Р Е Ш
Е Н И Е №306
гр. Сливен, 23.10.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при секретаря Соня Василева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №588 по описа
за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№655/10.07.2020г. по гр.д.№234/2020г. на Сливенски районен съд, с което
Национална здравноосигурителна каса, гр. София е осъдена на основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД да заплати на „Амбулатория за първична извънболнична
медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен сумата от 350,00 лева, представляваща
удържана без основание сума, въз основа на Заповед за санкция №РД-09-738 от
28.11.2016г. на Директора на РЗОК – Сливен, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 24.01.2020г. до окончателното й изплащане, като
е отхвърлен като неоснователен предявения от „Амбулатория за първична
извънболнична медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен против Национална
здравноосигурителна каса, гр. София иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 41,03лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
29.11.2018г. до 24.01.2020г. С решението са присъдени по съразмерност разноски
на двете страни.
Въззивната жалба е подадена от
Национална здравноосигурителна каса, гр. София и с нея се обжалва посоченото
решение в неговата осъдителна за НЗОК
част.
В жалбата си Национална здравноосигурителна каса, гр.
София чрез пълномощника ст. юриск. Д. посочва, че обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния
закон и необосновано. Посочва, че фактическите констатации на съда противоречат
на доказателствата по делото, както и на житейската и правна логика. Между
страните не се спорило относно сключения между страните Договор
№200832/30.12.2015г. и допълнително споразумение към него. Към датата, когато
процесната сума е удържана от бюджета на ищеца между страните съществували
договорни отношения. Посочва, че подадената от ищеца жалба против заповедта на
Директора на РЗОК – Сливен е отхвърлена от ВАС като неоснователна с Решение
№14022/15.11.2018г. по адм.д.№11202/2017г. Районният съд неправилно игнорирал нормата
на чл.195, ал.1 от АПК. Следва да се има предвид характера на оспорвания акт
като нормативен – ТР №2/27.06.2016г. на ВАС по тълк.д.№2/2015г. Намира за
неправилен извода на съда, че щом Решение №РД-НС-04-22-1 от 29.03.2016г. на
Надзорния съвет на НЗОК е обявено за нищожно, действат нормите на НРД за МД
2015г. Неправилно не било отчетено, че ЗЗО е нормативен акт с по-висока степен
от тази на подзаконовия нормативен акт – НРД за МД 2015г., а неговият чл.74 от ЗЗО в своята ал.5 указва, че в случаите, когато лицето – обект на проверката,
не изрази становище по ал.4 или изразеното становище не съдържа възражения по
направените от длъжностното лице констатации, управителят на НЗОК, съответно
директорът на РЗОК, издава заповед, с която налага санкция. Съдът не се е
съобразил с посоченото тълкувателно решение и не е приложил разпоредбата на
по-високия по степен акт – ЗЗО. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да
отмени първоинстанционното решение в неговата осъдителна част и вместо него да
постанови ново, с което да отхвърли предявения против НЗОК иск като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски пред двете инстанции, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.
В
същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивната страна
НЗОК, редовно призована, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище
от процесуален представител по пълномощие ст. юриск. Д., която посочва че
поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея
съображения, като развива аналогични. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В с.з. въззиваемото
дружество Амбулатория за първична
извънболнична медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен, редовно призовано, се
представлява от процесуален представител по пълномощие адв. Ж.Д. от АК – Хасково,
която посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна проверка
по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно
и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са
направени доказателствени искания.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
искове, както следва: главен иск за връщане на сума в размер на 350лв., удържана
от ответната НЗОК при начална липса на основание – въз основа на Заповед за санкция №РД-09-738 от 28.11.2016г. на
Директора на РЗОК – Сливен, с правно основание чл.55, ал.1 предл. първо от ЗЗД и акцесорен иск за
заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на 41,03лв. за
периода от 29.11.2018г. до 24.01.2020г., с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Предмет на въззивното
обжалване, с оглед предмета на въззивната жалба, е единствено главната искова
претенция, като първоинстанционното решение в частта, с която акцесорната
искова претенция е отхвърлена като неоснователна не е обжалвано и като такова е
влязло в сила.
Подлежащите
на установяване обстоятелства по отношение на главната искова претенция са следните: наличието на имуществено
разместване между ищеца и ответника – фактическото предаване от страна на
ищеца, респ. получаване от ответника на някаква имотна облага; неоснователността
на това имуществено разместване, в случая - начална липса на правно основание и
липса на връщане на полученото от страна на ответника.
Доказателствената
тежест по отношение на първата предпоставка – имущественото разместване, се
носи от ищеца, който следва да докаже наличието на такова и неговия размер. Тъй
като в случая твърдението на ищеца е плащане без основание, т.е. начална липса
на основание за имущественото разместване, то ответникът е този, който ако
твърди наличие на основание за извършеното плащане, следва да го докаже.
Ответникът носи доказателствената тежест и за установяване съответното връщане
на неоснователно полученото или че е имал право да получи даденото.
По делото е установено, че със Заповед за налагане на санкция №РД-09-738 от 28.11.2016г.
на Директора на РЗОК – Сливен на ответното дружество Амбулатория
за първична извънболнична медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен са наложени 8 санкции
в общ размер от 400лв. на основание чл.263, ал.1 и чл.265, ал.1 от Решение
№РД-НС-24-01/29.03.2016г. на НС на НЗОК. Не се спори /признато е от въззивника
и с въззивната жалба/, че заповедта е обжалвана от ищцовото дружество пред ВАС
и с влязло в сила решение е отменена една от санкциите в размер на 50лв.
Между страните не се спори и по реда на чл.146, ал.1
от ГПК районният съд е приел за безспорно установено и неподлежащо на доказване
обстоятелството, че сумата от 350лв. по посочената заповед за налагане на
санкция е удържана от ответната НЗОК от бюджета на Амбулатория за първична извънболнична медицинска помощ
Г.В.“ ЕООД, гр.Сливен.
Следователно, по делото е установено по безспорен начин
наличието на имуществено разместване – удържането на процесната сума от общо 350лв.
от бюджета на ищцовото дружество от страна на ответната НЗОК.
По отношение на втората
предпоставка, твърдението на ищцовото дружество в първоинстанционното
производство е обявяване за нищожно на Решение
№РД-НС-04-22-1 от 29.03.2016г. на Надзорния съвет на НЗОК, на основание на
чийто
разпоредби са наложени санкциите, сумите по които са били удържани от бюджета
на дружеството, т.е. твърдение за начална липса на основание за удържането на сумата,
поради което, както по-горе бе посочено доказателствената тежест за
установяване на такова се носи от ответната НЗОК.
В тази насока е и спорът
между страните. Въззивникът – ответната НЗОК твърди, че макар и обявено за
нищожно, въпросното Решение
№РД-НС-04-22-1 от 29.03.2016г. на Надзорния съвет на НЗОК, като акт с
нормативен характер, следва да се счита за отменено от деня на влизане в сила
на съдебното решение, като се позовава на чл.195, ал.1 от АПК. Поради това
счита, че към момента на налагане на санкциите, въпросното решение е било
законосъобразен акт и е породило валидни правни последици, които не са
отпаднали с обратна сила.
Въззивният състав не споделя тези съображения на
въззивника, като ги намира за неоснователни.
Недействителността
в българското административно право се проявява в две форми – нищожност и
унищожаемост. Административният акт е недействителен, когато е засегнат от
порок, който изключва съществуването му в правния мир. Същественото нарушаване
на някой от елементите, очертаващи законовия статут на административните актове
(АА), уредени в чл. 146 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) като
основания за оспорване на АА, а именно компетентност, законосъобразност по
същество, съответствие с целта на закона, форма и производство, могат да
доведат до унищожаемост или нищожност на АА. В зависимост от степента на
порока, от тежестта на нарушаването на изискванията за законосъобразност на АА,
недействителността може да приеме една от двете си форми – един административен
акт е нищожен, когато е засегнат от тежък порок – неспазване на изрично
изисквани от закона условия за валидност или поради нарушаване на някое от
нормативно установените изисквания за законност на административните актове
(изброени съответно пет порока в чл. 146 от АПК), а е унищожаем когато
административното решение не страда от съществен порок. Нищожност е налице при
обективно несъответствие между издадения административен акт и изискванията и
предписанията на закона. Всяко нарушение на изискванията за валидност на АА
може да доведе до нищожност, стига да е съществено. Нищожност ще е налице при
такива радикални нарушения на законността, които не могат да бъдат приети от
правния мир. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен
порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните
последици, към които е насочен, и за да не създава правна привидност че
съществува, при констатиране на основание за нищожност съдът следва да го
отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност.
В теорията няма спор, че нищожният индивидуален административен акт (ИАА) изобщо не поражда правни последици и се прие се за правно нищо. Освен това, когато административният акт е елемент от смесен фактически състав с гражданскоправни или други последици, ако се окаже, че той е нищожен, целият смесен фактически състав няма да породи право действие.
Разпоредбата
на чл. 195, ал. 1 от АПК гласи „Подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение.“ Законодателят прави
разграничение между отмяна и обявяване за нищожен на подзаконов нормативен акт.
Тази е причината в чл. 195, ал. 2 АПК изрично да са посочени като самостоятелни
основания, които пораждат задължение за компетентния административен орган в
определен от закона срок служебно да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на опорочен подзаконов нормативен акт. Още повече в правната теория
и практика не съществува спор относно това, че нищожният АА се прогласява за
такъв, а отмяна се извършва само отношение на унищожаемите АА. Погрешно е да се
приема, че въвеждането на задължение по отношение на компетентния
административен орган да уреди правните последици от прилагането на прогласен
за нищожен или отменен ПАА в срок от три месеца от влизане в сила на съдебното
решение, предопределят действието на това решение единствено занапред. Член
195, ал. 1 от АПК изрично разпорежда, че ПАА се счита за отменен от деня на
влизане в сила на съдебното решение. Нищо
обаче не е споменато за прогласяването на нищожност на НАА. Наред с това,
влизането в сила на съдебното решение е въпрос, който касае стабилитета на
самото съдебно решение, а не на отменения или прогласен с него за нищожен ПАА.
В случая, за да обяви нищожността на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл.54, ал.9
и чл.59а, ал.6 от Закона за здравното осигуряване издадено от Надзорния съвет
на Националната здравноосигурителна каса, обн. ДВ, бр.25 от 31.03.2016 г.,
съставите на ВАС са приели, че тези така
общо формулирани дейности обхващат и засягат твърде широк кръг от обществени
отношения, подлежащи на законодателно уреждане, както е предвидено в
Конституцията на РБ, ЗЗО и други законови и подзаконови нормативни актове и не
на последно място с Национален рамков договор, но са извън предоставената
материална компетентност на НС на НЗОК, поради което уреждането им с Решение
№РД-НС-04-24-1/29.03.2016г. води до неговата нищожност. Съответно, имайки този
фундаментален порок от момента на създаването си, актът като нищожен не е
породил правните си последици от самото му издаване.
В практиката си ВКС
приема, че съгласно чл.177 ал.1 АПК и чл.302 ГПК гражданският съд следва да
зачете решението на административния съд относно незаконосъобразността на
нормативния акт. При дадения отговор на
изведения въпрос гражданският съд, който извършва преценка на последиците от
отмяната на разпоредбите на от Наредбата, следва да приложи правилото на чл.15
ал.3 ЗНА – да не прилага отменения подзаконов акт, който противоречи на
нормативни актове от по-висока степен, следователно в момента, когато е
противоречал на актове от по-висока степен, този подзаконов нормативен акт не е
бил годно правно основание за имуществено разместване.
Нищожния договор не поражда правни последици, като
безспорно в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че даденото
по нищожен договор е престирано при начална липса на основание. Доколкото
липсва основание за престацията, изискуемостта на вземането, основано въз
основа на престиране по нищожен договор, настъпва от момента на самото
престиране. В тази насока е налице задължителна съдебна практика, отразена в
т.7 на ППВС №1/1979 г., която се споделя и от настоящия състав.
Правилно районният съд е посочил, че
с оглед нищожността на решението на НС към НЗОК не е имало задължение за
здравните заведения да осъществяват изискванията, условията и реда на оказване
на медицинската помощ, уредени в решението, съответно не е било налице
основание за налагане на санкции при неизпълнение или нарушението им.
Следва да се посочи, че ответникът –
въззивник не доказа изпълнение на задълженията си, съгласно разпоредбата на
чл.195, ал.2 от АПК, за служебно уреждане на правните последици, възникнали от
обявеното за нищожно решение на НС на НЗОК, в т.ч. тези във връзка с наложените
на основание нищожното решение санкции.
Мотивиран от изложеното, съдът приема, че като
наложени въз основа на нищожен акт, процесните санкции се явяват наложени при
начална липса на основание и удържаната въз основа на тях сума следва да се
върне като неоснователно удържана, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Във връзка с възражението във въззивната жалба за
неправилно посочване от районния съд на приложимия акт – НРД за МД за 2015г.,
вместо разпоредбата на чл.74, ал.5 от ЗЗО, следва само да се посочи, че
въпросния законов текст урежда принципно реда за осъществяване на контрол върху
обектите на проверка по чл. 72 от ЗЗО, но не дава конкретните основания за
налагане на санкции, не може да замести обявеното за нищожно решение и
приложението му в случая е изключено. Ирелевантно е дали проверяваното лице е
изразило становище или не. Факт е че акта, съдържащ задълженията и съответно
основанията за налагане на въпросната санкция е нищожен, т.е. не е съществувал
в правния мир и това прави наложените санкции лишени от основание, независимо
зали на основание чл.74, ал.5 от ЗЗО е издадена или не заповед за това. Самата
заповед, поради подадена жалба е минала през инстанционен контрол, но това не
променя факта, че санкцията е наложена при начална липса на основание за това.
Поради това, съдът намира, че процесната сума
е удържана от бюджета на ищцовото дружество от страна на ответната НЗОК без
основание при начална липса на такова, поради което подлежи на връщане от нейна
страна. Поради това, предявения иск се явява основателен и доказан в пълния
претендиран размер от 350лв.
Върху
главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната
лихва, считано от подаване на исковата молба.
Щом като крайните правни
изводи на двете инстанции съвпадат изцяло по отношение на главния иск,
въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде
потвърден в неговата обжалвана част като правилен и законосъобразен.
Първоинстанционното решение
не е обжалвано в частта относно произнасянето по акцесорната искова претенция
/отхвърлена е като неоснователна/ и в тази част същото е влязло в сила.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, правилно районният съд е присъдил на ищеца по съразмерност сторените от
него разноски.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора и неоснователността на
въззивната жалба, на въззивната НЗОК не се дължат разноски, като тя следва да
понесе своите, така, както ги е направила и да заплати на въззиваемата страна сторените
от нея разноски в доказания размер от 400лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №655/10.07.2020г. постановено по гр.д. №234/2020г. на
Сливенски районен съд в обжалваната част,
като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНА
ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА, Булстат *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Кричим“ №1 да
заплати на „Амбулатория за първична
извънболнична медицинска помощ Г.В.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.Сливен, бул. „Христо Ботев“ №2-А, ДКЦ-1, ет.1, каб.4 сумата от 400лв., представляваща
направени разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.