Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/ 04.2020г., гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в открито съдебно заседание,
проведено на 26 февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Наталия
Н. ЧЛЕНОВЕ:
Ирена ПЕТКОВА
Насуф
ИСМАЛ -мл.с.
при
секретаря Галина Славова,
като
разгледа докладваното от съдия Н. НЕДЕЛЧЕВА,
в. гр. дело
№174/2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувно
е по въззивна жалба на А.Б.Р., ЕГН **********, срещу решение №4473/23.10.2019г.,
постановено по гр. дело №3668/2019г., с което е признато за установено, че той
дължи на И.П.Н., ЕГН**********, сумата 10 000.00лв.,
представляваща вземане по запис на заповед от 10.02.2016г., с падеж дата
31.12.2016г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявление
по чл.417 ГПК – 07.11.2018г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена по чл.417 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16928/2018г. на ВРС,
на осн. чл.422 ГПК. Според жалбоподателя, атакуваният съдебен акт е неправилен
и незаконосъобразен, тъй като първоинстанционният съд не е съобразил, че
процесният запис на заповед е нищожен на осн. чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД-противоречие на закона, а в условията на евентуалност- че е налице
безпаричност на процесния менителничен ефект. Счита, че предвиждайки плащане на
сума в размер на 10 000 лв. в брой, така издаденият менителничен ефект е
нищожен поради противоречие с императивна правна норма, каквато е разпоредбата
на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Предвид което не е налице валиден
менителничен ефект, което обосновава извод, че в тежест на ищеца е да докаже
реалното предаване на сумата от 10 000 лв. В условие на евентуалност развива
съображения, че парични средства не са му били предоставяни, поради което и
доколкото липсва разместване на имуществени блага от ищеца към ответника, то упражняването
на права по този менителничен ефект
представлява злоупотреба с права по търговска сделка, която е насочена към
неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на ответника в съдебно
производство. В тази връзка излага, че менителничното правоотношение не е
поначало абстрактно- то възниква, за да се постигне една определена цел и най-
често служи за обезпечаване на вземане, произтичащо от каузално правоотношение,
т.е. абстрактността на записа на заповед е относителна, а не абсолютна. По
изложените съображения моли обжалваното съдебно решение да бъде отменено, а на
негово място да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен
като неоснователен.
Въззиваемата страна, чрез депозирания писмен
отговор, и в о.с.з., чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба, като счита,
че същата е неоснователна, а решението е законосъобразно. Излага, че след като
е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства,
първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод за неоснователност на предявения
иск. Счита, че процесният запис е редовен от външна страна и съдържа всички
необходими реквизити, поради което е годно изпълнително основание. Счита, че
няма законова забрана за договарянето на разплащане на суми над 10 000
лв., а е забранено реалното плащане на такава сума в брой. Излага, че след като в хода на първ.
производство своевременно не са били наведени твърдения за наличието на
каузално правоотношение, което менителничният ефект обезпечава, то и ищецът не
е имал задължение да доказва съществуването на същото. Моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено.
Настоящото
производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът
следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна
преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл.
235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Производството е образувано
по иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен
от И.П.Н., ЕГН********** срещу А.Б.Р., ЕГН**********, за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 10
000.00лв. по запис на заповед от 10.02.2016г., с падеж дата 31.12.2016г., ведно
със законната лихва върху сумата от подаване на заявление по чл.417 ГПК –
07.11.2018г. до окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена по
чл.417 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16928/2018г. на ВРС. Ищецът
твърди, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните
суми, и такава била издадена, но в срока по закон ответникът възразил, поради
което и предявява настоящия иск. Счита, че са налице всички предпоставки за
уважаване на установителния иск, тъй като с издадения на 10.02.2016г. запис на
заповед ответникът се е задължил безусловно към ищеца да му плати сумата
10000лв., на точен падеж - дата 31.12.2016г. Тъй като записът на заповед бил
редовен от външна страна по правилата на ТЗ, и с оглед настъпилия му падеж,
счита, че претендираната сума му се дължи.
Ответникът, чрез депозирания
писмен отговор оспорва иска. Не
оспорва подписването на записа на заповед, но твърди, че същият е нищожен, тъй
като е за сумата 10000лв., платима в брой, което противоречи на забраната на чл.3,
ал.1, т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Също така възразява,
че между страните няма друго правоотношение, по повод на което да е издаден
записът. Оспорва и да е получавал сумата по записа. Прави и възражение за
„безпаричност“ на менителничния ефект. По изложените съображения моли така
предявеният иск да бъде отхвърлено като му бъдат присъдени на разноски.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от
фактическа страна:
Производството
е по реда на чл.422 ГПК.
Между страните
липсва спор, че по ч.гр. дeло №16928/2018г.
е издадена заповед за изпълнение №8432/08.11.2018г., според която ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева, дължима по запис на заповед
от 10.02.2016г. с издател А.Р., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението – 06.11.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 200лв., представляваща разноски в
заповедното производство.
В срока по чл.
414, ал.2 ГПК, длъжникът е възразил срещу заповедта, като е посочил, че не дължи посочената сума.
В срока по чл.
415 ГПК, а именно на 07.03.2019г., заявителят е депозирал исковата си молба в
съда.
Срещу Заповедта
е подадено възражение от ответницата и в едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК е предявен настоящия иск., предвид което производството по иска с правно
осн. чл. 422 ГПК е допустимо.
В изпълнение на
задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд счита,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е произнесено от
компетентен съд, в рамките на неговите правомощия и по предявените пред него
искове.
За да се
произнесе по съществото на спора, съдът съобрази следното от фактическа страна:
Предметът на делото по
иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата
на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект.
Ищецът твърди, че вземането
му към ответника произтича от запис на заповед от 10.02.2016г., издадена от А.Б.Р.,
с която последният безусловно и неотменимо се е задължил на падежа –
31.12.2016г. да плати на поемателя И. Н.сумата от 10 000лв.
Видно от представеното
копие, записът на заповед е издаден на 10.02.2016г. в гр. Добрич, и е подписан
от ответника Р., като с него издателят се е задължил безусловно към ищеца да му
плати сумата 10000лв., на точен падеж на дата 31.12.2016г.
Ответникът не оспорва, че е
подписал представения запис.
Съдът намира, че същият съдържа
всички императивни реквизити на съдържанието, описани в чл.535 ТЗ, поради което
счита, че е редовен от външна страна, и представлява годно изпълнително
основание.
С оглед абстрактния
характер на този менителничен ефект, наличието на редовен от външна стана
запис, съдържащ всички необходими реквизити, е достатъчен за да ангажира
отговорността на издателя без да е необходимо да се изследва наличието на
каузално отношение, което евентуално той обезпечава.
Във връзка с възраженията
на ответника, следва да се отбележи следното:
Действително, в чл.3, ал.1,
т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой е постановено, че плащанията
на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 10 000 лв.
Това ограничение обаче по
никакъв начин не се отразява на действителността на сделката, която обективира
задължение на плащане. Ако евентуално бъде реализирано плащането на такава сума
в брой, това би било основание за налагане на административна отговорност на
лицата, но не води до недействителност на записа на заповед. Следва да се
отбележи, че Законът за ограничаване на плащанията в брой забранява/ограничава
извършването на плащания в брой, а не
забранява договарянето на заплащане на суми в размер на 10 000лв. Ако
ответникът счита, че с изпълнението на така поетото задължение с плащането в
брой, би нарушил тази разпоредба на закона, би могъл да плати по банков път, но
това не е основание да откаже изцяло изпълнение на поетото със записа
задължение.
Във връзка с твърдението за
безпаричност на процесния менителничен ефект и твърдението на ответника, че
парични средства не са му били предоставени, поради което и не дължи връщане на
същите съдът съобрази следното:
Както беше посочено
по-горе, записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство
за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа.
По настоящото дело, нито
ищецът, нито ответникът навеждат твърдения за съществуването на каузално
отношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед.
Съобразно приетото в т. 17
от Тълкувателното решение №4/2013г., при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването
и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател
и длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед.
Предвид което и поради
липсата на своевременно наведени
конкретни твърдения от страна на ответника във връзка с възникване на
задължението за плащане, съдът намира, че наличието, респективно липсата на
такива е извън предмета на така предявения иск и не подлежат на изследване в
настоящото производство.
По изложените съображения,
съдът намира така предявеният иск с правно осн. чл. 422 ГПК за основателен, с
оглед на което същият следва да се уважи за претендираната сума.
Предвид изцяло съвпадащите
изводи на настоящата инстанция с тези на първата, въззивната жалба се явяват
неоснователни, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Предвид неоснователността на
въззивната жалба, въззиваема страна има право да ѝ бъдат присъдени
направените в хода на въззивното производство разноски, които съдът, с оглед
представения списък и доказателства, определя в
размер на 800 лв. – заплатен адвокатски хонорар.
Водим от гореизложеното и на
основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4473/23.10.2019г., постановено
по гр. дело №3668/2019 г. по описа на ВРС, 9-ти състав.
ОСЪЖДА
А.Б.Р., ЕГН**********, адрес: *** да плати на И.П.Н., ЕГН **********, адрес: ***
сумата от 800.00 /осемстотин/
лева, представляваща направени разноски в настоящото производство, на основание
чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС
при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: