№ 3225
гр. София, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20211100508206 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Р. Р. Р., починал в хода на
въззивното производство и на мястото му по реда на чл. 227 ГПК конституирани
наследниците му по закон В. Р. Р. и Й. Р. С., срещу решение № 20061699/09.03.2021г.,
постановено по гр.д. 4207/2019г. по описа на СРС, 85-и състав, в частта, в която по
предявените от ищците Л. Е. Г. и М. И. Г. искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС,
починалият в хода на делото ответник Р. Р. Р. е осъден да заплати на ищците суми от
по 4 000 евро, представляващи обезщетение за периода от 28.04.2016г. до 28.12.2018г.,
за ползване на съсобствения на страните имот – дворно място с площ от 980 кв.м,
находящо се в гр. София, местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, ведно с изградения
в имота сутерен на сграда от 77.77 кв.м.
С въззивната си жалба починалият в хода на делото въззивник Р. Р. Р. излага, че
имотът бил неделим, а с нотариалния акт за продажба, извършена от сем. Б., не били
прехвърлени права, тъй като Б. не притежавали такива. Сделката определя като
имотна измама. Едноличен собственик на имота бил въззивникът Р.. Позовава се на
предходно водено дело между страните – гр.д. № 53537/2016г. по описа на СРС, 128-и
състав, което било спечелено от Р. на три инстанции. Намира първоинстанционното
съдебно решение за неправилно в обжалваната част и моли същото да бъде отменено,
а вместо това предявените от ищците искове – отхвърлени като неоснователни.
1
Въззивниците В. Р. Р. и Й. Р. С., конституирани по реда на чл. 227 ГПК
наследници на починалия в хода на въззивното производство въззивник Р. Р. Р., чрез
адв. М., поддържат въззивната жалба в частта относно уважените срещу него искове
по чл. 31, ал. 1 ЗС. Излагат подробни съображения за неустановеност на фактическия
състав на вземането на ищците, всички заявени след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК.
Осъщественото от Р. ползване през процесния период не надхвърляло обема на дела му
в съсобствеността, Р. не препятствал ползването на ищците, не им пречил. Поддържат
възражението на ответника Р., въведено пред първата инстанция, че никой не го
поканил да купи дела от Б., при изповядването на сделката между Б. и Г.и негова
декларация по чл. 33, ал. 1 ЗС не била представена. Намират, че за период от 10
години – от сделката през 2006г. до получената през 2016г. покана, ищците не
предприели каквито и да е действия за ползване на имота. Поканата реално не била
получена от Р. Р. – връчването й било при приложението на чл. 47, ал. 5 ГПК.
Лишаване от ползване нямало, тъй като отправено искане, достигнало до знанието на
другия съсобственик нямало. В представената по делото покана ищците не поискали
да ползват, а само да получат заплащане на обезщетение. Неправилно СРС кредитирал
показанията на разпитания свидетел В.. Оспорват претенцията и по размер.
Неправилно и в нарушение на принципите на гражданския процес СРС основал
решението си на експертиза, изготвена по друго дело. Молят решението да бъде
отменено в обжалваната от наследодателя им част, а вместо това предявените от
ищците искове – отхвърлени. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна ищците Л. Е. Г. и М. И. Г.,
чрез адв. М., депозират писмен отговор, с който оспорват въззивната жалба като
неоснователна. През процесния период ответникът Р. ползвал собствената им ½ ид.ч.
от имота, за което им дължал обезщетение. Нямало идентичност с предмета на гр.д. №
53537/2016г. по описа на СРС, 128-и състав, а постановеното по последното дело
съдебно решение не се ползвало със сила на пресъдено нещо по настоящото дело.
Молят решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно в
обжалваната му част, да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Със сезиралата съда искова молба ищците Л. Е. Г. и М. И. Г. излагат, че с
покупко-продажба, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
2
имот № 199, том VII, рег. № 20497, дело № 1207 от 14.09.2006г. на Р.Д. – нотариус с
район на действие СРС, вписан в регистъра на НК с рег. № 274, придобили в режим на
СИО ½ ид.ч. от недвижим имот - дворно място с площ от 980 кв.м, находящо се в гр.
София, местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, съставляващо парцел VII, имот пл.№
165, кв. 20 по плана на гр. София, местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, при
съседи: улица и парцели VIII-159, VI-164, и с описание по скица: УПИ VII-767, кв. 20,
по плана на гр. София, местн. „Вилна зона-I част, с площ от 980 кв.м, при граници:
улица, УПИ VI-768, УПИ III-766, УПИ II-1104 и УПИ VII-762, ведно с изградения в
имота сутерен на сграда от 77.77 кв.м. След прекратяването на сключения помежду им
граждански брак с влязло в сила решение № 173/04.12.2015г. по гр.д. № 650/2015г. на
РС – Сливница, ищците притежавали по ¼ ич. от имота в обикновена съсобственост.
Останалата ½ ид.ч. се притежавала от ответника Р. Р. Р.. Същият ползвал целия имот, с
което ограничавал ползването на ищците. Макар и поканен с нотариална покана от
28.04.2016г., връчена му чрез нотариус М.Г., същият не им заплатил поисканото
обезщетение за лишаване от ползването. Претендират такова за периода от 28.04.2016г.
до 28.12.2018г. в размер на 4 000 евро за всеки ищец, ведно със законната лихва от
депозирането на исковата молба в съда на 23.01.2019г. до окончателното погасяване.
Претендират разноски.
Ответникът Р. Р. Р. (починал в хода на въззивното производство и на мястото му
конституирани наследниците му по закон В. Р. Р. и Й. Р. С.) в срока по чл. 131 ГПК
депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Излага, че имотът бил
неделим. Същият бил закупен през 1965г. от неговия тъст В. Б.Г. и тъща Л.Н.Г..
Последната „привлякла“ като съсобственик П.Б.К., за да закупят заедно имота. К. не
вложил средства за закупуването. Ответникът Р. не се бил съгласявал с продажба на
имота на ищците Г.и, не бил предоставял декларация по чл. 33 ЗС. Особените
изисквания по чл. 586, ал. 1 ГПК за извършване на сделката по нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 199, том VII, рег. № 20497, дело № 1207 от
14.09.2006г. на Р.Д. – нотариус с район на действие СРС, не били налице. Оспорва
същия нотариален акт – бил с невярно съдържание, тъй като в съдържанието на
нотариален акт № 93, том LXXXI, дело № 16143/1994г. било посочено, че се дарява ½
ид.ч. от дворното място, без сграда. Позовава се на предходно водено дело между
страните – гр.д. № 53537/2016г. по описа на СРС, 128-и състав, което било спечелено
от Р. на три инстанции.
Предвид нормата на чл. 31 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
3
Фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни
предпоставки: 1/ съсобственост върху вещта, 2/ ползване на вещта пряко и лично от
единия съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди, и 3/ писмена покана за
заплащане на подобно обезщетение от друг съсобственик. Доказателствената тежест за
установяване на същите факти е за ищеца.
По делото е представено неоспорено писмено доказателство – нотариален акт за
собственост на придобит имот по Закона за реда на прехвърляне на вещни права върху
някои недвижими имоти № 181, том XVI, дело № 2853/1965г., на Х.О. – I нотариус при
СНС, от съдържанието на който се установява, че на 28.06.1965г. П.Б.К. и Л.Н.Г.,
придобили от ТКЗС „Витоша“ – Симеоново, гр. София, посредством покупко-
продажба, правото на собственост върху празно дворно място с пространство от 980
кв.м, находящо се в гр. София, местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, съставляващо
парцел VII, имот пл.№ 165, кв. 20 по плана на гр. София, местн. „Вилна зона-I част,
Киноцентъра“, при съседи: улица и парцели VIII-159, VI-164. При липсата на уговорка
в друг смисъл, на основание чл. 30, ал. 2 ЗС, съдът приема, че всеки от купувачите
П.Б.К. и Л.Н.Г. придобил по ½ ид.ч. от закупения на 28.06.1965г. имот.
Предвид изложеното от ответника Р. в отговора на исковата молба, Л.Н.Г. е
негова тъща, т.е. майка на съпругата му.
Установява се от представения по делото нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 162, том XXVII, дело № 4589/1986г., на Ч.Б. – нотариус при СРС,
че на 02.10.1986г. Е.В. Р. дарила на съпруга си – ответника Р. Р. Р., собствената си ½
ид.ч. от празно вилно място с пространство от 980 кв.м, находящо се в гр. София,
местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, съставляващо парцел VII-165, кв. 20 по
плана на гр. София, местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, при съседи: улица и
парцели VI-164, VIII-159 и VI-165, придобита от нея през времетраенето на брака й с
ответника Р., по наследство и дарение.
По делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот № 93, том
LXXXI, дело № 16143/1994г. на нотариус М., с район – СРС, от съдържанието на
който се установява, че П.Б.К. и съпругата му И.Н.П. се разпоредили посредством
извършено в полза на децата си И.П.Б.-Ц. и Б.П.Б дарение на придобитата през
времетраенето на брака им ½ ид.ч. от процесното празно дворно място.
На 14.09.2006г. приобретателите И.П.Б. и Б.П.Б продали общо притежаваната от
тях ½ ид.ч. от имота на ищеца Л. Е. Г., ведно с изградения в съответствие със
строителните книжа сутерен на сграда от 77.77 кв.м – нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № 199, том VII, рег. № 20497, дело № 1207 от 14.09.2006г.
на Р.Д. – нотариус с район на действие СРС, вписан в регистъра на НК с рег. № 274.
Видно от представеното по делото решение № 173/04.12.2015г. по гр.д. № 650/2015г.
на РС – Сливница, към момента на придобиването ищецът Л. Е. Г. била обвързана от
4
валиден граждански брак с ищеца М. И. Г., предвид на което правото на собственост
било придобито от нея в режим на СИО с ищеца М. И. Г.. Сключеният между ищците
граждански брак бил прекратен с развод, видно от представеното по делото решение
№ 173/04.12.2015г. по гр.д. № 650/2015г. на РС – Сливница. С прекратяването на брака
им с развод бездяловата СИО се трансформирала в обикновена съсобственост – по ¼
ид.ч. за всеки от бившите съпрузи.
По делото от страна на ответника Р. е представено писмо на ТОА „Витоша“,
ИКНС, с изх. № КО-94-Р-3/15.06.1994г., в отговор на подадена от него жалба КО-94-Р-
3/01.03.1994г., от съдържанието на което се установява започнато въз основа на
одобрен архитектурен проект от 18.05.1993г. строителство на вилна сграда,
извършвано от съсобственика на Р. към онзи момент. Установени били отклонения от
одобрения архитектурен проект и допуснати нарушения на нормативната уредба, като
с писмото Р. бил информиран за предприетите от администрацията действия и
предстоящите такива. Независимо от констатациите, към датата на придобиването на
½ ид.ч. от имота от ищците, по делото се установява извършено в имота строителство,
описано и в нотариалния акт от 14.09.2006г., а възраженията в отговора на исковата
молба, досежно съдържанието на нотариалния акт, съдът приема за неоснователни.
По горните мотиви анализът на гореобсъдените писмени доказателства
обосновава извод за наличието на съсобственост между страните върху процесното
дворно място и изградената в него сграда при твърдените с исковата молба квоти.
С разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС е уредено правото на съсобственик да изкупи
идеалната част от съсобствения имот, продадена от друг съсобственик на трето лице,
когато не са били спазени предвидените в посочената разпоредба изисквания, вкл.
когато не е било отправено предложение до другия съсобственик да изкупи частта при
същите условия. По своя характер правото на изкупуване е субективно потестативно
право, което се упражнява по съдебен ред чрез предявяване на конститутивен иск в
двумесечен срок от узнаването. Съдебното решение, с което този иск се уважава, внася
търсената от изкупуващия съсобственик правна промяна - той придобива правото на
собственост върху продадената на третото лице идеална част при същите условия, при
които третото лице е купило частта от момента на влизане в сила на решението по чл.
33, ал. 2 ЗС. Преобразуващо действие на решението се изразява в заместване на
купувача във вече реализираната продажба с друго лице (изкупуващия съсобственик),
без да се засяга самата сделка-нейното съдържание и вещно действие. В случая по
делото нито се твърди, нито се установява, ответникът Р. да е предявил
конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, предвид на което възражението му Р. за
неспазване на процедурата по чл. 33 ЗС не разколебава горния извод на съда за
наличието на съсобственост между страните при твърдените с исковата молба квоти.
Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени и гласни
5
доказателства по делото несъмнено се установява, че през периода от 28.04.2016г. до
28.12.2018г. процесният имот бил ползван от наследодателя на въззивниците –
ответникът Р. Р. Р.. Същото обстоятелство изрично е признато от него в представена по
делото молба-заявление, в която излага, че семейството му ползва имота още от 1971г.,
че регистрирал своя „фирма“ на адреса и разрешителното му за сервиз също било
издадено на този адрес, че живеел там и нямал друго жилище. Горното признание е
подкрепено от доказателствата по делото.
Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е
отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и той не
е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил
възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от
възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според
притежавания от него обем права съсобственик – има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право
да получи обезщетение. Касае се до имуществено право, установено като коректив при
настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на
съпритежателите на общата вещ. В този смисъл – мотивите към Тълкувателно решение
7/02.11.2012г. по т.д. 2/2012г. на ОСГК на ВКС.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал.
2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение. Едва след
получаването на това известие от страна на ползващия съсобственик последният се
счита изпаднал в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент
започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. В този смисъл –
мотивите към Тълкувателно решение 7/02.11.2012г. по т.д. 2/2012г. на ОСГК на ВКС.
По делото е представена нотариална покана, отправена от ищците М. И. Г. и Л.
Е. Г., от съдържанието на която се установява, че починалият в хода на делото
ответник Р. Р. Р. бил поканен да плаща на ищците обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Извършеното от нотариуса удостоверяване за връчването на нотариалната
покана не е оспорено от ответника Р.. Редовността на връчването към приложимата
към казуса редакция на нормата на чл. 47 ГПК се установява от представените по
делото и неоспорени нотариална покана, разписка за връчването й и уведомление. В
разписката за връчването на нотариалната покана са удостоверени извършени от
служител на нотариуса посещения на адреса на ответника Р. Р. Р. в гр. София, в.з.
„Киноцентъра-1 част“, ул. „Георги Георгиев Гец“ № 44, на посочени в документа дати
и часове. Удостоверено е, че при позвъняванията никой не отворил, макар и да имало
6
видимо присъствие на лице в жилището. Връчителят залепил уведомлението на
входната врата № 44. Изрично отразил, че пощенска кутия на адреса липсвала. С
изтичането на предвидения от нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК срок за получаването на
съобщението от канцеларията на нотариуса, последният приел връчването за редовно
извършено по чл. 47, ал. 1 ГПК на 28.04.2016г.
Тълкувателно решение 7/02.11.2012г. по т.д. 2/2012г. на ОСГК на ВКС дефинира
личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС като всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, дори и без да се събират добиви и граждански плодове. Когато
един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че
препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да
се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване
на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2
ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият
съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия,
осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което
безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с
действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират. Съобразно мотивите на същото тълкувателно решение претенцията по чл.
31, ал. 2 ЗС ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е
отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не
е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил
възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от
възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според
притежавания от него обем права съсобственик - има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право да
получи обезщетение. Касае се до имуществено право, установено като коректив при
настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на
съпритежателите на общата вещ. Правото на обезщетение се дължи само за времето,
през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ
съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме
предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е
дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Съобразно изложените по-нататък
мотиви в обсъжданото тълкувателно решение претенцията за обезщетение по чл. 31,
ал. 2 ЗС ще е основателна когато неползващият съсобственик е отправил писмено
искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: 1/ той или член на
неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща
вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик;
7
2/ той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата
обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея
/например като държи ключа/; 3/ ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно
основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само
или заедно с него ползва общата вещ.
По делото не се твърди и не се установява, че след като получил поканата на
ищците на 28.04.2016г., ответникът Р. Р. Р., поканил ищците да ползват лично имота, да
им предоставил ключ от него и въобще реално да предприел действия по осигуряване
на достъп на съсобствениците си – ищците М. И. Г. и Л. Е. Г.. С това си бездействие
ответникът Р. Р. Р., починал в хода на въззивното производство и на мястото му по реда
на чл. 227 ГПК конституирани наследниците му по закон В. Р. Р. и Й. Р. С., не се
освободил от задължението за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в полза на
своите съсобственици. Поради бездействието на ответника Р., неоснователни са
възраженията на конституираните по реда на чл. 227 ГПК на мястото му негови
наследници, че той не пречил на ползването на ищците. Релевантен в случая би бил
отказ да бъде приета реално предоставена от ползващия съсобственик част, каквото
действие на ответника в случая не се установява от никое от доказателствата по
делото.
Нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение: решението влиза в
сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. В случая
настоящото дело и гр.д. № 53537/2016г. по описа на СРС, 128-и състав, идентични са
единствено страните, предвид на което ирелевантно е обстоятелството, че друг спор
между страните с предмет обезщетение за лишаване от ползването за периода
28.04.2011г. – 28.04.2016г. бил решен с влязло в сила съдебно решение. Неоснователно
е възражението на ответника Р., че от решение № 55477/07.03.2017г. по гр.д. №
53537/2016г. по описа на СРС, 128-и състав, вр. решение от 24.10.2018г. по в.гр.д. №
15637/2017г. по описа на СГС, IV-Б въззивен състав, вр. определение №
688/16.09.2019г. по гр.д. № 702/2019г., IV г.о. на ВКС, се установявало, че ищците не
притежавали права върху имота. Видно е от изложените мотиви, че исковете били
приети от съда за недоказани, поради липсата на доказателства ответникът Р. да
притежава каквато и да е част от правото на собственост върху спорния имот, като в
случая по настоящото дело правото му на собственост е доказано.
Размерът на обезщетението е съответен на участието на ищците в
съсобствеността – ½ идеална част.
Предвид нормата на чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание,
но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя
преценка или взема заключението на вещо лице.
8
Пред настоящата инстанция е изслушано заключение на СОЕ, изготвено от
вещото лице Я.. Видно от съдържанието на експертизата, вещото лице използвало два
имота като пазарни аналози, приложило корекционни коефициенти и дало заключение
за среден пазарен наем за процесния период за ½ ид.ч. от имота 7 840 лева.
Заключението на вещото лице Я. е оспорено от ищците, чрез адв. М., със съображения
за необоснованост – приложените от вещото лице Я. корекционни коефициенти не
били нормативно установени. Между страните били водени и други дела, по които
били изслушвани заключения. Там вещите лица приложили различни коефициенти, а
наемната цена била значително по-висока.
Въззивният съд е допуснал повторна тройна СТЕ за определяне на средния
пазарен наем за имота за заявения по делото период и заключение е изготвено от
вещите лица М., Д. и Г.. Видно от констативната му част вещите лица извършили
задълбочено проучване на пазарната наемна конюктура, анализирали данни от
водещите агенции на пазара на недвижими имоти и интернет сайтове, подбрали и
извършили сравнение с 4 пазарни аналози – УПИ, които в най-пълна степен се
доближавали до техническите характеристики, местоположението и състоянието на
имота. Отклоненията спрямо оценявания имот отчели с корекционен коефициент, а
резултатите отразили таблично в заключението. Съобразно заключението средният
пазарен наем за ½ ид.ч. от процесния имот за процесния период възлиза на сумата
16 752.28 лева. Заключението на тройната СТЕ не е оспорено от страните. При
извършена оценка по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира заключението на
изслушаната по делото тройна СТЕ, като обосновано и компетентно изготвено и
приема, че средният пазарен наем за ½ част от имота възлиза на сумата 16 752.28 лева,
с равностойност 8 565.30 евро.
По горните мотиви решението на СРС в обжалваната част е правилно по
въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено.
Като необжалвано, в частта, в която СРС е отхвърлил насрещния иск по чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, решение № 20061699/09.03.2021г., постановено по гр.дело № 4207/2019г., по
описа на СРС, 85-и състав, е влязло в законна сила.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски имат
въззиваемите-ищци. Същите претендират и доказват такива за производството пред
въззивния съд в общ размер 4 640 лева, от които 2 240 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение и 2 400 лева – за експертизи. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на
въззивниците с оглед минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа и фактическата и правна сложност на делото, съдът намира за
неоснователно. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззиваемите следва да се присъдят
9
разноски в размер на 4 640 лева, а именно по 2 320 лева за всеки от тях.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20061699/09.03.2021г., постановено по гр.д.
4207/2019г. по описа на СРС, 85-и състав, в частта, в която на основание чл. 31, ал. 2
ЗС, Р. Р. Р., ЕГН **********, починал в хода на производството по делото и на мястото
му по реда на чл. 227 ГПК конституирани наследниците му по закон Й. Р. С., ЕГН
**********, и В. Р. Р., ЕГН **********, е осъден да заплати на ищците Л. Е. Г., ЕГН
**********, и М. И. Г., ЕГН **********, суми от по 4 000 евро, представляващи
обезщетение за периода от 28.04.2016г. до 28.12.2018г., за ползване на общо ½ ид.ч. от
дворно място с площ от 980 кв.м, находящо се в гр. София, местн. „Вилна зона-I част,
Киноцентъра“, съставляващо парцел VII, имот пл.№ 165, кв. 20 по плана на гр. София,
местн. „Вилна зона-I част, Киноцентъра“, при съседи: улица и парцели VIII-159, VI-
164, и с описание по скица: УПИ VII-767, кв. 20, по плана на гр. София, местн. „Вилна
зона-I част, с площ от 980 кв.м, при граници: улица, УПИ VI-768, УПИ III-766, УПИ II-
1104 и УПИ VII-762, ведно с изградения в имота сутерен на сграда от 77.77 кв.м.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Й. Р. С., ЕГН **********, и В. Р. Р.,
ЕГН **********, да заплатят на Л. Е. Г., ЕГН **********, и М. И. Г., ЕГН **********,
по 2 320 лева – разноски по делото, сторени пред СГС.
В останалата част решение № 20061699/09.03.2021г., постановено по гр.д.
4207/2019г. по описа на СРС, 85-и състав, е влязло в законна сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10