Решение по дело №167/2021 на Окръжен съд - Търговище

Номер на акта: 94
Дата: 29 октомври 2021 г.
Съдия: Борис Димитров Царчински
Дело: 20213500500167
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 юли 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 94
гр. Търговище, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:ТИХОМИР П. ПЕТКОВ
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ТИХОМИР П. ПЕТКОВ Въззивно гражданско
дело № 20213500500167 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 и следващи от ГПК.
Производството по в.гр.д.№167/2021г. по описа на Окръжен съд-
Търговище е образувано по въззивна ЖАЛБА на „К....“ АД, ЕИК 20013....
гр.София, представлявана от изп. Директор Иван Тенчев, съдебен адрес
гр.София 1142, бул.”Васил Левски”, № ...., първи надпартерен етаж, вдясно,
действащи чрез адвокат чрез И.Г. от САК ПРОТИВ: Решение № 260017 от
25.03.2021 г. по гр. д. № 626/2020 г. на Районния съд – Търговище.
Считайки постановения съдебен акт за неправилен и незако-
носъобразен, молят съда да го отмени изцяло, като постанови нов такъв, с
който да отхвърли изцяло предявените искови претенции и им присъди
сторените разноски пред двете съдебни инстанции.
С писмен отговор, по реда и в срока по 263, ал.1 от ГПК от
1
въззиваемия- ищец, действащ чрез адв. Е.Д. - АК-Варна, счита жалбата за
неоснователна.
На основание чл.263, ал.2 от ГПК подават НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА
ЖАЛБА срещу първоинстанционното решение - в частта на същото, в която
съдът е отхвърил частично предявения иск за м.юни 2017 г., както и в частта
за частично отхвърляне на предявения иск за неоснователно обогатяване и за
обезщетение за забавено плащане. В тези части считаме
първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила,
като основанията ни за това са следните:
Моли съда, да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част, като постанови друго, с което да уважи претенциите на ищеца,
отхвърлени от районния съд, като в останалата част, с която претенциите са
уважени - да потвърди решението като правилно и законосъобразно.
Моли, да им бъдат присъдите разноските и по насрещната въззивна
жалба заедно с разноските за защита срещу въззивната жалба на ищеца -
както за настоящата въззивна инстанция, така и да им присъдят разноските за
първа инстанция по отхвърлените части от исковете.
Направено е доказателствено искане за приемане на писмени
доказателства.
В срока по чл.263, ал.3 от ГПК е постъпил отговор на насрещната
въззивна жалба, с който се иска да бъде отхвърлена подадената от ЮЗ. Р.
ХЮС. насрещна въззивна жалба, тъй като е неоснователна и не следва да
бъде уважавана.

В съдебно заседание въззивникът „К..“ АД, ЕИК20013..., гр.София,
редовно призован, не се явява и не се представ-лява. Постъпила е писмена
молба от адв. И.Г., с която поддържа жалбата. претендира разноски в размер
на 3 283.10 л./1000 лв. адв.хонорар за първата инстанция, 2000 лв.
адв.хонорар за въззивната инстанция и 283.10 лв. д.т. за въззивната
инстанция./
2
В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се явяват и не
се представлява. Постъпила е писмена молба и писмени бележки от
процесуалния му представител- адв.Е.Д. от АК Варна, с които поддържа
отговора на жалбата и насрещната жалба. Претендира направените в
настоящата инстанция разноски, като представя списък по чл.80 от ГПК и
Договор за правна защита и съдействие за изплатени в брой 1 200 лв.
След проверка по реда на чл.269- 273 от ГПК, за да се произнесе по
спора въззивният съд констатира следното по вътрешно убеждение и въз
основа на закона и предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част. При
изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбите на чл.269 и чл.270
от ГПК, настоящият състав намира, че произнасянето на първоинстан-
ционния съд съответства на заявената за разглеждане претенция и е
постановено от родово компетентен съд, поради което решението е валидно и
допустимо.
Разгледана по същество ЖАЛБАТА на „К...“ АД, ЕИК 20013.., гр.София
е неоснователна по следните съображения:
Настоящият състав е ограничен от въведения в чл.269 от ГПК
ограничен въззив и може да се произнася само в обжалваната конкретна част
на решението, той е ограничен от посоченото в жалбата. В настоящата жалба
соченото основание е, че „в хода на първоинстанционното производство не
беше проведено пълно и главно доказване на съществен елемент от
фактическия състав на чл. 128, т. 2 от Кодекса па труда (КТ), който следва да
се установи и докаже от ищцовата страна, а именно престирането на работна
сила. За да се породи задължението на работодателя за заплащане на трудово
възнаграждение е необходимо да са изпълнени следните материалноправни
3
предпоставки: наличие на валидно трудово правоотношение, уговорено
възнаграждение и реално изпълнение на трудовите функции. При предявен
иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че
претендираното от него неизплатено възнаграждение (основно или
допълнително) действително е било уговорено с работодателя, че то е било
част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа.
В тази връзка намирам, че първоинстанционният съд не е обсъдил
изложените в отговора на исковата молба твърдения за неизпълнение на
трудовите задължения от страна на работника. Именно поради бездействието
на ищеца е инициирано дисциплинарното производство срещу последния. В
настоящия случай не беше установено, че ищецът реално е извършвал
уговорената работа, от което следва, че един от елементите от фактическия
състав на чл. 128, т. 2 КТ не е доказан.
На следващо място, считам, че в първоинстанционното решение
неправилно е определен моментът на прекратяване на трудовото
правоотношение с ищеца, доколкото е налице Заповед за налагане на
дисциплинарно наказание „Уволнение“. Намирам, че не е установен
основният въпрос в случая, а именно кога точно и при какви условия е
прекратено трудовото правоотношение.“
Възраженията на ищеца-ответник по жалбата са, че „Не са налице
сочените пороци на първоинстанционното решение, което в обжалваната от
ответника част е напълно правилно и законосъобразно - постановено при
спазване на процесуалните правила и материалния закон. Правилно съдът е
уважил предявените искове, като е обсъдил в тяхната съвкупност и цялост
всички от събрани по делото множество доказателства. От същите безспорно
се установява, че ищецът е осъществявал трудовите си задължения за
процесиите два месеца. Нещо повече - самият ответник е осчетоводил
задълженията си към ищеца за работна заплата за процесиите два месеца,
като е платил и задължителните данъци и осигуровки върху
тях.
Както посочва съдът в обжалваното решение „От заключенията по
назначената първоначална и допълнителна СИЕ, неоспорени от страните се
4
установява, че в счетоводството на ответника са осчетоводени дължими суми
за трудово възнаграждение на ищеца. Ако работодателят е считал, че
работникът няма право да получи работна заплата за тези два месеца поради
това, че „не е престарал работна сила“, и поради това не се е породило
задължение на работодателя за изплащане на трудови възнаграждения, то
тогава самият работодател нямаше да осчетоводява свое задължение за такива
възнаграждения и нямаше да плаша данъци и осигуровки върху тях. С тези
свои действия самият работодател признава, че дължи тези трудови
възнаграждения на работника. Не на последно място - ответникът по исковете
пропуска факта от съществено значение за решаването на настоящия спор, а
именно: личното си признание на същите тези задължения, направено от него
изрично пред съд - в приключилото съдебно производство по търг.д. №
1/2018 г. на Окръжен съд-Търговище, приложено в цялост към настоящото
дело. Както посочва сега съдът в обжалваното решение: „ Видно от
съдържащите се в това дело документи, с молба от 18.09.2018 г. ищцовата
страна по делото на основание чл.175 от ГПК Е ПРИЗНАЛА вземането на
ответника Ю.Х. до размера посочен в писмения отговор.“
Размерът и основанието на признатите задължения от работодателя са
напълно установими в приключилото производство по търг.д. № 1/2018 г. на
Окръжен съд-Търговище, като те изцяло съвпадат с претенциите и по
настоящото дело, като дори в настоящото производство, включително и в
подадената сега въззивна жалба работодателят не оспорва претенцията на
ищеца за сумата от 6197,04 лв. - представляваща общия размер на платените
от ищеца за сметка на работодателя разходи, описани подборно в „Авансов
отчет № 7/от 15.05.2017 г.

По НАСРЕЩНАТА ЖАЛБА.
Жалбата касае решението в частта, в която съдът е отхвърил частично
предявения иск за м.юни 2017 г., както и в частта за частично отхвърляне на
предявения иск за неоснователно обогатяване и за обезщетение за забавено
плащане. В тези части считаме първоинстанционното решение за неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила, като основанията ни за това са следните:
5
С оглед установеното от ССЕ заплащане от работодателя на
задълженията за данъците и осигуровките въз основа на претендираните
трудови възнаграждения, и с оглед практиката на ВКС в такива казуси /за
присъждне на нетно трудово възнаграждение/, в с.з. на 25.02.2021 г. но искане
на ищеца съдът допусна изменение на размера на претенциите на ищеца./
допуснато е намаляване на исковите претенции/.
С обжалваното решение съдът е уважил изцяло претенциите на ищеца
за м.май 2017г, но за м.юни 2017 г. съдът е уважил частично иска - само за
сумата от 2 209,98лв. от претендираната сума за трудово възнаграждение,
като е отхвърлил за 1841,65 лв. Съответно на това произнасяне, съдът е
уважил частично и претенцията за обезщетение за забава за периода от
01.07.2017г. до 15.06.2020г. в размер на 663,60лв., като за 553,01 лв. искът е
отхвърлен като неоснователен.
Претенцията на неоснователно обогатяване е отхвърлена за 217,64 лв. ,
като съдът изцяло е отхвърил претенцията за обезщетение за забава в размер
на 1864,43лв..
Ответникът счита насрещната жалба за изцяло неоснователна.

Фактическата обстановка по делото е правилно изяснена и
интерпретирана от първоинстанционния съд, фактите са подведени под
правно релевантните норми и доказателствата са обсъдени поотделно и в
съвкупност, поради което и на основание чл.272 от ГПК настоящият състав
препраща към мотивите на ТРС.
Само за прецизност и за пълнота на настоящите мотиви съдът взема
отношение по исковата претенция и мотивите на първоинстанционното
решение, като излага и свои мотиви в тази насока.
Претенциите на ищеца са за заплащане на дължимо трудово
възнаграждение по чл. 128 от КТ за м.май и м.юни 2017г., ведно с
обезщетение за забава, както и за заплащане на обезщетение за неоснователно
обогатяване на ответника със сумата от 6197,04лв., ведно с обезщетение за
забава, като ответникът оспорва исковете с доводи за липса на полаган труд
6
от ответника през процесиите два месеца.
Не е спорно, че между станите е съществувало валидно трудово
правоотношение по силата на трудов договор № 375/12.01.2015г. Спорът е за
това дали са налице дължими суми за трудово възнаграждение, останали
неизплатени след прекратяване на трудовото правоотношение и налице ли е
неоснователно обогатяване на работодателя със суми пратени от ищеца във
връзка с работата му. Видно от молба на ищеца от 16.05.2017г., същият е
отправил до работодателя предложение за прекратяване на договора по
взаимно съгласие, в която е посочил още, че при липса на съгласие, молбата
следва да се счита за едномесечно предизвестие по см. на чл. 326,ал.1 от КТ.
Видно от представената на хартиен носител, заверена от ищеца,
кореспонденция между него и служител на ищцовото дружество-Венета
Маринова, молбата му е доведена до знанието на работодателя още в деня на
депозирането й на 16.05.2017г. и това обстоятелство не е оспорено от
ответника по делото. С изтичането на срока трудовият договор е прекратен.
От заключенията по назначената първоначална и допълнителна СИЕ,
неоспорени от страните, които съдът кредитира изцяло като компетентни и
отговарящи на поставените задачи се установява, че в счетоводството на
ответника за осчетоводени дължими суми за трудово възнаграждение на
ищеца за м. май 2017г., съответно в размер на 4848,65лв. брутно, а
обезщетението за забава върху сумата е 1496,35лв. за периода от 01.06.2017г.
до 15.06.2020г., а в нетен размер дължимата сума за трудово възнаграждение
е 4051,63лв. и обезщетението за забава върху нея е 1250,38лв. за периода от
01.06.2017г. до 15.06.2020г.; за м.юни 2017г., дължимото трудово
възнаграждение е в размер на 4848,65лв. брутно, а обезщетението за забава
върху сумата е 1455,.94лв. за периода от 01.07.2017г. до 15.06.2020г., а в
нетен размер дължимата сума за трудово възнаграждение е 4051,63лв. и
обезщетението за забава върху нея е 1216,61лв. за периода от 01.07.2017г. до
15.06.2020г., като вещото лице посочва, че не са представени документи,
установяващи изплащането на посочените суми на ищеца. Относно
дължимите суми по „Авансов отчет № 7/ 15.05.2017 г.”, по описаните в него
фактури на стойност общо 6197,04лв., вещото лице посочва, че в дневниците
за покупки на ответното дружество са включени 49 фактури от отчета на
обща стойност 5979,40лв., а общата стойност на фактурите, невключени в
7
дневниците е в размер на 217,64лв.; посочва и обезщетението за забава върху
сумата от 6197,04лв., а именно- 1864,43лв. за периода от 01.07.2017г. до
15.06.2020г. Вещото лице е установила още, че работодателят е изплатил
дължимите суми за удръжки по посочените по-горе трудови възнаграждения.
Изслушани са и гласни доказателства за това, че ищецът е полагал труд.
От изложеното е видно, че искът по чл. 128 от КТ и чл 86,ал.1 от ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен за м. май 3017г. в размер на 4051,63лв. и
обезщетението за забава върху нея в размер на 1250,38лв. за периода от
01.06.2017г. до 15.06.2020г., т.е. изцяло, а искът за трудово възнаграждение за
м.юни 2017г. е частично основателен до размер от 2 209,98лв. и следва да се
уважи до този размер, като за разликата до пълния предявен размер от
4051,63лв. следва да се отхвърли, като неоснователен, на осн. чл. 128 от КТ;
претенцията за обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение за
м.юни 2017г. също е частично основателна и следва да се уважи до размер от
663,60лв. за периода от 01.07.2017г. до 15.06.2020г., като за разликата до
пълния предявен размер от 1216,61лв., следва да се отхвърли.
По претенцията за обезщетение за неоснователно обогатяване- ищецът
е направил разходи за различни стоки и материали в полза и от името на
работодателя, които са посочени в представения от ищеца „Авансов отчет №
7/ 15.05.2017 г.”, в който са описани фактури на стойност общо 6197,04лв.,
като съобр. заключението на вещото лице в дневниците за покупки на
ответното дружество са включени 49 фактури от отчета на обща стойност
5979,40лв., а общата стойност на фактурите, невключени в дневниците е в
размер на 217,64лв., поради което предявеният иск за присъждане на
обезщетение за неоснователно обогатяване е основателен и доказан до размер
от 5 979,40лв. и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от
17.06.2020г. до изплащане на задължението, като за разликата до пълния
предявен размер от 6197,04лв. , искът е неоснователен и следва да се
отхвърли, на осн. чл. 59,ал.1 от ЗЗД, на осн. чл. 86,ал.1 от ЗЗД.
Тъй като първоинстанционният съд е достигнал до същите правни
изводи, постановеното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото разноските следва да останат за направилата ги
страна.
8
Въз основа на изложените съображения и мотиви и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав на Окръжен съд- Търговище
РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260017 от 25.03.2021г. на
Районен съд- Търговище, постановено по гр. дело №626/2020г., като
правилно и законо-съобразно, на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на основанията
по чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9