 1989г. и отредения по този план ПИ 293, като свой, ограждайки и
облагородявайки го и каквато същите упражняват и към датата на сезиране с
настоящия иск. Поради това съдът приема, че праводателите
на ищците, а и те самите, са упражнявали фактическа власт върху имота повече от
изискуемия в чл. 79 ЗС срок, което обуславя правен интерес от предявяване на
настоящия иск. Доказването на обстоятелството, че имотът не е общинска
собственост, което би могло да доведе до снабдяване с легитимиращ ги титул за
собственост по обстоятелствена проверка, е въпрос на материалноправна
легитимация, тоест ако се установи, че ищците, макар и упражняващи фактическа
власт с намерение за своене в изискуемия от закона срок, не са можели да
придобият собственост, исковете им ще подлежат на отхвърляне, защото не са материалноправно легитимирани да водят отрицателен
установителен иск против ответника.
Ответната
община твърди да се легитимира като собственик на спорните части от имота по
силата на нормата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, която предвижда
трансформация на държавна собственост в общинска върху общински пътища, улици,
булеварди, площадки, обществените паркинги в селищата и зелените площи за
обществено ползване.
Между
страните е безспорно, че процесните идеални части са част от имот пл. № 293 по
КП от 1989г., като с кадастрално-регулационен и застроителен план на вилна зона „Лазур“, землище на село
Константиново, одобрен със заповед № 452/10.08.1990г. на председателя на ОНС
гр. Белослав, са били отредени за прокарване на улица, която съобразно
действащата към този момент нормативна уредба – ЗТСУ (в редакцията му ДВ, бр.
32 от 20.04.1990г., отм.), е обществено мероприятие по чл. 22 ЗТСУ (отм.). За
разлика от дворищнорегулационните планове, одобрени
по ЗТСУ (отм.), уличнорегулационните планове нямат непосредствено отчуждително действие и докато не бъде издадена заповед по
чл. 95 ЗТСУ, недвижимите имоти, които със застроителен
и регулационен план се предвиждат за мероприятие на държавата не са отчуждени.
Горното обаче касае имоти на граждани, кооперации и обществени организации, не
и когато засегнатия имот от мероприятието е държавен, какъвто твърди ответникът
да е бил процесният, позовавайки се на нормата на чл.
6, ал. 2 ЗС (в първоначалната й редакция от 1951г.). Според посочената норма, в
редакцията до изменението й с ДВ, бр. 77 от 1991г., държавни са имотите, които
нямат друг собственик. Следователно, уважаването на предявения иск е в
зависимост от разрешаването на противопоставеното от ответника възражение, че
имотът към датата на одобряване на застроителния и
регулационния план не е имал статут на безстопанствен и като такъв не е бил
държавна собственост. Отговорът на този въпрос е свързан с изследване статута
на имота и липсата на законови ограничения, изключващи давностното
владение като способ за придобиване на правото на собственост, с оглед
установената по-горе упражнявана фактическа власт върху имота от 1938г. до предявяване
на исковата молба, първоначално от праводателите на
ищците, а впоследствие и от тях самите.
Към датата
на установяване на владението върху имота, предмет на предварителния договор –
1938г., е липсвало законово ограничение, което да съставлява пречка за течение
на давността, като изискуемият съгласно нормата на чл. 34 от Закона за
давността (отм.) срок за придобиване на права е 20 години (доколкото
предварителният договор не съставлява основание по см. на чл. 32 от Закона за
давността). Съгласно § 4 ЗС, започналата да тече придобивна давност при
действието на отменения Закон за давността продължава да тече, като ако за
завършването й е необходим срок по-дълъг от 10 години, се прилага правилото на
чл. 79 ЗС, т.е. 10-годишния срок. Ако за изтичане на давността е необходим срок
по-малък от 10 години, то давността изтича с изтичане на този по-кратък срок.
Доколкото към влизане в сила на ЗС изтеклият давностен
срок от 1938г. е 13 години, то е бил необходим по-кратък срок от 10 години,
така че давността би се считала за изтекла през 1958г. За периода от влизане в
сила на ЗС до 1958г. е действала забраната по чл. 86 ЗС (в първоначалната й
редакция от 1951г.) за придобиване по давност на имоти социалистическа
собственост. По делото обаче липсват твърдения, а и данни, имотът да е бил
одържавяван или отнет на някое друго основание, или коопериран, за да се
приеме, че е бил държавна собственост или върху него е установено кооперативно земеползване. Напротив, събраните доказателства
(опис-декларация към емлячния регистър, писмо до А. Д.
за ползвани площи над предоставеното му за лично ползване лозе, гласните
доказателства) установяват, че имотът е оставен за лично ползване на Д., от
което следва, че е запазил статута си на частна собственост и е владян в реални
граници и при липса на забрана за придобиване по давност на имоти частна
собственост следва да се приеме, че с изтичане на давностния
срок през 1958г., упражняваното владение се е трансформирало автоматично в
придобиване на собствеността (с оглед приетото с тълкувателно решение №
4/17.12.2012г. по тълк.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС,
че позоваването на придобивната давност е само
средство за процесуална защита, но не и елемент от фактическия състав на това
оригинерно придобивно основание).
Тук съдът
намира за необходимо да посочи, че представеното по делото решение на органа по
поземлена собственост няма правно значение относно правата на ищците, доколкото
както беше посочено по-горе имотът не е отнеман фактически или юридически от А.
Д., нито от наследниците му, поради което и заявяването му за възстановяване по
реда на ЗСПЗЗ не е било необходимо. Това е така, тъй като на възстановяване по
ЗСПЗЗ подлежат имотите, които са били отнети фактически или юридически от
собствениците им. Целта на закона е да се върне едно предходно фактически и/или
правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане/ограничаване от
държавата на правото на лична (частна) собственост.
В
обобщение, съдът намира, че А. Д., е придобил правото на собственост върху
имота, предмет на предварителния договор от 1938г., през 1958г., който е
разделил имота, предоставяйки го на двете си деца – Ж. С. и Д. А.ов, всяко от което е упражнявало фактическа власт в
границите на заснетите с КП от 1989г. имоти с пл. №№ 294 (Ж. С.) и 293 (Д. А.ов). Следователно към момента на одобряване на кадастрално-регулационен и застроителен
план на вилна зона „Лазур“, землище на село Константиново със заповед №
452/10.08.1990г. на председателя на ОНС гр. Белослав имотът не е бил
безстопанствен, за да се приеме, че е преминал в патримониума на държавата като
собственик на всички имоти, които нямат друг собственик, поради което и за да
настъпи отчуждителното действие на мероприятието по
чл. 22 ЗТСУ (отм.) е следвало да бъде проведено отчуждително
производство по реда на глава V ЗТСУ (отм.) с участието на правните субекти,
които се смятат за собственици, в случая Д. А.и Н.Д., включващо издаване на
заповед по чл. 95 ЗТСУ (отм.), както и за обезщетяване на собствениците, което
в случаите на чл. 93 ЗТСУ във вр. чл. 262, ал. 1
ППЗТСУ е за сметка на собствениците на прилежащите парцели. Липсват твърдения,
а и данни до 30.10.1998г. да е издадена заповед за отчуждаване на частите,
попадащи в проектната улица, нито да е издавана заповед по чл. 52а ЗТСУ (в
редакцията ДВ, бр. 14/2000г.), даваща нова възможност за уреждане на
отношенията във връзка с обезщетения за имоти, отредени за улици и други
мероприятия, нито е открито производство по чл. 205 и сл. ЗУТ, които предвиждат
отчуждаването да стане по реда на Закона за държавната собственост и на Закона
за общинската собственост.
С
оглед всичко изложеното настоящият състав на съда намира, че Община Варна не
доказа наличието на предпоставките за преминаване на правото на собственост
върху актуваните 62 кв.м. ид.ч. от процесния имот по
реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, нито наличието на друго предвидено в закона правно
основание за придобиване на правото на собственост. Предявеният отрицателен
установителен иск като основателен следва да бъде уважен и се признае за
установено по отношение на ищците, че Община Варна не е собственик на 62/597
кв.м. ид.ч. от недвижим имот с идентификатор
38354.502.65 по КККР на с. Константиново, община Варна, с площ от 615 кв.м.,
при граници: имоти с идентификатори 38354.502.66, 38354.702.14, 38354.502.64 и
38354.502.61.
С отричане
правата на ответната община неправилно актувания имот като общински следва да
бъде отписан от актовите книги със заповед на кмета на Община Варна, съгласно
чл. 64, ал. 1 от Закона за общинската собственост, като съдът не разполага с
правомощие да обезсилва или отменя неправилно съставения такъв.
С оглед
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищците следва да
се присъдят сторените от тях разноски, възлизащи общо в размер на 1153.50 лева.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Н.С.Д., ЕГН **********,***, П.Д.С.,
ЕГН **********,*** и Я.Д.Т., ЕГН **********,***, представлявана от кмета
Иван Николаев Портних, не е собственик на 62/597 кв.м. ид.ч.
от недвижим имот с идентификатор 38354.502.65 по КККР на с. Константиново,
община Варна, с площ от 615 кв.м., при граници: имоти с идентификатори
38354.502.66, 38354.702.14, 38354.502.64 и 38354.502.61, на основание чл. 124,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Община Варна, бул. ”Осми
приморски полк” № 43, представлявана от кмета Иван Николаев
Портних, да заплати на Н.С.Д., ЕГН **********,***, П.Д.С., ЕГН **********,***
и Я.Д.Т., ЕГН **********,***, сума от 1153.50 лева (хиляда сто петдесет и три лева и петдесет стотинки),
представляваща направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: