Р Е Ш Е Н И Е №
17.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ю.
Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 4012 по
описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20011120 от 14.01.2021 г. по гр.д. № 11059/2020 г. Софийски
районен съд, 162 състав признал за установено по исковете, предявени от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, срещу Н.И.Н., ЕГН **********, с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 2 061.30 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „********,
с абонатен номер 030001, както и сумата от 61.95 лв., представляваща такса за
дялово разпределение за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението – 27.11.2018
г., до окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 12.12.2018 г. по гр.д. № 75017/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, като отхвърлил иска
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за
разликата над уважения размер от 61.95 лв. до пълния предявен размер от 79.73
лв. - такса за дялово разпределение, както и исковете с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 154.01 лв. - обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата за периода 15.09.2017 г. – 15.11.2018 г.,
както и за сумата от 13.57 лв. - лихва за забава върху таксата за дялово
разпределение за периода 15.09.2017 г. – 15.11.2018 г. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 88.45 лв. - разноски в
заповедното производство, и сумата от 677.16 лв. - разноски в исковото
производство. Решението е постановено при участието на „Т.И.“ ООД, като трето
лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Н.И.Н., чрез назначения
му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ю.Г. от САК, който го
обжалва в частите, с които исковете за главници са уважени, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Неправилно съдът приел, че по делото било
доказано ответникът да е клиент на топлинна енергия за аб. № 030001 по смисъла
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. За това твърдение не били представени доказателства,
въпреки че било оспорено с отговора на исковата молба. В хода на
първоинстанционното производство било констатирано, че ответникът не обитава
апартамента, а същият се обитава от наемател в продължение на 4 години. Поради
това неправилно СРС приел, че топлинната енергия е реално потребена от
ответника. Районният съд неправилно пренебрегнал и факта, че представените от
ищеца протокол от ОС на ЕС и договор касаят адрес, различен от процесния – вх.
А, а не вх. Б, в който се намирал процесният апартамент. СРС възприел заключението на СТЕ и се позовал
на него, въпреки че било изготвено от вещото лице, което посочило, че работило
както по представените документи, така и по допълнително изискани такива. Не
ставало ясно дали останалите документи са относими за процесния апартамент. Моли
съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски за въззивното производство, вкл. за адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно.
Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано
от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.А.- Е.С.-Н.И.“ ЕООД, не взема становище
по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Заповедта
е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а установителните искове са
предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и са допустими. Въззивният съд намира,
че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е правилно по
следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая от приетия и неоспорен нотариален акт № 113/2005 г. на нотариус с
рег. № 264 на НК се установява по несъмнен начин, че ответникът е носител на
вещното право на ползване върху процесния имот, учредено му пожизнено. Няма
твърдения ответникът да се е отказал по надлежния ред от правото на ползване,
поради което именно той, а не голият собственик, дължи цената на доставената в
имота топлинна енергия. Обстоятелството, че във върнатите по делото призовки е
посочено, че ответникът не живее на адреса, а имотът е отдаден под наем, не
обуславя друг извод, тъй като съобразно горецитираното тълкувателно решение (както
е посочил и районният съд), за да е страна по договора за продажба на ТЕ,
наемателят следва да е сключил договор директно с топлопреносното предприятие.
В случая по делото нито има такива твърдения, нито се установява наличие на
сключен договор с наемателя. Поради това вещният ползвател, който извлича ползите
от вещта, е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването - чл. 57, ал. 1 ЗС. Ако в процесния период имотът е бил отдаден
под наем, това е въпрос на вътрешните отношения на страните по договора за
наем, но това обстоятелство е непротивопоставимо на ищеца.
Неоснователно в жалбата се поддържа неправилност на изводите на СРС, тъй
като основал същите на неотносими за спора договор за топлинно счетоводство и протокол
от общо събрание на етажна собственост, различна от тази, в която се намира
процесният ап. № 19. По делото се установява от заключението на СТЕ, както и от
приетите и неоспорени документи за отчет и изравнителни сметки, че дяловото
разпределение в процесната ЕС е било извършвано от „Н.“ АД. Чл. 139в, ал. 1 ЗЕ
вменява задължение за клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице,
регистрирано по реда на чл. 139а,
за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда
на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено
топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая ответникът не е твърдял
клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от извършвалото
дяловото разпределение, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор,
поради което ищецът правилно е начислявал сумите за ТЕ въз основа на данните от
дяловото разпределение, извършвано от „Н.“ АД, последното вписано в публичния
регистър в Министерство на енергетиката
по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ. Отделен въпрос е, че по делото неправилно е конституирано
като трето лице помагач на ищеца „ТА-ЕС-Н.И.“ ЕООД, но този факт сам по себе си
не може да се отрази на правилността на решението.
Неоснователни са и поддържаните в жалбата доводи СРС неправилно да основал
изводите си на приетото заключение на СТЕ, след като същото било изготвено от
вещото лице и въз основа на непредставени по делото доказателства. На първо
място, заключението не е оспорено от ответника по реда и в срока по чл. 200,
ал. 3 ГПК. На второ място, вещото лице е основало заключението си на приетите
по делото и неоспорени документи за отчет, подписани за „потребител“, както и
на неоспорените изравнителни сметки за процесния период. Вещото лице е ползвало
предоставени му данни за ежемесечните показания на общия топломер - Приложение
към експертизата, както и на предоставения му акт за разпределение на кубатурата,
предоставен на ищеца от управителя на етажната собственост. При неоспорване на
заключението – изобщо или конкретно в тези части, правилно районният съд е
основал изводите си на заключението на СТЕ, от което се установява, че дяловото
разпределение е извършвано в съответствие с действалата в процесния период
нормативна уредба.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части, вкл. в частта за
разноските, определени съобразно уважената част от исковете.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е претендирал само присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 50.00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20011120 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 11059/2020 г. на
Софийски районен съд, 162 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените по реда
на чл. 422 ГПК искове, че Н.И.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата 2 061.30 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2016
г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „********, с абонатен
номер 030001, както и сумата от 61.95 лв., представляваща такса за дялово
разпределение за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението – 27.11.2018 г., до
окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 12.12.2018 г. по гр.д. № 75017/2018 г. по описа на СРС, 162 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА Н.И.Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК
сумата 100.00 лв. (сто лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Н.И.Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати по сметка на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева),
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 11059/2020 г. на
Софийски районен съд, 162 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.А.- Е.С. - Н.И.“
ЕООД, ЕИК********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем
„Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.