№ 537
гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507946 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20098012 от 17.04.2021г., постановено по гр.дело №80906/2017г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, е осъден „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, да заплати на
„О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 21477.75 лв., представляваща незаплатена част от
възнаграждение по чл.2.3, б.„б“ от договор за доставка и монтаж на врати от
23.03.2011г., заедно със законната лихва от 10.08.2017г. до погасяване на
задължението, сумата 9350.15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 26.03.2013г. – 06.07.2017г., както и на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 4975.13 лв., представляваща разноски по делото, като е отхвърлен
иска с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за разликата над
сумата от 21477.75 лв. до пълния предявен размер от 21477.76 лв..
Постъпила е въззивна жалба от ответника - „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, с която
се обжалва решение №20098012 от 17.04.2021г., постановено по гр.дело №80906/2017г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, в частта, в която са уважени предявените
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата от
21477.75 лв., представляваща незаплатена част от възнаграждение по чл.2.3, б.„б“ от
договор за доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г., заедно със законната лихва от
10.08.2017г. до погасяване на задължението; както и с правно основание чл.86, ал.1
ЗЗД за сумата от 9350.15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 26.03.2013г. – 06.07.2017г., както и в частта на
възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните части. Твърди се, че
1
претендираното от ищеца вземане, представляващо незаплатена част от
възнаграждение по чл.2.3, б.„б“ от договор за доставка и монтаж на врати от
23.03.2011г., респективно и претендираното обезщетение за забава по чл.86, ал.1 от
ЗЗД, са погасени по давност и неправилно първостепенният съд не е обсъдил
релевираното възражение за изтекла погасителна давност, което се поддържа и пред
настоящата инстанция. Поддържа се, че в случая с влязло в сила решение по предявен
частичен иск за същото вземане е прието, че извършената работа е предадена от
изпълнителя и е приета от възложителя без съществени отклонения от предмета на
възложеното, предвид на което изискуемостта на дължимото възнаграждение,
съобразно уговореното в чл.2.3, б.„б“ от сключения между страните договор за
доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г., е настъпила, считано от датата, на която е
съставен приемо-предавателен протокол – 29.07.2011г., от който момент е започнала да
тече общата петгодишна давност и същата е изтекла на 29.07.2016г., т.е. преди датата
на предявяване на иска в съда – 10.08.2017г.. Твърди се още, че в ТР №3 от
22.04.2019г. по тълк. д. №3/2016г., ОСГТК на ВКС, т.1 е прието, че предявяването на
иска за парично вземане като частичен няма за последица спиране и прекъсване на
погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането.
Следователно се налага извода, че в случая относно непредявената част от
претендираното вземане, предмет на предявения иск в настоящото производство,
давността не е била спирана и прекъсвана докато е бил висящ съдебният процес
относно вземането, предмет на частичния иск, по който е постановено влязло в сила
решение №8659/25.11.2016г. по въз.гр.дело №3242/2016г. по описа на СГС, Г.О., ІІ-Е
състав. По тези аргументи се твърди, че предявените искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД са погасени по давност и като
такива следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и
да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като погасени
по давност. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни
инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, чрез процесуален
представител адв.С. Р., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че релевираното от
ответника възражение за давност е направено след изтичане на срока по чл.131 във вр.
с чл.133 от ГПК, поради което е преклудирано и правилно първоинстанционният съд
не го е обсъждал в постановения съдебен акт. В тази връзка се твърди, че
първоинстанционното решение в обжалваните части е постановено при правилно
приложение на материалния закони и като законосъобразно следва да бъде
потвърдено. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от „О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******,
при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.266 ЗЗД е влязло в сила като
2
необжалвано.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретната хипотеза не е спорно между страните и се установява от
събраните по делото доказателства, че е бил сключен на 23.03.2011г. договор за
доставка и монтаж на врати между „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, като възложител и
„О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, като изпълнител, съгласно който възложителят е
възложил, а изпълнителят е приел да изпълни следното: да достави и монтира врати по
мостра в цвят бяла слонова кост и брави по модел, в обект: сграда „Голдън Рейнбоу“,
находяща се в к.к. Слънчев бряг, съгласно количествено-стойностна сметка, описана в
Приложение №1 към договора. Уговорено е за изпълнение на възложената работа
възложителят да заплати на изпълнителя възнаграждение в общ размер на 118256.68
лв. с ДДС по ред и начин, изрично посочен в чл.2.2 от договора, като в чл.2.3, б.“б“ е
посочено, че 25 % от остатъка на стойността на договореното възнаграждение,
равняваща се 29564.17 лв. с ДДС да се заплати при завършване на монтажа на всички
врати, съгласно описаното в Приложение №1 към договора, и окомплектовката им на
обекта, който факт е удостоверен с подписан двустранен протокол.
На следващо място не е спори между страните, че с влязло в сила решение от
25.11.2016г., постановено по въз.гр.дело №3242/2016г. по описа на СГС, Г.О., ІІ-Е
състав, е осъден ответникът - „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, като възложител, да заплати
на ищеца - „О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, като изпълнител, на основание чл.266, ал.1 вр.
чл.258 ЗЗД сумата от 2386.42 лв., представляваща 10% от неизплатена част от вноската
общо в размер на 23864.18 лв. по чл.2.3, б.“б” от сключения между страните договор за
доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г..
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на
ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият
въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при
постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми, както и по същество е правилно. За да постанови
3
обжалваното съдебно решение, в частта, в която е уважен предявения от „О.Т.“ ЕООД,
ЕИК *******, срещу „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл.79, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че влязлото в сила
решение по уважения частичен иск за същото парично вземане се ползва със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно
материално право при предявения в настоящия исков процес иск за защита на
вземането за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от
същото право, предвид на което се явяват доказани всички факти, включени във
фактическия състав на вземането за възнаграждение по чл.2.3, б.„б“ от сключения
между страните договор за доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г., който
притежава характеристиките на договор за изработка. Прието е от първостепенния съд,
че ответникът не е доказал в хода на производството погасяване на остатъка от
вземането в размер на 21477.75 лв., поради което предявеният иск е уважен за
посочената сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 10.08.2017г. до окончателното й изплащане. По отношение на
предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието, че в сключения между
страните договор за доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г. е уговорен срок за
плащането – при приемане на работата, която в случая е приета със съставен приемо-
предавателен протокол от 29.07.2011г., от който момент ответникът е изпаднал в забава
и дължи заплащане на претендираната мораторна лихва. Размерът на мораторната
лихва за исковия период 26.03.2013г. – 06.07.2017г., определен по реда на чл.162 ГПК,
възлиза на сумата от 9350.16 лв., предвид на което предявения иск с правно основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД е изцяло уважен. Изложените от първостепенния съд изводи и
аргументи са правилни, обосновани са при законосъобразно тълкуване на клаузите на
сключения между страните договор за доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г.,
който притежава характеристиките на договор за изработка, на закона и установената
трайна съдебна практика, поради което въззивният съд споделя и препраща на
основание чл.272 от ГПК към мотивите на обжалваното решение в частта, в която са
уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Досежно изложените в жалбата доводи за незаконосъобразност и неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваните части, следва да се добави и следното:
В конкретна хипотеза спорният въпрос по делото е с оглед на това дали следва да
бъде разглеждано направеното от ответника възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на вземанията, предмет на предявените искове.
Съгласно чл.133 ГПК крайният срок, до който ответникът може да направи своите
възражения срещу иска, включително и възражение, че искът е погасен по давност, е
срокът за подаване на отговор на исковата молба, т.е. в едномесечен срок от
получаване на препис от исковата молба. В случая видно от данните по делото се
установява, че в депозирания отговор на исковата молба, с който отговор се оспорват
предявените искове, не е релевирано правопогасяващо възражение за
изтекла давност по отношение на процесните вземанията, предмет на предявените
искове. Едва в хода на устните състезания в открито съдебно заседание на 26.01.2021г.
ответникът чрез процесуален представител адв.К. прави изрично възражение за
4
изтекла погасителна давност досежно претендираните от ищеца вземания за главница
и обезщетение за забава. Изложеното налага приемането на извод, че погасяващото
спорното право възражение за погасителна давност, което не е свързано със
служебното приложение на закона, е преклудирано. В този смисъл са дадените
задължителни разяснения в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.дело
№4/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.4, в което е прието, че възраженията на ответника
срещу предявения иск в това число и възраженията за погасителна и придобивна
давност се преклудират след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131,
ал.1 от ГПК. Следователно направеното възражение от ответника за погасяване по
давност на процесните вземанията, предмет на предявените искове, е преклудирано,
поради което правилно не е обсъдено в мотивите на обжалвания съдебен акт.
В разглеждания случай първостепенният съд като се е позовал на ТР №3 от
22.04.2019г. по тълк. дело №3/2016г., ОСГТК на ВКС, т.2 е приел, че в настоящото
производство са доказани всички правнорелевантни факти, включени във фактическия
състав на претендираното от ищеца вземане за незаплатена част от възнаграждение по
чл.2.3, б.„б“ от договора за доставка и монтаж на врати от 23.03.2011г., и съответно са
налице основанията в закона за ангажиране на договорната отговорност на
възложителя да заплати остатъка от дължимото възнаграждение. по чл.2.3, б.„б“ от
договора. Постановеното решение в частта, в която е уважен предявения осъдителен
иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и в
частта, в която е уважен изцяло предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за
мораторна лихва за забава. Доколкото въззивният съд е обвързан само с доводите във
въззивната жалба и при липса на такива по аргумент на чл.269, изр.2 от ГПК препраща
към мотивите на СРС, които счита за обосновани при правилен анализ на събраните
доказателства и правилно прилагане на материалния закон.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в
обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на
спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода от правния спор пред настоящата съдебна инстанция право на
разноски има въззиваемата страна - ищец, като на правно основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да му заплати
сумата от 2500.00 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и
съдействие и представени доказателства за реално плащане на договореното
адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20098012 от 17.04.2021г., постановено по гр.дело
№80906/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 126-ти състав, в обжалваните части.
5
ОСЪЖДА „Б.И.К.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: град
София, ул.“*******, партер, ап.1; да заплати на „О.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: град Бургас, ул.“******* на основание чл.81 и чл.273
във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2500.00 лв. /две хиляди и петстотин лева/,
представляваща сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в
едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено, при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6