Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261092
30.10.2020 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Росица Марджева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2070 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
образувано е по искова молба на Т.Д.П. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която
са предявени обективно съединени установителни искове в условията на
евентуалност с правна квалификация по чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК.
Ищецът твърди, че
между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен
заем от 13.10.2016 г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК.
Фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения,
т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към дог. лихва, при което
кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави,
което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5
и чл. 11, т. 10 ЗПК. Уговорената възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти
законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост
на неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора също била нищожна, като противоречаща
на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до
скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени.
Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.
Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при
което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията.
Неустойката била включена като обезщетение за кредитора и предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с
предоставената сума по кредита. Клаузата противоречала на добрите търговски
практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване
на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал
на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не
отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и
ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен
ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.
9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния
размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното
се иска прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност –
прогласяване на клаузата на чл. 4, ал. 2 за дължимост на неустойка за
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит. Не претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който
оспорва исковете.
Твърди, че уговорената
лихва не била нищожна, защото като цена на предоставената услуга била
несъизмерима със законната лихва.
Неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение поставяло кредитора в риск от
неизпълнение от страна на длъжника, който иначе щял да бъде покрит от
обезпечението. Тя не била част от печалбата, а договорено обезщетение за
неспазване на задължение от заемополучателя, който – ако бил предоставил
гаранцията, кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди от
неизпълнението. Следвало да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, като тази на чл. 33, ал. 1 – не намирала приложение.
Неоснователни били
твърденията, че възн. лихва била нищожна, т.к. била уговорена в размер на 40 %
и доколкото представлявала цена на предоставената услуга, кредиторът имал право
да определя същия. Изискването на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК не било нарушено, т.к.
се прилагал фиксиран годишен лихвен процент.
Размерът на ГПР
също не бил надвишен и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено, като при
изчисляването му бил взет предвид и размерът на лихвата. Нарушение на добрите
нрави не било налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно посочена.
Изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК били спазени. Предвид изложеното се твърди,
че договорът е действителен, както и клаузата за дължимост на неустойка. Моли
се за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във
връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съдът намира за безспорно установени по производството
следните обстоятелства:
Между „Изи асет мениджмънт“ АД и Т.Д.П. е подписан договор
за паричен заем № 2660232 от 13.10.2016 г. С посочения договор на ответника по
производството е предоставена заемна сума в размер на 200 лева (получена
съгласно чл. 3 от същия). Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният
годишен лихвен процент по заема е 40.00 %, а годишният процент на разходите
(ГПР) 47.92 %. Заемателят се е задължил да върне сумата в срок до 03.02.2017 г.,
на 16 седмични погасителни вноски в размер на 13.33 лева всяка, като общия
размер на всички плащания е записан на 213.28 лева. Съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители, който
да отговарят на определени условия или банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя. В чл. 4, ал. 2 е уговорено, че при неизпълнение на задълженията по
ал. 1 се дължи неустойка в размер на 66.72 лева, която се разсрочва на равни
части към всяка вноска и по този начин увеличава размера й с 4.17 лева.
„Изи асет мениджмънт“ АД представлява финансова институция
по ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството е вписано в регистъра на финансовите институции съгласно чл.
3а, ал. 1 от Закона за кредитните институции. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл.
9, ал. 4 ЗПК. Въз основа на изложеното се налага извод, че сключеният между
страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция.
Относно недействителността:
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В настоящия случай, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
не е спазено. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената
дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – "Обща сума, дължима от
потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Като обща дължима сума по договора е записана 213.28
лева, но тя не съответства на реално дължимата, тъй като в нея не са включени
допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4,
ал. 1, предвиждаща предоставянето на обезпечение. Задължението за обезпечаване
на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води
до някакви вреди за кредитора, такива биха възникнали чак при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на
сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за
отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това
предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена
в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По
този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при
плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето
защо посочения в договора годишен процент на разходите от 47.92 % не отговаря
на действителния такъв, като в него следва да се включи и сумата за неустойка
от 66.72 лева. Така ГПР надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както
е посочило и вещото лице по допуснатата ССЕ.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви
като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение
№ 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение №
33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от
18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно процесният договор е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск за нищожност на клаузата за неустойка.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в размер на 50 лева за държавна такса, както и сумата от 150
лева депозит за ССЕ.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв, в полза на адвокат Е.И. следва да бъде присъдена сумата от 300 лева за
адв. възнаграждение.
По
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т.Д.П., ЕГН **********, с
адрес: *** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ж. к. „Люлин 7“,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, че сключеният между тях договор за паричен заем № **** г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да
заплати на Т.Д.П., ЕГН **********, сумата
от 200.00 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да
заплати на адв. Е.Г.И.,***, със служебен адрес – ****, сумата от 300.00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на Т.Д.П. по производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно
с оригинала.
Р.М.