Определение по дело №8992/2016 на Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№…………

Гр. София, 15.04.2020 г.

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-2-ри състав в открити съдебни заседания на проведени на трети декември през две хиляди и деветнадесета година, както и на седми февруари и шести март през две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ : АТАНАС МАДЖЕВ

При участието на секретаря Габриела Владова, като разгледа т.д. № 8992 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.692, ал. 3 и следв. от ТЗ.

В откритото производството по несъстоятелност от страна на редица недоволни кредитори, както и от длъжника са упражнени възражения срещу изготвените списъци на приетите и неприетите предявени вземания заявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявени в ТР на 19.03.2019 г., спрямо длъжник – „** Б.“ ЕООД /непл./. Всички възражения бяха разгледани от съда по несъстоятелността с призоваване на съответните легитимирани страни в проведени три открити съдебни заседания.

Съдът пристъпва към самостоятелното разглеждане на всяко едно от постъпилите по реда на чл. 690 ТЗ възражения, съобразявайки се с последователността на тяхното подаване по делото :

1/ По възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г. Същото изхожда от кредиторите : Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, като има за предмет изготвените от синдика Списъци на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /непл./, предявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, които са обявени в ТР при АВ по партидата на длъжника на 19.03.2019 г., в частите им, с които са приети вземания, предявени от кредитори, както следва :

1.1. От кредитор Р.К.В. : за сумата от 17 714,28 лв. – главница за брутно трудово възнаграждение за периода от 05.07.2016 г. до 31.12.2016 г., което е присъдено с ИЛ от 10.05.2017 г. по гр.д. № 1471/2017 г. на СРС, ГО, 46 с-в; за сумата от 28 944,00 лв. – сбор от неизплатени трудово възнаграждение за периода от 01.01.2017 г. до 02.10.2017 г., произтичащи от сключен трудов договор от 04.07.2016 г.; за сумата от 1 301,62 лв. – начислена лихва за забава в размер на законната лихва за периода от 12.01.2017 г. до 02.10.2017 г. която е присъдена с ИЛ от 10.05.2017 г. по гр.д. № 1471/2017 г. на СРС, ГО, 46 с-в; и за сумата от 954,45 лв. – сбор на начислени лихви до 02.10.2017 г. върху неизплатени трудови възнаграждения по трудов договор от 04.07.2016 г.;

1.2. От кредитор „Б.Л.“ ЕООД : за сумата от 9 900,00 лв. – главница, сумата от 1 400,08 лв. – начислени лихви до датата на откриване на производството по несъстоятелност; и сумата от 774,50 лв. – разноски за проведено исково производство, всички присъдени с изпълнителен лист издаден на 16.09.2016 г. по гр.д. № 37811/2016 г. на СРС, 124 с-в; сумата от 1 317,31 лв. – сбор на начислени лихви за забава относно периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. върху главници предявени със заявление от 06.11.2017 г., ведно с лихва до окончателното изплащане на предявените главници, които са присъдени с изпълнителен лист издаден на 16.09.2016 г. по гр.д. № 37811/2016 г. на СРС, 124 с-в; и за сумата от 755,00 лв. – разноски присъдени в съдебно производство по разглеждане на молба по чл. 625 ТЗ проведено по т.д. № 8992/2016 г. по описа на СГС, ТО, VI-2 с-в;

1.3. От кредитор „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно дружество с регистрация в САЩ : за сумата 356 785,18 лв. /214 000 щатски долара/ –главници, сумата от 56 802,58 лв. – начислени лихви за забава за периода от 10.03.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, ведно със законната лихва до окончателното заплащане на вземанията, като същите произтичат въз основа на сключените : общо споразумение от 01.01.2014 г. с Анекс 1 от 01.01.2014 г. и Анекс 2 от 30.12.2014 г. към него и Споразумение от 16.12.2015 г. с Анекс 1 към него, както и спогодба от 30.01.2016 г.; за сумата от 47 472,25 лв. – общ размер на начислени лихви за периода от 30.10.2017 г. до 25.01.2019 г. върху главници предявени със заявление от 10.11.2017 г., ведно със законната лихва до окончателното заплащане на вземанията, като същите произтичат въз основа на сключените : общо споразумение от 01.01.2014 г. с Анекс 1 от 01.01.2014 г. и Анекс 2 от 30.12.2014 г. към него и Споразумение от 16.12.2015 г. с Анекс 1 към него, както и спогодба от 30.01.2016 г.; за сумата от 8 000 лв. – адвокатски хонорар произтичащ от сключен договор за правна защита й съдействие;

1.4. От кредитор „П.Д.1“ ЕООД : за сумата от 98 182,49 лв. /59 000 щатски долара/, сумата от 5 890,95 лв. – неустойка, сумата от 12 543,30 лв. – законна лихва върху главницата от 01.07.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, всички произтичащи от сключен договор за заем от 30.06.2017 г.; за сумата 41 602,75 лв. / 25 000 щатски долара/ – главница, сумата от 2 496,17 лв. /1 500 щатски долара/ - лихви, и сумата от 5 129,69 лв. – законна лихва за периода от 17.07.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, всички произтичащи от сключен договор за заем от 16.07.2015 г.; и за сумата от 18 775,97 лв. – главници, за сумата от 3 349,85 лв. – лихви за забава начислени за периода от 01.01.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, които вземания произтичат от договор за наем сключен на 09.12.2014 г., а така също и сумата от 21 097,44 лв. – съставляваща общ размер на начислените лихви за забава в плащането на главниците /следващи се от двата договора за заем сключени на 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г., както и от договора за наем сключен на 09.12.2014 г./ за периода от 30.10.2017 г. до 25.01.2019 г., както и законната лихва върху тези главници, считано от 26.01.2019 г. до окончателното им изплащане;

1.5. От кредитор С.С.Т. : за сумата от 35 113,49 лв. – общ размер на главници, сумата от 5 673,96 лв. – сбор на начислени договорни лихви, считано до 02.10.2017 г., които вземания /главници и договорни лихви/ произтичат от три договора за заем сключени на 30.07.2015 г., 01.06.2016 г. и 30.12.2016 г.; за сумата от 4 013,49 лв. – начислена лихва за забава върху вземаният за главници, считано от 30.10.2017 г. до 18.01.2019 г. /датата на предявяване на вземането/, ведно със законната лихва до окончателното изплащане; за сумата от 175 022,44 лв. – възнаграждение произтичащо от договор за управление сключен на 12.09.2013 г. изменян и допълван с три анекса от 31.03.2014 г., 28.06.2016 г. и 31.03.2017 г.; за сумата от 30 294,12 лв. - възнаграждение произтичащо от договор за управление сключен на 12.09.2013 г. изменян и допълван с три анекса от 31.03.2014 г., 28.06.2016 г. и 31.03.2017 г.;

1.6. От кредитор Р.К.В. : за сумата от 2 356,96 лв. – съставляваща законна лихва дължима, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност – 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. – датата на предявяване на главното вземане за трудово възнаграждение /дължимо за периода от 01.01.2017 г. до 02.10.2017 г./, ведно със законната лихва до окончателното заплащане на вземанията, която е присъдена с ИЛ от 10.05.2017 г. по гр.д. № 1471/2017 г. на СРС, ГО, 46 с-в, за сумата от 3 851,12 лв. - съставляваща законна лихва дължима, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност – 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. – датата на предявяване на главното вземане за трудово възнаграждение /дължимо за периода от 05.07.2016 г. до 31.12.2016 г./, ведно с лихва до окончателното заплащане на вземанията, за сумата от 49 827,75 лв. – неизплатено трудово възнаграждение, което е дължимо от 03.10.2017 г. /датата на постановяване на РОПН/ до 31.12.2018 г. и произтича от сключен на 04.07.2016 г.; за сумата от 2 687,42 лв. – начислена лихва за забава, считано от датата на падежа на всяко незаплатено месечно трудово възнаграждение до датата на предявяване на вземането /25.01.2019 г./, както и следващата се законна лихва до окончателното заплащане на главното вземане за трудово възнаграждение.

По отношение оспорване вземанията предявени от кредитора Р.К.В. :

Доводите на двамата оспорващи кредитори са концентрирани в следните насоки : няма проведено достатъчно доказване за обема на възложената работа и пропорционалността й на уговорено месечно възнаграждение от 3 000 лв., при възприет 4-часов работен ден; по трудовото правоотношение между В. и длъжника нямало уговорена дата на която от работодателя се дължи плащане на трудовото възнаграждение, което осуетявало възможността за преценка датата на изискуемост на трудовото възнаграждение, респективно периода на забавата и следващото се обезщетение за това; в трудовия договор представен от В. не се наблюдавала уговорка за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, каквото тя претендира да й се дължи; прави се допускане, че в уговореното месечно трудово възнаграждение в полза на Р.В. влиза полагането на работа освен по повод счетоводното обслужване на „** Б.“ ЕООД, но и на още 5 свързани търговски дружества, като търговската и счетоводна документация на всички се съхранява на един административен адрес в гр. София; подчертава се, че в периода на действие на трудовото правоотношение с Р.В. има извършено счетоводно обслужване на длъжника и от друго лице /В. С./ състоящо се в представителство пред НАП; настоява се, че уговореното в полза на Р.В. трудово възнаграждение е прекомерно, а трудовият договор симулативен; отбелязва се, че след датата на откриване на производството по несъстоятелност спрямо длъжника в полза на Р.В. е начислявано възнаграждение по договор за управление и контрол, каквото възнаграждение според оспорващите кредитори не й се следва.

Синдикът е депозирал писмено становище във връзка с коментираното възражение, където излага подробни аргументи срещу неговата основателност. Сочи, че за една част от вземанията си Р.В. се легитимира с влязло в сила решение постановено от СРС и издаден въз основа на него ИЛ, като по отношение на съществуването и размера на това вземане не е възможно пререшаване, предвид нормата на чл. 297 ГПК и синдикът е следвало да се съобрази с това. В другата си част предявените вземания за трудови възнаграждения са подкрепени с представени от кредитора – В. извлечения от ведомости. Относно начислените лихви върху присъдените от СРС трудови възнаграждения, както и върху тези установени с писмени документи пред синдика, последният смята че тези вземания съществуват, тъй като една част от тях са в премета на СПН на решението на СРС, а друга част последица от допуснатата забава в плащането на трудовите възнаграждения начислени след откриване на производството по несъстоятелност на длъжника – работодател.

На 05.02.2020 г. от кредитора с оспорени вземания – Р.В., чрез процесуалния й представител – адв. Ч. е упражнено писмено становище, с което е изказана позиция, че подаденото възражение от кредиторите „У.К.“ ЕООД и Д. Р. е изцяло неоснователно и изградено на предположения. Настоява се, че трудовите правоотношения между длъжника и Р.В.са действителни, като произтичат от действителен трудов договор, като касаят реално положен труд, а предявените вземания са установени и по съдебен ред. В становището са изложени доводи по всяко едно от оплакванията направени във възражението, като е мотивирано, че всички елементи от фактическия състав на вземанията предявени от Р. В., било преди, било след откриване на производството по несъстоятелност са налице и правилно синдикът е включил вземанията й в изготвените списъци на приетите вземания. Настоява се съдът да остави без уважение възражението в частта му, с която се оспорват вземанията с титуляр Р. В..

На 28.11.2019 г. неплатежоспособния длъжник – „** Б.“ ЕООД, чрез пълномощника си – адвокат И. е представил писмено становище, с което е оспорил възражението на Д.Р. и „У.К.“ ЕООД, в частта му отнасяща се до приемането на вземанията предявени от служителя – Р.К.В.. Застъпено е виждане, че предмет на трудовия договор е предоставянето на работна сила, а не на трудов резултат. В този контекст без значение за формирането на трудовото възнаграждение било обстоятелството какъв е обемът на възложената за изпълнение по трудовото правоотношение работа. Без релевантно значение бил и факта, дали В. извършвала работа по друго паралелно гражданско правоотношение в полза на „Б.Л.“ ЕООД и какво е естеството на тази работа, и това било така, доколкото служителката не била договорно ограничена да извършва работа по други правоотношения в периода, когато не е заета при длъжника.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, изготвен от синдика, извършените в съдебното заседание по чл. 692 ал. 2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

Съдът намира, че упражненото от конкуриращите кредитори – Д.Р. и „У.К.“ ЕООД възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ е подадено в срок, а именно на 25.03.2019 г. от легитимирани страни, поради което е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

Разгледано по същество възражението е частично основателно.

Преди всичко трябва съдът по несъстоятелността намира за необходимо да изясни на участниците в производството засегнати от оспорването извършено от конкуриращите се кредитори „У.К.“ ЕООД и Д.Р. направено по реда на чл. 690, ал. 1 ТЗ, че кредиторите, чиито вземания са предмет на оспорване не могат да се ползват от СПН, която е формирана от постановени и влезли в сила съдебни решения или заповеди за изпълнение, доколкото същата обвързва единствено страните участвали в съответното съдебно производство, в което даденото вземане е установено, а именно кредиторът и длъжникът. С такава обвързваща сила тези актове обаче не се ползват спрямо останалите кредитори на масата на несъстоятелността, които са предявили вземания след откриване на производството по несъстоятелност на дружеството длъжник, като при осъществено по тяхна инициатива оспорване на чуждо вземане, кредиторът по това вземане следва да го установи, чрез пълно и главно доказване, като разкрие реализацията на всички факти от фактическия състав, който го поражда. Единствената хипотеза, в която кредиторът с оспорено вземане може да се позове на СПН на акт, с който това вземане му е признато от съда е тогава, която оспорването е упражнено от длъжника, тъй като последния е бил участник в съответното съдебно производство, по което вземането е било установено. Аргумент в тази насока е и правилото на чл. 691 ТЗ, което гласи, че не може да се оспорва вземане, което е установено с влязло в сила съдебно решение, постановено след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, по което е взел участие синдикът. В случаят влязлата в сила заповед за изпълнение, от която се ползва В. предшества постановяването на РОПН. По тази причина представения с молбата по чл. 685 ТЗ изпълнителен лист сам по себе си не установява вземанията инкорпорирани в него, като носителят им трябва да ги установи провеждайки доказване на основанието за тяхното пораждане.

Р.К.В. извежда легитимацията си на кредитор при позоваване, че има качеството служител по валидно учредено между нея и длъжника трудово правоотношение имащо за свои източник сключен на 04.07.2016 г. трудов договор, по силата на който й е било възложено да изпълнява длъжността счетоводител, при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 3 000 лв. и работа в условията на 4-часов работен ден. Това напълно се потвърждава от приложения към молбата трудов договор, като съдът намира, че същия е действителен и произвежда целените с него правни последици. Съвсем правилно представителят на Р. В. в производството е посочил, че по отношение прогласяването недействителността на трудовия договор не се прилагат общите правила за нищожност и унищожаемост в ЗЗД, а е налице специално правило уредено в чл. 74 КТ. Недействителността на трудовия договор не се приравнява автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД - т.е., установен порок на трудовия договор или отделна негова клауза, обуславящи унищожаемост или нищожност по смисъла на ЗЗД, опорочава и трудовия договор, съответно негова клауза, но води до недействителност по смисъла на КТ. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя. Недействителността на трудовия договор се обявява в пределите на исков процес, който може да бъде започнат от страните по трудовото правоотношение, или от органите контролиращи спазването на нормите на трудовото законодателство. Недействителността на трудовия договор не може да бъде установявана инцидентно в рамките на друго съдебно производство, вкл. и в настоящето. Следователно между кредитора В. и длъжника – „** Б.“ ЕООД се установява да е налице валидно възникнало трудово правоотношение, считано от 04.07.2016 г., което продължава да обвързва страните и понастоящем, тъй като няма данни да е било прекратено, нито от органите осъществяващи представителството по закон на търговското дружество-работодател, нито от назначения в производството синдик. По отношение размера на уговореното възнаграждение от 3 000 лв., трябва да се посочи, че определянето на съдържанието на трудовото правоотношение е прерогатив единствено на страните по него, като ако между тях е постигнато необходимото съгласие, в т.ч. и за възнаграждението, което ще получава служителя, то е изключена преценка, дали същото кореспондира на обема на възложената работа или не. Уговорката свързана с продължителността на работното време, а именно 4 часов работен ден, също не ограничава свободата на договаряне между работника и работодателя във връзка с трудовото възнаграждение. Важно е да се отбележи и това, че видът и обемът на възлаганата работа по сключения сВ.трудов договор зависи единствено от преценката на работодателя, като последния може да поставя трудови задачи, които не са ограничени само до извършване счетоводното обслужване на неговото предприятие, но и на други такива. Без всякакво релевантно значение за имущественото право на трудово възнаграждение на работника В. са обстоятелствата, дали и други лица в рамките на периода на съществуване на трудовото правоотношение, а именно след 04.07.2016 г. са извършвали счетоводно или др. вид документално обслужване спрямо предприятието на работодателя. Последният сам преценява, дали и как да разпредели задълженията произтичащи за него от действащите счетоводни, данъчни и осигурителни норми, вкл. дали ще се ползва от услугите единствено на назначения при него счетоводител, или ще възложи определени дейности на трето лице ангажирайки го по паралелно правоотношение, вкл. и срещу заплащане. По отношение намаляването обема на работа след момента на преустановяване на търговската дейност на работодателя и доводът, че е отпаднала необходимостта от извършване на счетоводно и друго документално обслужване, което да обуславя плащането на възнаграждение от 3 000 лв. трябва да се посочи, че преценката за изменение в съдържанието на учреденото трудово правоотношение е подчинена изцяло на волята на страните по него, като единствено те при общо съгласие могат да променят при спазването на изискуемата форма определени елементи от трудовото правоотношение. В случаят това не е направено след факта на спиране търговската дейност на работодателя, което означава, че страните възприемат това обстоятелство за такова, което не се отразява върху трудовото правоотношение което действа между тях. Нещо повече няма никакви доказателства, които да показват, че след преустановяване на търговската дейност на длъжника, или след откриване на производството по несъстоятелност спрямо него, количеството на работата свързана със счетоводното обслужване на дружеството се е редуцирала. Трябва да се посочи, че този факт не изключва отговорността на дружеството да води счетоводство, да извършва деклариране на определени обстоятелства пред НАП, както и да осигурява съдействие при осъществявани проверки от органи на държавната власт. Вярно е, че по отношение на допълнителното трудово възнаграждение, което е калкулирано в полза на работника за една част от периода на трудовото му правоотношение, няма изрична уговорка в трудовия договор. Независимо от това съгласно чл. 12, ал. 1 от НСОРЗ се предвижда, че за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Според чл. 12, ал. 9 от цитираната Наредба - правото за получаване на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една година. Тоест при Р.В. това право се е породило, считано от 05.07.2017 г. Минималният размер на ДТВ определен от МС е 0,6 % за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит. Следователно считано от 05.07.2017 г. в полза на В. се е породило ДТВ в размер на 0,6 % от уговореното основно, или сумата от 18 лв., считано от 05.07.2018 г. този процент е нараснал на 1,20 %, или на сумата от 36 лв., а считано от 05.07.2019 г. вече е в размер на 1,80 % или 54 лв. Справката в представените ведомости показва, че без никакво основание, считано от м.06.2017 г. в полза на служителя Р. В. е започнало да се начислява ДТВ в размер на 16,2 % върху основното трудово възнаграждение, или сумата от по 486 лв. Съгласно индивидуални трудов договор към няма уговорено ДТВ, а това означава, че работодателят не е признал на работника си никакъв професионален опит на идентична или сходна позиция, като това не може да бъде направено впоследствие без изрично изменение на трудовото правоотношение, с изключение на случаите, при които ДТВ се начислява за изтеклата година трудов стаж и натрупан професионален опит. При това положение Р.В. се легитимира, като носител на право да получи основно трудово възнаграждение в размер на сумата от по 3000 лв. месечно в периода от 05.07.2016 г. до 04.07. 2017 г., респективно основно трудово възнаграждение в размер на сумата от 3000 лв. месечно и ДТВ в размер на сумата от 18,00 лв. месечно за периода от 05.07.2017 г. до 05.07.2018 г. Така за заявения период от 05.07.2016 г. до 31.12.2016 г. Р. В. има правото да получи брутно трудово възнаграждение в общ размер от 17 714,28 лв. Именно такова е и решението на синдика. Изискуемостта за заплащане на трудовото възнаграждение е уредена в чл. 270, ал. 2 КТ, а именно - трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти доколкото не е уговорено друго. В случаят с разглежданото трудово правоотношение на Р. В. няма изрична уговорка за падеж на изпълнението на задължението за заплащане на работната заплата, поради което е приложимо общото правило визирано в КТ, което означава, че трудовото възнаграждение се следва на първо число от месеца, за който е начислено. Обезщетението за забава върху сумата от 17 714,28 лв. /начислено, но незаплатено БТВ за 05.07.2017 г. до 05.07.2018 г./, което е предявено за приемане с начален момент от 12.01.2017 г. до 02.10.2017 г. възлиза на сумата от 1 299,05 лв., което означава, че в тази му част решението на синдика относно възприетия размер подлежи на промяна. По отношение заявения период от 01.01.2017 г. до 02.10.2017 г. вземането за БТВ /в т.ч. и ДТВ, считано от 05.07.2017 г./ се установява да възлиза на сумата в общ размер от 27 246,39 лв., а не както синдикът е приел в изготвения и обявен от него списък на сумата от 28 944,00 лв., поради което същия подлежи на промяна в тази му част. Обезщетението за закъснялото плащане на трудовите възнаграждения, които са дължими за периода от м.01.2017 г. до 02.10.2017 г. следва да се определи, като сбор от обезщетенията следващи се върху всяко едно месечно БТВ попадащо в обхвата на този период, като се съобрази, че падежът за неговото плащане е 1-во число от месеца, следващ този за който се дължи, респективно забавата настъпва от 2-ро число на месеца, следващ този за който се дължи. Изчислено по този механизъм обезщетението за забава върху посочените БТВ начислени и предявени за изследвания период възлиза на сумата от общо 922,11 лв., което налага също внасянето на промяна в изработения от синдика списък на приетите вземания.

По повод на допълнително предявените от кредитора – Р. В. вземания в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, които също са предмет на разглежданото възражение от „У.К.“ ЕООД и Д. Р., съдът намира следното : по отношение на предявените вземания за обезщетения за забава в плащането на главните вземания за брутно трудово възнаграждение начислени за периода от 05.07.2016 г. до 02.10.2017 г. /за същите се установи, че имат общ размер от 44 960,67 лв./ съдът след извършени изчисления констатира, че техния размер за периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. /датата на подаване на молбата за допълнително предявяване на вземания в срока по чл. 688 ТЗ/ възлиза на сумата от общо 5 994,76 лв., което означава, че допълнителния списък по чл. 688, ал. 1 ТЗ трябва да претърпи корекция в тази му част, доколкото синдикът е включил в него сума на това вземане в размер от 6 208,08 лв. /сбор от сумите 2 356,96 лв. и 3 851,12 лв./

По отношение на допълнително предявените от кредитора – Р. В. вземания в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, които съставляват следващо и се БТВ за периода от 03.10.2017 г. до 31.12.2018 г., по изложените вече съображения съдът по несъстоятелността намира, че В. е носител на право да получи от неплатежоспособния длъжник трудови възнаграждения за посочения период, защото се е намирала в трудово правоотношение с него, а що се отнася до размера на същите изцяло важи казаното във връзка с ДТВ, което от 03.10.2017 г. до 04.07.2018 г. възлиза на сумата от 18 лв., а за периода от 05.07.2018 г. до 31.12.2018 г. възлиза на сумата от 36 лв., респективно това, че основното ТВ възлиза на сумата от 3000 лв. Съобразявайки тези размери на вземането за БТВ в рамките на периода от 03.10.2017 г. до 31.12.2018 г. в правната сфера на Р. В. се е породило правото да получи сумата от общо 45 466,60 лв., което налага внасяне на промяна на допълнителния списък изготвен от синдика в частта му третираща това вземане, като възнаграждението се сведе до посочения размер от 45 466,60 лв.

По отношение на допълнително предявените от кредитора – Р. В. вземания в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, които съставляват следващо й се обезщетение за забава върху дължими БТВ /начислени за периода 03.10.2017 г. до 31.12.2018 г./, които не са били заплатени на съответните падежи, в случая първо число на месеца, след месеца за който съответното възнаграждение е отработено. Закъснението е допуснато от деня следващ този на установения падеж, в случая забавата на работодателя е от 2-ро число на месеца, следващ месеца за който съответното възнаграждение е отработено. При този подход на изчислени обезщетението за забава в плащането на коментираните възнаграждения възникнали след откриване на производството по несъстоятелност до датата – 25.01.2019 г. и след извършени изчисления от съда се определя в общ размер на сумата от 2 966,42 лв., но доколкото същото е предявено в предел от 2 687,42 лв., то именно това е размерът, за който изследваното парично вземане трябва да намери отражение в изготвения списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

По отношение оспорване вземанията предявени от кредитора „Б.Л.– **“ ЕООД :

Доводите на двамата оспорващи кредитори са концентрирани в следните насоки : вземанията по три от фактурите, а именно №№ 1210/08.04.2016 г. 1211/08.04.2016 г. и 1250/20.06.2016 г. не били подкрепени с доказателства разкриващи вида и обема на работата свързана с услугите, чиито стойности са фактурирани и изискани за плащане, като се поддържа, че тези услуги попадат в приложното поле на счетоводните услуги, за чиято стойност обаче били издадени отделни фактури; направен е и разбор на компонентите, от които се повлиява обема на счетоводното обслужване на дадено предприятие – брой на служители назначени на трудов договор, брой банкови сметки с титуляр обслужваното дружество, наличие на регистрация по ЗДДС, представителство пред НАП, НОИ и други държавни органи, брой издавани първични счетоводни документи, в т.ч. и фактури; обръща се внимание, че до 31.07.2015 г. длъжникът е ангажирал в предприятието си персонал между 6 и 14 служителя, оперирал е с две банкови сметки, имал е регистрация по ДДС и е представляван пред НАП във връзка с дейността му; считано от м.08.2015 г. дружеството-длъжник е преустановило дейността си и е освободило служителите си, което означавало, че счетоводното му обслужване вече не предполага заплащане на възнаграждение от порядъка на 600,00 лв., а максимум такова от 300,00 лв. – месечно; присъстват и доводи, че „Б.Л.– **“ ЕООД действа в сговор с длъжника с цел осуетяване възможността на възразилите кредитори да удовлетворят своите вземания в рамките на провеждани индивидуални принудителни изпълнения, доколкото въпреки качеството си на присъединен взискател в тези изпълнителни производства и възможността да получи пълно удовлетворяване на вземанията си по тях, „Б.Л.– **“ ЕООД е инициирало откриване производство по несъстоятелност спрямо длъжника – „** Б.“ ЕООД; събраните в кориците на делото доказателства показват, че „** Б.“ ЕООД е правило плащания за предоставяно му счетоводно обслужване и от други дружества, явяващи се свързани с него лица; присъдените с решение от 03.10.2017 г. в производството по т.д. № 8992/2016 г. водено по описа на СГС съдебни разноски не съответствали на предявените и приети такива в размер от 755,00 лв.

Посредством свое писмено становище синдикът е изказал мнението си на основание чл. 690, ал. 2 ТЗ относно упражненото възражение срещу решението му да включи предявените от „Б.Л.– **“ ЕООД вземания в списъка на приетите такива. Обоснована е позиция, че позитивните му решения да приеме оспорените вземания на „Б.Л.– **“ ЕООД се базират на това, че за една част от тях има издаден ИЛ, въз основа на влязъл в сила съдебен акт, който обвързва синдика по смисъла на чл. 297 ЗЗД със силата си на пресъдено нещо, а що се отнася до възприетите разноски в изпълнителните производства водени пред двама ЧСИ-та, то в потвърждение на тяхното извършване са ангажирани издадени от органите по изпълнение удостоверения, където извършването на разходите в съответните заявени размери е надлежно удостоверено.

Кредиторът с оспорени вземания - „Б.Л.– **“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. Н. е упражнил писмено становище по разглежданото възражение, с което е оспорил същото в частта му отнасяща се до отричане приетите вземания, които са предявени от „Б.Л.– **“ ЕООД. Изтъква се, че вземанията на дружеството за възнаграждения относно извършени услуги по счетоводно обслужване на длъжника не са в завишен размер, като за тяхното формиране е без значение какъв е обема на дейност на предприятието на длъжника. Възнаграждението било уговорено при фиксиран месечен размер, като за това бил сключен договор между страните, съответно били издадени фактури за начисляването му. Договорът създаващ задължението на кредитора да изпълнява счетоводното обслужване на длъжника действал до 01.07.2016 г., когато бил прекратен, като до този момент месечните възнаграждения, чиито адресат е бил длъжника са се пораждали на съществуващо договорно основание. Административният адрес, където се е помещавала канцеларията на „Б.Л.– **“ ЕООД и съвпадението му с адреса на длъжника и на други дружества, не бил факт рефлектиращ върху съществуването на вземанията произтичащи от договора за счетоводно обслужване. Без правна значимост за изследваното вземане били и всичко останали наведени от конкуриращите се кредитори възражения относно основанието и размера на вземанията, за чиито носител се легитимира - „Б.Л.– **“ ЕООД.

Възражението е упражнено в срок.

Разгледано по същество възражението е частично основателно основателно.

От кредитора с оспорени вземания – „Б.Л.“ ЕООД е ангажиран договор за абонаментно счетоводно обслужване от 01.04.2015 г., които е сключен между него от една страна, като изпълните и длъжника „4." ЕООД, в качеството му на възложител. Според постигнатата в това съглашение взаимна обвързаност става ясно, че от изпълнителя е прието да извършва в полза на възложителя кръг от услуги свързани със счетоводното обслужване на възложителя, като естеството на тези услуги е изчерпателно очертано в чл. 1 от договора и е групирано в дейности по обслужване на счетоводството, на личния състав и ТРЗ, данъчното отчитане и представителство пред данъчни органи във връзка с облагането, както и годишното приключване на финансовата година. За изпълнението на така възложените услуги със счетоводен характер е договорено насрещно плащане от страна на възложителя в полза на изпълнителя на възнаграждения, както следва: в чл. 24 е възприето плащането на месечно възнаграждение в размер на 600,00 лв.; в чл. 17 е уговорено плащането на еднократно едномесечно възнаграждение за годишно приключване и изготвяне на годишни отчети, данъчни декларации и справки, което е платимо след внасяне на годишната декларация и всички изисквани от закона справки и отчети във връзка с годишното финансово приключване. Според договора изпълнителят е поел възложената му счетоводна работа, считано от 01.04.2015 г.

Във връзка с изпълнението на услугите по гореописания договор от „Б.Л.“ ЕООД с молбата за предявяване са представени шест броя издадени с оглед цитирания договор фактури 1183/29.01.2016 г., 1210/08.04.2016 г., 1211/08.04.2016 г., 1249/04.06.2016 г., 1250/20.06.2016 г. и 1251/01.07.2016 г. Съдържанието на тези фактури разкрива, че са начислени парични задължения в размер на сумата от общо 9 900,00 лв., като същите имат за свое основание извършването на счетоводно обслужване на неплатежоспособния длъжник-възложител относно месеците - септември, октомври, ноември и декември през 2015 г. и за месеците - януари, февруари, март, април, май и юни през 2016 г., а така също подготовка и предаване на справки за послужване по съдебни дела и подготовка на документи във връзка с извършвана проверка от НАП, финансов анализ и за ползване от наети адвокати. Всяка една от упоменатите фактури е подписана от представител на доставчика и на получателя на услугата отразена в нея. Тоест касае се до двустранно подписани фактури.

Част от доказателствата е изпълнителен лист от 16.09.2016 г. издаден от СРС, 124 състав по гр. д. дело № 37811/2016 г., въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК издадена на 12.07.2016 г., като според същия неплатежоспособния длъжник е осъден да заплати в полза на кредитора-изпълнител, сумата от 9 900,00 лв., ведно със законната лихва за периода от 08.07.2016 г. до момента на изплащане на вземането, както и сумата от 774, 50 лв. разноски направени по делото.

Съгласно удостоверение с изх. № 134529/21.09.2016 г. издадено по изп. дело № 20168380406394 по описа на ЧСИ - М. Б. се установява, че цитираното изпълнително дело е образувано по инициатива на взискателя "Б.Л." ЕООД срещу длъжника – „4." ЕООД въз основа на представен изпълнителен лист от 16.09.2016 г., като сумите подлежащи на събиране по този изпълнителен процес са 9900 лв. - главница, ведно със законна лихва, считано от 08.07.2016 г. /към 21.09.2016 г. сумата от 206, 66 лв./ до окончателното й изплащане, неолихвяема сума в размер на 882, 50 лв., както и такси и разноски по т. 26 от ТТЗЧСИ, които възлизат на сумата от 1 047, 44 лв.

От други две удостоверения издадени на 26.10.2017 г. от ЧСИ – Р. М.става ясно, че вземането на "Б.Л." ЕООД по изпълнителния лист от 16.09.2016 г. е било присъединено за събиране по образувани пред посочения ЧСИ две изпълнителни дела. От съдържанието на тези удостоверения се констатира, че "Б.Л." ЕООД е направил разходи за покриване на разноски по изпълнението провеждано принудително изпълнение по водените пред ЧСИ-М.изпълнителни дела, както следва : по и.д. № 20157900401550 – такси по ТТР към ЗЧСИ в размер на 1 218,39 лв., и по и.д. №******** – такси по ТТР към ЗЧСИ в размер на 1 218,39 лв.

Съгласно вносна бележка от 21.09.2016 г. се установява, че "Б.Л." ЕООД е наредил в полза на ЧСИ-Б. сумата в размер от 60,00 лв. за образуване на изпълнително дело, срещу „** Б.“ ЕООД.

Съгласно фактура от 28.09.2016 г. издадена от ЧСИ-М.е видно, че в тежест на "Б.Л." ЕООД са начислени разноски по № 20157900401550 в размер на сумата от 84,00 лв. с вкл. ДДС, като съгласно квитанция от същата дата тази сума е била заплатена от адресата й.

Същевременно са представени още два броя фактури издадени на 26.10.2017 г. и два броя квитанции издадени също на 26.10.2017 г. от ЧСИ – М.по образуваните пред нея и.д. № 20157900401550 и и.д. №********, от които е видно, че "Б.Л." ЕООД е извършил предплащане на такси от 24,00 лв., като разноски за издаване на две удостоверения от ЧСИ.

Приложени са и два договора за правна защита й съдействие сключени на 22.06.2017 г. 16.10.2017 г., с които между "Б.Л." ЕООД и ангажирания от него адвокат – Н. е уговорено извършването на адвокатски услуги срещу заплащане на възнаграждения от 1800 лв. и съответно 500 лв., за които е отразено, че са заплатени в брой от клиента.

Сред ангажираните доказателства за направени от "Б.Л." ЕООД разноски за провеждане на производството по чл. 625 и сл. ТЗ във връзка с откриване на производство по несъстоятелност спрямо „** Б.“ ЕООД, състоящи се в заплащането на държавна такса от 250 лв. и депозит за вещо лице в размер на 500 лв.

От приетото в производството по чл. 625 ТЗ заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /което съдът ползва и кредитира и с оглед целите на настоящото производство по чл. 692 ТЗ/ и по конкретно в изводите му по 7-ма задача е видно, че общата стойност на непогасените вземания на "Б.Л.“ ЕООД от "** Б." ЕООД по договора за счетоводно обслужване от 01.04.2015 г. и издадените във връзка с неговото изпълнение общо 6 броя фактури за периода от 01.09.2015 г. до 30.06.2016 г. възлиза на сумата от 9 900,00 лв., като лихвата за забава върху стойността на начислените вземания по издадените 6 бр. фактури изчислена съобразно датата на падежа за плащане на дълга по всяка фактура до 09.12.2016 г. възлиза на сумата от 533,50 лв. Вещото лице е отговорило, че при проверката си не е констатирало извършване на плащане от длъжника "** Б." ЕООД в полза на издателя на фактурите на сумите упоменати в тях. Същевременно е отбелязало, че обсъдените 6 броя данъчни фактури са намерили своето счетоводно отразяване и при двете дружества /доставчик и получател/. При дружеството "** Б." ЕООД отразяването е по сметка 401 - "Доставчици", като задължение за плащане към "Б.Л." ЕООД. Допълнено е, че последното установено плащане между тези дружества, а именно от "** Б." ЕООД в полза на "Б.Л.-**" ЕООД датира от 19.08.2015 г. и касае обслужване на задължение по фактура с № 1116/17.08.2015 г. /същата е извън кръга на процесните заявени от молителя, за които същия твърди да е налице неизпълнение на паричен дълг/ и плащането е на стойност от 600,00 лв.

Събраните писмени доказателства по инициатива на "Б.Л." ЕООД, както и изводите на експертното заключение по назначената СФИЕ еднопосочно разкриват пораждането и съществуването на предявените за приемане вземания от този правен субект в откритото производство по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД касаещи уговореното възнаграждение по сключения договор за абонаментно счетоводно обслужване. На първо място този договор е валидно сключен и е обвързал с правните си последици страните по него. "Б.Л." ЕООД в качеството му на изпълнител е извършил възложените му счетоводните и съпътстващи ги услуги по обслужване на ТРЗ и представителство пред НАП. Извод за това е приемането на работата от възложителя, чрез подписването от представител на длъжника на издадените от "Б.Л." ЕООД фактури, както и от отразяването им в счетоводството на „** Б.“ ЕООД, като задължения към доставчика на услугата. При подобно надлежно изпълнение от страна на "Б.Л." ЕООД, за длъжника - „** Б.“ ЕООД се е породило уговореното насрещно парично задължение за заплащане на уговореното възнаграждение.Това важи и за вземанията по трите изрично упоменати от възразилите кредитори фактури - 1210/08.04.2016 г. 1211/08.04.2016 г. и 1250/20.06.2016 г.Възнаграждението за абонаментната, респективно съпътстващите услуги е фиксирано в твърд размер, като то не се определя от обема на услугите за съответния месец или година. Договорното правоотношение е действало между страните до края на м.06.2016 г., което означава, че вземанията по всяка една от 6 броя фактури са последица от изпълнение на валидно възникнали и надлежно изпълнени от "Б.Л." ЕООД облигационни задължения. Следва да се отбележи, че що се касае до договорното съдържание на поетите между страните права и задължения, и в частност размера на уговореното за съответните услуги месечно възнаграждение действа принципа на договорната автономия, с която се ползват правните субекти в хипотезите на встъпване в облигационни отношения между тях. Тази договорна свобода важи в пълна степен и при уговарянето на възнаграждението полагащо се за престираните услуги. Коментираната договорна клауза не страда от пороци водещи до нейната недействителност, поради което на общо основание се прилага в отношенията между страните. В този контекст позоваването на възразилите кредитори, че възнагражденията са необосновано завишени и не кореспондират на реалния обем на услугите не може да съставлява основание за редукция на вземанията за тези възнаграждения, или за пълното им отричане. Конкуриращите се кредитори, като трети лица за правната връзка създадена от договора за абонаментни счетоводни услуги не могат да внесат промяна в нейното съдържание. Те или синдикът могат да упражнят защитата по чл. 646 или чл. 647 ТЗ, с което да постигнат обявяването за относително недействителна спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността на дадена сделка, която има увреждащ характер и е сключена между свързани лица. Тези искове обаче са конститутивни и правната промяна при евентуалното им уважаване настъпва занапред, което означава, че към момента съдът по несъстоятелността не може да съобразява, дали дадената сделка е увреждаща за масата на несъстоятелността. Пак по тези съображения никакво релевантно значение нямат доводите на оспорващите кредитори, че дейността заложена в договора обективно е намаляла, заради обстоятелството, че търговското дружество-възложител е преустановило търговската си дейност през м. август 2015 г. и е освободило значителна част от своя персонал. Дори и да са верни посочените обстоятелства, с тяхното възникване в правни мир няма как да се внесе промяна в правата и задълженията на страните по договора, от който произтичат предявените вземания на "Б.Л." ЕООД, защото няма доказано изменение в съдържанието на този договор, което да отдава значение на променилите се обстоятелства свързани с обема на счетоводната или друга дейност, която е поверено да се извършва от дружеството-изпълнител. Отпадане на отговорността за плащане на уговорените възнаграждения по коментирания договор не може да настъпи и от обстоятелствата свързани с това, че длъжника и "Б.Л." ЕООД са се помещавали на един и същи адрес, както и това, че длъжника е извършвал плащания за счетоводното си обслужване и на други свързани с него правни субекти. Следователно вземанията в размер на сумата от 9 900 лв. – съставляващи дължими възнаграждения по сключения договор за абонаментно счетоводно обслужване от 01.04.2015 г. и издадените въз основа на него шест боря фактури, както следва : 1183/29.01.2016 г., 1210/08.04.2016 г., 1211/08.04.2016 г., 1249/04.06.2016 г., 1250/20.06.2016 г. и 1251/01.07.2016 г. се доказани, както в своето основание, така и по размер и техен носител е "Б.Л." ЕООД. Предвид липсата на доказателства тези парични вземания да са заплатени на уговорените за това падежи, а и след това, вкл. и до момента, в полза на техния носител се поражда и производното право на обезщетение за допуснатото закъснение в тяхното обслужване, като след извършена проверка възприетите от синдика размери по отношение на начислените и предявени лихви върху главното вземане от 9 900 лв. , както следва : 1 400,08 лв. – лихви за забава за периода от настъпване падежа на всяко от вземанията по отделната фактура до 02.10.2017 г./датата на постановяване на РОПН/ и 1 317,31 лв. – сбор на начислени лихви за забава относно периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. /датата на подаване на молбата за предявяване на вземанията по чл. 685 ТЗ се споделят изцяло. Лихва за забава върху главните вземания от 9 900 лв. продължава да се дължи и от 26.01.2019 г. до окончателното изплащане на възприетата главница.

Що се касае до оспорените разноски, които са приети от синдика и съставляват такива в размер на 774,50 лв. – направени в рамките на гр.д. № 37811/2016 г. на СРС, 124 с-в и 755,00 лв. – направени по т.д. № 8992/2016 г. на СГС, ТО-VI-2 с-в, съдът по несъстоятелността намира следното : Вземането за съдебни разноски се поражда едва когато такива бъдат присъдени с акт на съда по смисъла на чл. 81 ГПК, в този смисъл е съществено да се установи, дали в полза на "Б.Л." ЕООД е налице подобно присъждане в проведените производства пред СРС и СГС. Събраните по делото доказателства в т.ч. ИЛ на СРС и решение на СГС показват, че в полза на "Б.Л." ЕООД в пределите на гр.д. № 37811/2016 г. водено пред СРС са били присъдени разноски в размер на сумата от именно - 774,50 лв., а в производството по т.д. № 8992/2016 г. реализирало се пред СГС в първата му фаза по разглеждане на молбата с правно основание чл. 625 ТЗ е постановено позитивно решение по смисъла на чл. 630, ал. 1 ТЗ, с което длъжника е осъден да заплати в полза на "Б.Л." ЕООД разноски в размер на сумата от 750 лв. Следователно тук решението на синдика да приеме разноски в размер на 755,00 лв. е неправило и подлежи на промяна, като от списъкът се изключи сумата от 5,00 лв. – квалифицирана като разход направен в по т.д. № 8992/2016 г. В останалата си част, предвид изложените мотиви възражението на „У.К.“ ЕООД и Д. Р. относно вземанията на "Б.Л." ЕООД /в оспорената им част/, които са приети от синдика в списъка по чл. 685, ал. 1 ТЗ е неоснователно и следва да се остави без уважение.

По отношение оспорване вземанията предявени от кредитора „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно търговско дружество с регистрация в САЩ :

Доводите на двамата оспорващи кредитори са концентрирани в следните насоки : прекратяването на договора за извършване на аутсорсинг услуги сключен между „** Б.“ ЕООД и „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, който дружества се представляват от баща и син били предприето през лятото на 2015 г., предявяване от страна на Д.Р. и „У.К.“ ЕООД на парични претенции към длъжника, като пак тогава „** Б.“ ЕООД прекратили трудовите договори на 15 от совите служители, които изпълнявали работата по осигуряване на аутсорсинг обслужването по вече прекратения договор; през м. 08.2015 г. С. Т. /син на управителя на „** Б.“ ЕООД и представляващ - „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“/ придобил собствеността върху дружествените дялове от капитала на търговско дружество – „К.Х.Л.“, регистрирано и функциониращо по законите на Сейнт Лусия; на 11.08.2015 г. в ТР при АВ било регистрирано учреденото търговско дружество „13 Б.“ ЕООД, като всичко освободени преди това от „** Б.“ ЕООД служители били назначени на работа в така регистрираното ново дружество, като „13 Б.“ ЕООД за почнало да предоставя в полза на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ идентични услуги с тези, които преди това му предоставял – „** Б.“ ЕООД; на 31.08.2015 г. „** Б.“ ЕООД прехвърлило 100 % от дяловете които притежава в капитала на дружествата – „П.А** М.**“ ЕООД и „П.М.М.**“ ЕООД на офшорната компания „К.Х.Л.“ в замяна на което е придобил 707 891 дружествени дяла от капитал на „К.Х.Л.“; впоследствие „** Б.“ ЕООД извършило апорт на притежавани от него имоти в капитала на „П.А** М.**“ ЕООД и „П.М.М.**“ ЕООД, чиято обща оценка надвишавала 1 650 хил. лв.; в края на м. 09.2015 г. „П.А** М.**“ ЕООД продал в полза на „13 Б.“ ЕООД недвижим имот /офис/, намиращ се в гр. София за сумата от 274 134 щатски долара; в началото на м. 10.2015 г. едноличния собственик на капитала на „** Б.“ ЕООД – С.Т. продал 100 % от притежаваните от него в това дружество дялове в полза на „П.А** М.**“ ЕООД срещу сумата от 228 000 щатски долара, като този договор бил вписан п партидата на „** Б.“ ЕООД едва на 17.01.2017 г.; на 27.10.2015 г. едноличният собственик на капитала на „13 Б.“ ЕООД продава дружествените си дялове от това дружество в полза на Р.Р./брат на А.Р., която е съпруга на С. Т., а той син на С.Т. – управител на длъжника/, срещу продажна цена от 100 000 лв.; сочи се, че услугите които длъжника – „** Б.“ ЕООД е предоставял на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ са били договорени срещу заплащане на месечно възнаграждение от 4 900 щ. д. през 2014 г. и 4 800 щ.д. през 2015 г., като прекратяването на съглашението, съставляващо юридическия факт основание за предоставяне на тези услуги станало след съгласието на бащата – С.Т. и синът С. Т., представляващи двете страни по този договор, като уговорената неустойка по т. **.1.и т. **.2. Анекс 1/01.02.2014 г. към договора за услуга е нищожна, защото е в противоречие с добрите нрави – неустойката е в размер 200 000 щатски долара, което отвъд присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции; освен това неустойката била прекомерна по своя размер, като кредиторът „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ не е представил към молбата си убедителни доказателства за настъпване на вреди от прекратяване на договора за услуги, които да обуславят репариране с подобна неустойка; във връзка с приетото от синдика вземане на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ от длъжника „** Б.“ ЕООД в размер от 8 000 лв., съставляващо адвокатско възнаграждение се навежда възражение, че същото е прекомерно по своя размер.

Посредством свое писмено становище синдикът е изказал мнението си на основание чл. 690, ал. 2 ТЗ относно упражненото възражение срещу решението му да включи предявените от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ вземания в списъка на приетите такива. Позитивното произнасяне било последица от фактите разкриващи се от представените от кредитора документи, реалното и реализиране в обективната действителност обаче нямало как да се провери от синдика в пределите на производството по преценка приемане на предявените пред него вземания.

Кредиторът с оспорени вземания – „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чрез процесуалните си представители – адвокатите Д. и М. е упражнил писмено становище по разглежданото възражение, с което е оспорил същото в частта му отнасяща се до отричане приетите вземания, които са предявени от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“. Възражението е квалифицирано, като неоснователно и недоказано. Редица от изложените в същото обстоятелства изобщо нямали релевантно значение към паричните вземания, които са заявени и се оспорват. Сочи се, че с анекс от 01.02.2014 г. към общото споразумение за предоставяне на услуги от 01.01.2014 г. страните са установили клауза за заплащане на неустойка в хипотеза на допуснато неизпълнение на правата задълженията по споразумението или прекратяването му по вина на някоя от страните. Изтъква се, че до 01.09.2015 г. дружеството-длъжник е изпълнявало надлежно задълженията си произтичащи от коментираното споразумение и анекс към него, като след това обслужването на задълженията по договора било преустановено, защото трето за правоотношението лице – „У.К.“ ЕООД легитимирайки се също за кредитор на „** Б.“ ЕООД е наложило запори върху банковите сметки на длъжника. Допълва се, че през периода 2013-2015 г. „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е встъпвал в договорни отношения с други дружества опериращи на територията на САЩ, като е обезпечавал изпълнението на задълженията си по тези сделки, чрез функциониращия му договор с „** Б.“ ЕООД и предоставяните от последното услуги. С оглед избягване претърпяването на вреди от евентуално виновно неизпълнение на задълженията на „** Б.“ ЕООД, „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е договорило с доставчика на услугите заплащането на неустойка при неизпълнение на договора или неговото прекратяване, защото такова неизпълнение би рефлектирало върху „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чрез претърпяване на значителни вреди от верижното неизпълнение, което този кредитор ще има към негови клиенти в САЩ. Прави се позоваване, че „** Б.“ ЕООД е признало задълженията, които е акумулирало към „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ с нарочно подписано споразумение от 16.12.2015 г., като уговорката е сумите възпроизведени в него да бъдат погасени в срок до 30.01.2016 г. На следващо място според чл. 309 ТЗ е недопустимо по сделки между търговци, едната страна да се позовава не прекомерност на неустойката, поради което няма основание за извършване редуциране в размера на вземането а неустойка, което търси „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“. Отбелязва се и това, че възражение от подобен род може да се прави единствено от страните по сделката, но не и от трети за договорната връзка лица. Отрича се неустойката да е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, защото тази неустойка напълно съответства на възможните вреди, които „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ би понесъл при допускане нарушение в изпълнението на договора от 01.01.2014 г., с оглед засягане интересите на контрагентите на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ в САЩ, при евентуално неизпълнение от последния, предизвикано от прекратяването на договора му с длъжника за аутсорсинг услуги. Твърди се, че считано от 01.09.2015 г. „** Б.“ ЕООД е виновно е спрял да изпълнява ангажиментите си по договора за услуга, а от 01.10.2015 г. поради допуснатото от длъжника виновно неизпълнение с отправено от възложителя до изпълнителя едностранно писмено волеизявление е било прекратено действието на споразумението от 01.01.2014 г. Така в тежест на „** Б.“ ЕООД се породило задължение за заплащане на неустойки по чл. **,1. от Анекс 1/01.02.2014 г. към прекратеното споразумение от 01.01.2014 г., която е начислена за периода от 01.09.2015 г. до 01.10.2015 г. и възлиза на сумата от 150 000 щатски долара /30 дни неизпълнение по 5000 щ.д. на ден/, което вземане се равнява на сумата от 249 616,50 лв. по курса на БНБ. Добавя се това, че финансовото изражение на търпените ежедневно от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, вследствие на прекратения договор с „** Б.“ ЕООД са в значително по-високи размери от размера на търсената неустойка. Що се касае до разноските за заплатени адвокатски услуги в размер на сумата от 8000 лв. се посочва, че те са реално направени и заплатени от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ на ангажирания адвокат, като са пряка последица от действията извършени от това дружество в образуваното производство по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД, вкл. неговото процесуално представителство по делото. Сочи се, че уговорения адвокатски хонорар не е прекомерен, а е съобразен с установените размери в НМРАВ, поради което доводът на оспорващите кредитор в обратната насока е неоснователен.

На 28.11.2019 г. неплатежоспособния длъжник – „** Б.“ ЕООД, чрез пълномощника си – адвокат И. е представил писмено становище, с което е оспорил възражението на Д.Р. и „У.К.“ ЕООД, в частта му отнасяща се до приемането на вземанията предявени от търговско дружество – „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“. Сочи се, че оспорването в тази си част е неоснователно, защото от кредитора са представени доказателства потвърждаващи възникването и съществуването на приетите вземания. Отбелязва се, че значителна част от фактическите твърдения изказани във възраженията нямат отношение към факта на възникването, респективно съществуването на вземането за неустойка. Последната, като институт на облигационното право е уредена, като инструмент за страните да уговарят размер на обезщетение за настъпили от договорно неизпълнение вреди без да е необходимо да ги доказват, като в този смисъл позоваването на оспорващите кредитори, че нямало установяване какъв е обемът на търпените от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ не държи сметка за правната същност на неустойката, а именно че вредите, за които тя е уговорено да обезщети не трябва да се доказват от страната, която твърди да е било допуснато неизпълнение на договора от вида на уреденото в неустоечната клауза.

Възражението е упражнено в срок.

Съгласно Общо споразумение за предоставяне на услуги от 01.01.2014 г. се установява, че „** Б.“ ЕООД /изпълнител/ и „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ /възложителя/ са встъпили в договорно съглашение, според което изпълнителят се е задължил да предостави на възложителя група от услуги очертани по вид в т. 1 от подписаното споразумение. Срокът на действие на договора е за неопределено време. Според клаузата на чл. 8 услугите се предоставят възмездно срещу заплащане от възложителя на възнаграждение в полза на изпълнителя равно на 4 900 щатски долара месечно.

С Анекс 1/01.02.2014 г. между страните е постигнато съгласие за изменение на сключеното между тях общо споразумение от 01.01.2014 г., като е предвидено, че всяка страна която е изпълнила точно задълженията си произтичащи от споразумението желае да прекрати същото, то тя следва да отправи до другата 30-дневено писмено предизвестие, като срокът на същото тече, считано от получаването му от другата страна. При такава хипотеза отправилата предизвестието страна е длъжна да изпълнява точно и в пълен обем задълженията които носи по споразумението до момента на прекратяването му /изтичане срока на предизвестието/. Ако отправилата предизвестието страна е в състояние на неизпълнение или неточно изпълнение на което и да е свое задължение по договора или изпадне в неизпълнение, съответно неточно изпълнение в срока на отправеното предизвестие се пристъпва към прилагане правилата на чл. **.1. и **.2., вкл. да прекрати споразумението с последиците по **.2. Внесена е и промяна в уговорения падеж на плащане на задълженията на възложителя, а именно тези за възнаграждение, като е уговорено, че това става през период не по-кратък от 6 месеца, срещу издаването на фактура. Предвидено е също така, че след изтичане на поне 6 месеца от действие на споразумението, изпълнителят може да изиска авансово плащане на максимум до 12 месечни вноски от възнаграждението, като плащанията се правят в срок до 30 дни, считано от момента на получаване на фактурата. Точка 4 от анекса предвижда създаването на нови точки **.1. и **.2, чието съдържание е в следния договорен смисъл : т. **.1. предвижда, че ако изпълнителят не изпълнява точно задълженията поети по споразумението /забави, изпълни частично, лошо, некачествено, или не изпълни въобще задълженията си за повече от два поредни дни/, то се обременява със заплащане в полза на възложителя на неустойка в размер от по 5000 щатски долара за всеки ден допуснато неизпълнение; т. **.2. повелява, че при продължило седем или повече дни неизпълнение от очертаното в т. **.1. възложителят получава правото да прекрати едностранно и без предизвестие споразумението, като получи неустойка в размер на 50 000 щатски долара, вкл. да получи обратно платените от момента на прекратяването суми по споразумението, както и натрупаната до момента на прекратяването неустойка по т. **.1. В т. 5 е предвидено, че всички спорове между страните произтичащи от действието на разглежданото споразумение се уреждат при приложение правилата на българското материално и процесуално право.

На 30.12.2014 г. между страните е подписан Анекс 2, като с него е внесено ново изменение в договорното им отношение създадено с общото споразумение от 01.02.2014 г. в насока, че считано от 01.01.2015 г. възнаграждението следващо се в полза на изпълнителя се определя на сумата от 4 800 щатски долара – месечно.

На 24.03.2015 г. „** Б.“ ЕООД в качеството му на изпълнител по споразумението от 01.01.2014 г. е издал фактура с получател възложителя - „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ на обща стойност от 103 240,51 лв., като в нея е посочено, че същата е възнаграждение за предоставяне на услуга, съгласно договор от 01.12.2015 г. /Анекс 2/. Съгласно извлечение от сметка в „БАНК ЪФ А.“ дружеството „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е превело на 24.03.2015 г. посредством международен трансфер в полза на „** Б.“ ЕООД по негова банкова сметка *** „Банка ДСК“ ЕАД сумата в размер от 57 600 щатски долара, като трансфера е обоснован с основание : заплащане за IT услуги.

С писмо от 01.10.2015 г. законния представител на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е информирал договорния си партньор - „** Б.“ ЕООД във връзка със съществуващото по между им споразумение от 01.01.2014 г., което е променено с Анекс 1 от 01.02.2014 г. и Анекс 2 от 30.12.2014 г., че „** Б.“ ЕООД в качеството му на изпълнител е допуснал нарушение на поетите договорни ангажименти по перманентно предоставяне на услуги. Отбелязано е, че от началото на м.09.2015 г. от изпълнителя било преустановено изцяло изпълнението на договорените услуги, като нито била оповестена причината за това, нито възложителя бил уведомен под някаква форма. Това довело до създаването на сериозни смущения в дейността на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, вкл. по отношение изпълнението на договорните му ангажименти към негови клиенти, изразяващи се в неспазване на срокове и невъзможност за надлежно изпълнение, което довело до понасянето на допълнителни разходи и санкции. Предвид уговорката на чл. **.1. от споразумението в тежест на „** Б.“ ЕООД, поради допуснатото неизпълнение в периода от 01.09.2015 г. – 30.09.2015 г. възникнало задължение за заплащане на неустойка в общ размер на сумата от 150 000 щатски долара. Освен това, тъй като състоянието на неизпълнение продължавало повече от 7 дни, то на основание чл. **.2. от споразумението „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ упражнява възникналото за него право едностранно да прекрати договора си с „** Б.“ ЕООД, считано от момента на получаване на писменото уведомление. Поискано е също така в 3-днвен срок, считано от получаване на писмото изпълнителя да възстанови на възложителя заплатените от последния възнаграждения за уговорените услуги касаещи периода от 01.10.2015 г. до 31.12.2015 г. възлизащи в размер на сумата от 14 400 щатски долара, които няма да бъдат предоставени с оглед прекратяване на договорното отношение, но са заплатени авансово по издадена фактура от 24.03.2015 г. Пак в този 3-днвен срок се изисква от „** Б.“ ЕООД заплащането на неустойка в размер на сумата от 150 000 щатски долара начислена на основание т.**.1. от споразумението, и неустойка в размер на сумата от 50 000 щатски долара начислена на основание т. **.2. от споразумението. Върху писмото е отразено, че е получено от законния представител на „** Б.“ ЕООД – С.Т. на датата – 01.10.2015 г.

Чрез кредиторно известие от 05.10.2015 г., което е издадено от „** Б.“ ЕООД се установява, че същото се е задължило да възстанови на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ сумата в размер от 25 810,13 лв. /14 400 щ.д./, която е сторнирана от стойността на фактурата от 24.03.2015 г. и касае заплащането на възнаграждение по споразумението от 01.01.2014 г. за месеците – 10, 11 и 12.2015 г.

Съгласно писмо от 07.10.2015 г. „** Б.“ ЕООД е уведомило „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, че нарушението в договореното изпълнение на услугите допуснато от изпълнителя по споразумението от 01.01.2014 г. е последица от настъпилите за него сериозни затруднения, като с оглед доброволното уреждане на имуществените последици настъпили вследствие от прекратяване на договорната връзка е поискано подписването на споразумение, с което плащанията на начислените неустойки да бъдат разсрочени във времето.

На 16.12.2015 г. страните по прекратения договор за услуги подписват споразумение, с което констатират, че считано от 01.09.2015 г. изпълнителят - „** Б.“ ЕООД е преустановил изцяло предоставянето на договорения кръг от услуги в полза на възложителя - „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, като това е направено виновно; предвид това неизпълнение възложителят е прекратил правоотношението си по договора за услуги, считано от 01.10.2015 г., което е довело до възникване на задължения в тежест на неизправния изпълнител – „** Б.“ ЕООД за заплащане на неустойки в размер на 150 000 щатски долара и 50 000 щатски долара, които са последица от клаузите на т. **.1. и т. **.2. на прекратеното споразумение от 2014 г. Освен това изпълнителят е признал, че дължи връщане на сумата от 14 400 щатски долара, която е получил във връзка с авансово плащане на суми по фактура от 24.03.2015 г. и обхваща следващото се възнаграждение за периода от 01.10.2015 г. – 31.12.2015 ., което задължение е отпаднало, защото за този период правоотношението вече е било прекратено. „** Б.“ ЕООД се е обвързал към кредитора си /възложителя по договора/ да му заплати посочените неустойки и възстанови съответната част от авансово плащане, които вземания възлизат в общ размер на сумата от 214 400 щатски долара в срок до 30.01.2016 г. Предвидено е, че ако така обещаното изпълнение не се осъществи в пределите на заложения срок, то за длъжника се поражда и задължението да обезщети кредитора за допуснатата забава, като му заплати начислена законна лихва, считано от деня на забавата до окончателното погасяване на лихвоносните задължения. Подписите положени върху споразумението от законните представители на страните са нотариално удостоверени със заверки извършени на 16.12.2015 г. и 2112.2015 г.

Със спогодба от 30.01.2016 г. страните по прекратения договор за услуги са се съгласили, че дължимите от „** Б.“ ЕООД суми в общ размер на 214 400 щатски долара подлежат на погасяване с плащания по сметка на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ в срок до 10.03.2016 г., който срок за плащане се фиксира за окончателен. Предвидено е, че ако така обещаното изпълнение не се осъществи в пределите на заложения срок, то за длъжника се поражда и задължението да обезщети кредитора за допуснатата забава, като му заплати начислена законна лихва, считано от деня на забавата до окончателното погасяване на лихвоносните задължения.

Чуждестранният кредитор с оспорено вземане доказва да е встъпил в договорни отношения с длъжника „** Б.“ ЕООД, считано от началото на 2014 г., като предметът им се състои в поемане на задължение за предоставяне на определен комплекс от ежемесечни услуги, чиито вид е детайлно очертан в подписаното между страните съглашение от 01.01.2014 г. Срещу предоставянето на тези услуги чуждестранният кредитор с оспорено вземане, в качеството му на възложител се е обвързал да заплаща в полза на длъжника-изпълнител месечно възнаграждение от 4 900 щатски долара за 2014 г. и 4800 щатски долара за 2015 г. Доводите на възразяващите кредитори, че се касае до сделка между свързани лица, която цели да увреди другите кредитори на „** Б.“ ЕООД не могат да предизвикат отпадане на правните последици създадени от коментираното договорно правоотношение, тъй като позоваването за наличие на увреждаща масата на несъстоятелността сделка може да бъде изследвано единствено в исков процес с предмет предявени от синдика, или някои от кредиторите искове по чл. 646 или 647, във връзка с чл. 649 ТЗ, но не и в рамките на производството по разглеждане и одобряване списъците на приетите вземания изготвени от синдика. В рамките на производството по чл. 692 ТЗ съдът по несъстоятелността проверява единствено фактическия състав по възникването и съществуването на твърдяното вземане и какъв е неговия размер. В това производство не може да се прави преценка, дали сделката от която дадения кредитор черпи имуществени права на вземането си е увреждаща интересите на останалите кредитори на масата на несъстоятелността.

В изложеният контекст съдът приема, че „** Б.“ ЕООД и „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ валидно са встъпили в облигационно правоотношение с очертания по-горе предмет. И двете страни по това правоотношение са поели насрещни задължения една към друга. Събраните по делото доказателства показват, че между страните няма спор, че в периода от учредяване на правоотношението до 01.09.205 г. то е било изпълнявано надлежно и срочно от участниците в него. Преустановяване на изпълнението е налице, считано от 01.09.2015 г., като неизправната страна е длъжника-изпълнител на услугите. Длъжникът е признал, че е допуснал виновно отклонение от договорното си задължение за визирания период. Събраните доказателства сочат и на това, че съвсем правомерно възложителят /кредиторът с оспорено вземане/ се е възползвал от възникналото в негова полза преобразуващо право едностранно да прекрати договора за услуга с „** Б.“ ЕООД, като това е сторено на 01.10.2015 г. Тук е важно да се упомене, че без всякакво значение за правата на кредитора по тази сделка е какви са били действията на „** Б.“ ЕООД във връзка с търговската му дейност, и освобождаването на персонала му, съответно учредяването на друго дружество и назначаването на служителите в него. Тези действия не могат да рефлектират върху освобождаване на „** Б.“ ЕООД от договорната му отговорност към възложителя по договора за услуга, независимо от това, че последния евентуално е знаел за тях. Тези обстоятелства могат да имат значение, дали сделката и създадените от нея материални последици /формиране на задължения/ има увреждащ характер за масата на несъстоятелността, но както вече се посочи това може да бъде предмет на нарочен исков процес по чл. 649 ТЗ.

Допуснатото от „** Б.“ ЕООД неизпълнение е довело до задействане на уговорената в т. **.1. от Анекс 1/01.02.2014 г. комисорна клауза, с която изправният кредитор по учреденото правоотношение може едностранно да го прекрати, като се позове на виновно неизпълнение в задълженията на другата страна – за предоставяне на договорния комплекс от услуги. Няма проведено доказва, че в периода от 01.09.2015 г до 01.10.2015 г. „** Б.“ ЕООД надлежно е предоставяло на възложителя по договора поръчаните му услуги, а напротив между страните по договорната връзка е признат факта, че услугите не са били предоставяни за този период. С оглед на това „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е бил носител на преобразуващото право да развали договора, като го е упражнил. Така считано от 10.01.2015 г. договорът за услуги е преустановил своето действие между страните, като последните са били обвързани от последиците на прекратяването му, заради посоченото основание – виновно неизпълнение на договора от страна на изпълнителя. Най-напред за изпълнителя несъмнено се е породило задължението да върне предплатените нему авансово възнаграждения за периода, считано от прекратяване на договора /01.10.2015 г./ до 31.12.2015 г. Доказателствата еднозначно свидетелстват за това, че „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е платило на 24.03.2015 г. в полза на „** Б.“ ЕООД сумата в размер от общо 57 600 щатски долара, която обхваща целия размер на възнаграждението, на което „** Б.“ ЕООД има право през 2015 г. Тъй като обаче правоотношението по договора за услуги е било прекратено, считано от 01.10.2015 г., то за месеците – октомври, ноември и декември 2015 г. за възложителят е отпаднало задължението да плаща за уговорените услуги, а за изпълнителят да ги предоставя. Така полученото от „** Б.“ ЕООД авансово плащане на възнаграждение по договора за визираните три месеца е изгубило своето основание, и е създало за платилия го правото да претендира за неговото възстановяване. Неговият размер възлиза на сумата от 14 400 щатски долара /3 месеца х 4 800 щатски долара/. По делото няма данни така възникналото задължение за изпълнителя – длъжник за връщане на дадено, поради отпадане на основанието да е изпълнено, а именно „** Б.“ ЕООД да е възстановило в полза на чуждестранния кредитор сумата от 14 400 щатски долара. Това означава, че така предявеното от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ вземане в производството по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД съществува и е доказано да възлиза в размер на сумата от 14 400 щатски долара, което трансформирано в български лева по курса на щатския долар е равно на ** 963,18 лв. Върху това вземане се следва обезщетение за забава, което по волята на кредитор и длъжник е уговорено да тече, считано от 11.03.2016 г., тъй като уговореният за плащане на главния дълг падеж е настъпил на 10.03.2016 г., но погашение от длъжника не е последвало. За периода от 11.03.2016 г. до 02.10.2017 г. /датата предшестваща датата на постановяване на решението за ОПН/ в полза на носителя на вземането се е породило и вземане за забава, чиито размер възлиза на сумата от 3 801,58 лв., а за периода от 03.10.2016 г. /датата на постановяване на РОПН/ до 25.01.2019 г. се е породило вземане за забава в размер на сумата от 5 618,03 лв. Законна лихва върху необслуженото вземане се дължи и от 26.01.2019 г. до окончателното удовлетворяване на главния дълг от ** 963,18 лв.

По отношение вземанията за начислени договорни неустойки предявени от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, съдът по несъстоятелността намира следното : Страните по договора за предоставяне на услуги са формирали договорна воля, че изпълнителят отговаря към възложителят посредством заплащане на компенсаторни неустойки, както следва : т. **.1. предвижда, че ако изпълнителят не изпълнява точно задълженията поети по споразумението /забави, изпълни частично, лошо, некачествено, или не изпълни въобще задълженията си за повече от два поредни дни/, то се обременява със заплащане в полза на възложителя на неустойка в размер от по 5000 щатски долара за всеки ден допуснато неизпълнение; съответно т. **.2. повелява, че при продължило седем или повече дни неизпълнение от очертаното в т. **.1. възложителят получава правото да прекрати едностранно и без предизвестие споразумението, като получи неустойка в размер на 50 000 щатски долара, вкл. да получи обратно платените от момента на прекратяването суми по споразумението, както и натрупаната до момента на прекратяването неустойка по т. **.1.

Макар да няма изрично възражение за нищожността на клаузите за уговарянето на подобни компенсаторни по своята правна характеристика неустойка, съдът, вкл. и в рамките на настоящото производство прилагайки преценка за възникването и съществуването на всяко едно оспорено вземане разполага служебно с правомощието да осъществи контрол по действителността на клаузата с оглед съответствието й с добрите нрави. Принципът на договорната свобода, прокаран последователно в българското законодателство, дава възможност на страните да определят съдържанието на договорното правоотношение, дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушават правила, които макар и да не разполагат с изрична позитивно-правна регламентация, се извеждат от общите правни принципи и установените в обществото морални възгледи. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, както и недопустимостта на несправедливото облагодетелстване за чужда сметка. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна като противоречаща на справедливостта и създаваща условия за несправедливо обогатяване, когато вследствие на заплащането ѝ същата ще излезе извън присъщите ѝ обезпечителна и обезщетителна функции. Когато съдът в рамките на првораздавателната си функция извършва преценка за нищожност на дадена неустоечна клауза, поради накърняване на добрите нрави, то тази проверка трябва да бъде отнесена и извършвана към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с уговорената неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

В разглежданият случай се наблюдава уговарянето на компенсаторна неустойка в полза на възложителя, като първата неустойка засяга неизпълнение, което е допуснато от изпълнителя в рамките на действието на договора за предоставяне на услуги – т. **.1. Размерът на тази неустойка е възприет на 5000 щатски долара за всеки ден допуснато неизпълнение на задължението да се предоставят уговорените услуги. Касае се за неустойка, с която възложителят следва да бъде компенсиран за неблагоприятните имуществени последствия, които и понесъл в периода на неполучаване на договорените в негова полза услуги. Начисляването на тази неустойка няма предвиден краен момент, като в случая тя се търси за допуснато неизпълнение на договорните задължения за периода от 01.09.215 г. до 30.09.2015 г., тоест за 30 дни, предвид което е начислена в размер на 150 000 щатски долара. Настоящият съдебен състав намира, че подобна неустойка е в дисбаланс с принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, както и недопустимостта на несправедливото облагодетелстване за чужда сметка. Замисълът на неустойката е да репарира вредите, които изправната страна по дадено облигационно правоотношение може да понесе, тогава когато другата страна по договора допусне неизправност в изпълнението на поетите от нея задължения, като целта и е да се избегне доказването на реалния размер на вредите. Като бе посочено обаче размерът на уговорената неустойка трябва да е съобразен с присъщите й функции, а именно да обезпечи изпълнението, респективно да обезщети увредената страна при неизпълнение и да санкционира неизправната такава, като служи за възпиращо за страните относно изначалното намерение за договорно неизпълнение. Когато обаче неустойката е уговорена в предели, които надхвърлят съществено тези нейни функции, то тогава тя следва да се квалифицира, като такава противоречаща на добрите нрави. Явен признак за това, че уговорената в чл. **.1. от договора неустойка излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции е обстоятелството, че уговореното месечно възнаграждение за оказваните от изпълнителя услуги, което се дължи в полза на възложителя е определено на сумата от 4 800 щатски долара. Предвидената неустойка за неизпълнение на тези услуги само за един ден възлиза на 5000 щатски долара, а за месец тя е равна на 150 000 щатски долара. Тоест касае се за над 30 кратен размер на неустойката над договореното месечно възнаграждение. Уговарянето на подобна неустойка не служи за репариране на вреди от евентуално договорно неизпълнение, а представлява инструмент за неоснователно обогатяване на кредитора по неизпълненото договорно задължение за сметка на длъжника. Действието на подобна неустойка не може да бъде търпяно в правния мир, като същата следва да бъде квалифицирана служебно от съда, като нищожна, поради противоречието й добрите нрави. Следователно вземането за сумата от 150 000 щатски долара, имащо левова равностойност от 249 616,50 лв. не е възникнало в полза на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ и същото не се явява негов титуляр, като решението на синдика в обратния смисъл е неправилно и следва да се коригира, като се внесе промяна в списъка на приетите вземания. Предвид липсата на главно вземане за неустойка в размер от 249 616,50 лв. /150 000 щ.д./, то в полза на кредитора не се е породило и вземане за обезщетение за забава в плащането му, което се претендира за периода от 11.03.2016 г. до окончателното плащане, като в тази връзка решението на синдика също подлежи на промяна, чрез изключване на приети вземания за лихва начислена върху главното вземане /249 616,50 лв./.

Що се касае до валидността на втората неустойката с компенсаторен характер, която е уговорена между страните в клаузата на т. **.2. от споразумението за предоставяне на услуги и Анекс 1 към него, и нейният размер е определен в абсолютна стойност, а именно сумата от 50 000 щатски долара, настоящият съдебен състав прилагайки критериите посочени по-горе по отношение хипотезите за евентуално противоречие на неустойката с добрите нрави, намира, че така предвидената неустойка също излиза извън границите на обезпечителния, обезщетителния и наказателната си функции. Тази неустойка е заложена да репарира вредите, които възложителя по договора би понесъл от прекратяване на неговото действие, поради допуснато виновно неизпълнение от длъжника. Предвид това, че договорът за предоставяне на услуги не е бил за определен срок, то вредоносния за възложителя резултат не би могъл да се преценява, като стойност на услугите, които е трябвало да получи за определен период от време докогато съглашението е било отнапред предвидено да действа. Съгласно т. 4 от общото споразумение за предоставяне на услуги всяка страна, която е желаела да прекрати действието на договора е могла да го направи с отправянето на 30-дневено предизвестие до другата. Следователно неустойката за прекратяване, поради виновно неизпълнение на задълженията на изпълнителя няма как да се възприеме, че служи за репариране на вреди, които възложителя би понесъл за период по-дълъг от 1 месец, считано от момента на настъпилото прекратяване. Тъй като стойността на предоставяните от изпълнителя за 1 месец услуги е уговорено да възлиза на сумата от 4 800 щатски долара, то неустойката, която би компенсирала възложителя и същевременно санкционирала изпълнителя не би следвало да надвишава сумата от 6 000 щатски долара, тъй като при начислена от възложителя търговска печалба от 20 % при предоставяне на тези услуги на негови клиенти цената й не би надвишила посочения размер. Уговарянето обаче на компенсаторна неустойка, с която да бъде обременен длъжника в порядък от 50 000 щатски долара би довело до състояние, в което възложителят ще се обогати за сметка на изпълнителя, каквато не е целта на неустойката. Именно заради това неустойката предвидена в т. **.2. от договора също се явява нищожна, а като последица от това тя никога не е възниквала, като вземане в правната сфера на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ и същият не разполага с годно основание да се удовлетвори за тази сума в рамките на открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника – „** Б.“ ЕООД. Предвид това съдът следва да внесе промяна в списъка на приетите вземания, като изключи вземането посочената неустойка от него. Липсата на главно вземане за неустойка в размер от 83 205,50 лв. /50 000 щ.д./, то в полза на кредитора не се е породило и вземане за обезщетение за забава в плащането му, което се претендира за периода от 11.03.2016 г. до окончателното плащане, като в тази връзка решението на синдика също подлежи на промяна, чрез изключване на приети вземания за лихва начислена върху главното вземане /83 205,50 лв./.

На последно място по отношение оспореното вземане в размер на сумата от 8 000 лв. – съставляващо възнаграждение по сключен договор за правна защита й съдействие, което е заплатено от „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ в полза на Адвокатско дружество „Д. и М.“. Съгласно представените към молбата за предявяване договор за предоставяне на юридически услуги и процесуално представителство от 16.10.2017 г., както и издадена въз основа на същия фактура от 08.11.2017 г. и приложено платежно нареждане от 09.11.2017 г. се установява, че чуждестранното дружество - „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ е встъпило в мандатно правоотношение с цитираното адвокатско дружество, като е договорило да му бъдат оказани юридически услуги, в т.ч. и процесуално представителство по настоящото дело, срещу заплащането на хонорар в размер на сумата от 8 000 лева. Платежното нареждане свидетелства за това, че клиента е изпълнил задължението си да заплати в полза на адвокатското дружество уговореното възнаграждение в размер на сумата от 8 000 лв. Това обаче не означава, че „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ придобива правото да получи репарация на този си разход от длъжника – „** Б.“ ЕООД, тъй като отговорността за покриването на даден разход под формата на съдебни разноски, винаги е последица от конкретен съдебен акт, с които съответните разноски са присъдени в полза на страната. В случая в полза на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ не се установява да е налице присъждане на сумата от 8000 лв. по реда на чл. 78 във връзка с чл. 81 ГПК, което означава, че няма как „** Б.“ ЕООД да се смята за адресат на вземането в размер от 8 000 лв., тъй като такава отговорност никога не му е била ангажирана. В този контекст възражението срещу приемане на това вземане е напълно основателно, и като последица от това същото подлежи на изключване от списъка с приетите вземания.

По отношение оспорване вземанията предявени от кредитора „П.Д.1“ ЕООД :

Доводите на двамата оспорващи кредитори са концентрирани в следните насоки : предявените вземания не били доказани по своите основания и размери; съгласно банковото извлечение от сметките на дружеството „П.Д.1“ ЕООД отнасящо се за движението по тях през месец – юли 2015 г. става ясно, че на 16.07.2015 г. посоченият кредитор е върнал на длъжника – „** Б.“ ЕООД сума в размер от 25 000 щатски долара; сочи се, че с голяма доза вероятност паричните суми, които са ползвани по дадените заеми са идентични със сумите, които са циркулирали между банковите сметки, чиито титуляр е С.Т. и свързаните с него дружества, а именно : длъжника – „** Б.“ ЕООД, „МПС ПМ“ ЕООД, „П.М.М.**“ ЕООД, „П.А 21 М.**“ ЕООД и „П.Д. 1“ ЕООД; нямало доказателства, че едноличния собственик на капитала на заемодателя е взело решения за сключване на договорите за заем и предназначението на тези заеми, въпреки изискванията на ТЗ; обръща се внимание и на факта, че на 30.06.2015 г. „П.Д.1“ ЕООД е получило превод от „** Б.“ ЕООД в размер на сумата от 80 157,42 щатски долара, като именно в този ден „П.Д. 1“ ЕООД предоставя на „** Б.“ ЕООД доларов заем в размер на 59 000 щатски долара; освен това на 16.07.2015 г. „П.Д. 1“ ЕООД е получило друг превод от „** Б.“ ЕООД в размер на сумата от 25 000 щатски долара, като в основанието на превода е отразено „връщане на заем до договор“; по отношение на приетата сума от 5 890,95 лв. – квалифицирана като неустойка и на приетата сума от 2 496,17 лв. – квалифицирана като лихва се възразява, че неправилно са намерили място в списъка с приетите вземания, защото в изчисления размер на обезщетенията за забава върху главните вземания за връщане на дадени заеми /98 182,49 лв. и 41 602,75 лв./ за периода от 01.07.2016 г. до 02.10.2017 г. визираните и оспорени суми са включени; нямало ясна аргументация от кредитора какви са причините, които са го мотивирали да предостави в заем посочените от него суми в размер от 59 000 щатски долара и 25 000 щатски долара в полза на търговско дружество, което очевидно се намира в състояние на финансови затруднения, като това обстоятелство се е знаело от „П.Д. 1“ ЕООД, тъй като неговия законен представител е и законния представител на „** Б.“ ЕООД /С.Т./; по отношение на всяка от двете заемни сделки липсвали платежните нареждания, които удостоверяват преводите на сумите от заемодателя на заемополучателя.

Посредством свое писмено становище синдикът е изказал мнението си на основание чл. 690, ал. 2 ТЗ относно упражненото възражение срещу решението му да включи предявените от „П.Д. 1“ ЕООД вземания в списъка на приетите такива, предявени в срока по чл. 688 ТЗ. Позитивното произнасяне било последица от фактите разкриващи се от представените от кредитора документи, като трябвало да се отчита и обстоятелството, че несъстоятелният длъжник не е съдействал на синдика по отношение на изследването на това вземане, доколкото не му е предоставил счетоводна документация, а това е препятствало синдика да осъществи проверка, дали сумите по заема са били получени от „** Б.“ ЕООД.

Кредиторът с оспорени вземания – „П.Д. 1“ ЕООД, чрез управителя си – С.Т. е упражнил писмено становище по разглежданото възражение, с което е оспорил същото в частта му отнасяща се до отричане на една част от приетите, предявени от него вземания по два договора за заем. Поддържа се, че изнесените във възражението факти и предположения са неверни и без правно въздействие върху съществуването на приетите вземания. Сочи се, че договорите за заем са ангажирани от кредитора, в т.ч. и извлечения от банковите му сметки, които показват ясно, че подлежащите на отпускане в заем суми са били надлежно преведени от „П.Д. 1“ ЕООД в полза на неплатежоспособния длъжник. От съдържанието на платежните нареждания се виждало, че вписването в тях е „временен заем“, а не както погрешно банката е възпроизвела в извлечението от сметки „връщане на заем“. Обръща се внимание, че се касае до извършване на дебитна операция, а именно сумата напуска банковата сметка на „П.Д. 1“ ЕООД и постъпва по тази на „** Б.“ ЕООД. Що се касае до довода, че нямало доказано вземане на решения от едноличния собственик на капитала на дружеството „П.Д. 1“ ЕООД за отпускането на двата заема, то това не било вярно, защото едноличен собственик на двете страни по заемните сделки е все – С.Т. и именно той е лицето, което е подписало двата договора за заем от името на дружествата участващи в тях. Тоест има воля за вземането/даването на заемите от едноличния собственик на капитала на заемодателя и заемополучателя. Дрои обаче такива решения да липсвали, то управленските действия по сключването на двете заемни сделки били напълно валидни. Що се касае до целта на заемите от кредиторът се изтъква, че по негови сведения средствата по отпуснатите заеми е трябвало да послужат на „** Б.“ ЕООД за обслужване на задължения към друг кредитор – „У.К.“ ЕООД, както и за изплащане на заплати на служителите. Никаква връзка с основанието и размера на приетите вземания нямат данните изложени в т. 4.2.6, 4.2.7 и 4.2.8. Никаква връзка със съществуването на коментираните вземания нямат и отношенията, които са създадени между „П.Д.1“ ЕООД и С. Т. с договора за заем от 25.11.2014 г., тъй като предназначението на този заем е съвсем различно. Отрича се двата договора за заем, от които произтичат вземанията на „П.Д.1“ ЕООД да имат симулативен характер, а се касае до действително предадени в полза на длъжника в заем суми, чието връщане му се следва. Пояснява се, че сумите от 5 890,95 лв. и 2 496,17 лв. са вземания за начислени договорни лихви по двете заемни сделки /6 % от предоставения заемен ресурс/ и се дължат за периода от 30.06.2015 г. до 30.06.2016 г., респективно от 16.07.2015 г. ди 16.07.2016 г., и нямат нищо общо с вземанията за обезщетение за забава, чиито начален момент е 16.07.2016 г., респективно не се поглъщат от тях.

Възражението е упражнено в срок.

С договор от 30.06.2015 г. е постигнато съгласие, че „П.Д.1“ ЕООД ще предостави в полза на „** Б.“ ЕООД в заем за срок от една година сумата в размер от 59 000 щатски долара. Уговорено е, че получаването на заемната сума ще стане чрез превеждането й по банков път по сметка на „** Б.“ ЕООД на 30.06.2015 г., като именно от този момент заемната сделка се смята за сключена. Получателят на заема е поел договорното задължение да върне на „П.Д.1“ ЕООД отпуснатия му заем в срок до 30.06.2016 г., както и да му заплати договорна лихва в размер от 6 % за година.

Видно от извлечение от банкова сметка ***.07.2015 г. открита в „Банка ДСК“ ЕАД имаща за титуляр - „П.Д.1“ ЕООД се констатира, че в периода от 01.06.2015 г. до 30.06.2015 г. и по конкретно на 30.06.2015 г. са извършени следните банкови операции : кредитиране на сметката с 80 157,42 щатски долара, които са постъпили от „** Б.“ ЕООД; и дебитиране на сметката с 59 000 щатски долара, които са наредени от „П.Д.1“ ЕООД в полза на „** Б.“ ЕООД с вписано основание договор за заем от 30.06.2015 г.

С договор от 16.07.2015 г. е постигнато съгласие, че „П.Д.1“ ЕООД ще предостави в полза на „** Б.“ ЕООД в заем за срок от една година сумата в размер от 25 000 щатски долара. Уговорено е, че получаването на заемната сума ще стане чрез превеждането й по банков път по сметка на „** Б.“ ЕООД на 16.07.2015 г., като именно от този момент заемната сделка се смята за сключена. Получателят на заема е поел договорното задължение да върне на „П.Д.1“ ЕООД отпуснатия му заем в срок до 16.07.2016 г., както и да му заплати договорна лихва в размер от 6 % за година.

Видно от извлечение от банкова сметка ***.08.2015 г. открита в „Банка ДСК“ ЕАД имаща за титуляр - „П.Д.1“ ЕООД се констатира, че в периода от 01.07.2015 г. до 31.07.2015 г. и по конкретно на 16.07.2015 г. е извършена дебитна операция за сумата в размер от 25 000 щатски долара, които са наредени от „П.Д.1“ ЕООД в полза на „** Б.“ ЕООД с вписано основание – връщане на заем по договор.

Съгласно преводно нареждане за кредитен превод от 16.07.2015 г. „П.Д.1“ ЕООД е наредило в полза на „** Б.“ ЕООД сумата в размер от 25 000 щатски долара, като в основанието е вписано „временен заем по договор“.

Ангажираните доказателства във връзка с наемните отношения между „П.Д.1“ ЕООД и „** Б.“ ЕООД не следва да бъдат подлагани на анализ, тъй като предявените и приети вземания свързани с тези отношения по наем на недвижим имот не са в обхвата на упражненото възражение, което е предмет на настоящото разглеждане.

Оспорването на приетите вземания, които са предявени от „П.Д.1“ ЕООД в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, в частите им произтичащи от твърдените заемни правоотношения съдът по несъстоятелността намира за неоснователно.

„П.Д.1“ ЕООД извежда материалната си легитимация на титуляр на вземанията за връщане на дадени в заем суми, уговорени възнаградителни лихви и обезщетения за забава, сочейки твърдения валидно да е встъпил в две заемни правоотношения учредени между него и длъжника, посредством сключването на два договора : от 30.06.2015 г. и от 16.07.2015 г.

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД "с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество". Следователно необходимите предпоставки за да възникне в правната сфера на заемодателя правото да получи връщане на даден от него паричен заем се свеждат до следните елементи : съществуването на договор за заем между страните; предаването на заемната сума на ответника; и изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума. Договорът за заем е реален договор, което означава, че за да бъде успешно завършен фактическия състав по неговото сключване е необходимо освен постигане на просто съгласие между страните, че едната ще даде в заем пари на другата, и реалното предоставяне на договорената сума. В случат са представени неопровергани писмени доказателства, от които може да се съди еднозначно за това, че между „П.Д.1“ ЕООД и „** Б.“ ЕООД на 30.06.2015 г. и на 16.07.2015 г. са били сключени два договора за заем, като според тях „П.Д.1“ ЕООД е дал в заем полза на „** Б.“ ЕООД сумите от 59 000 щатски долара и 25 000 щатски долара, като „** Б.“ ЕООД се е задължило да му ги върне след изтичане на една година от сключването на договорите, заедно с договорна лихва в размер на 6 % върху размера на всеки отпуснат заем. Основният факт свързан с предоставянето на заемните суми от 59 000 щатски долара и 25 000 щатски долара с разкрива от представените извлечения от сметки и платежно нареждане, според които на 30.06.2015 г. „** Б.“ ЕООД е получил превод на сумата от 59 000 щатски долара при основание договор за заем от 30.06.015 г., респективно на 16.07.2015 г. „** Б.“ ЕООД е получил превод на сумата в размер от 25 000 щатски долара при основание временен заем по договор. Преводите са наредени от „П.Д.1“ ЕООД. Съдът смята, че тези преводи са изпълнени с оглед сключването на двата договора за заем от 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г., като това ясно се потвърждава от размера на превежданите суми, които изцяло кореспондират на уговорените заемни такива, както и от формулираните основания за извършването на преводите. По отношение разминаването на информацията свързана с основанието за плащане на сумата от 25 000 щатски долара, състоящо се в това, че в извлечението от сметка е отразено, че тази операция е обоснована от основание връщане по договор за заем, а в платежното нареждане от 16.07.015 г. от основание – временен заем по договор, съдът счита, че за достоверно следва да се смята вписването в платежния документ /платежното нареждане/, тъй като именно то е основанието за направата на банковата операция и в него лицето нареждащо сумата е изразило конкретната си воля защо плаща тази сума. Отразяването в извлечението по сметка на основанието е вторично вписване, което може да е засегнато от допускане на грешка от страна на банковия служител. В този контекст съдът приема, че заемодателят - „П.Д.1“ ЕООД е предоставил надлежно в полза на „П.Д.1“ ЕООД сумите по двата договора за заем, с което фактическия състав по тяхното сключване е завършил на 30.06.2015 г., респективно на 16.07.2015 г. Последица от това е, че в тежест за длъжника - „** Б.“ ЕООД се е породило задължението да върне дадените му в заем средства на уговорените падежи /30.06.2016 г. по първия договор – 59 000 щатски долара; 16.07.2016 г. по втория договор – 25 000 щатски долара/. Освен това на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и уговореното в тези две заемни съглашения в тежест на „** Б.“ ЕООД е възникнало и задължението да плати на заемодателя договорна лихва за ползване на паричния ресурс в периода на действие на договора в размер на 6 % годишно. Тоест по договора от 30.06.2015 г. вземането за договорна лихва възлиза в размер на сумата от 3 540 щ. д., а това по договора от 16.07.2016 г. в размер на сумата от 1 500 щатски долара. Липсва доказване на факта, че „** Б.“ ЕООД е изпълнил надлежно на възприетите по заемните правоотношения падежи задълженията си да върне на заемодателя си предоставените му от последния в заем суми, както и уговорените лихви за тяхното ползване за срока на действие на договорите. Това означава, че „П.Д.1“ ЕООД притежава качеството на неудовлетворен кредитор за сумите от 59 000 щатски долара – главница и 3 540 щатски долара – договорна лихва начислена за периода от 30.06.2015 г. до 30.06.20116 г., произтичащи от договор за заем сключен на 30.06.2015 г., както и за сумите от за сумите от 25 000 щатски долара – главница и 1 500 щатски долара – договорна лихва начислена за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.20116 г., произтичащи от договор за заем сключен на 16.07.2015 г. Адресат на тези задължения е именно дружеството „** Б.“ ЕООД, което се явява неизправен длъжник по двете заемни правоотношения. Тъй като връщането на дадените в заем суми по двата договора има ясно определени падежи по волята на страните, а именно – 30.06.2016 г. и 16.07.2016 г., от длъжникът – заемополучател изпада в забава по отношение изпълнението на тези си договорни задължения, считано от 01.07.2016 г. по договора от 30.06.2015 г. и от 17.07.2016 г. по договора от 16.07.2015 г. Тази забава създава в правната сфера на „П.Д.1“ ЕООД допълнително вземане за обезщетение за допуснатото закъснение, което намира своето основание в чл. 86, ал. 1 ЗЗД и възлиза в размер на законната лихва следваща се за периода на забавеното изпълнение. Това обезщетение върху невърнатата главница в размер на 59 000 щатски долара /98 142,49 лв./ за периода от 17.07.2016 г. до 03.10.2017 г. възлиза на сумата от 12 543,30 лв., а за периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. на сумата в размер от 13 063,73 лв.. Обезщетението за забава върху невърнатата главница в размер от 25 000 щатски долара /41 602,75 лв./ за периода от 17.07.2016 г. до 03.10.2017 г. възлиза на сумата от 5 129,69 лв., а за периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. на сумата в размер от 5 535,47 лв. Разликата между приетата от синдика общ размер на лихва за забава за периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. върху предявените и приети главница /такива по два договора за заем и по договор за наем/, която възлиза на 21 097,44 лв. и сбора от посочените по-горе лихви за забава върху двете вземания за връщане на заем е следващата се лихва върху главницата от 18 775,97 лв. /вземането за наем, което не е предмет на оспорване/, която е равна на сумата от 2 498,25 лв.

Приведените възражения от оспорващите кредитори спрямо очертаните по-горе вземания, чиито носител се явява „П.Д.1“ ЕООД по мнение на настоящия състав са изцяло неоснователни. Едноличният собственик на капитала на „П.Д.1“ ЕООД е дал съгласие за сключването на двата договора за заем, тъй като именно той е представлявал дружеството при действието по тяхното сключване. Отделно от това, дори и да липсва подобно съгласие, то заемната сделка не страда от порок и тя обвързва страните, тъй като няма предвидено изискване в ТЗ за наличие на решение с подобно съдържание, тогава когато се касае до предоставяне на паричен заем от търговско дружество. Вече се посочи, че извършената платежна операция на 16.07.2015 г. в размер на 25 000 щатски долара всъщност има за предмет превод на визираната сума от „П.Д.1“ ЕООД в полза на „** Б.“ ЕООД, а не обратно. Изясни се и основанието за направата на този превод – договора за заем от 16.07.2015 г. Произходът на посочения паричен ресурс послужил на „П.Д.1“ ЕООД няма значение за валидността на заемната сделка и последиците, които тя предизвиква в отношенията между заемодателя и „** Б.“ ЕООД. Свързаността на двете дружества по смисъла на ТЗ не препятства те да договарят по между си, вкл. да встъпват в заемни правоотношения. Без всякакво значение за произвеждане правния ефект на двете заемни сделки е обстоятелството отнасящо се до това за каква цел е бил предоставен заема на „** Б.“ ЕООД. Разкриването на този факт не е част от фактическия състав свързан с възникване правото да се получи обратно дадената в заем сума. Няма разкриване и на твърдяната от възразяващите кредитора симулация, изразяваща се в това заема да прикрива друга сделка, за която страните са желали да сключат по между си, респективно с встъпването си в заема страните изобщо да не са преследвали типичните му правни последици. Произволно и несъответно на правата на кредитора „П.Д.1“ ЕООД е и позоваването във възражението, че е налице дублиране на суми по вземания за лихва. Важно е да се подчертае, че вземането за договорна лихва /такова по чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ за периода от сключване на съответния договор до изтичането на неговия срок, което възлиза в размер на 6 % годишно върху предоставяната в заем сума е самостоятелно договорно вземане, което няма нищо общо с породилите се в полза на кредитора-заемодател след допуснатите забави вземания за обезщетения за забавено плащане на главните вземания за невърнати заеми. Последните имат своя източник в нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД и се дължат, считано от 01.07.2016 г. по първия договор за заем и от 17.07.2016 г. по втория договор за заем. В контекста на казаното трябва да се заключи, че се касае до различни едно от друго вземания, за които „П.Д.1“ ЕООД надлежно се легитимира като материален носител.

В обобщение решенията на синдика по предявените от „П.Д.1“ ЕООД вземания в сроковете по чл. 688, ал. 1 ТЗ, в оспорените им с разглежданото възражение части са напълно правилни и кореспондират на ангажираните по делото доказателства. Предвид това съдът не следва да внася промени в изготвения по реда на чл. 688 ТЗ списък с приетите вземания, в частта му, с която в него са включени предявените от „П.Д.1“ ЕООД парични суми, защото тяхното съществуване понастоящем е установено, както по основание, така и по размер.

По отношение оспорване вземанията предявени от кредитора С.С.Т. :

Доводите на двамата оспорващи кредитори са концентрирани в следните насоки : предявените вземания не били доказани по своите основания и размери; съгласно приобщените доказателства ставало ясно, че на датата – 30.07.2015 г. от страна на С.Т. /едноличен собственик на капитала на „** Б.“ ЕООД към посочената дата/ са осъществени три платежни операции в полза на „** Б.“ ЕООД, които са при следното съдържание : 1./ превод на 25 000 лв. – захранване на сметка; 2./ превод 31 360 лв. – временна финансова помощ, и 3./ превод на 7 035,00 лв. – захранване, като освен това през 2016 г. с приходни квитанции били предоставени още парични суми; тези доказателства обаче не свидетелствали за това, че Т. е предоставил визираните суми в полза на „** Б.“ ЕООД под формата на паричен заем, а напротив касаело се е до счетоводна необходимост от временна финансова помощ; акцентира се върху това, че нямало яснота, дали ако Т. е дал визираните от него суми през 2016 г. като заем е декларирал тези обстоятелства в подадените от него до НАП ГДД за 2015г. и 2016 г., доколкото това било въведено като императивно изискване; отбелязва се и това, че пак на 30.06.2015 г. длъжникът „** Б.“ ЕООД е заел и сума от „П.Д.1“ ЕООД; счетоводните данни публикувани по партидата на длъжника в ТР при АВ /ГФО 2015 г./ показват, че през цялата финансова година дружеството е получило заемни средства в размер на общо **2 хил. лв. и е върнало заеми за 50 хил. лв.; непълнотата на счетоводните документи предоставени от длъжника осуетявала възможността да се проследи каква е съдбата на тези заети парични средства, респ. дали не се касае до прехвърляне на едни и същи парични суми между свързани лица; нямало ясна аргументация от кредитора – С.Т. какви са причините, които са го мотивирали да предостави в заем посочените от него суми в полза на търговско дружество, което очевидно се намира в състояние на финансови затруднения, като това обстоятелство се е знаело от кредитора Т., защото той е имал качеството на едноличен собственик на капитала на „** Б.“ ЕООД; по отношение на всяка от поддържаните заемни сделки липсвали платежните нареждания, които удостоверяват преводите на сумите от заемодателя на заемополучателя; прекомерни по своя размер били и уговорените възнаграждения в полза на С.Т. по договора му за управление и контрол сключен с „** Б.“ ЕООД, като след 03.10.2017 г. /датата на постановяване на РОПН/ кредиторът губел легитимацията си на носител на вземания, произтичащи от посочения договор; на самостоятелно основание вземането за възнаграждение на управител се атакува и заради това, че считано от 10.10.2017 г. дружеството - „** Б.“ ЕООД е преустановило своята търговска дейност, което се смята за факт водещ до отпадане на задължението за дружеството да плаща възнаграждение на своя управител, защото последният не е изпълнявал реално никакви функции свързани с дружествените дела; отбелязва се, че всички анекси към договора за управление и контрол, с които се правят промени в размера на възнаграждението на Т. са подписани от него, както като лице комуто се възлага управлението, така и като едноличен собственик на капитала на дружеството, чието управление ще се осъществява, а това покривало хипотезата на чл. 38 ЗЗД – договаряне сам със себе си /същата била приложима и за органното представителство/, като тази забрана могла да се преодолее само по волята на представлявания - „** Б.“ ЕООД, която се формира от едноличния собственик на капитала, отрича се обаче да е налице установяване на подобна воля

Посредством свое писмено становище синдикът е изказал мнението си на основание чл. 690, ал. 2 ТЗ относно упражненото възражение срещу решението му да включи предявените от С.С.Т. вземания в списъка на приетите такива, предявени в срока по чл. 688 ТЗ. Позитивното произнасяне било последица от фактите разкриващи се от представените от кредитора документи, като трябвало да се отчита и обстоятелството, че несъстоятелният длъжник не е съдействал на синдика по отношение на изследването на тези вземания, доколкото не му е предоставил счетоводна документация, а това е препятствало синдика да осъществи проверка, дали вземанията свързани с връщането на отпуснатите парични заеми и възнаграждението по мандатния договор съществуват и техен носител е С.Т..

Кредиторът с оспорени вземания – С.С.Т. е упражнил писмено становище по разглежданото възражение, с което е оспорил същото, като е настоял да има качеството кредитор, както по предявените вземания за връщане на дадени заеми през 2015 и 2016 г., така и за изплащане на уговорено възнаграждение по договор за управление и контрол. Подчертава се, че макар „** Б.“ ЕООД да е в открито производство по несъстоятелност, то този процесуален факт не води до отстраняване от длъжност на органите на управление на дружество, а напротив те продължават да изпълняват своите функции, в т.ч. и управителя, в чиято полза се следва и уговореното възнаграждение за извършваното управление. Застъпва се, че функциите на управителя не са редуцирани, а напротив те продължават да са в значителни обеми, доколкото макар дружеството да не извършва търговска дейност, спрямо него се реализират множество и различни по вид проверки от контролни органи. Непрекъснато се осигурява и информация към синдика, съдебни изпълнители, адвокати по различни дела и т.н. На следващо място от Т. се настоява, че е дал в заем на дружеството - „** Б.“ ЕООД всички предявени и приети от синдика парични суми не за да възпроизведе дълг на длъжника, а за да може последния да обслужи свои изискуеми задължения към доставчици, в т.ч. и към „У.К.“ ЕООД, както и за заплащане работни заплати на заетите в дружеството лица. Изтъква се, че тези суми са дадени за да бъде подпомогнато финансовото състояние на длъжника, като Т. има право да получи удовлетворение за тях производството по несъстоятелност, защото съществуват и му се дължат от „** Б.“ ЕООД.

На 28.11.2019 г. неплатежоспособния длъжник – „** Б.“ ЕООД, чрез пълномощника си – адвокат И. е представил писмено становище, с което е оспорил възражението на Д.Р. и „У.К.“ ЕООД, в частта му отнасяща се до приемането на вземанията предявени от физическото лице С.С.Т.. Застъпено е виждането, че вземанията са валидно възникнали в полза на предявилия ги кредитор, респективно са надлежно доказани по своя размер, а възражението, с което те се оспорват е неоснователно. Сумите по заемите били дадени на длъжника, а последния дължал връщането им на физическото лице – заемодател. Т. бил титуляр и на вземания за възнаграждения по договор за управление и контрол, като те му се следвали, защото правомощията на органите на управление на длъжника не били прекратени, което било напълно достатъчно за да се приеме, че при действащ договор за възлагане на управление на дружеството и при уговорена възмездност на същия, то вземанията заявени от Т. са дължими.

Възражението е упражнено в срок.

С договор от 30.07.2015 г. е постигнато съгласие, че С.С.Т. ще предостави в полза на „** Б.“ ЕООД в заем за срок от една година сумата в размер от 56 360 лв. Уговорено е, че получаването на заемната сума ще стане чрез превеждането й по банков път по сметка на „** Б.“ ЕООД на 30.07.2015 г., като именно от този момент заемната сделка се смята за сключена. Получателят на заема е поел договорното задължение да върне на С.С.Т. отпуснатия му заем в срок до 16.06.2016 г., както и да му заплати договорна лихва в размер от 6 % за година.

Видно от извлечение от банкова сметка *** „Банка ДСК“ ЕАД имаща за титуляр – С.С.Т. се констатира, че в периода от 14.07.2015 г. до 14.08.2015 г. и по конкретно на 30.07.2015 г. са извършени следните банкови операции : превод на сума в размер от 25 000 лв. в полза на „** Б.“ ЕООД, с посочено основание „захранване на сметка“; както и превод на сума в размер от 31 360 лв. в полза на „** Б.“ ЕООД, с посочено основание „временна финансова помощ“. Пак от съдържанието на същото извлечение се установява, че на 12.08.2015 г. „** Б.“ ЕООД е извършило валутен превод в полза на С.С.Т. на сумата в размер на 14 400 щатски долара /25 683,68 лв. по курса на БНБ в деня на плащането/, за която е отбелязано основание за плащане „възстановяване сума на собственика“.

С договор от 01.06.2016 г. е постигнато съгласие, че С.С.Т. ще предостави в полза на „** Б.“ ЕООД в заем за срок от три години сумата в размер от 4 100 лв. Уговорено е, че получаването на заемната сума ще стане чрез плащане в брой на касата на заемателя. Получателят на заема е поел договорното задължение да върне на С.С.Т. отпуснатия му заем след изтичане на 3-годишния срок на договора, както и лихва в размер на 0,05 % месечно върху стойността на отпуснатия заем.

От приложен приходен касов ордер издаден на 01.06.2016 г. се установява, че съгласно договор за заем С.Т. е броил в полза на „** Б.“ ЕООД на каса сумата в размер от 4 100 лв. Ордерът носи подписите на касиер и вносител.

С договор от 30.12.2016 г. е постигнато съгласие, че С.С.Т. ще предостави в полза на „** Б.“ ЕООД в заем за срок от три години сумата в размер от 337,17 лв. Уговорено е, че получаването на заемната сума ще стане чрез плащане в брой на касата на заемателя. Получателят на заема е поел договорното задължение да върне на С.С.Т. отпуснатия му заем след изтичане на 3-годишния срок на договора, както и лихва в размер на 0,05 % месечно върху стойността на отпуснатия заем.

От приложен приходен касов ордер издаден на 30.12.2016 г. се установява, че съгласно договор за заем С.Т. е броил в полза на „** Б.“ ЕООД на каса сумата в размер от 337,17 лв. Ордерът носи подписите на касиер и вносител.

С договор за възлагане на управление от 12.09.2013 г. сключен между ** Б.“ ЕООД и С.С.Т., последният е приел в качеството му на управител да извършва ръководството на ежедневната дейност на дружеството „** Б.“ ЕООД, като ясно са посочени неговите функции и пълномощия. В договора липсва поемане на насрещно задължение от „** Б.“ ЕООД за заплащане на възнаграждение за повереното управление на дружеството на управителя – Т.. Такова е уговорено с Анекс от 31.03.2014 г., като е предвидено, че месечното възнаграждение, което се следва в полза на управителя за упражняване дейността по управление на дружеството-длъжник ще възлиза в размер на сумата от 16 980 лв. и се дължи, считано от 01.04.2014 г. С втори Анекс от 28.06.2016 г. е внесена промяна в правоотношението по възлагане на управление в частта относно уговореното месечно възнаграждение, а именно същото считано от 01.07.2016 г. е определено на сумата от 5 000 лв. Подписан е и трети анекс от 31.03.2017 г., който също има за предмет изменение на уговорката за дължимото от дружеството в полза на управителя месечно възнаграждение по извършваното управление на дружествените дела, като считано от 01.04.2017 г. то е редуцирано до 2 600 лв.

Ангажирани са фишове за заплати издадени в периода от м.06.2015 г. до м.12.2018 г., в които са начислени трудови възнаграждения в полза на С.С.Т. за длъжността управител на „** Б.“ ЕООД за времето от м. юни 2015 г. до м.12.2018 г.

Оспорването на приетите вземания, които са предявени от С.С.Т. в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, в частите им произтичащи от твърдените заемни правоотношения, както и от мандатното правоотношение съдът по несъстоятелността намира за неоснователно.

В заявлението си за предявяване на вземания подадено в срока по чл. 688 ТЗ С.С.Т. формулира фактически твърдения да е носител на вземания, произтичащи от три договора за заем, както и от договор за възлагане на управление и контрол, като вземанията за връщане на дадени в заем суми по трите договора възлизали на 35 113,49 лв., а възнагражденията за повереното управление на дружеството в периода от м 06.2015 г. до м.12.2018 г. възлизали на сумата от общо 205 316, 56 лв. Освен това Т. сочи да е носител и на вземания за договорна лихва, която е уговорена по всеки един от трите договора за заем за срока на неговото действие, а така също и на лихва за забава върху главните вземания за връщане на суми дадени в заем, която се дължи за периода от 17.06.2016 г. до 02.10.2017 г., както и такава за периода от 03.10.2017 г. до 18.01.2019 г., а също така и законна лихва върху вземането за връщане на сумата от 30 676,32 лв. по заемната сделка от 30.07.2016 г. следваща се от 18.01.2019 г. до окончателното плащане на визирания главен дълг, както и законна лихва върху вземането за възнаграждение на сумата от 205 316,56 лв. по договора за възлагане на управление, която е дължима, считано от 18.01.2019 г. до окончателното плащане на визирания главен дълг.

Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД "с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество". Следователно необходимите предпоставки за да възникне в правната сфера на заемодателя правото да получи връщане на даден от него паричен заем се свеждат до следните елементи : съществуването на договор за заем между страните; предаването на заемната сума на ответника; и изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума. Договорът за заем е реален договор, което означава, че за да бъде успешно завършен фактическия състав по неговото сключване е необходимо освен постигане на просто съгласие между страните, че едната ще даде в заем пари на другата, и реалното предоставяне на договорената сума. В случат са представени неопровергани писмени доказателства, от които може да се съди еднозначно за това, че между физическото лице – С.С.Т. и „** Б.“ ЕООД на 30.07.2015 г., 01.06.2016 г. и 30.12.2016 г. са били сключени три договора за заем, като според тях С.Т. е предоставил заем в пари на „** Б.“ ЕООД, както следва : сумата от 56 360 лв., 4 100 лв., и 337,17 лв., като „** Б.“ ЕООД се е задължило да му ги върне след изтичане на една година по първия договор, респ. три години по другите два договора, считано от сключването им, заедно с договорна лихва в размер на 6 % годишно върху размера на отпуснатия с първия договор заем и 0,05 % месечно върху размерите на заемите отпуснати с втория и третия договори. Основният факт свързан с предоставянето на заемните суми от 56 360 лв., 4 100 лв., и 337,17 лв. се разкрива от представеното извлечение от сметката на заемодателя – Т., както и от двата броя издадени РКО. Уговореният заем от 56 360 лв. е бил предоставен чрез превеждането на тази сума от С.Т. в полза на „** Б.“ ЕООД на датата – 30.07.2015 г., като този факт се установява неопровержимо от събраното извлечение от сметка. Посочването, че преводите в размер от 25 000 лв. и 31 360 лв. са предназначени за захранване на сметка и за временна финансова помощ не разколебава извода, че предоставянето на тези суми всъщност е договорения заем от 30.07.2015 г. Аргумент в тази посока на първо място е обстоятелството, че преводите са осъществени на датата на подписване на заемната сделка – 30.07.2015 г., като сборът от двете суми формира именно сумата по обещания заем - 56 360 лв. , което означава, че превеждайки същите С.Т. е извършил действието по реалното предоставяне в заем на договорената парична сума. Не би могло да се смята, че тези суми са получени от длъжника на някакво различно договорно основание, като формулировките изписани в извлечението от банковата сметка – захранване на сметка и временна финансова помощ не съставляват означение на някакво различно основание, а напротив анализът им говори за това, че преводите са направени именно с оглед заемното правоотношение. Ако оспорващите кредитори твърдят, че основанието на тези преводи е друго /различно от заемната сделка/, то в тяхна тежест е да го докажат. Подобно доказване обаче не е проведено. Що се касае до сумите предоставени с двата броя РКО, то несъмнено и за тях трябва да се счете, че съставляват предоставяне на заемите по двата договора от 2016 г. в размер от 4 100 лв., и 337,17 лв., доколкото уговорката за даването на тези суми на получателя на заема е именно на каса. Издаването на приходните касови ордери от представител на „** Б.“ ЕООД потвърждава факта на предаването на сумите. По отношение на основанието вписано в така съставените удостоверителни документи за получаване на парични суми на каса, от съдържанието им ясно се установява, че това е договор за заем. Следователно заемните правоотношения твърдени от кредитора С.Т. по трите заемни сделки са възникнали валидно, като за „** Б.“ ЕООД е възникнало задължението да върне предоставените му в заем суми в пределите на уговорените между страните срокове. По отношение на заетата сума 56 360 лв. самият кредитор Т. в молбата си за предявяване е признал, че е получил частично удовлетворение от длъжника с плащане осъществено на 12.08.2015 г. в размер на 14 400 щатски долара, чиято левова равностойност се равнява на 25 683,68 лв., което е довело до редуциране на главното задължението на „** Б.“ ЕООД произтичащо от договора сключен на 30.07.2015 г. до сумата от 30 676,32 лв.

Следващият момент подлежащ на изясняване е този свързан с настъпването на падежа за връщане на отпуснатите заеми. По договора от 30.07.2015 г. този падеж е настъпил на 30.07.2016 г., тъй като е уговорено заемът да се върне в срок до 16.06.2016 г. По другите две заемни сделки обаче /тази от 01.06.2016 г. и 30.12.2016 г./ уговореният срок за връщане на заема е тригодишен, което означава, че от получателя на заема може да се изисква връщане не по-рано от 01.06.2019 г. по договора от 01.06.2016 г. и не по-рано от 30.12.2019 г. по договора от 30.12.2016 г. Тези падежи към момента на упражняване на молбата за предявяване на вземанията по чл. 688 ТЗ от С.Т. не са настъпили, респективно същия не се легитимира, като надлежен носител на изискуеми вземания за връщане на главници по заеми отпуснати с тези два договора - 4 100 лв., и съответно 337,17 лв. Идентичен е и извода за изискуемостта на заявената договорна лихва върху дадения за ползване ресурс. Съгласно чл. 617, ал. 1 ТЗ Всички парични и непарични задължения на длъжника стават изискуеми от датата на решението за обявяване в несъстоятелност. Подобно решение към момента на упражняване на молбата по чл. 688 ТЗ /18.01.2019 г./ не е постановено в настоящото производство, поради което и вземанията по двата договора за заем няма как да се възприемат за такива с настъпил падеж. Ето защо те не са били изискуеми преди постановяване на РОПН и неправилно са приети от синдика в списъка с приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ.

Казаното означава, че единствено вземането по договора за заем от 30.07.2015 г. е доказано в своето основание и размер, а тези по заемните сделки от 01.06.2016 г. и 30.12.2016 г. не е установени по основание.

Относно вземанията свързани с уговореното заплащане на лихва, като възнаграждение за ползването на паричния ресурс през времетраенето на заемното правоотношение и техните размери, съдът по несъстоятелността намира следното : По договора от 30.07.2015 г. волята на страните е получателя на заема да заплаща на заемодателя договорна лихва за ползване на паричните средства дадени в заем в размер на 6 % годишно. Така върху остатъка от дадения заем по визирания договор от 30.07.2015 г. в размер на 30 676,32 лв. следващата се възнаградителна лихва по смисъла на чл. 3 от договора начислена за периода от 30.07.2015 г. до 16.06.2016 г. възлиза на сумата от 1 840,57 лв., но доколкото същата е предявена в предел до сумата от 1 643,31 лв., и е приета така от синдика, то съдът не може да променя размера й, като същия следва да се съхрани за сумата от 1 643,31 лв. По другите две заемни сделки от 01.06.2016 г. и 30.12.2016 г., предвид уговорени тригодишен срок на действие няма настъпила изискуемост и на вземанията за договорна лихва

По отношение предявеното и прието вземане за обезщетение за допусната забава от длъжника – „** Б.“ ЕООД в изпълнение на главното му задължение за връщане на даден заем от С.Т. по договор от 30.07.2015 г. трябва да се посочи следното. Съгласно чл. 5 от визирания договор за заем, заемните средства са предоставени за ползване за срок до 16.06.2016 г., което означава, че получателят на заемна „** Б.“ ЕООД е имал задължение да го върне не по-късно от 16.06.2016 г. Вече стана ясно, че подобно изпълнение не се наблюдава по отношение на остатъка от 30 676,32 лв., който не е върнат на С.Т., нито до 16.06.2016 г., нито до момента. Това означава, че по отношение изпълнението на тази част от задължението за връщането на дадената в заем сума длъжникът е в положение на неизправност. Тази неизправност се изразява в несъблюдаване на поставения срок, което води до извод за допускане състояние на закъснение, а това закъснение води до пораждане на нови права за кредитора, а именно правото на допълнително вземане за обезщетение за допуснатото закъснение, което намира своето основание в чл. 86, ал. 1 ЗЗД и възлиза в размер на законната лихва следваща се за периода на забавеното изпълнение. Това обезщетение върху невърнатата част от заема в размер на 30 676,32 лв. за периода от 17.06.2016 г. до 02.10.2017 г. възлиза на сумата от 4 030,65 лв., а за периода от 03.10.2017 г. до 18.01.2019 г. възлиза на сумата от 4 030,53 лв. Следователно сумите, които са предявени от кредитора С.Т. с молбата му по чл. 688 ТЗ и приети от синдика във връзка с вземането за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размери на 4 030,65 лв. и 4 013,49 лв. са изцяло в границите на изчислените по-горе от съда размери, поради което същите не подлежат на корекция. Кредиторът Т. формулирал и искане за приемане на вземане за законна лихва върху главното си вземане за връщане на остатък от паричен заем предоставен с договора от 30.07.2016 г. , която е дължима считано от 18.01.2019 г. до окончателното плащане на главния дълг.

Приведените възражения от оспорващите кредитори спрямо очертаните по-горе вземания по три договора за заем, чиито носител се явява физическото лице – С.С.Т. по мнение на настоящия състав са изцяло неоснователни. Приложените по делото извлечение от банкова сметка ***тъчни за да се приеме, че сумите по трите договора за заем, които са обещани от С.Т. в полза на „** Б.“ ЕООД са били реално предоставени от заемодателя на получателя на заема. Това е довело до успешното завършване на фактическия състав по сключването на трите заемни сделки. На следващо място, обстоятелството, дали С.Т. е извършил деклариране пред НАП на сключените от него договори за заем през 2015 и 2016 г., като физическо лице с „** Б.“ ЕООД, или пък не е извършил такова не оказва никакво правно въздействие върху пораждането на вземанията за връщане на суми по отпуснати заеми, респективно за тяхното съществуване. Задължението за деклариране на договорите за заем в ГДД има публично-правен характер, като неизпълнението му води единствено до основание за ангажиране административно-наказателната отговорност на данъчния субект, но не и до опровергаване съществуването на вземанията по заемните сделки, тъй като в подкрепа на това тези имуществени права се представиха достатъчно достоверни писмени документи – договори за заем и платежни документи. Без всякакво значение за произвеждане правния ефект на трите заемни сделки е обстоятелството отнасящо се до това за каква цел е бил предоставен заема на „** Б.“ ЕООД. Разкриването на този факт не е част от фактическия състав свързан с възникване правото да се получи обратно дадената в заем сума. Мотивът на заемодателят да отпусне съответните заеми не е факт с релевантно значение, като това че получателят е във влошено финансово положение към момента на сключването на заемните сделки не го лишава от възможността да договаря заеми в своя полза, нито е въздигнато в пречка от законодателя. Преценката, дали да се сключи сделка с подобен предмет е изцяло за участниците по нея, като това е израз на принципа на автономията в договорно право.

Що се касае до оспорването на вземанията имащи за източник сключени договор за възлагане на управление по смисъла на чл. 141, ал. 5 ТЗ : Договорите за управление като такива, съдържащи елементи на договор за поръчка по принцип са възмездни; органът, който е избрал лицето за член или му е възложил управлението определя неговото възнаграждение. В случая от представения договор и анекси към него се разбира, че длъжникът е възложил през м. 09.2013 г. ръководството на дружеството на кредиторът – С.Т., като първоначално не е уговорено заплащането на възнаграждение за изпълнението на тази дейност, но впоследствие, считано от 31.03.2014 г. страните са променили съдържанието на мандатното правоотношение, като са предвидили заплащане в полза на управителя на месечно възнаграждение. Размерът на това възнаграждение в периода от 01.04.2014 г. до 30.06.2016 г. в брутна величина е уговорено да възлиза на сумата от 16 980,00 лв., съответно за периода от 01.07.2016 г. до 31.03.2017 г. е предвидено да възлиза на 5 000 лв., а считано от 01.04.2017 г. то е редуцирано до сумата от 2 600 лв. Договорът за управление не страда от пороци, които да се отразяват на неговата валидност. Следователно обвързва страните по него с правните си последици. Сред тези правни последици е и заплащането на уговореното месечно възнаграждение за повереното управление на дружеството в полза на управителя – Т.. Няма данни мандатното правоотношение да е прекратено, включително и след постановяване на РОПН, поради което същото продължава да действа и към настоящия момент. Размерите на вземанията за следващото се възнаграждение са ясно дефинирани от приложените по делото фишове за работна заплата, където е посочен както брутния размер на всяко от месечните възнаграждения, така и нетния такъв, след удържане на ДОД и осигурителни вноски. Така за месеците от юни 2015 г. до февруари 2016 г. нетното възнаграждение, което се полага на С.Т., като управител се равнява на сумата от общо 134 821,26 лв. /по 14 980,14 лв. – месечно/, доколкото обаче за м.06.2015 г. кредиторът Т. твърди да не е получил плащане само на част от следващото му се възнаграждение, а именно сумата от 7 517,85 лв., то действителния размер на необслуженото възнаграждение за коментирания период от време е равно на сумата от 127 358,98 лв. За тази сума няма данни за извършени плащания от страна на длъжника – „** Б.“ ЕООД в полза на управителя – С.Т.. За времето от м. март 2016 г. до м.06.2016 г. от страна на С.Т. не е извършено предявяване на вземане за възнаграждение по договора за възлагане на управление, поради което възнагражденията касаещи този период не са предмет на настоящото разглеждане. За периода от м.юли 2016 г. до м. март 2017 г., а именно 9 месеца, размерът на следващото се нетно възнаграждение е равен на 4 500 лв. месечно, но предвид ползван отпуск за временна неработоспособност през м. септември 2016 г. /16 дни/ и през м.октомври /9 дни/ начислените възнаграждения за тези два месеца са в размер на 900,00 лв., съответно 3 096,43 лв. Така общия размер на възнаграждението, което е начислено за коментирания период е равно на сумата от 35 496,36 лв. И за тази сума няма данни за извършени плащания от страна на длъжника – „** Б.“ ЕООД в полза на управителя – С.Т.. За времето от м. април 2017 г. до м.декември 2017 г., а именно - 9 месеца размерът на следващото се нетно възнаграждение е равен на 2 027,84 лв. – месечно, а за периода от м.януари 2018 г. до м. декември 2018 г., а именно – 12 месеца размерът на следващото се нетно възнаграждение е равен на 2 017,55 лв. – месечно. Тези размери са последица от изменението на мандатното правоотношение в частта му по уговореното брутно месечно възнаграждение, както и от въведено изменение с осигурителната тежест върху работника за 2018 г. Общият размер на начисленото възнаграждение за коментирания период от м.април 2017 г. до м. 12.2018 г. възлиза на сумата от 42 461,16 лв. Както и за другите периоди с натрупан дълг за начислено възнаграждение и по отношение на това формирано за „** Б.“ ЕООД парично задължение не се наблюдава извършено погашение. Липсата на изпълнение означава, че С.Т. се явява кредитор на „** Б.“ ЕООД за коментираните вземания, чиито общ размер възлиза на сумата от 205 316,56 лв.

По развитите от оспорващите кредитори „У.К.“ ЕООД и Д. Р. възражение за недоказаност на вземанията имащи за източник договора за възлагане на управление, съдът по несъстоятелността, приема следното : Измененията на договора за възлагане на управление, извършени чрез сключване на анекси не може да се квалифицират като опорочени независимо от това, че дружеството „** Б.“ ЕООД е било представлявано към момента на сключването им от С.Т. – управител /чл. 38 ЗЗД договаряне сам със себе си/. При органното представителство необходимостта от защита на интересите на дружеството с установеното в закона изискване за предварително решение от дружествен орган за сключване на разпоредителна сделка, следва да се преценява във връзка с необходимостта да се гарантират сигурността, стабилността и бързината на търговския оборот и да се защитят интересите на третите лица. Сделките, сключени от управителя, принципно се преценяват като действителни поради наличие на воля при сключването им. Въпросът дали управителят е действал без предходно решение на ОС е от значение за вътрешните му отношения с дружеството и е без значение за третите лица. В ТР 3/15.11.2013 г. по т д. 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 38 ЗЗД, на която двамата оспорващи кредитори се позовават. Органният представител, чрез който дадено ЮЛ влиза в правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект, а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ. Във външните действия органният представител представлява ЮЛ, но волята, която изразява, не е собствена, на субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото ЮЛ. Външно изразената от органния представител воля спрямо третите лица, е функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Волеизявлението за сключване на заемните договори е на овластения представител, който на основание представителната власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на представлявания - "** Б." ЕООД. Не са налице два самостоятелни правни субекта - представител и представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Органното представителство на юридическите лица не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Органният представител е изразител на волята на самото ЮЛ, волята на ЮЛ е тази на органния представител. Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД визира субектно ограничение на валидно възникнало представителство и касае сделка, сключена въз основа на изразена чужда воля. Систематичното място на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е в частта за представителството, затова с нея не може да се ограничи възможността ЮЛ да формира воля. На органния представител е признато правото неговата воля, като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на ЮЛ. Той е изразител на волята на самото юридическо лице. В процеса на волеобразуване и волеизявяване не могат автоматично да се прилагат ограничения, предвидени за представителството по ЗЗД. На следващо място факта на преустановяване на извършваната търговска дейност от длъжника „** Б.“ ЕООД не би могъл да рефлектира върху правата и задълженията по мандатното правоотношение създадено от договора за управление. Тази сделка продължава да проявява своите правни последици и да обвързва страните по нея. Нещо повече, дори и да е налице преустановяване на извършваната търговска дейност при „** Б.“ ЕООД, това съвсем не означава, че правомощията на управителните органи на длъжника се прекратяват. Напротив тези правомощия продължават да съществуват, защото правния субект продължава да е част от правния мир и макар да е преустановил извършването на търговска дейност, същият продължава да бъде в редица публично-правни и частно-правни правоотношения, в които следва да участва чрез органите си на управление. Откриването на производство по несъстоятелност спрямо търговско дружество „** Б.“ ЕООД също не води до лишаване на органите на дружеството от техните правомощия, нещо повече след откриване на производството по несъстоятелност управителните органи са адресати на редица задължения произтичащи от провеждането на отделните фази на самото производство. Преценката за това, дали даден договор, по който страна е длъжника да бъде прекратен е поверена на синдика – чл. 644 ТЗ. В случаят по делото няма данни синдикът да е упражнил това свое правомощие по отношение действието на договора за възлагане на управление сключен със С.Т. в качеството му на избран и вписан управител на „** Б.“ ЕООД. Що се касае до резервите на оспорващите кредитори за уговорения размер на възнаграждението по договора за възлагане на управление, то отново трябва да се подчертае, че страните притежават договорен суверенитет по формиране съдържанието на сключваните между тях договори и трети лица не могат да оказват намеса, или да ревизират това съдържание. Разбира се и тук трябва да се напомни, че защитата на кредиторите на масата на несъстоятелността срещу увреждащи сделки, в които длъжника е встъпил е уредена в специални норми на ТЗ, като упражняването й е поверено на синдика, или на съответните кредитори, считащи да е налице увреждащо действие или сделка.

В обобщение гледаното възражение подадено от „У.К.“ ЕООД и Д. Р. в частта му отнасяща се до оспорването на вземанията предявени от С.С.Т. се явява частично основателно, като от съставения и обявен от синдика списък на приетите вземания, предявени в сроковете по чл. 688 ТЗ следва да се внесат промени, като включените вземания с носител – С.С.Т. в размер на сумата от 4 100 лв.,- главница по договор за заем от 01.06.2016 г. и 337,17 лв. главница по договор за заем от 30.12.2016 г. подлежат на изключване. На изключване подлежи и сумата от 32,80 лв. – съставляваща начислена договорна лихва за ползването на заемните средства /4 100 лв./ по договора за заем от 01.06.2016 г. В останалата си част упражненото възражение с предмет оспорване приетите вземания на кредитора – С.Т. е неоснователно, което изисква същото да се остави без уважение от съда по несъстоятелността.

2./ По възражение с вх. № 41**1/26.03.2019 г. Същото е упражнено от кредитора – “Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно търговско дружество регистрирано в САЩ, чиито процесуални интереси в настоящото производство се представляват от пълномощника му – адвокат Д.. Предметът му е концентриран върху това да бъде допусната поправка на фактическа грешка в Списъка на приетите вземания, предявени от кредиторите на „** Б.“ ЕООД в срока по чл. 685 ТЗ, а именно : на стр. 5, графа 4 на ред първи, където са отразени вземанията на “Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, като доларово изражение на вземането от 356 785,18 лв. се посочи вместо погрешно изписаната сума от 214 400 щ.д., вярната такава от 214 400 щ.д.

Синдикът е изразил позиция по реда на чл. 690, ал. 2 ТЗ във връзка с очертаното искане, като със свое писмено становище е застъпил виждане, че формулираното искане произхожда от легитимиран участник в производството и е направено в пределите на допустимия срок. Потвърждава се, че в списъка с приетите вземания изготвен по чл. 685 ТЗ е налице техническа грешка при изписване равностойността на вземането предявено от “Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ в щатски долара, като същата трябва да се чете за сумата от 214 400 щ.д., а не отразената в списъка величина от 214 000 щатски долара.

В съдебно заседание процесуалния представител на кредитора продължава да поддържа молбата си отстраняване на допусната в списъка техническа грешка, като синдикът смята че това искане е основателно.

Съдът по несъстоятелността констатира, че в молбата си по чл. 685 ТЗ кредиторът “Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ изрично е посочил, че общият размер на главните му вземания възлиза на сумата от 214 400 щатски долара, имащи равностойност от 356 785,18 лв. При съставяне на списъците обаче, и в частност на този свързан с приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 685 ТЗ синдикът е допуснал техническа неточност при възпроизвеждане общия размер на главните вземания, за които “Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“ твърди да има качеството кредитор, и по конкретно в тяхната доларова равностойност, а именно вместо вярната сума от 214 400 щатски долара, грешно е вписана сумата от 214 000 щатски долара. Предвид това, че списъкът вече е на етап разглеждането му от съда по несъстоятелността по реда на чл. 692, ал. 2-4 ТЗ и синдикът не може сам да внася корекции в него, то именно в настоящото производство и от съда по несъстоятелността следва да се извърши изправянето на допуснатата техническа грешка в изписването на стойността на сумата, като вместо 214 000 щатски долара, същата се чете – 214 400 щатски долара.

3./ По възражение с вх. № 41291/26.03.2019 г. Същото е упражнено от кредитора – Р.К.В., с ЕГН **********,***, срещу Списъка на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, и по конкретно в частта му, с която предявеното от кредитора – В. вземане за трудови възнаграждения в размер на 48 827,75 лв., ведно със законната лихва, считано от момента на настъпване на съответния падеж на всяко месечно трудово възнаграждение до момента на упражняване на заявлението за предявяване /25.01.2019 г./ е с определен от синдика ред за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7. Възразилия кредитор – В. не е съгласна с така възприетата поредност на удовлетворяване на посочените вземания, като смята, че правилният ред е този по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ. Аргумент в тази посока е законовото положение, че дължимите на работниците и служителите суми след откриване на производството по несъстоятелност и до прекратяване дейността на предприятието имат правната характеристика на разноски по несъстоятелността и като такива подлежат на удовлетворяване по визирания ред за удовлетворяване на разноските, а не по този на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, както синдикът е приел в оспорения списък. Доколкото вземанията на кредитор В. били именно за следващи се трудови възнаграждения в период след откриване на производството по несъстоятелност, то те попадали в упоменатия ред. Предвид това се настоява от съда по несъстоятелността, след запознаване с упражненото възражение да ревизира списъка на приетите вземания в тази му част, като промени реда за удовлетворяване на вземанията на Р. В. от такъв по чл. 722, ал. 1, т. 7 в такъв по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Синдикът е изказал мнение по разглежданото възражение, като е напомнил, че в процеса на събиране на информация за изготвяне на списъците длъжникът не му е оказал необходимото съдействие посредством предоставяне на съответната счетоводна документация, то той е бил обективно възпрепятстван да установи служебно вземания на служители и работници, произтичащи от трудови правоотношения. Предвид това, че Р. В. е установила, че соченото от нея парично вземане пряко следва от действието на сключен трудов договор с длъжника, като самото вземане е възникнало след датата на откриване на производството по несъстоятелност, и съответно дружеството – длъжник не е обявено в несъстоятелност, то действително кредитора В. е права, че вземането й за трудово възнаграждение акумулирано след 03.10.2017 г. подлежи на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 7**, т. 3 ТЗ. По тези съображения синдикът намира, че въведеното възражение е основателно, като списъкът на приетите вземания по чл. 688 ТЗ подлежи на промяна в смисъла поискан от кредитора – В..

В провелото се открито съдебно заседание за разглеждане на коментираното възражение процесуалният представител на възразилия кредитор – В., адвокат Ч. е поискал същото да бъде уважено, като съдът допусне поисканата промяна в списъка по чл. 688 ТЗ.

Длъжникът „** Б.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адвокат И. не се е противопоставил на възражението, а напротив посочено е, че същото е основателно.

По партидата на несъстоятелния длъжник в търговския регистър на 19.03.2019 г. е обявен съставения от синдика Списък на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 688 ТЗ, където фигурира и приемане на сумата от 49 827,75 лв. – съставляваща сбор от неизплатени в полза на Р. В. трудови възнаграждения начислени и дължими за периода от откриване на производството по несъстоятелност /03.10.2017 г./ до 31.12.2018 г., произтичащи от сключен трудов договор от 04.07.2016 г. ведно със законната лихва, считано до окончателното погасяване на главното вземане; както и на сумата от 2 687,42 лв. – съставляваща начислена лихва за периода от датата на падежа на всяко месечно трудово възнаграждение до датата на предявяване на вземанията /25.01.2019г./. Всички така очертани вземания са приети от синдика при определен ред за тяхното удовлетворяване – чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ.

Съдът намира, че възражението, упражнено от кредитора – Р.К.В. е подадено в срок – на 26.03.2019 г., от легитимирана страна, поради което е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

Разгледано по същество възражението е частично основателно.

В чл. 722 ТЗ законодателят е дал легална уредба на последователността /редовете/, при съблюдаването на които следва да се прави изплащането на вземанията при извършване разпределение на постъпили средства, вследствие на осребряване на имущество. В т. 3 /ред 3/ са вземанията свързани с разноски по несъстоятелността. В тази категория разноски попадат разходите, извършени за подготовка на ефективното изпълнение, начислени за провеждане на първата фаза, включително и възложени на длъжника и определени в полза на кредитори съдебно-деловодни разноски за всички инстанции до влизане в сила на първо решение (чл. 7**, т. 1 ТЗ). Практиката приема, че към тази група разноски се причисляват и определена част от производствените разходи, свързани с продължаване на дейността на предприятието под надзора на синдика до осуетяване на оздравяването му (чл. 7**, т. 3 ТЗ). Такива са и вземанията на персонала, отчитани като начислени от синдика след откриване на производството (Определение № 494 от 25.11.2015 г. по в. ч. т. д. № 680/2015 г. на Пловдивския апелативен съд). Във вече направеното изложение в настоящия съдебен акт при разглеждане на предходно възражение детайлно бяха анализирани всички вземания, които кредитор – В. е предявила за удовлетворяване в производството, като тези вземания имат все един източник и това е сключения на 04.07.2016 г. трудов договор между нея и длъжника. Учреденото посредством този трудов договор трудово правоотношение продължава да действа и обвързва страните и след 03.10.2017 г., когато спрямо „** Б.“ ЕООД е постановено откриване на производство по несъстоятелност. Синдикът не твърди да го е прекратил, а напротив признава, че се ползва от услугите на тази служителка. В изпълнение на задълженията си на длъжност „Счетоводител“ в рамките на това правоотношение кредитора В. се явява легитимирана да получи уговореното в нейна полза трудово възнаграждение. Полагащите се възнаграждения след 03.10.2017 г. до 31.12.2018 г. вече се посочи, че попадат в приложното поле на чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ, поради което редът им за удовлетворяване трябва да бъде именно този, а не възприетия от синдика – чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. Казаното обаче не важи за вземането по чл. 86 ЗЗД отнасящо се до обезщетението за забава в изплащането на трудовите възнаграждения на В. за времето след откриване на производството по несъстоятелност. Начислена на подобно основание лихва трябва да се удовлетворява по реда именно на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, предвиждащ, че в този ред се удовлетворяват вземания, възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и неплатени на падежа.

При тези мотиви съдът по несъстоятелността възприема разглежданото възражение на Р. В. за частично основателно, поради което Списъкът на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ подлежи на промяна, в частта му, с която приетото вземане в размер от 49 827,75 лв. – съставляваща сбор от неизплатени в полза на Р. В. трудови възнаграждения начислени и дължими за периода от откриване на производството по несъстоятелност /03.10.2017 г./ до 31.12.2018 г., произтичащи от сключен трудов договор от 04.07.2016 г. е определено да се ползва с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, като вместо в този ред вземането следва да се смята за такова подлежащо на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ. В останалата му част възражението упражнено от Р.В. е неоснователно и трябва да се остави без уважение.

4./ По възражение с вх. № 41295/26.03.2019 г. и възражение с вх. № 41302/26.03.2019 г. И двете цитирани възражения имат един и същи предмет, като са упражнени от длъжника – „** Б.“ ЕООД /непл./, срещу Списъка на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, и по конкретно в частта му, с която предявените от кредитора – Национална агенция за приходите публични вземания са счетени за обезпечени и ползващи се с привилегията на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, поради наложен и вписан в ЦРОЗ запор под № 2017103000270 върху движимо имущество – л.а. с марка „МЕРЦЕДЕС“, модел „ГЛ 320 ЦДИ, с рег. № *******, рама № 4JGBF22E48A432605, и двигател № 64294040686150. Длъжникът не е съгласен с така възприетата привилегия и ред за удовлетворяване на вземанията на НАП, като поддържа, че никога не е бил известяван от НАП за налагането на подобен запор, въпреки че същия датира още от 2016 г. Добавя и аргумент, че л.а. предмет на приложената обезпечителна мярка изобщо не е бил собственост на длъжника към момента на издаване на ПНОМ и вписване на запора в ЦРОЗ, тъй като е бил продаден в полза на „К.Ц.“ ООД още през м.август 2015 г. Следователно се касаело за налагането на запор върху чужда вещ, което действие не може да създаде никакви обезпечителни права за НАП по отношение на това движимо имущество, респективно този кредитор не би могъл да се ползва от привилегията да се удовлетвори по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, а публичните вземания следва да бъдат обслужени при отнасянето им в реда на чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ.

Според синдикът разглежданото възражение е допустимо, защото е упражнено от легитимиран участник в установения от ТЗ срок. По същество синдикът смята, че са налице основания за промяна на списъка в посочения от длъжника смисъл, тъй като приобщените по делото доказателства от длъжника са в подкрепа на извод за отсъстваща привилегия от вписания запор.

В съдебно заседание процесуалния представител на длъжника – адвокат И. и синдикът продължават да поддържат възражението и становището си.

По партидата на несъстоятелния длъжник в търговския регистър на 19.03.2019 г. е обявен съставения от синдика Списък на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 685 ТЗ, където фигурират публични вземания за данъци, осигурителни вноски и лихви /6 165,51 лв.- главници и 845,06 лв. – лихви/, за които е счетено, че се ползват с привилегия на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, поради вписан в полза на НАП запор в ЦРОЗ под № 2017103000270 върху движимо имущество.

Съдът намира, че възражението, упражнено от длъжника – „** Б.“ ЕООД е подадено в срок – на 26.03.2019 г., от легитимиран участник, поради което е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

Разгледано по същество възражението е основателно.

Към молбата си за предявяване на вземания подадена на 13.11.2017 г. кредиторът НАП е приложил постановление за налагане на обезпечителни мерки издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП по и.д. № *********/2016 г., с което върху притежавания от длъжника – „** Б.“ ЕООД л.а. с марка „МЕРЦЕДЕС“, модел „ГЛ 320 ЦДИ, с рег. № *******, рама № 4JGBF22E48A432605, и двигател № 64294040686150, година на производство – 2008 г., мощност – 160 kw. Този запор е вписан в ЦРОЗ по партидата на „** Б.“ ЕООД с вписване под № 2017103000270.

Същевременно към възражението си по чл. 690, ал. 1 ТЗ длъжникът - „** Б.“ ЕООД е представил пред съда по несъстоятелността договор за продажба на МПС /л.а. относно който е наложен запора вписан в ЦРОЗ/, според чието съдържание коментирания автомобил е продан 13.08.2015 г. в полза на „К.Ц.“ ООД срещу заплащане на сумата от 48 000 лв. Спазена е установената форма за действителност /нотариално удостоверяване на подписите на страните, извършено на 13.08.2015 г. от нотариус – П.при СРС/ Освен това е представено и Свидетелство за регистрация на МПС /част 1/ е регистриран в КАТ със собственик „К.Ц.“ ООД, считано от 14.08.2015 г.

Описаните доказателства показват еднозначно, че към момента на издаване на Постановлението за налагане на обезпечителни мерки /запор върху цитираното МПС/, както и към момента на вписване на този запор по реда на ЗОЗ в ЦРОЗ л.а. с марка „МЕРЦЕДЕС“, модел „ГЛ 320 ЦДИ, с рег. № *******, рама № 4JGBF22E48A432605, и двигател № 64294040686150 вече не е бил собственост на длъжника, а на трето лице - „К.Ц.“ ООД, което пък означава, че запорът е наложен спрямо вещ която е чуждо притежание и не е част от масата на несъстоятелността. Следователно тази вещ няма как да бъде предмет на осребряване в универсалното принудително производство, което се провежда спрямо длъжника „** Б.“ ЕООД и от нея да постъпят приходи, които да се използват за разпределение измежду кредиторите, в частност в полза на НАП, който е вписал запор върху нея. Видно е, че налагането на обезпечителната мярка от НАП е реализирано през 2016 г., когато длъжника вече е бил изгубил качеството си на собственик върху коментираното МПС, защото го е продал на трето лице. Същото е правното положение и към вписването на запора в ЦРОЗ станало през 2017 г. Този запор макар и наложен и вписан не произвежда своя обезпечителен ефект, защото вещта върху която е насочен не е притежание на длъжника. Предвид това няма как да се възприеме за установено, че НАП разполага с обезпечителни права, които му дават привилегия да се удовлетвори по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ относно публичните вземания, за гарантирането на чието изпълнение е бил наложен запора. Липсата на такива обезпечителни права прави решението на синдика за даване на привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ относно удовлетворяването на тези вземания неправилно, поради което съдът по несъстоятелността следва да внесе необходимата промяна в списъка, като заличи тази привилегия. Удовлетворяването на публичните вземания за данъци, осигурителни вноски и лихви /6 165,51 лв.- главници и 845,06 лв. – лихви/ трябва да се реализира по реда на чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ.

5./ По възражение с вх. № 41296/26.03.2019 г. Същото е упражнено от длъжника – „** Б.“ ЕООД /непл./, срещу Списъка на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, и по конкретно в частта му, с която са приети предявените от кредитора – Д.К.Р. вземания за сумите, както следва : 200 000 лв. – главница, 43 809,67 лв. – лихва, дължима от 07.09.2015 г. до 02.10.2017 г., 4 000,00 лв. – държавна такса, 2 000,00 лв. – съдебни разноски и 500,00 лв. – съдебни разноски; 26 444,45 лв. – законна лихва върху главницата от 200 000 лв. начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно с лихва до датата на окончателното изплащане на сумата; 2 000,00 лв. – разноски по гр.д. № 1704.2016 г. на СГС, 4 000,00 лв. – разноски за държавна такса по заповедно производство; 11 **8,36 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ по и.д. № 1183/2015 г. на ЧСИ-Р. М., както и 100,00 лв. – адвокатско възнаграждение по и.д. № 1550/2015 г. От длъжника е посочено, че при предявяването на вземанията си Д. Р. е ангажирал единствено издадени в негова полза изпълнителни листове в рамките на образувано заповедно производство по чл. 417 ГПК, които обаче не обвързват страните, защото заповедта за изпълнение, въз основа на която са издадени същите е била оспорена своевременно, и като последица от това било образувано исково производство по реда на чл. 422 ГПК, което към момента все още било висящо – спряно е на етап въззвивно производство. Материалните права по вземанията се опонират при довод, че споразумението от 26.02.2015 г., на което почиват е неясно и неконкретизирано. Най-напред задължението, поради чието неизпълнение се твърди да е възникнало вземането за неустойка в размер от 200 000 лв. не е индивидуализирано, така че да позволи на длъжника да го изпълни. Прочитът на клаузата на чл. 4.2. от споразумението показвал, че „** Б.“ ЕООД е поел договорен ангажимент да извърши допълнителна непарична вноска в капитала на „П.М. А 21“ ЕООД, съгласно приложение № 5.4.1. към споразумението, както и да продаде дяловете от капитала на посоченото дружество на Д. Р. за сумата от 515 000 лв. Първото задължение обаче не могло да бъде изпълнено от адресата му, защото влизало в колизия с правилото на чл. 134 ТЗ, която норма урежда предпоставките при които се извършва допълнителната парична вноска. Дори обаче да се приеме, че първото задължение е ясно дефинирано, то това за продажбата на дружествените дялове не е конкретно формулирано. Предвидената цена от 515 000 лв. за придобиването на дяловете на „П.М. А 21“ ЕООД е определена за дяловете преди увеличението на капитала с непаричната вноска, като няма информация за броя на дяловете на които е разделен капитала към датата на подписване на споразумението и за стойността на всеки един дял. Отсъствали и данни съобразно които да се разбере как непаричната вноска ще се отрази на капитала на дружеството – ще доведе ли до увеличаване на номиналната стойност на дяловете или до записване на нови дялове. Освен това към 26.02.2015 г. няма данни за това каква е оценката на имотите, които предстои да бъдат апортирани в капитала на „П.М. А 21“ ЕООД. На следващо място се изтъква, че ако се приеме, че споразумението от 26.02.2015 г. има характеристиката на предварителен договор, то в него не се съдържат минимално изискуемите елементи за съдържанието на окончателния договор - предмет и цена. Следователно отказът да се сключи окончателен договор не може да предизвика отговорност за страната, която го е манифестирала. Допълва се и това, че прехвърлянето на дяловете от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД било поставено под отлагателно условие – направа на непарична вноска от длъжника в капитала на „П.М. А 21“ ЕООД, като срокът за това е до 30.04.2015 г., като до тази дата задължението за продажба на дяловете не може да се смята, нито за изпълнимо, нито за изискуемо. В този контекст отправеното уведомление от 31.03.2015 г. изходящо от „** Б.“ ЕООД не може да се разглежда, като юридически факт породил правни последици между страните. Прави се възражение и за това, че клаузата на чл. 6.2. от споразумението е нищожна, поради противоречие на закона /чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/. Преобразуващото право да се иска разваляне на двустранен договор се поражда в правната сфера на дадена страна само тогава, когато насрещната страна е неизправна, респективно такова право не възниква в сферата на неизправната страна, когато другата страна е изправна. В коментираната договорна клауза било уредено право на неизправната страна да развали едностранно сделката, което противоречало на общата уредба на развалянето на двустранните договори дадена в чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Прави се позоваване и за нищожност на клаузата на чл. 6.2. от споразумението, поради накърняване на добрите нрави. Уговорената неустойка не преследвала типичните си функции, а предвижда понасяне на договорна санкция без да е извършено конкретно нарушение по договора от страна на „** Б.“ ЕООД. Освен това уговорения размер на неустойка от 200 000 лв. е прекомерен, тъй като не се касае до търговска сделка, защото участник по нея е физическо лице – Д. Р., а и не се извършва по занятие. Тази неустойка се равнява на почти половината от цената, за която е уговорено да се придобият дяловете, като присъждането й ще доведе до постигане на неоснователно обогатяване за търсещия я правен субект. Отрича се уговореното обезщетение от 200 000 лв. да представлява вземане по смисъла на чл. 308 ТЗ. Институтът на отметнината изисква сумата, която ще се изгуби да е била дадена при подписване на договора с оглед обезпечаване задължението на страната да сключи окончателен такъв. При подписване на споразумението от 26.02.2015 г. обаче няма даване на никаква сума пари. Ето защо уговорената клауза е нищожна и поради противоречие с нормата на чл. 308 ТЗ. Отговорността по чл. 6.2. от споразумението не можела да се реализира, защото страните са уговорили друг начин за обезщетяване при отказ от сключване на договор за продажба на дялове. Така в чл. 5.7 от споразумението било уговорено даването на задатък в размер от 20 000 лв. от Д. Р. в срок до 31.03.2015 г. Именно същия изпълнява функцията на обезпечаване изпълнението на договора, като в случай на отказ на някоя от страните да изпълни споразумението, то приложение трябва да намери нормата на чл. 93, ал. 2 ЗЗД – връщане на задатъка в двоен размер, но не и право да получи обезщетение по чл. 6.2. от споразумението. Отделно се пояснява и това, че на 27.04.2015 г. страните по споразумението от 26.02.2015 г. са сключили допълнително споразумение, като в чл. 8 от същото страните са се съгласили, че считано от момента на нотариалното заверяване на същото /268.04.2015 г./ споразумението от 26.02.2015 г. се смята за прекратено освен в частта му отнасяща се до приетото от страните уведомление 31.03.2015 г. Това ДС не било посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и не било представено пред заповедния съд при проведеното заповедно производство. За първи път Д. Р. се позовал на него едва в исковото производство по чл. 422 ГПК. В ДС от 27.04.2015 г. страните не са посочили изрично, че предходното споразумение от 26.02.2015 г. е частично развалено с уведомлението от 31.03.2015 г., като в него не е възпроизведено съдържанието на самото уведомление. Това означава, че общата воля на страните е да не зачетат развалянето на споразумението извършено с уведомлението от 31.03.2015 г. При положение, че клаузата на чл. 6.2. от споразумението от 26.02.2015 г. не е намерила отражение в допълнителното споразумение от 27.04.2015 г. и няма постигнато изрично съгласие неустойката да се дължи и след прекратяване на споразумението, то вземането за неустойка е отпаднало. Изразени са и становища относно правния ефект на сключените две допълнителни споразумения от 27.04.2015 г. и от 26.06.2015 г. Подчертава се това, че съгласно чл. 4 от споразумението от 26.06.2015 г. страните са се разбрали за удължаване на срока за плащане на неустойката от 200 000 лв., като част от сумите присъстващи в уведомлението от 31.03.2015 г. не съответстват на цитираната клауза. Макар уведомлението от 31.03.2015 г. изцяло да кореспондира с терминологията ползвана в споразумението от 26.02.2015 г. и по конкретно на уговорката на чл. 6.2. от същото, то няма как формулираното в уведомлението изявление да предизвика изискуемост на вземане произтичащо от нищожна клауза, респективно неприложима клауза, защото нейното действие е изолирано заради уговорката в чл. 5.7 от споразумението от 26.02.2015 г. Направени са бележки и по начина на изпращане на уведомлението от „** Б.“ ЕООД до Д. Р., вкл. и е отбелязано, че то не е с нотариална заверка на подписите. Отбелязано е, че исковото производство по чл. 422 ГПК все още не е приключило, поради което вземането в размер на 200 000 лв. продължава да е спорно между страните и да не е формирана СПН по неговото основание и размер. Несъществуването на основната претенция изключва и отговорността за заплащане на лихва за забава относно плащането на главното вземане за неустойка. Така също заявената от Д. Р. лихва за забава начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г. неправилно е приета сред вземанията в списъка по чл. 685 ТЗ, защото е предявена с втора молба през 2019 г., което е след изтичане на срока по чл. 685 ТЗ. Оспорването на приетите разноски по и.д. № 1183/2015 г. на ЧСИ-Р. М.в размери, както следва : 100 лв. – адвокатско възнаграждение и 11 **8,36 лв. – разноски по изпълнението начислени по ТТР към ЗЧСИ. По отношение на адвокатското възнаграждение се допуска, че Д. Р. извежда легитимацията си на база адвокатската защита, която е указана за защита на интересите му в цитираното и.д., но няма никакви доказателства, че именно той е извършил разход за заплащането на подобно възнаграждение, а това е съществена предпоставка за възникване правото на подобна разноска в изпълнителния процес. Аргументирана е и тезата, че разноските които са направени от кредитори в пределите на провеждани индивидуални принудителни изпълнения спрямо длъжника не могат да бъдат удовлетворявани в универсалното принудително производство, което означава че те изобщо не следва да се включват в списъците с приети вземания. Що се касае до приетото вземане в размер от 11 **8,36 лв. длъжникът намира, че се касае до неправилно произнасяне на синдика, тъй като в нито една от молбите си за предявяване на вземания – Д. Р. не е отправял искане за приемане на подобни разноски в производството. Визираната сума представлява следваща се в полза на ЧСИ-М.пропорционална такса, но тя може да обремени длъжника само при евентуално осъществено успешно събиране на вземанията по цитираното и.д., но и тогава неин носител е ЧСИ, а не Д. Р..

При тези съображения се иска съдът по несъстоятелността да постанови определение, с което да внесе промяна в списъка с приети вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ, като изключи от неговото съдържание вземанията предявени от Д. Р., които са ясно очертани в упражненото възражение.

На 25.11.2019г., Д.Р. като кредитор с възразено вземане депозира писмено становище. С него той оспорва възражението на длъжника. Поддържа, че е ангажирал достатъчно по обем писмени доказателства, подкрепящи съществуващи в негова полза на вземане от 200 х.лв. Пояснява, че за установяване на вземането е проведено заповедно производство, като след оспорване на издадената заповед за изпълнение е образувано исково производство пред СГС, което е приключило с позитивно съдебно решение. Последното е обжалвано, като с определения от 19.03.2018г. на осн. чл. 637, ал. 1 ТЗ исковото производство е спряно от съда.

В съдено заседание на 03.12.2019г. длъжникът чрез адвокат И. заявява, че поддържа възражението и моли да се уважи. На свой ред кредиторът Р. го оспорва и поддържа доводи, развити в становището си. Синдикът също държи на изложеното в становището, което е подал.

Разгледано по същество възражението е основателно.

На 26.02.2015г. е подписано споразумение между „У.к.“ ЕООД, „4.“ ЕООД, „П.М. А 21“ ЕООД (със сегашно наименование „П.А** М.“ ЕООД), С.С.Т. и Д.К.Р., като въз основа на чл. 4, т. 2 дружеството „4.“ ЕООД се е обвързало със задължението да предприеме необходимите правни и фактически действия, отнасящи се до продажба на дяловете от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД в полза на купувача Д.К.Р.. Последният е приел да плати сумата от 515 000 лв. за придобиването на тези дялове. Предвидено е, че продажбата им трябва да се извърши след направата на допълнителни непарични вноски в капитала на „П.М. А 21“ ЕООД. Според клаузата на чл. 6.2 Р. и „4. ЕООД“ са установили договорна възможност да развалят споразумението в частта за продажбата, поради нежеланието на някои от тях да го изпълни. Като в тази хипотеза поискалата развалянето страна независимо от причините, които са я мотивирали и от обстоятеслвото дали до този момент е изпълнявала ангажиментите си по споразумението отговаря пред старата, която не е поискала развалянето с обезщетение в размер на 200 000 лв. Изпълнението на задължението за плащане на това обезщетение е с уговорен падеж до 2 месеца, считано от датата на подаване на заявлението за разваляне на споразумението.

Установява се, че на 31.03.2015г. „4.“ ЕООД се е възползвало от възможността, осигурена в чл. 6.2. от Споразумението, а именно едностранно да се откаже от поетото задължение за продажба на дружествени дялове в капитала на „П.М. А 21“ ЕООД. Този отказ е достигнал до насрещната страна Д. Р. на 31.03.2015г. като в него „4.“ ЕООД е изразило готовност да заплати обезщетението от 200 000 лв. по предвидените в Споразумението ред и срок.

На 27.04.2015 г. е подписано допълнително споразумение, с което са внесени изменения в първоначалното такова от 26.02.2015г. В чл. 8 е налице обща воля, че считано от датата на нотариалната заверка на това допълнително споразумение, споразумението от 26.02.2015г. се счита прекратено, освен в частта, отнасяща се до приетото от страните уведомление 31.03.2015г. С ново споразумение от 26.06.2015г. е извършена промяна в споразумението от 27.04.205г., като между Д. Р. и „4.“ ЕООД е постигнато съгласие срокът за заплащане на обезщетението от 200 000 лв. да бъде вместо първоначалния фиксиран - 31.05.2015г., удължен до 30.06.2015г.

Д. Р. е отправил нотариална покана до „4.“ ЕООД, която е получена от последното на 24.08.2015г., като от съдържанието на същата е видно, че Р. е поискал от „4.“ ЕООД в 6-дневен срок от получаване на поканата да му се заплати сумата от 200 000 лв.

Приложена е заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ издадена на 24.11.2015 г. от СРС, ГО, 87 с-в по ч.гр. д. № 53841/2015 г., с която е разпоредено длъжникът „** Б.“ ЕООД да заплати в полза на Д.К.Р., сумата от 200 000 лв. – представляваща неустойка по чл. 6.2. от Споразумение от 26.02.2015 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва за периода от 07.09.2015 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 4 000 лв. – разноски по делото за държавна такса. Допуснато е незабавно изпълнение на така издадената заповед. Във връзка с това на 24.11.2015 г. в полза на Д.К.Р. е издаден ИЛ за присъдените му със заповедта за изпълнение парични суми. С друг изпълнителен лист от 16.05.2016 г. длъжникът – „** Б.“ ЕООД е осъден да заплати на Д.К.Р., както следва : сумата от 500 лв. – представляваща съдебни разноски, както и сумата от 2000 лв. – представляваща съдебни разноски.

С два договора за правна защита и съдействие се установява, че Д. Р. е договорил в качеството си на клиент с ангажиран от него адвокат-С.извършването на процесуално представителство по ч.гр.д. № 53841/2015 г. по описа на СРС по повод изготвяне на отговор по подадена ЧЖ, както и представителство пред СГС в производството по разглеждане на тази частна жалба. Възнагражденията уговорени по тези два договора възлизат на 500 лв., респективно 2000 лв., като е отразено, че са заплатени в брой от клиента на адвоката.

С решение от 07.08.2017 г. постановено по гр.д. № 1704/2016 г. състав на СГС е признал за установено, че „** Б.“ ЕООД дължи на Д.К.Р., на основание чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 92 ЗЗД, сумата в размер от 200 000 лв., представляваща дължима неустойка по чл. 6.2. от сключено споразумение между страните с дата – 26.02.2015 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /07.09.2015 г./, за което вземане е издадена заповед по чл. 417 ГПК от 24.11.2015 г. по ч.гр.д. № 53841/2015 г. по описа на СРС, ГО, 87 с-в., а така също ** Б.“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на Д.К.Р., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер от 6 000 лв., представляваща разноски за воденото исково производство, както и сумата от 4 000 лв. – държавна такса за провелото се заповедно производство. Така постановеното решение няма данни да е влязло в сила.

С договор за правна защита и съдействие се установява, че Д. Р. е договорил в качеството си на клиент с ангажиран от него адвокат-С.извършването на процесуално представителство по гр.д. № 1704/2016 г. по описа на СГС. Възнаграждението уговорено по този договор възлиза на сумата от 2000 лв., като е отразено, че същото е заплатено в брой от клиента на адвоката.

Част от доказателствата са и два броя удостоверения издадени на 26.10.2017 г. от ЧСИ-Р. В. по и.д. № 1550/2015 г. и по и.д. № 1183/2015 г. С удостоверението отнасящо се до предмета на и.д. № 1550/2015 г. е посочено, че към 26.10.2017 г. вземането на Д. Р. по визираното и.д. възлиза на : 200 000 лв. – главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 07.09.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, която от 07.09.2015 г. до 26.10.2017 г. е в размер на 43 356,33 лв., 4 000 лв. – разноски по гр.дело, 100 лв. – адвокатско възнаграждение по изпълнително дело, 11 **8,36 лв. – такса по ТТР към ЗЧСИ. С удостоверение отнасящо се до предмета на и.д. № 1183/2015 г. е посочено, че към 26.10.2017 г. вземането на Д. Р. по визираното и.д. възлиза на : 2 500 лв. – разноски по гр. дело и 348 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ.

Д.Р. извежда качеството си на кредитор спрямо длъжника - „** Б.“ ЕООД при твърдения да е титуляр на парично вземане за неустойка в размер на сумата от 200 000 лв., което е възникнало вследствие упражнено от длъжника едностранно право да се откаже от действието на договора, с който от негова страна е поето задължение за прехвърляне на дружествени дялове от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД.

Неустойката, съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват от кредитора. Освен обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката има и санкционна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето и ако страните са я предвидили при сключването на договора, виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда за изправната страна право да претендира заплащането й, съгласно чл. 92 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка, уговорката за неустойка не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и препятства възникването на вземането за неустойка.

Разглежданата неустойка е уговорена между страните за да компенсира вредите, които Д. Р. в качеството му на бъдещ купувач на дружествените дялове от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД би претърпял, в случай, че продавачът „** Б.“ ЕООД обещал му това прехвърляне се откаже от сключването на окончателен договор за продажба на дружествени дялове. Прочитът и тълкуването на волята манифестирана от страните в споразумението им от 26.02.2015 г. създават у настоящия съдебен състав еднозначен извод, че преследвания с тях резултат посредством това съглашение е да встъпят в предварителен договор имащ за предмет прехвърлянето на дружествени дялове формиращи капитала на конкретно назовано търговско дружество след неговото увеличение /чрез извършване на непарична вноска – апорт на недвижими имоти/, притежавани от „** Б.“ ЕООД, срещу заплащането на определена цена от купувача – Д. Р. установена на сумата от 515 000,00 лв. Встъпвайки в този предварителен договор страните са създали изрично договорно правило, че всяка от тях, дори и другата да е изяло изправна може да се откаже от сключването на окончателен договор за продажбата/закупуването на дяловете, като отправи писмено уведомление до насрещната страна, в което да се позове на преобразуващото си право на отказ от сключването на окончателен договор. При възползване от тази договорна възможност обаче, за страната която я е упражнила възниква и съпътстващата отговорност да заплати на насрещната такава по договора сумата в размер от 200 000 лв. с цел да се обезпечат вредите, които се понасят от тази страна за нереализиралата се сделка. Важно е да се отбележи, че в случаят изобщо не се касае до хипотеза на упражнено едностранно разваляне на предварителния договор за продажба на дружествени дялове, защото няма позоваване на допуснато виновно неизпълнение от страна по облигационната връзка, в случая няма позоваване, че Д. Р. не е спазил някое от поетите от негова страна договорни задължения във връзка със сключения предварителен договор. Респективно разтрогването на договорната връзка не е по инициатива на Д. Р. заради допуснато виновно отклонение на длъжника от изпълнение на ангажиментите му по предварителния договор. Касае се до специално уредено договорно преобразуващо право, което е предоставено на разположение на всяка от страните по двустранния договор състоящо се в това да преустанови действието на облигационното правоотношение създадено по предварителния договор, дори в хипотезата самата желаеща подобен облигационен ефект страна да е неизправна, а насрещната страна да е изправна. Следователно без всякакво значение за възникването на това преобразуващо право е какво е поведението на страните в рамките на учредената договорна връзка, а именно в случая с разглеждания предварителен договор, дали обещалия проданта на дяловете „** Б.“ ЕООД е пристъпил към увеличение на капитала на дружеството, чиито дялове са предмет на обещаната продажба или не. Достатъчно е към даден момент преди реализиране на очаквания облигационен резултат по предварителния договор – сключването на окончателен такъв, да се установи, че „** Б.“ ЕООД се е възползвал от правото си да се откаже /прекрати/ предварителния договор. По отношение на този факт са събрани категорични писмени доказателства, които не са предмет на разногласия между страните. На 31.03.2015 г. „** Б.“ ЕООД е манифестирал пред купувача по предварителния договор – Д.Р. желанието си да се откаже от сключения предварителен договор, като е изразил готовност да отговаря с размера на уговорената неустойка от 200 000 лв. За постигане ефекта от едностранното изявление няма необходимост от осъществяването на допълнителни факти, в т.ч. и одобрение от насрещната страна. В този смисъл, считано от 31.03.2015 . правоотношението създадено между „** Б.“ ЕООД и Д. Р. във връзка с прехвърляне на дружествени дялове от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД следва да се смята за преустановило своето обвързващо действие. Напълно неоснователен е доводът на длъжника – „** Б.“ ЕООД, че със сключеното впоследствие споразумение от 27.04.2015 г. страните са заличили напълно всички уговорки поети с предходното такова от 26.02.2015 г., вкл. и тази за заплащането на неустойка в хипотеза на посоченото по-горе прекратяване. Запознаването със съдържанието на споразумението от 27.04.2015 г. безусловно показва воля на страните да съхранят отговорността на „** Б.“ ЕООД за заплащане на неустойката от 200 000 лв. Предвид казаното трябва да се приеме, че между „** Б.“ ЕООД и Д. Р. е уговорена неустойка в размер на 200 000 лв., която да послужи за компенсиране на имуществените вреди на Д. Р. от нереализирания резултат по сключването на окончателния договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „П.М. А 21“ ЕООД. Същественият отговор, които трябва да бъде намерен с оглед позоваването на „** Б.“ ЕООД, е дали клаузата за заплащането на визираната неустойка е действителна, или опорочена /нищожна/, поради накърняване на добрите нрави. Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна / и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При търговските сделки следва да се преценява комплексно като се отчита свободата на договарянето, равнопоставеността на страните и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. В конкретния случай се касае до уговарянето на неустойка, която има компенсационен характер, а именно цели да възмезди имуществените вреди, които Д. Р. би претърпял от непридобиването на собствеността върху договорените дружествени дялове. Неустойката е определена в твърд еднократен размер – сумата от 200 000 лв. Отчитайки принципа, че неустойката трябва да се съотнася към потенциалните вреди, които страната с накърнен договорен интерес ще претърпи, вследствие неполучаване на уговорения облигационен резултат, и то към момента на сключването на самия договор, настоящият съдебен състав намира, че уговорената неустойка е в размер попадащ отвъд присъщите на тази форма за договорна отговорност обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това е така, доколкото общия размер на продажната цена, която Д. Р. е следвало да заплати за дружествените дялове, които е трябвало да му се прехвърлят от длъжника „** Б.“ ЕООД възлиза на сумата от 515 000 лв., а неустойката е предвидено да бъде в размер от 200 000 лв., или 38,83 % от уговорената продажна цена. Неосъщественото придобиване на дяловете няма как да засегне имуществената сфера на купувача – Д. Р. в предел, които да обоснове получаването на компенсаторна неустойка равняваща се почти на 40 % от непридобитото имуществено право. Настъпването на вреди под формата на пропускане да се реализира търговска печалба от препродажба на този актив /дружествени дялове/, получаване на дивидент или прочие граждански плодове от разполагането с подобен актив, респективно покриването на разходи по планирани сделки с този актив няма как да надвишат 10 % от уговорената продажна цена, или около 51 000 лв. Дори и да се допусне увеличаване на възприетата сума с оглед покриване на санкционната функция, която има неустойката, то пак уговарянето и в приблизително 4-кратно по висок размер на 200 000 лв. съществено се дистанцира от типичните й функции, като осезаемо засяга принципа за недопускане на неоснователно обогатяване в отношенията между страните и спомага за възникването на именно такъв облигационен резултат. Посоченото мотивира съда по несъстоятелността да приеме, че уговорената клауза за неустойка по чл. 6.2. от споразумението сключено на 26.02.2015 г. е такава, която влиза в разрез с порядките на добрите нрави, и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД следва да се прогласи за нищожна, а като последица от това да не обвързва страните, които са я предвидили в облигационното си отношение. Тук е мястото да се посочи, че в производството по одобряване на списъците и разглеждането на подадените против тях възражение, съдът по несъстоятелността е изцяло компетентен да се произнася по съществуването на предявените за приемане вземания от отделните субекти сочещи се за кредитори, като разбира се трябва да се съобразява с формираната СПН ако има такава при дадено вземане. В случая с претенцията за неустойка заявена от Д. Р. няма формирана СПН към настоящия момент, тъй като инициираното производство по чл. 422 ГПК свързано с установяване съществуването на подобно вземане не е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Произнасянето на една от инстанциите по спора не формира СПН по същия, доколкото решението на СГС е обжалвано надлежно от длъжника – „** Б.“ ЕООД, като производството по това дело към момента е спряно именно заради откриване на производството по несъстоятелност. Разбира се производството по този спор ще се възобнови след одобряване на изготвените от синдика списъци на приетите вземания, като разрешаването му със СПН ще обвързва както съда по несъстоятелността, така и синдика. При недействителна клауза за неустойка, Д. Р. не се легитимира, като материален носител на вземането за такава в размер на сумата от 200 000 лв., въз основа на чл. 6.2. от сключеното на 26.02.2015 г. споразумение, поради което така предявеното и прието от синдика в списъка по чл. 685 ТЗ вземане подлежи на изключване. На изключване подлежат и всичко останали приети вземания на Д. Р., които имат производен характер от съществуването на вземането за отречената неустойка, а именно - лихви за забава в нейното издължаване, направени разноски във връзка с установяването й в пределите на заповедното и исково производства, както и разноските и таксите понесени от Д. Р. в образуваните изпълнителни производства, по които същия се е присъединил, въз основа на издадения му ИЛ по допуснатото предварително изпълнение на заповедта за изпълнение издадена против „** Б.“ ЕООД.

6./ По възражение с вх. № 41299/26.03.2019 г. То е упражнено от кредитора „П.Д.1“ ЕООД с искане за коригиране на съставения и обявен в ТР Списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ, а именно : на стр. 1-ва в графа 4 след сумата от 5 890,95 лв. текстът да се чете : „договорна лихва за периода от 30.06.2015 г. до 30.06.2016 г.“, вместо „неустойка“, съответно на стр. 1-ва в графа 4 след сумата от 2 496,17 лв. текстът да се чете : „договорна лихва за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2016 г.“, вместо „неустойка“. Аргументите за поисканата корекция в изписването на вида на посочените две вземания, кредиторът черпи от изрично формулираните от него изявления в молбите му за предявяване на притежаваните от него вземания подадени на 10.01.2018 г. и на 25.01.2019 г., а именно, че се касае до начислена договорна лихва върху главните вземания за връщане на предоставени в заем средства по два договора за заем от 30.06.2015 г. и от 16.07.2015 г., като изрично са индивидуализирани и началния и краен период на натрупаните договорни лихви. Синдикът бил допуснал грешно изпиване вида на тези вземания в съдържанието на изготвения от него Списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, като ги е назовал „неустойка“ и „лихва“ без да посочва периода на тяхното начисляване. Настоява се в определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ съдът да изправи тази неточност при индивидуализацията на вземанията, в т. ч. и периода на тяхната дължимост.

Според синдикът разглежданото възражение е допустимо, защото е упражнено от легитимиран участник в установения от ТЗ срок. По същество синдикът смята, че няма необходимост от внасянето на корекции в списъка на приетите вземания, в частта им относно „П.Д.1“ ЕООД, защото допускането им няма да предизвика никаква промяна било в реда на удовлетворяване на кредитора по чл. 722 ТЗ, било в размера на приетите негови вземания. Що се касае до назоваване границите на периодите, за които се следват договорните лихви по всеки един от двата договора за заем, синдикът е на мнение, че в списъкът трябва да се означат единствено основанията и размерите на приеманите вземания, като няма необходимост от допълнителна индивидуализация на всяко от тях. Използването на подобен подход само би допринесло за излишното утежняване на предметното съдържание на списъците. Независимо от това синдикът в заключение посочва, че не възразява за допускане на поисканите от „П.Д.1“ ЕООД поправки в изготвения списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ.

В съдебно заседание процесуалния представител на длъжника – адвокат И. поддържа, че заявената с възражението корекция има основание да се допусне.

По партидата на несъстоятелния длъжник в търговския регистър на 19.03.2019 г. е обявен съставения от синдика Списък на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 688 ТЗ, където фигурират и вземания, които са предявени от кредитора - „П.Д.1“ ЕООД, а именно : за сумата от 98 182,49 лв. /59 000 щатски долара/, сумата от 5 890,95 лв. – неустойка, сумата от 12 543,30 лв. – законна лихва върху главницата от 01.07.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, всички произтичащи от сключен договор за заем от 30.06.2017 г.; за сумата 41 602,75 лв. / 25 000 щатски долара/ – главница, сумата от 2 496,17 лв. /1 500 щатски долара/ - лихви, и сумата от 5 129,69 лв. – законна лихва за периода от 17.07.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, всички произтичащи от сключен договор за заем от 16.07.2015 г.; и за сумата от 18 775,97 лв. – главници, за сумата от 3 349,85 лв. – лихви за забава начислени за периода от 01.01.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност, които вземания произтичат от договор за наем сключен на 09.12.2014 г., а така също и сумата от 21 097,44 лв. – съставляваща общ размер на начислените лихви за забава в плащането на главниците /следващи се от двата договора за заем сключени на 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г., както и от договора за наем сключен на 09.12.2014 г./ за периода от 30.10.2017 г. до 25.01.2019 г., както и законната лихва върху тези главници, считано от 26.01.2019 г. до окончателното им изплащане.

Съдът по несъстоятелността намира, че искането формулирано от „П.Д.1“ ЕООД по своята правна природа няма характеристиката на възражение срещу списъка на приетите вземания предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, тъй като не се отнася до оспорване решение на синдика свързано с приемане или неприемане на дадено вземане, неговия размер или възприет ред за удовлетворяване, а се касае до посочване на фактическа грешка в начина на изписване на вземанията, както и в периода, за който те са начислени. Съдът намира, че макар да не се касае до упражнено възражение по смисъла на чл. 690 ТЗ, то направеното от участник в производството изявление с искане за внасяне на корекции в определени реквизити по съставения списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ГПК подлежи на разглеждане, тъй като дейността на синдика по съставяне на списъците е приключила с тяхното обявяване в ТР-АВ, като те не разполагат с възможност да отстраняват допуснати неточности, празноти, технически, съответно фактически грешки в реквизитите на изготвените от тях списъци. Това може да бъде направено от съда по несъстоятелността именно в настоящото производство по одобряване на предложените от синдика списъци на приетите вземания.

„П.Д.1“ ЕООД има основание по своите бележки във връзка с технически грешки и непълноти на изготвения от синдика списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ. Прочитът на този списък показва, че същия в частта му, с която са приети за удовлетворяване претенциите за начислена договорна лихва по два договора за заем от 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г. не кореспондират на начинът, по който ги е заявил кредиторът. От изявленията за предявяване на вземанията упражнени в срока по чл. 688 ТЗ от „П.Д.1“ ЕООД е съвършено ясно, че сумите от 5 890,95 лв. и 2 496,17 лв. са заявени, като възникнали вземания по договорна лихва уговорена, като възнаграждение за ползването на замените ресурси по двата договора за заем от 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г., като тези лихви са очертани и със своите начални и крайни дати, за който се начисляват. Съществен елемент от характеристиката на тези вземания е периода на тяхното начисляване, като назоваването на същия позволява на кредиторът, конкуриращите го кредитори и длъжника да се ориентират в основанието на самото вземане, защото вземането за договорна лихва се акумулира в рамките на уговорен период от време, за който се дължи. Следователно периодът, за които е начислено вземането е съществен елемент от неговото основание и той трябва да присъства при индивидуализацията на подобна категория вземания. Посочването какъв е видът на вземането също е съществено при неговата индивидуализация, като не е все едно дали се касае до договорна лихва, като вземане уговорено между страните за ползване на определена парична сума за определен период от време, или се касае до неустойка или лихва за забава, които са съвсем различни видове отговорност носена от страните при договорите, а именно в хипотезата, когато е допуснато неизпълнение на друго договорно задължение. В този контекст правилната индивидуализация при приемането на дадено вземане е важна за защита интересите на участниците в производството и трябва да се съблюдава от синдика, когато съставя списъците на приетите и неприетите вземания.

В случаят с вземанията на „П.Д.1“ ЕООД синдикът е допуснал непълноти и неточности в означенията на две от предявените от този кредитор вземания, а именно за сумите от 5 890,95 лв. и 2 496,17 лв. Те се състоят в това, че са посочени, като вземане за неустойка, съответно лихва /без пояснение на вида й/ и отсъства посочване на начална и крайна дата заключващи период, за които се начисляват. Видно е, че „П.Д.1“ ЕООД е посочил съвсем изрядно индивидуализацията на тези си вземания, като е упоменал, че се касае до договорни лихви начислени върху главните вземания за връщане на дадени заеми по договори от 30.06.2015 г. и 16.07.2015 г., както и техните периоди. Съдът намира, че списъкът на приетите вземания на кредиторите, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ следва да се коригира, като вземанията на „П.Д.1“ ЕООД за договорна лихва установени по всеки от двата договора се индивидуализират, като „договорна лихва за периода от 30.06.2015 г. до 30.06.2016 г.“ по договора от 30.06.2015 г., и съответно „договорна лихва за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2016 г.“.

7./ По възражение с вх. № 41301/26.03.2019 г., възражение с вх. № 41306/26.03.2019 г. и възражение с вх. № 41549/27.03.2019 г. /депозирано по пощата на 26.03.2019 г./.

С възражение с вх. № 41549/27.03.2019 г. /депозирано по пощата на 26.03.2019 г./ упражнено от длъжника – „** Б.“ ЕООД /непл./ се оспорва Списъка на приетите вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, в частта му, с която са приети предявените от кредитора – „У.К.“ ЕООД с молба вх. № 145620/01.11.2017 г., която е допълнена и пояснена с молба вх. № 7731/21.01.2019 г. парични вземания за сумите, както следва : 1./ 105 000,00 лв. – главница; 22 006,42 лв. – лихва за забава в изпълнението на главното вземане /105 000 лв./ начислена за периода от 11.09.2015 г. до 02.10.2017 г.; 13 883,34 лв. - лихва за забава в изпълнението на главното вземане /105 000 лв./ начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като така визираните вземания произтичат от сключено допълнително споразумение от 14.07.2015 г., протокол от 20.07.2015 г. и нотариална покана от с рег. № 1955/04.07.2015 г.; 2./ 187 759,20 лв. – главница; 40 501,22 лв. – лихва за забава в изпълнението на главното вземане /187 759,20 лв./ начислена за периода от 02.08.2015 г. до 02.10.2017 г.; 24 825,94 лв. - лихва за забава в изпълнението на главното вземане /187 759,20 лв./ начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като така визираните вземания произтичат от сключен договор за изработка на софтуер от 26.02.2015 г., приемо-предавателен протокол с нотариална заверка на подписите от 26.06.2015 г. и споразумение за прехвърляне на дружествени дялове от 28.04.2015 г., както и допълнително споразумение от 26.06.2015 г. Длъжникът - „** Б.“ ЕООД /непл./ оспорва така приетите вземания, като ги определя за несъществуващи в полза на „У.К.“ ЕООД, а позитивното решение на синдика да ги включи в изготвения списък с приетите вземания, намира за неправилно и несъобразено с фактическата и правна обстановка. Излагат се твърдения, че на 01.07.2014 г. „У.К.“ ЕООД /възложител/ и „** Б.“ ЕООД /непл./ /изпълнител/ встъпват в правоотношение по договор за изработка на софтуер „Уотърфол Маркетинг Мениджър“. Изпълнението и предаването на работата по този договор станало на 26.01.2015 г., когато изпълнителят предал, а възложителят приел и одобрил без да има забележки. По повод това на 26.01.2015 г. от „** Б.“ ЕООД /непл./ била издадена фактура към „У.К.“ ЕООД за заплащане на сумата от 328 579, 44 лв. – съставляваща следващо се договорно възнаграждение за предадения договорен резултат. Впоследствие на 28.04.2015 г. същите страни встъпват в ново правоотношение базирано отново на договор за изработка, имащ за предмет надграждане на произведения софтуерен продукт по първия вече приключен договор за изработка. Работата на изпълнителя по този договор „** Б.“ ЕООД /непл./ отново е била предадена и приета без забележки от възложителя - „У.К.“ ЕООД, което било оформено в двустранно подписан протокол. Последвало издаване на нова фактура от „** Б.“ ЕООД /непл./ към „У.К.“ ЕООД този път за плащане на сумата от 32 400 лв. Изтъква се, че погасяването на така фактурираното вземане било погасено, чрез ефекта на сключен договор за замяна на недвижим имот от 04.06.2015 г., където като сума за уравняването на насрещните представции е послужила именно сумата от 32 400 лв. По инициатива на възложителя - „У.К.“ ЕООД между него и изпълнителя на 26.06.2015 г. бил съставен протокол за констатирани недостатъци в произведения продукт, като на същата дата бил подписан и анекс към двата договора за изработка, с който „** Б.“ ЕООД /непл./ се съгласило да извърши преработка на софтуера в срок до 31.07.2015 г., така че същия да кореспондира на изискванията поставени от възложителя. Било предвидено, че ако не се реализира очакваното преустройство, то „** Б.“ ЕООД /непл./ ще трябва да върне на възложителя платените му възнаграждения за работата и по двата договора за изработка. Възразяващия длъжник подчертава, че възложителя не е извършвал реално плащане на цената по двата договора за изработка, като за погасяването на тези му задължения са използвани други способи на гражданското право. На 14.07.2015 г. страните подписали споразумение, с което уредили последиците от договорите за изработка, а именно дружеството-изпълнител признало пред възложителя, че произведеният софтуер няма да може да бъде преработен по начина искан от възложителя, и съответно, че на последния следва да се възстановят сумите за изработката му, чиито общ размер възлиза на 360 979,44 лв., като от същата се приспадне сумата от 105 000 лв., която е определена като следваща се в полза на „** Б.“ ЕООД за ползването на този негов продукт от възложителя в периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. Последната уговорка по естеството си представлявала признание от възложителя, че всъщност произведения софтуер е годен за потребяване и не страда от недостатъци. Едновременно с това „** Б.“ ЕООД поел ангажимент да не ползва за свои нужди същия софтуер в рамките на периода, за които същия се отстъпва за ползване от „У.К.“ ЕООД. Така било издадено кредитно известие за сумата от 255 9679,49 лв. /разликата между 360 979,44 лв. и 105 000 лв./. По отношение издължаването на сумата от 255 9679,49 лв. се посочва, че 20 979,44 лв. били върнати от длъжника на „У.К.“ ЕООД, а за сумата от **5 000 лв. след проведен исков процес длъжникът бил осъден да заплати, респективно тази сума намерила също отражение в списъка с приети вземания изготвен по реда на чл. 685 ТЗ. „** Б.“ ЕООД се позовава на това, че никъде в рамките на този исков процес „У.К.“ ЕООД не е формулирал претенцията си в размер от **5 000 лв., като част от по-голямо вземане /а именно такова включващо и остатък от 105 000 лв./. В този смисъл формираната СПН във връзка с произнасянето по претенцията в размер от **5 000 лв. изключвала възможността за ново предявяване на сумата от 105 000 лв., която има за източник същия юридически факт, от които произтича вече присъденото вземане. Освен това претенцията от 105 000 лв. била напълно недоказана в своето основание и трябвало да се отклони, като несъществуваща в полза на твърдящия да е неин носител субект - „У.К.“ ЕООД. „** Б.“ ЕООД поддържа да разполага с правото да задържи сумата от 105 000 лв., защото тя е уговорена, като цена за временно ползване на произведения и предоставен за служене на „У.К.“ ЕООД в периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. софтуерен продукт. Нямало осуетяване в ползването на софтуера, което да е предизвикано от „** Б.“ ЕООД, като напускането на офиса, където е инсталиран сървъра поддържащ този продукт е станало изцяло по волята на „У.К.“ ЕООД. Напълно неверни били твърденията на кредиторът с оспорено вземане, че на неговите служители бил преустановен достъпът до програмата. Достъпът до програмата бил безпрепятствен за компютрите ползвани от служителите на „У.К.“ ЕООД в офиса на дружеството позициониран в гр. София, ул. ********. Обърнато е внимание, че за ползването на софтуерния продукт има изработени конкретни правила, които трябва да се съблюдават, като съответното устройство чрез което се възнамерява достъпване трябва преди това да е с инсталирани настройки. В този смисъл констатацията на нотариуса, че не може да достъпи в програмата не може да бъде кредитирана, защото не е ясен механизмът, по който същия е направил опита за това, респективно през какво устройство е направен опита. Отбелязва се, че по отношение твърдяното преустановяване на достъпа представители на „У.К.“ ЕООД, съответно негови служители не са правили постъпки пред служители на „** Б.“ ЕООД, с които да известят за липсващия достъп и да поискат съдействие за неговото възстановяване. Отрича се каквато и да е било намеса на служители на „** Б.“ ЕООД свързана с преследване на резултат – прекъсване на достъпа до софтуера на служителите на „У.К.“ ЕООД. Ако все пак се приеме, че в даден момент ползването на софтуера е било осуетено по отношение на „У.К.“ ЕООД, то категорично се поддържа, че това не касае целия договорен период за ползването, защото от 29.01.2015 г. до 29.07.2015 г. или дори до началото на август ползването се потвърждава и от анализа на самите изявления на възложителя, като за този период цената за ползването възлиза на сумата от 27 391 лв. В продължение на казаното, ако се отрече съществуването на главното вземане /105 000 лв./ или частично неговия размер /27 391 лв./, то това изключва и носенето на отговорност за обезщетение за забава в задължението тези суми да се възстановяват на „У.К.“ ЕООД. По отношение на евентуално породилото се вземане за лихва от „** Б.“ ЕООД се прави позоваване на изтекла специална 3-годищна давност за част от лихвените плащания. Акцентира се над това, че е напълно неясен началния момент, с който „У.К.“ ЕООД свързва начисляването на лихва за забава. По отношение на приетото вземане за лихва отнасяща се за периода след 03.10.2017 г. в размер на сумата от 13 883,34 лв. и включването им в списъка на приетите вземания по чл. 685 ТЗ се посочва, че е налице допуснато нарушение от синдика, защото заявлението за предявяване на това вземане датира от м.01.2019 г., което е след срока по чл. 685 ТЗ, а това означава, че тези вземания ако съществуват трябва да намерят отражение в съставения списък по чл. 688 ТЗ.

На следващо място се навеждат възражения за несъществуване на друго главно вземане, вкл. в списъка с приети такива в размер от 187 759,20 лв. и съпътстващите го лихвени вземания /40 501,22 лв. и 24 825,94 лв./. Изтъква се, че такива вземания не са регистрирани в счетоводните записи на длъжника. Пояснява се, че на 26.02.2015 г. „У.К.“ ЕООД /възложител/ и „** Б.“ ЕООД /изпълнител/ са встъпили в договор за изработка на софтуер „Уотърфол обслужване на клиенти“, като на 26.06.2015 г. възложителя е получил предаване на работата от изпълнителя и не е направил забележи по нея. Следващото се възнаграждение за така изработения софтуер е уговорено да възлиза на сумата от 187 759,20 лв., за която е издадена и съответната фактура. По тази фактура не било сторено плащане от възложителя - „У.К.“ ЕООД. От законния представител на последното се допускало смесване на задълженията, които са поети с договора за изработка и с допълнителното споразумение от 26.06.2015 г., което е сключено по повод на допълнителното споразумение за прехвърляне на дружествени дялове от 28.04.2015 г. Според съглашението от 28.04.2015 г. „У.К.“ ЕООД се ангажирал с това да направи непарична вноска /недвижим имот – офис Б13/ в капитала на притежаваното от него търговско дружество – „П.М. Б13“ ЕООД, а на свои ред „** Б.“ ЕООД следвало да изкупи тези дружествени дялове от „У.К.“ ЕООД. Съобразно уговореното в ДС от 26.06.2015 г. начинът на заплащане цената на тези дялове е следния : 140 000 лв. – са заплатени от „** Б.“ ЕООД съгласно споразумение от 31.03.2015 г.; 187 759,20 лв. от продажната цена на дяловете е била прихваната със задължението на „У.К.“ ЕООД за заплащане на софтуер изработен по договора от 28.02.2015 г.; 73 570,77 лв. от продажната цена на дяловете е била прихваната със задължението на „У.К.“ ЕООД за заплащане на продадените му с н.а. от 26.02.2015 г. – 13 броя паркоместа; 30 000 лв. са платени от „** Б.“ ЕООД на 24.05.2014 г. по банков път. Следователно вземането в размер от 187 759,20 лв., за което „У.К.“ ЕООД претендира да е кредитор е успешно погасено със стореното прихващане, като освен това „У.К.“ ЕООД и до момента не бил изпълнил задължението си да прехвърли на „** Б.“ ЕООД дружествените дялове от „П.М. Б13“ ЕООД. Това и вече не било възможно, защото „П.М. Б13“ ЕООД било заличено като правен субект. Липсата на изпълнение по прехвърлянето на дружествените дялове води и до отпадане на задължението за заплащане цента за тяхното придобиване, което означава, че „У.К.“ ЕООД трябва да я върне на „** Б.“ ЕООД, в т.ч. и сумата от 187 759,20 лв. Ако все пак се допусне, че вина за неосъществяване на сделката по прехвърляне на дяловете носи „** Б.“ ЕООД, то последното би отговаряло само до размера на платените от него 140 000 лв., като задатък, но останалите събрани суми подлежат на връщане, като всяка клауза за задържането на тези суми се явява недействителна /нищожна/. За нищожни се определят клаузата на чл. 5 и чл. 10 от споразумението за прехвърляне от 27.04.2015 г. /нотариално заверено на 28.04.2015 г./, като от длъжника са развити подробни доводи в тази насока. Отричат се твърденията на „У.К.“ ЕООД за компрометиране на софтуера създаден по възлагане с договора от 26.02.2015 г., като и за лишаване на възложителя от възможността да ползва този продукт. Не отговаряло на истината и твърдението, че обсъждания софтуер е бил предоставен за ползване и на трети лица осъществяващи търговска дейност в САЩ. Предвид липсата на изискуемо главно задължение в размер от 187 759,20 лв., длъжникът не следвало да отговаря и за заплащане на обезщетение за забава в полза на „У.К.“ ЕООД. По отношение на евентуално породилото се вземане за лихва от „** Б.“ ЕООД се прави позоваване на изтекла специална 3-годищна давност за част от лихвените плащания. Акцентира се над това, че е напълно неясен началния момент, с който „У.К.“ ЕООД свързва начисляването на лихва за забава. По отношение на приетото вземане за лихва отнасяща се за периода след 03.10.2017 г. в размер на сумата от 24 825,94 лв. и включването им в списъка на приетите вземания по чл. 685 ТЗ се посочва, че е налице допуснато нарушение от синдика, защото заявлението за предявяване на това вземане датира от м. 01.2019 г., което е след срока по чл. 685 ТЗ, а това означава, че тези вземания ако съществуват трябва да намерят отражение в съставения списък по чл. 688 ТЗ.

При тези съображения се иска съдът по несъстоятелността да постанови определение, с което да внесе промяна в списъка с приети вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ, като изключи от неговото съдържание вземанията предявени от „У.К.“ ЕООД, които са ясно очертани в упражненото възражение.

На 25.11.2019г., „У.К.“ ЕООД в качеството му на кредитор с оспорени вземания депозира писмено становище. С него се оспорва възражението на длъжника. Посочва се, че с влязло в сила СР длъжникът е осъден да заплати на „У.К.“ ЕООД сумата в размер от **5 000 лв., която се следва по допълнително споразумение от 14.07.2015 г. Освен това е установено, че на 20.07.2015 г. длъжникът е платил на кредитора сумата в размер от 20 979,44 лв., като основанието за плащане отново е допълнително споразумение от 14.07.2015 г. Пак в това споразумение „** Б.“ ЕООД е декларирало пред възложителя по двата договора за изработка на софтуерен продукт „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“, че не може да преработи същия съгласно поставените изисквания от възложителя, поради което е издадено и кредитното известие за връщане на сумата от 255 979,44 лв. /сбор на сумите от **5 000 лв. и 20 979,44 лв./. Това съставлява част от цялата стойност на изработения и платен от „У.К.“ ЕООД софтуер, като остатъка от платените 105 000 лв. е договорено от страните да бъде задържан от длъжника, като цена за ползването на софтуера от „У.К.“ ЕООД в периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. Отбелязано е, че „У.К.“ ЕООД е върнало на длъжника обратно предадения му софтуер на електронен носител, а длъжника се е съгласил да му осигури отдалечен достъп до софтуера за да може да се реализира отстъпеното ползване за времето до 31.12.2016 г. Страните се разбрали и за начина, по който ще се достъпва софтуера за целите на ползването от „У.К.“ ЕООД. Към 30.07.2015 г. служители на „У.К.“ ЕООД, които са имали създадени потребителски имена за достъп констатирали, че този достъп е спрян, като в потвърждение на това бил съставен и протокол. Това означавало, че задържаната от длъжника сума в размер на 105 000 лв., под формата на цена за ползване на софтуера, трябва да бъде върната на „У.К.“ ЕООД, защото обещаното ползване на софтуера в рамките на уговорения период не е било изпълнено. Успоредно с това с нотариална покана /изпратена на 04.09.2015 г. и получена на 10.09.2015 г./ „У.К.“ ЕООД известил длъжника, че разваля действието на т. 7 и т. 13 от ДС сключено на 14.07.2015 г., което е довело до възникване правото на „У.К.“ ЕООД да получи връщане на цената за ползване на софтуера възлизаща на сумата от 105 000 лв. Лихвата за забава във връщане на сумата от 105 000 лв. се дължи, считано от 11.09.2015 г., защото към този момент е настъпил ефекта на развалянето на съглашението за ползване на софтуерния продукт.

По отношение на упражненото от длъжника оспорване на прието вземане за главница в размер на сумата от 187 759,20 лв. кредиторът „У.К.“ ЕООД подчертава, че с извънсъдебно споразумение от 25.05.2017 г. сключено по законите на щата Ню Йорк, САЩ, в което са участвали както длъжника, така и „У.К.“ ЕООД длъжникът е декларирал, че при образуване на производство по несъстоятелност спрямо него няма да се възползва от правото си да възразява срещу евентуално включване в списъка с приети вземания на предявено от „У.К.“ ЕООД вземане в размер от 187 759,20 лв. Подаването на възражение е в противоречие с този договорен ангажимент, респективно съдът не следва да разглежда това възражение, или ако го разгледа да го счете за неоснователно. Поддържа се, че основателността и размера на претенцията от 187 759,20 лв. са изцяло доказани от ангажираните с молбата за предявяване писмени доказателства.

С възражение с вх. № 41301/26.03.2019 г. от длъжникът „** Б.“ ЕООД се оспорва списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ в частта му, с която вземания на кредитора „У.К.“ ЕООД са приети за суми, както следва : 5 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и 19 545,74 лв. – начислени такси по ТТР към ЗЧСИ, произтичащи от воденото и.д. № 1183 по описа на ЧСИ-Р. М.; 750 лв. – разноски по т.д. № 8992/2016 г. по описа на СГС, присъдени с решение от 03.10.2017 г. Оплакванията са, че сумата от 5 000 лв., съставляваща вероятно разход за осъществено от адвокат процесуално представителство по изпълнително дело изобщо няма данни да е била реално заплатена от „У.К.“ ЕООД в полза на упълномощен от него адвокат, а освен това подобно възнаграждение се явява прекомерно спрямо предприетите от адвоката действия. На самостоятелно основание се застъпва виждане, че разходите правени от кредитор в пределите на индивидуално принудително изпълнение каквото е и.д. № 1183 по описа на ЧСИ-Р. М.не могат да бъда удовлетворявани в универсалното принудително изпълнение. По тази причина те неправилно са приети от синдика и им е даден ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. По отношение на приетото вземане в размер на 19 545,74 лв. – начислени такси по ТТР към ЗЧСИ се отрича то изобщо да е било предмет на предявяване от страна на „У.К.“ ЕООД, като синдикът своеволно включил сред приетите вземания. Отбелязва се, че тази сума съставлява пропорционална такса, която е дължима на ЧСИ при успешно събиране на дълга по и.д. № 1183/2015 г., такова събиране не е налице, а освен това дори и да е налице, то вземането ще има за носител ЧСИ, а не „У.К.“ ЕООД. Нямало данни „У.К.“ ЕООД да е заплатило предварително тази такса в полза на ЧСИ, което означавало, че той упражнява не свои, а чужди права. В този контекст се иска от съда да извърши промяна в списъка на приетите вземания, като изключи от него сумите от 5 000 лв. и 19 545,74 лв.

Що се касае до разноските от 750 лв. присъдени в полза на „У.К.“ ЕООД с решението за откриване на производството по несъстоятелност спрямо „** Б.“ ЕООД се поддържа, че това вземане не може да се ползва с възприетия от синдика ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ, а трябва да бъде отнесено към вземанията подлежащи на удовлетворяване по 722, ал. 1, т. 12 ТЗ. В този смисъл се иска и внасянето на съответната промяна в реда на удовлетворяване на така приетото вземане.

Според синдикът разглежданото възражение е допустимо, защото е упражнено от легитимиран участник в установения от ТЗ срок. По същество синдикът отбелязва, че списъкът на приетите вземания по чл. 685 ТЗ е съставен при съблюдаване на приложените от кредиторите документи в подкрепа на предявените от тях вземания. Обръща внимание, че на страница 3-та от молбата на „У.К.“ ЕООД подадена на 01.11.2017 г. ясно се вижда заявяване на претенции за приемане на вземания в размери на 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение по цитирано и.д. и 19 545,74 лв. – такси начислени по ТТР на ЗЧСИ по същото и.д. Въведените от длъжника възражения за несъществуване на тези вземанията за разноски и такси не могат да бъдат установени в настоящото производство, тъй като синдикът не разполага с необходимите за това документи. Относно реда за удовлетворяване на сумата от 750 лв. се настоява, че правилно е квалифицирана, като вземане с ред по чл. 722, ал. 1, т. 3, защото представлява разход направен с оглед самото производство по несъстоятелност, а именно присъдена е с решението за откриване на производството по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД.

Кредиторът „У.К.“ ЕООД, чрез адвокат К. в съдебно заседание на 03.12.2019 г. оспорва така подаденото възражение, като упоменава, че в кориците на делото са приобщени нужните доказателства в подкрепа на това, че разходите са действително направени от кредитора в рамките на соченото изпълнително дело водено пред ЧСИ-М..

С възражение с вх. № 41306/26.03.2019 г. от длъжникът „** Б.“ ЕООД се оспорва списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ в частта му, с която е възприето, че сумата от 125 лв. – разноски присъдени с решение от 18.12.2018 г. на САС, ТК, 15 с-в следва да се ползва с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. Длъжникът има позиция, че този разход трябва да бъде удовлетворен по реда на чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ.

Според синдикът разглежданото възражение е допустимо, защото е упражнено от легитимиран участник в установения от ТЗ срок. По същество синдикът отбелязва, че съдът приеме да са налице установените в закона предпоставки, то не се опонира да се допусне изменение на списъка с приети вземания по чл. 688 ТЗ в желаната от длъжника насока.

Кредиторът „У.К.“ ЕООД, чрез адвокат К. в съдебно заседание на 03.12.2019 г. оспорва така подаденото възражение, като го определя за неоснователно.

Съдът, като взе предвид упражнените три възражения, списъците на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ и в срока по чл. 688 ТЗ, изготвени от синдика, извършените в съдебното заседание по чл. 692 ал. 2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

Съдът намира, че всяко от очертаните по-горе три упражнени от страна на длъжника – „** Б.“ ЕООД възражения е със спазен срок и изхожда от легитимиран участник, поради което е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

От събраните писмени доказателства във връзка с установяване поддържаните от „У.К.“ ЕООД парични вземания, които са предявени за приемане в откритото производство по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД се установява следната фактическа обстановка :

На 01.07.2014 г. между „У.К.“ ЕООД – възложител и „** Б.“ ЕООД е сключен договор за изработка имащ за предмет изработването на софтуер с наименование „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“. Страните по така учреденото договорно правоотношение са предвидили, че крайния срок за предаване на резултата от възложената работа е 30.01.2015 г., а цената с вкл. ДДС, която възложителя следва да плати е 328 579,20 лв. Произведеният софтуерен продукт съгласно сключения договор бил предаден от изпълнителя на възложителя на датата – 26.01.2014 г., за което се съставил нарочен протокол, видно от чието съдържание „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“ няма забележки по предадената му работа. Това е довело до издаването на фактура № 30.26.01.2015 г. на стойност от 328 579,20 лв., която е платима от възложителя. Страните по така възникналото облигационно задължение са се съгласили то да бъде погасено, посредством извършване на компенсация с насрещни задължения, които „** Б.“ ЕООД има към „У.К.“ ЕООД. Така отново на 26.01.2015 г. било подписано споразумение за прихващане съгласно което най-напред страните са признали една към друга, че към 26.01.2015 г. : „У.К.“ ЕООД има вземания към „** Б.“ ЕООД в размер на сумата от 628 308,81 лв.; „** Б.“ ЕООД има вземания към „У.К.“ ЕООД в размер на 442 579,44 лв. / сумата от 328 579,20 лв. по договор за изработка от 01.07.2014 г. и сумата от 114 000 лв. по договор за продажба на недвижими имоти/. От компенсационния ефект на прихващането е постигнато погасяване до размера на по-малкото от двете задължения, а именно това което „У.К.“ ЕООД има към „** Б.“ ЕООД в размер на общо 442 579,44 лв. На 28.04.2015 г. е сключен втори договор за изработка на софтуер, по които „У.К.“ ЕООД отново е възложител, а „** Б.“ ЕООД изпълнител, като предметът на тази сделка е изработване на допълнение на вече произведения по първия договор софтуер - „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“. Тук е предвиден срок на завършване на възложената работа до 20.05.2015 г. и насрещна цена в размер на 32 400 лв., която подлежи на плащане до 31.05.2015 г. На 04.06.2015 г. работата и по този втори договор била предадена от изпълнителя и приета от възложителя без последния да има забележки. Отново на 04.06.2015 г. била издадена фактура № 66 на стойност от 32 400 лв., която е платима от възложителя. Погашението на това задължение се реализирало, чрез сключването на нотариален акт за замяна на недвижим имот от 04.06.2015 г., с който възложителя прехвърлил на изпълнителя идеални части от недвижим имот с цена от 47 000 лв., а изпълнителя прехвърля изработеното допълнение към софтуерен модул с цена от 27 000 лв. /без ДДС/, като разликата до пазарната цена на имота от още 20 000 лв. е уговорено да бъде платена от „** Б.“ ЕООД на „У.К.“ ЕООД в срок до 19.06.2015 г. По волята на страните на 26.06.2015 г. се подписал протокол, в който те декларирали, че общата стойност на изработения софтуер - „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“ възлиза на сумата от 360 979,44 лв. /с вкл. ДДС/, като тази цена успешно е била заплатена по силата на подписано споразумение за прихващане от 26.01.2015 г. и н.а. за замяна на недвижим имот от 04.06.2015 г. Пак на датата 26.06.2015 г. страните по двата договора за изработка се уговорили за това, че изпълнителя - „** Б.“ ЕООД в срок до 31.07.2015 г. ще извърши със свои ресурс преработка на произведения софтуер, така че същия да отговаря на заданието на възложителя - „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“. На 14.07.2015 г. се сключило допълнително споразумение между възложител и изпълнител по повод предмета на двата договора за изработка на софтуер и анекса към тях, като със същото „** Б.“ ЕООД е заявил недвусмислено, че се намира в невъзможност да коригира произведения продукт съответно на изискванията на възложителя в какъвто и да е било срок. Потвърдено е, че цената, която е заплатена от възложителя е на обща стойност от 360 979,44 лв. В допълнителното споразумение е постигнато съгласие, че за времето на ползване на софтуера, а именно от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. ще се извърши приспадане на сумата от 105 000 лв. от общата платена цена, като остатъка от 255 979,44 лв. следва да бъде върнат на „У.К.“ ЕООД в срок до 17,07.2015 г. и съответно 22.07.2015 г. С оглед на уговореното възстановяване на суми на 15.07.2015 г. „** Б.“ ЕООД е издало кредитно известие в размер на 255 979,44 лв. Между „У.К.“ ЕООД и „** Б.“ ЕООД на 20.07.2015 г. се подписал протокол, в който било отразено, че изпълнителя предоставя на възложителя отдалечен достъп до произведения софтуер чрез IP адрес и 4 потребителски имена, като „У.К.“ ЕООД разполага с възможността да използва софтуера до 31.12.2016 г. С нотариална покана от 04.08.2015 г. „У.К.“ ЕООД е поискало от „** Б.“ ЕООД в 1-дневен срок, считано от получаване на поканата дружеството да осъществи контакт с канещия за уговаряне на условията за връщане на сумата от 105 000 лв., която е задържана с цел послужването й за възнаграждение по предоставеното ползване на продукта. С поканата „У.К.“ ЕООД информира насрещната страна, че поради невъзможността за осъществяване на отдалечения достъп до софтуерния продукт, чрез подадените потребителски имена се отказва от по-нататъшното ползване на същия, като уведомява „** Б.“ ЕООД, че продуктът следва да се смята за ползван в периода от 26.01.2015 г. до 29.07.2015 г., като за така очертания период се полага възнаграждение от 27 391 лв., а остатъкът от 77 609 лв. подлежи на връщане от „** Б.“ ЕООД. Тази покана е връчена на адресата й на 10.09.2015 г. На 04.09.2015 г. „У.К.“ ЕООД се е сдобил с изпълнителен лист срещу „** Б.“ ЕООД за сумата от **5 000 лв., която подлежи на връщане съгласно допълнителното споразумение от 14.07.2015 г.

На 26.02.2015 г. между „У.К.“ ЕООД в качеството му на възложител и „** Б.“ ЕООД, като изпълнител бил сключен договор с предмет изработването на софтуер с наименование : „УОТЪРФОЛ ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ“. Предвидено е, че възложената работа следва да приключи в срок до 30.06.2015 г., а цената която възложителя трябва да заплати за резултата от изработката е сума в размер от 187 759,20 лв. с вкл. ДДС, като срокът за нейното плащане е установен до 30.11.2015 г. Произведеният софтуерен продукт съгласно сключения договор бил предаден от изпълнителя на възложителя на датата – 26.06.2015 г., за което се съставил нарочен протокол, видно от чието съдържание „УОТЪРФОЛ МАРКЕТИНГ МЕНИДЖЪР“ няма забележки по предадената му работа. Издадена била и фактура № 73 на стойност от 187 759,20 лв.

На 27.04.2015 г. е подписано споразумение за прехвърляне на дружествени дялове от търговско дружество, като страни по същото са „У.К.“ ЕООД - в качеството му на продавач и „** Б.“ ЕООД - в качеството му на купувач, Д.Р. – в качеството му на продавач и С.Т. – в качеството му на купувач, като според същото : „У.К.“ ЕООД е извършил непарична вноска /недвижими имоти/ в капитала на търговско дружество – „П.М. Б 13“ ЕООД; „У.К.“ ЕООД прехвърля възмездно в полза на „** Б.“ ЕООД 100 % от капитала на „** Б.“ ЕООД за сумата в размер на капитала на „П.М. Б 13“ ЕООД, съгласно т. 32 от удостоверение за актуално състояние; страните потвърждават, че по силата на споразумение от 31.03.2015 г. „** Б.“ ЕООД е заплатил на „У.К.“ ЕООД задатък в размер на 140 000 лв. с цел придобиване на дружествените дялове на „П.М. Б 13“ ЕООД; страните се съгласяват, че договорената цена в чл. 2 ще бъде редуцирана с дължимата от продавача цена по договор за изработка на софтуер от 26.02.2015 г., чиито размер е 187 759,20 лв. с ДДС; освен това договорената в чл. 2 цена ще бъде намалена и с дължимата от „У.К.“ ЕООД цена по н.а. за продажба на недвижим имот, чиято стойност е 93 570,77 лв., но след извършено частично плащане от 20 000 лв. се редуцира до сумата от 73 570,77 лв. В чл. 10 от споразумението е предвидено, че ако в срок до 30.06.2015 г. купувачът не изплати изцяло сумите по чл. 2 и/или сумите по чл. 5 от споразумението, то частично направените вноски от купувача не се възстановяват и се губят от него, като в този случай споразумението следва да се смята за прекратило своето действие, респективно дяловете не се считат за прехвърлени от продавача на купувача.

На 26.06.2015 г. се подписва допълнително споразумение към споразумението от 27.04.2015 г., според съдържанието на което страните имат съгласие над това, че : във връзка с чл. 8 от споразумението от 27.04.2015 г. договорената цена в чл. 2 от същото споразумение ще бъде намалена със сумата от 187 759,20 лв., която е дължима от „У.К.“ ЕООД по договор за изработка на софтуер от 26.02.2015 г.; че договорът за изработка на софтуер от 26.02.2015 г. е надлежно изпълнен; че страните са наясно с факта, че цената по чл. 2 от споразумението от 27.04.2015 г. е в размер на сумата от 1 303 900 лв.; че купувачът трябва да заплати цената по чл. 2 от споразумението в срок до 30.06.2015 г., като същата трябва да се смята намалена със следните суми : 140 000 лв., 187 759,20 лв., 73 570,77 лв. и 30 000 лв. На 06.01.2016 г. е вписано заличаване на „П.М. Б 13“ ЕООД, като търговец, след настъпило преобразуване чрез вливането му в „У.К.“ ЕООД.

За целите на производството по разглеждане на възражение с вх. номер 41549/27.03.2019 г. е допусната съдебно-счетоводна експертиза, по която е изготвено и изслушано експертно заключение от 27.02.2020 г., което съдът кредитира изцяло, като компетентно изготвено, почиващо на всестранен анализ на събраните по делото писмени доказателства и записванията в счетоводствата на длъжника и кредитора с оспорени вземания. Илюстрирано е в табличен вид, какво е движението на паричните потоци и извършените прихващания между „У.К.“ ЕООД и „** Б.“ ЕООД; от ангажираните счетоводни документи създадени от „** Б.“ ЕООД не се установява счетоводно отразяване при длъжника на задължение в размер на 105 000 лв. Проверката на счетоводните записи при „У.К.“ ЕООД също не показва наличие на вземане към „** Б.“ ЕООД за сумата в размер от 105 000 лв., като единственото вземане, което е намерило отражение в счетоводството на „У.К.“ ЕООД е такова в размер на **5 000 лв., за което същото се е снабдило с ИЛ спрямо длъжника; определена е цена за ползване на софтуерен продукт съгласно т. 7 от ДС от 14.07.2015 г. за периода от 26.01.2015 г. до 29.07.2015 г., като при първия вариант с отчитане единствено на работните дни обхващани от периода следващата се цена е 27 484,66 лв., а при втория вариант с отчитане на календарните дни за коментирания период формираната цена е 27 514,16 лв.; съгласно представените счетоводни документи от „** Б.“ ЕООД не се разкрива наличие на счетоводно отразено задължение към „У.К.“ ЕООД в размер на сумата от 187 759,20 лв., което да е възникнало по силата на издадена от „** Б.“ ЕООД фактура № 73/01.07.2015 г.; съпоставката на паричните потоци и счетоводните документи, на които се основават същите показва, че по поетото насрещно задължение от „** Б.“ ЕООД за обещаното му прехвърляне от „У.К.“ ЕООД на 100 % от капитала в търговско дружество - „П.М. Б 13“ ЕООД, а именно заплащане на покупна цена от 555 000 лв. в полза на „У.К.“ ЕООД са извършени плащания от „** Б.“ ЕООД в размер на 170 000 лв., както и прихващания в размер на 261 329,97 лв., които са осчетоводени и при „У.К.“ ЕООД, така общото погашение от уговорената продажна цена се равнява на сумата от 431 329,96 лв.; при справка в счетоводните записвания водени при „У.К.“ ЕООД не се е констатирало наличие на водено вземане в размер на 187 759,20 лв.

Разгледано по същество възражението с вх. номер 41549/20.07.2019 г. е основателно.

На първо място главното вземане в размер на сумата от 105 000 лв., за което „УОТЪРФОЛ КОМПАНИ“ ЕООД поддържа да има качеството на кредитор спрямо длъжника – „** Б.“ ЕООД не съществува в правната му сфера. Най-напред трябва да се посочи, че действително посочената сума от 105 000 лв. е съставлявала част от договорено възнаграждение по договори за изработка на софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“, като общият размер на това възнаграждение се установява да възлиза на сумата от 360 979,44 лв./. От анализа на събраните по делото писмени доказателства се разбира, че макар първоначално договорния резултат да е бил приет от възложителя, то впоследствие страните по правоотношенията свързани с изработката на софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“ са приели, че този продукт не кореспондира на поставеното от възложителя задание и не може да бъде приведен в съответствие с него от страна на изпълнителя. Последният изрично се е съгласил, че не е налице надлежно изпълнение по това правоотношение и като резултат от това ще възстанови на възложителя - „УОТЪРФОЛ КОМПАНИ“ ЕООД платеното му възнаграждение за изработеното, с изключение на сумата от 105 000 лв., а именно съгласил се е да възстанови сумата от 255 979,44 лв. Остатъчният размер на вземането за връщане на дадено на отпаднало основание /развален договор за изработка, тъй като със споразумението си от 14.07.2015 г. страните на практика признават, че договора е развален, поради неизпълнението му от изпълнителя/, което възлиза в размер на сумата от 105 000 лв. прието да се задържи от „** Б.“ ЕООД, като възнаграждение за ползването на софтуерния продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“ за периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. от дружеството „У.К.“ ЕООД. С това споразумение всъщност страните са променили предназначението на платената сума от 105 000 лв., като вместо част от възнаграждение по договор за изработка са договорили тя да се смята за цена на предоставен за временно ползване софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“. Следователно за да се дължи връщането на тази цена е необходимо страната, която я е заплатила на длъжника, а именно „У.К.“ ЕООД да докаже, че е развалила договора за възмездно ползване на продукта, заради допуснато от длъжника неизпълнение по него. В случая „У.К.“ ЕООД твърди, че считано от края на м.07.2015 г. осигуреният му от длъжника отдалечен достъп до софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“ е бил преустановен, тъй като съответните служители не могли да го използват с предоставените им потребителски имена. Позовавайки се на това неизпълнение от длъжника, „У.К.“ ЕООД поддържа успешно да е упражнил едностранното си преобразуващо право на разваляне на договора за ползване на коментирания софтуерен продукт, като се настоява същото да е произвело ефект, считано от 10.09.2015 г. и в този смисъл за длъжника да е възникнало задължение да върне даденото по договора на отпаднало основание, а именно да възстанови сумата от 105 000 лв., предназначена за ползване на продукта за периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. Подобно вземане обаче в правната му сфера не се е породило, тъй като съгласно нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД „Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.“. Видно е, че с приложената по делото нотариална покана „У.К.“ ЕООД директно е пристъпил към разваляне на двустранния договор за ползване на софтуерния продукт, като не е дал на длъжника подходящ срок да изпълни, респективно предупреждение, че след този срок ще смята договора за развален. Не се доказва от кредиторът да е налице някое от изключенията на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, което позволява правото на разваляне да се упражни и без даване на подходящ срок за изпълнение. Няма и уговорена комисорна клауза, която изрично да изключва правилото за даване на подходящ срок разписано в чл. 87, ал. 1 ЗЗД. По същественото за липсата на заявената и приета от синдика претенция от 105 000 лв. е, че „У.К.“ ЕООД не провежда доказване на твърдението си, че „** Б.“ ЕООД е допуснало нарушение в надлежното изпълнение на задължението си за перманентно осигуряване на отдалечен достъп до софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“. Представените констативни протоколи съставени пред нотариус не могат да послужат за установяването на подобно осуетяване на достъп, тъй като по делото се събраха гласни доказателства, че допускането до виртуалната частна мрежа, където програмата е на разположение става след съответната оторизиране от служител на „** Б.“ ЕООД, както и направата на настройки в устройството, от което се възнамерява да се осъществява достъпът. В този контекст изобщо не става ясно, какво е ползваното устройство от нотариуса направил опити за достъпване до обсъждания софтуерен модул през м. 08.2015 г., а освен това трябва да се отбележи, че констативният протокол, съставян от нотариуса по реда на чл. 593 ГПК, има за цел да създаде писмено доказателство за определени факти с правно значение и има доказателствена тежест на официален документ, удостоверяващ явяването или не на вписаните в него лица за извършване на определени действия и обективиращ техните изявления /съгласие или несъгласие/ по отношение на тези действия. В този смисъл е създадената безпротиворечива съдебна практика / определение по ч.т.д. № 326/09 г. на първо т.о., решение по т.д. № 77/08 г. на второ т.о., определение по т.д. № 2071/13 г. на второ т.о. и др./. Удостоверяването в констативен протокол на резултат от извършен с участието на нотариуса опит на за достъпване на софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“ няма характеристиката на официален удостоверителен документ и не обвързва съда относно съществуването на фактите отразени в подобен протокол. В този смисъл приложените по делото констативни протоколи не установяват препятстване достъпа до софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че извън отправената нотариална покана, с която директно се пристъпва от ползвателя на продукта към разваляне на договора му с длъжника, и без да се търси съдействие от насрещната страна за преодоляване на евентуална пречка при достъпа кредиторът поддържа, че от длъжника е допуснато неизпълнение на основното му задължение по договора – да осигурява перманентен достъп до софтуерен продукт „УОТРФОЛ МАРЕКТИНГ МЕНИДЖМЪНТ“. Мотивиран от горните разсъждения, настоящият съдебен състав заключава, че в полза на кредиторът не се е породило право едностранно да развали договора за ползване на продукта, а оттам като последица да получи обратно платената сума за това ползване в размер на 105 000 лв. В този смисъл „** Б.“ ЕООД трябва да се разглежда, като изправна страна по тази двустранна сделка, и в това си качество тя има право да задържи целия размер на сумата от 105 000 лв. получена на основание – отстъпено за периода от 26.01.2015 г. до 31.12.2016 г. право да се ползва софтуерния продукт „У.К.“ ЕООД. Не се установява договорът да е бил прекратен на годно правно основание, поради което същия следва да се смята за продължил действието си в целия договорен период, респективно „** Б.“ ЕООД има правото на пълния размер на сумата от 105 000 лв. По тези съображения „У.К.“ ЕООД не се явява материално легитимиран носител на така въведеното от него парично вземане, а решението на синдика да го включи в списъка с приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ е неправилно и базирано на изцяло отсъстващ анализ на изложените твърдения за основанието на вземането и доказателствата, които са представени в негова подкрепа. Липсата на главно вземане от 105 000 лв. изключва възникването на производно вземане за заплащане на обезщетение за забава, като последица от допусната забава в изпълнението на падежирало главно лихвоносно вземане. Това означава, че „У.К.“ ЕООД не е носител на вземания с подобен източник, а приемането на предявените от него такива за сумата от 22 006,42 лв. – лихва за забава начислена за периода от 11.09.2015 г. до 02.10.2017 г. и за сумата от 13 883,34 лв. – лихва за забава начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., както и законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното плащане главното вземане е решение на синдика, което не кореспондира с актуалното установеното по делото действително правно положение отнасящо се до пораждането на вземания с подобна характеристика в правната сфера на „У.К.“ ЕООД, за чието плащане отговорен да е длъжника – „** Б.“ ЕООД. Казаното мотивира съда за извод, че анализираните вземания от 105 000 лв., 22 006,42 лв. и 13 883,34 лв. в т.ч. и законните лихви след 22.01.2019 г. трябва да бъдат изключени от списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ.

Следващото вземане на „** Б.“ ЕООД, което е подложено на оспорване от длъжника – „** Б.“ ЕООД е това възлизащо на сумата от 187 759,20 лв., за което „У.К.“ ЕООД извежда легитимацията си на кредитор при твърдения то да е породено от развалянето на договора за изработка на софтуер от 26.02.2015 г., а именно съставлява платено на отпаднало основание възнаграждение за работа по изработката на софтуер с наименование „УОТЪРФОЛ ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ“, защото конфиденциалността изработеният продукт бил компрометирана, като достъп до същия е бил предоставен чуждестранни дружества регистрирани в САЩ. Следователно спорното право по предявеното парично вземане от 187 759,20 лв. намира своето основание в предвидената в чл. 55, ал.1, предл. трето ЗЗД - специална хипотеза на неоснователно обогатяване. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, предвижда, че всеки е длъжен да върне онова, което е получил с оглед на отпаднало основание. Следователно заявеното имуществено право на вземане би било доказано в своето основание, ако субектът твърдящ да е негов титуляр докаже съществуване на основанието при получаване на престацията и отпадане на основанието с обратна сила, например при унищожаване на договора, прекратяване при настъпване на предвидено условие, а в случая - разваляне поради неизпълнение.

Правото на разваляне на договор е преобразуващо право, което възниква при наличието на следния фактически състав: наличие на валидно сключен между страните договор; неизпълнение на задълженията на насрещната страна по договора, независимо от формата на неизпълнение – пълно, забавено или частично; неизпълнението да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря. Страната, която твърди да е носител на правото на разваляне не е длъжена да доказва факта на неизпълнението на задълженията по него, тъй като се касае за отрицателен факт. Тежестта на доказване относно положителния факт на изпълнението на договорните задължения лежи върху насрещната страна, която евентуално и следва да понесе неблагоприятните последици при неустановяването му. При наличието на посочените предпоставки в полза на кредитора възниква потестативно право да развали договора, чието упражняване се осъществява с извънсъдебно едностранно изявления, отправено до длъжника. В тази връзка правото по чл. 88 от ЗЗД има обратно действие, а при развалянето страните са длъжни да върнат получените престации, което оправдава прилагането ан чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Проведеното в производството доказване ясно разкрива първата изискуема предпоставка, а именно наличието на валидно сключен двустранен договор, доколкото на 26.02.2015 г. „У.К.“ ЕООД и „** Б.“ ЕООД между тях е подписан договор за изработка на софтуерен продукт. Този договор не страда от пороци, които да се отразяват върху неговата действителност, поради което същият трябва да се разглежда, като източник на права и задължения обвързващ страните. Анализът на поетите насрещни договорни задължения по тази сделка показва, че „** Б.“ ЕООД е изпълнил поверените му такива, съблюдавайки заложените условия и срокове по договора, като е произвел зададеният му „УОТЪРФОЛ ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ“ и е предал надлежно резултатът от своята работа на възложителя - „У.К.“ ЕООД, като последният го е приел на 26.06.2015 г. без да има забележки и възражения по неговото изпълнение. За това свидетелства двустранно подписания приемо-предавателен протокол. Установява се и факта, че възложителя е погасил уговореното в полза на изпълнителя възнаграждение за така престираната му работа, което възлиза в размер на сумата от 156 466 лв. /без ДДС/ и 187 759,20 лв. /с вкл. ДДС/. Погасяването не е посредством способа на плащането, а чрез този на компенсацията. Извършената компенсационна сделка също се доказва от изявленията на страните направени в допълнително споразумение сключено на 26.06.2015 г., като там ясно е посочено, че задължението за сумата от 187 759,20 лв., което „У.К.“ ЕООД има към „** Б.“ ЕООД се погасява чрез прихващането му с насрещно задължение, което „** Б.“ ЕООД има към „У.К.“ ЕООД за придобиване на дружествени дялове от търговско дружество. Това прихващане е произвело своя погасителен ефект, което означава, че „** Б.“ ЕООД следва да се смята удовлетворен за вземането си по уговореното възнаграждение по договора за изработка от 26.02.2015 г., като това е станало на 26.06.2015 г. В случаят обаче няма допуснато неизпълнение от страна на „** Б.“ ЕООД по договора за изработка от 26.02.2015 г., доколкото работата е била прегледана и приета от възложителя, като същия е нямал никакви забележки по нейното изпълнение и е получил фактическата власт и техническия достъп върху продукта. С настъпването на този факт, правоотношението по договора за изработка следва да се смята за изгубило своето действие, защото правата и задълженията произтичащи от него са били надлежно изпълнени от страните. Обстоятелството, дали впоследствие „У.К.“ ЕООД е бил лишен от ползването на наети помещения на адрес – гр. София, ул. ********, като там се е намирало и преносимо устройство с надпис „УОТЪРФОЛ ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ“ не може да се разглежда, като такова свързано с неизпълнение на договора за изработка, още повече че няма никаква яснота, дали длъжникът е извършил твърдяното лишаване от ползване на наети помещения или това е дело на трето лице. Нещо повече няма никакви събрани сведения изобщо да е налице лишаване от ползване на тези офисни помещения, както и това, че в тях се е съхранявал преносим диск със софтуерния продукт „УОТЪРФОЛ ОБСЛУЖВАНЕ НА КЛИЕНТИ“ съответно, че поверителността на същия е била компрометирана. Дори обаче да се допусне, че е така, то тези неправомерни действия нямат нищо общо с договора за изработка на този софтуер и най-вече с изпълнението на задължението поето от „** Б.“ ЕООД да го изработи. Дори не се касае за проява на някакви скрити недостатъци в произведения продукт. Трябва да се добави и това, че няма доказване и на факта, че „У.К.“ ЕООД е упражнил едностранно изявление за разваляне на договора за изработка от 26.02.2015 г. с искане за реституиране на платената по него цена. В кориците на делото не се открива нотариална покана с подобно предметно съдържание, която да е била връчена на „** Б.“ ЕООД. Дори обаче подобна покана и респективно изявление да са налице, то отсъства успешен преобразуващ ефект от същите, тъй като „У.К.“ ЕООД не е носител на преобразуващото право да иска разваляне на договора за изработка от 26.02.2015 г., респективно не е налице отпадане на основанието за плащане на уговореното възнаграждение в размер на сумата от 187 759,20 лв., чието връщане да му се дължи от „** Б.“ ЕООД. Следователно подобно вземане не съществува в правната сфера на „У.К.“ ЕООД, като синдикът напълно неоправдано го е включил в списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ. Липсата на главно вземане от 187 759,20 лв. изключва възникването на производно вземане за заплащане на обезщетение за забава, като последица от допусната забава в изпълнението на падежирало главно лихвоносно вземане. Това означава, че „У.К.“ ЕООД не е носител на вземания с подобен източник, а приемането на предявените от него такива за сумата от 40 501,22 лв. – лихва за забава начислена за периода от 20.08.2015 г. до 02.10.2017 г. и за сумата от 24 825,94 лв. – лихва за забава начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., както и законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното плащане главното вземане е решение на синдика, което не кореспондира с актуалното установеното по делото действително правно положение отнасящо се до пораждането на вземания с подобна характеристика в правната сфера на „У.К.“ ЕООД, за чието плащане отговорен да е длъжника – „** Б.“ ЕООД. Казаното мотивира съда за извод, че анализираните вземания от 187 759,20 лв., 40 501,22 лв. и 24 825,94 лв., в т.ч. и законните лихви след 22.01.2019 г. трябва да бъдат изключени от списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685 ТЗ.

По повод на упражненото от длъжника - „** Б.“ ЕООД възражение с вх. № 41301/26.03.2019 г. : С него се оспорва списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ в частта му, с която вземания на кредитора „У.К.“ ЕООД са приети за суми, както следва : 5 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и 19 545,74 лв. – начислени такси по ТТР към ЗЧСИ, произтичащи от воденото и.д. № 1183 по описа на ЧСИ-Р. М.; 750 лв. – разноски по т.д. № 8992/2016 г. по описа на СГС, присъдени с решение от 03.10.2017 г.

По отношение вземането в размер на 5 000 лв., на което е дадено означение да съставлява разход за заплатено адвокатско възнаграждение съдът намира следното : Няма процесуална пречка генерирани в индивидуални изпълнителни производства разноски да се заявяват и удовлетворяват в рамките на открито производство по несъстоятелност. Достатъчно е само съществуването на подобни разноски да бъде установено от носителя им. Представеното от „У.К.“ ЕООД удостоверение с изх. № 32754/26.10.2017 г. съдържа официално удостоверяване от съдебния изпълнител, че в рамките на образуваното пред него и.д.******** е носител на вземане в размер на 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело. Тук е важно да се посочи, че определянето на разноските в изпълнителното производство е правомощие на съдебния изпълнител, който проверява, дали дадената страна в изпълнителния процес е легитимирана да получи разноски за участието си в него, вкл. и това, дали тя доказва направата на съответните разноски, за които е формулирала претенция за присъждане. Ако дадена страна е недоволна от произнасянето на съдебния изпълнител по определяне на разноските в изпълнителния процес, то тя най-напред може да поиска тяхното изменение, вкл. редуциране поради прекомерност на адвокатски хонорар, като при отрицателно произнасяне на съдебния изпълнител, за недоволната страна се поражда правото на жалба по смисъла на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК. От приложените по делото доказателства няма данни длъжникът – „** Б.“ ЕООД да се е възползвал от тази предоставена му на разположение правна защита в индивидуалното изпълнително производство, което означава, че произнасянето на ЧСИ относно разноските в изпълнителния процес е придобило стабилитет, като съдът по несъстоятелността не би могъл да внася промяна в размера на същите, в частност в размера на определеното адвокатско възнаграждение от 5 000,00 лв. В тази връзка възражението срещу приемането на разхода от 5 000 лв. е неоснователно и трябва да се остави без уважение.

Основателно е обаче възражението срещу приемането на сумата от 19 545,74 лв. – начислени такси по ТТР към ЗЧСИ, произтичащи от воденото и.д. № 1183 по описа на ЧСИ-Р. М.. На първо място по отношение позоваването, че подобно вземане изобщо не е било предмет на предявяване от кредитора - „У.К.“ ЕООД трябва да се каже, че запознаването с молбата по чл. 685 ТЗ подадена на 01.11.2017 г. изолира това твърдение на длъжника. На стр. 3 в т. 1.2., пункт 3 ясно е посочено вземането в размер от 19 545,74 лв., което означава, че съвсем своевременно посоченото вземане е предявено за приемане в производството по несъстоятелност. Това вземане обаче няма за титуляр „У.К.“ ЕООД, а ЧСИ-М.. Същото съставлява начислена пропорционална такса по ТТР към ЗЧСИ, чиито размер се определя от размера на предаденото за събиране вземане. Тази такса обаче се следва на съдебния изпълнител, а не на кредитора, чието вземане е предмет на принудително удовлетворяване. Няма данни тази такса да е заплатена авансово от „У.К.“ ЕООД в ползва на съдебния изпълнител, че същия да се легитимира като носител на правото да я получи от длъжника. При тези съображения решението на синдика да приеме визираното вземане от 19 545,74 лв. се явява неправилно, като за преодоляването му е необходимо да бъде извършена промяна в списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, като от него бъде изключено вземането за сумата от 19 545,74 лв. – начислени такси по ТТР към ЗЧСИ, произтичащи от воденото и.д. № 1183 по описа на ЧСИ-Р. М..

По отношение оспорения ред за удовлетворяване предвиден за приетото вземане в размер на сумата от 750 лв. - разноски по т.д. № 8992/2016 г. по описа на СГС, присъдени с решение от 03.10.2017 г. съдът по несъстоятелността, намира следното. С решение 03.10.2017 г. на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ е открито производство по несъстоятелност на „** Б.“ ЕООД и същото е обявено за неплатежоспособно. В рамките на това производство, като присъединен кредитор участие е взел и „У.К.“ ЕООД, в чиято полза са присъдени съдебни разноски в размер на сумата от 750 лв. Решението в тази му част е влязло в сила. Даденият от синдика ред на удовлетворение по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ е правилно определен, тъй като се касае до разноски непосредствено свързани с несъстоятелността. Това е така, защото в групата на разноските, чието удовлетворяване се следва по реда на чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ попадат и разходите, извършени за подготовка на ефективното изпълнение, начислени за провеждане на първата фаза, включително и възложени на длъжника и определени в полза на кредитори съдебно-деловодни разноски за всички инстанции до влизане в сила на първо решение (чл. 7**, т. 1 ТЗ). В този смисъл искането на длъжника разноските от 750 лв. да бъдат поставени за удовлетворяване в по-заден ред, а именно този по чл. 722, ал. 1, т. 12 е напълно неоснователно. Предвид което списъкът на приетите вземания в тази му част не подлежи на промяна, респективно възражението в тази си част трябва да се остави без уважение.

По повод на упражненото от длъжника - „** Б.“ ЕООД възражение с вх. № 41306/26.03.2019 г. : С него се оспорва списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ в частта му, с която вземане в размер на 125,00 лв. – съставляващо разноски присъдени с Решение № 2990/18.12.2018 г. по в.т.д. № 4373/2018 г. на САС, ТК, 15 с-в е предвидено за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. Настоява се, че визираното вземане трябва да бъде отнесено за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ. В така посочения ред е уредбата на финалната възможност за удовлетворяване от имуществото на несъстоятелния длъжник е уредена за вземания, които не ползват общността, а са направени индивидуално като разходи на кредиторите във връзка с тяхното участие в производството по несъстоятелност (чл. 722, ал. 1, т. 12 ТЗ). Такива са всички разноски, които нямат полезен ефект за цялото производство и не могат да се причислят към общите разноски с ред по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ. В този ред остават разноските, заплатени от кредиторите за личната им защита в производствата по предявяването на вземанията, участието в общите събрания на кредитори, искове по чл. 694 ТЗ (определение № 1003 от 14.04.2015 г. по т. д. (В) № 1002/2015 г. и определение № 1773 от 30.05.2017 г. по в. т. д. н. № 4758/2016 г на Софийския апелативен съд). Подложените на анализ разноски присъдени с Решение № 2990/18.12.2018 г. по в.т.д. № 4373/2018 г. на САС, ТК, 15 с-в не попадат в този кръг на удовлетворяване, тъй като както вече се посочи с разноските направени пред настоящата инстанция по повод откриване на производството тези разноски попадат в групата на разноските по несъстоятелността – чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ. Доколкото обаче няма оспорване от кредитора „У.К.“ ЕООД във връзка с дадения ред на удовлетворяване на това вземане /чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ/, то по отношение на това вземане не следва да се осъществява съдебна намеса по промяна на списъка на приетите вземания по чл. 685 ТЗ. С оглед посоченото възражението „** Б.“ ЕООД следва да се остави без уважение, като неоснователно.

8./ По възражение с вх. № 41303/26.03.2019 г. То е упражнено от кредитора – С.С.Т. с искане за допълване на съставения и обявен в ТР Списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ, а именно : включване на изрично предявени вземания за законна лихва следваща се върху приетата главница в размер от 175 022,44 лв., както и законна лихва следваща се върху 30 294,12 лв. Настоява се посочените лихви да бъдат отразени като вземания във изготвения и обявен списък, като същите са с начален момент от 18.01.2019г. до окончателното изплащане на главните вземания.

Проверката на съда по несъстоятелността в изготвения Списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ показва, че посочените във възражението вземания за законна лихва действително не са намерили отражение в същия. За да се прецени, дали синдикът е допуснал твърдяната от кредитора – Т. непълнота в произнасянето си по предявените в молбата от 18.10.2019 г. вземания е необходимо да се даде отговор, дали вземания с такъв предмет са били надлежно предявени в производството по несъстоятелност. Запознаването с молбата показва, че С.Т. е предявил за приемане законната лихва за забава на просроченото задължение за връщане на сумата от 30 676,32 лв. по договора за заем от 30.07.2015 г. за периода, считано от депозиране на заявлението до окончателното изплащане, както и законната лихва върху дължимите се възнаграждения по т. 6 от молбата, считано от датата на подаване на заявлението /18.01.2019 г./ до окончателното й изплащане. Прегледът на т. 6 от заявлението показва, че същата има за предмет предявените от кредитора – Т. вземания за възнаграждение по договора за възлагане на управление, следващи се както за периода преди откриване на производството по несъстоятелност, така и за този след това /03.10.2017 г./. Следователно действително синдикът е допуснал пропуск в произнасянето си относно вземанията за законни лихви върху визираните две главни вземания. Законната лихва върху главните вземания в размери от 175 022,44 лв. и от 30 294,12 лв. се дължи на кредитора – С.Т., считано от 18.01.2019 г. до окончателното плащане на същите, като редът за удовлетворяването им следва да е по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ. В този смисъл следва да се извърши и допълването на Списъка на приетите вземания, предявени в срока по чл. 688 ТЗ.

След разглеждане на всички възражения и постановяване на акт по всяко от тях, съдът намира, че следва да бъдат одобрени списъците на приетите вземания изготвени от синдика по смисъла на чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ спрямо длъжника – „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, като в съответствие с възприетите в определението мотиви се внесат съответните промени, респективно се оставят без уважение тези възражения, или части от възражения, за които се формира извод за неоснователност. Предвид изискването на чл. 673, ал. 1 ТЗ с оглед завършилата процедура по проверка на изготвените от синдика списъци на приети и неприети вземания, предявени по чл. 685 и чл. 688 ТЗ са настъпили процесуални основания за насрочване на Събрание на кредиторите с дневен ред по чл. 677, т. 3 и т. 8 от ТЗ, а именно за избор на постоянен синдик, доколкото заради пречки от категорията на визираните в чл. 669, ал. 3 ТЗ не е било проведено първо събрание на кредиторите на неплатежоспособния длъжник, като на основание чл. 669, ал. 4 ТЗ назначения от съда временен синдик е продължил да изпълнява правомощията си. В дневния ред на свикваното събрание следва да се включи и точка отнасяща се до реда и начина за осребряване на имуществото попадащо в обхвата на масата на несъстоятелността на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********.

Воден от горните съображения, Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л И:

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 41291/26.03.2019 г., което е подадено от кредитора – Р.К.В., с ЕГН **********, като ПРОМЕНЯ редът за удовлетворяване на предявените от Р.К.В., с ЕГН ********** с молба вх. № 10846/28.01.2019 г. /изпратена по пощата на 25.01.2019 г./ вземания в размер от общо 49 827,75 лв. – съставляваща сбор от неизплатени в полза на Р.В. трудови възнаграждения начислени за периода от откриване на производството по несъстоятелност /03.10.2017 г./ до 31.12.2018 г., произтичащи от сключен трудов договор от 04.07.2016 г., а именно вместо такъв по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ се счита за определен по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението с вх. № 41291/26.03.2019 г., което е подадено от кредитора – Р.К.В., с ЕГН ********** в останалата му част.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., което е подадено от кредиторите : Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, като ИЗКЛЮЧВА от него допълнително предявените от кредитора – Р.К.В., с ЕГН ********** с молба вх. № 10846/25.01.2019 г. вземания, в частта им, както следва : за сумата в размер от 213,32 лв. /разлика над сумата от 5 994,76 лв. до сумата от 6 208,08 лв., като последната е формирана като сбор от сумите 2 356,96 лв. и 3 851,12 лв./ – съставляваща част от законна лихва дължима, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност – 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г. – датата на предявяване на главното вземане за трудово възнаграждение дължимо за периода от 05.07.2016 г. до 02.10.2017 г., произтичащо от сключен трудов договор от 04.07.2016 г.; и за сумата от 4 361,15 лв. /разлика над сумата от 45 466,60 лв. до сумата от 49 827,75 лв./ - част от неизплатено трудово възнаграждение, което е дължимо, считано от 03.10.2017 г. /датата на постановяване на РОПН/ до 31.12.2018 г. и произтича от трудово договор сключен на 04.07.2016 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК ******* възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., в останалата му част отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – Р.К.В., с ЕГН **********, които са предявени с молба вх. № 146479/02.11.2017 г. и молба вх. № 10846/25.01.2019 г. и включени в Списъците на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК ******* възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., в останалата му част отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – „Б.Л.“ ЕООД, с ЕИК *********, които са предявени с молба вх. № 148170/06.11.2017 г., която е допълнена с молба вх. № 10351/25.11.2019 г. и включени в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ.

ДОПУСКА ПОПРАВКА в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД – в неплатежоспособност, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, който е обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., като на страница 5-та в частта, с която са приети вземанията на „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно дружество регистрирано в САЩ, в графа 4-та, на ред първи поставената в скоби доларова сума вместо 214 000 щатски долара, ДА СЕ ЧЕТЕ : 214 400 щатски долара.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., което е подадено от кредиторите : Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, като ИЗКЛЮЧВА от него предявените от кредитора – „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно дружество регистрирано в САЩ, със съдебен адрес ***№ 150730/10.11.2017 г. вземания, в частта им, както следва : за сумата в размер от 249 616,50 лв. /равностойност на 150 000 щатски долара/, представляваща начислена компенсаторна неустойка на основание т. **.1. от Общо споразумение сключено на дата - 01.01.2014 г., което е изменено с Анекс № 1 от 01.01.2014 г. и Анекс № 2 от 30.12.2014 г. към него; за сумата в размер от 83 205,50 лв. /равностойност на 50 000 щатски долара/, представляваща начислена компенсаторна неустойка на основание т. **.2. от Общо споразумение сключено на дата - 01.01.2014 г., което е изменено с Анекс № 1 от 01.01.2014 г. и Анекс № 2 от 30.12.2014 г. към него; за сумата в размер от 53 001,00 лв. /разликата над сумата от 3 801,58 лв. до сумата от 56 802,58 лв./, представляваща начислена законна лихва за забава върху плащането на главните вземания /249 616,50 лв. и 83 205,50 лв./ за периода от 10.03.2016 г. до датата на откриване на производството по несъстоятелност /03.10.2017 г./; за сумата в размер от 41 854,22 лв. /разликата над сумата от 5 618,03 лв. до сумата от 47 472,25 лв./, представляваща начислена законна лихва за забава в плащанията на главните вземания /249 616,50 лв. и 83 205,50 лв./ за периода от 03.10.2017 г. до 25.01.2019 г.; сумата следваща се като законната лихва, считано от 25.01.2019 г. до окончателното плащане на главните вземания /249 616,50 лв. и 83 205,50 лв./; и сумата в размер от 8 000 лв. – адвокатско възнаграждение, произтичащо от сключен договор за адвокатска защита й съдействие /договор за предоставяне на юридически услуги и съдействие от 16.10.2017 г./.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК ******* възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., в останалата му част отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – „Ю Е.Е.Б.Е.Е.С.“, чуждестранно дружество регистрирано в САЩ, със съдебен адрес ***, които са предявени с молба вх. № 150730/10.11.2017 г. и включени в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК ******* възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., в частта му отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – „П.Д.1“ ЕООД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, които са предявени с молба вх. № 3446/10.01.2018 г. и пояснени с молба вх. № 11126/20.01.2019 г. включени в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

ДОПУСКА ПОПРАВКА в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД – в неплатежоспособност, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, който е обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., като на страница 1-ва в частта, с която са приети вземанията на „П.Д.1“ ЕООД, с ЕИК********, в графа 4-та след сумата от 5 890,95 лв. вместо „неустойка“, текстът ДА СЕ ЧЕТЕ : „договорна лихва начислена за периода от 30.06.2015 г. до 30.06.2016 г.“, и съответно след сумата от 2 496,17 лв. вместо „лихва“, текстът ДА СЕ ЧЕТЕ : „договорна лихва начислена за периода от 16.07.2015 г. до 16.07.2016 г.“.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., което е подадено от кредиторите : Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, като ИЗКЛЮЧВА от него предявените от кредитора – С.С.Т., с ЕГН **********, с адрес ***№ 6933/18.01.2019 г. вземания, в частта им, както следва : за сумата в размер от 4100 лв. – съставляваща главница за връщане на предоставен паричен заем с договор от 01.06.2016 г.; за сумата в размер 337,17 лв. - съставляваща главница за връщане на предоставен паричен заем с договор от 30.12.2016 г. /разликата над сумата от 30 676,32 лв. до сумата от 35 113,49 лв./; и за сумата в размер от 32,80 лв. – начислена за периода от 01.06.2016 г. до 02.10.2017 г. договорна лихва, въз основа на договор за заем от 01.06.2016 г. /разликата над сумата 5 641,16 лв. до сумата от 5 673,96 лв./.

ДОПЪЛВА Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по искане /озаглавено възражение/ с вх. № 41303/26.03.2019 г., което е подадено от кредитора – С.С.Т., с ЕГН **********, като включва в същия предявените с молба от 18.01.2019 г. вземания, както следва : законна лихва дължима, считано от 18.01.2019 г. върху главно вземане /175 022,44 лв./ до окончателното плащане, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ и законна лихва дължима, считано от 18.01.2019 г. върху главно вземане /30 294,12 лв./ до окончателното плащане, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от Д.К.Р. и „У.К.“ ЕООД, с ЕИК ******* възражение с вх. № 40517/25.03.2019 г., в останалата му част отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – С.С.Т., с ЕГН **********, с адрес ***№ 6933/18.01.2019 г. и включени в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 41295/26.03.2019 г. и вх. № 41302/26.03.2019 г., които са подадени от длъжника - „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, като ПРОМЕНЯ реда за удовлетворяване на предявените от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ с молба вх. № 151169/13.11.2017 г. /изпратена по пощата на 09.11.2017 г./ публични вземания в размери, както следва : сумата в размер от 3 563,50 лв. – главници за данъци; сумата в размер от 533,06 лв. – лихви до 06.11.2017 г.; сумата в размер от 2 602,01 лв. – главници за задължителни осигурителни вноски; сумата в размер от 312,00 лв. – лихви до 06.11.2017 г., а именно вместо такъв по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ се счита за определен по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ и ЗАЛИЧАВА възприетото обезпечение : запор на движимо имущество вписан в ЦРОЗ под № 2017103000270.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 41296/26.03.2019 г., което е подадено от длъжника - „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, като ИЗКЛЮЧВА от него предявените от кредитора – Д.К.Р., с ЕГН **********, с адрес ***№ 145614/01.11.2017 г. допълнена и пояснена с молба вх. № 7728/21.01.2019 г. вземания, както следва : 200 000 лв. – главница, 43 809,67 лв. – лихва, дължима от 07.09.2015 г. до 02.10.2017 г., 4 000,00 лв. – държавна такса, 2 000,00 лв. – съдебни разноски и 500,00 лв. – съдебни разноски /всички те с посочени основания : изпълнителен лист 24.11.2015 г. и изпълнителен лист от 16.05.2016 г., които са издадени по гр.д. № 53841/2015 г. на СРС, ГО, 87 с-в/; 26 444,45 лв. – законна лихва върху главницата от 200 000 лв. начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно с лихва до датата на окончателното изплащане на сумата /с посочено основание – изпълнителен лист от 24.11.2015 г./; 2 000,00 лв. – разноски по гр.д. № 1704.2016 г. на СГС, 4 000,00 лв. – разноски за държавна такса по заповедно производство /с посочено основание – решение от 07.08.2017 г. по гр.д. № 1704/2016 г. по описа на СГС/; 11 **8,36 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ по и.д. № 1183/2015 г. на ЧСИ-Р. М., както и 100,00 лв. – адвокатско възнаграждение по и.д. № 1550/2015 г. /с посочени основания – удостоверение изх. № 32775/26.10.2017 г. по и.д. №1550/2015 г. на ЧСИ-Р.М.и удостоверение изх. № 32758/26.10.2017 г. по и.д. №1183/2015 г. на ЧСИ-Р.М./.

ИЗМЕНЯ Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР при АВ на 19.03.2019 г., по възражение с вх. № 41549/27.03.2019 г. /депозирано по пощата на 26.03.2019 г./, което е подадено от длъжника - „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, като ИЗКЛЮЧВА от него предявените от кредитора – „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, с молба вх. № 145620/01.11.2017 г. допълнена и пояснена с молба вх. № 7731/21.01.2019 г. вземания, както следва : 1./ 105 000,00 лв. – главница; 22 006,42 лв. – лихва за забава в изпълнението на главното вземане /105 000 лв./ начислена за периода от 11.09.2015 г. до 02.10.2017 г.; 13 883,34 лв. - лихва за забава в изпълнението на главното вземане /105 000 лв./ начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като така визираните вземания произтичат от сключено допълнително споразумение от 14.07.2015 г., протокол от 20.07.2015 г. и нотариална покана от с рег. № 1955/04.07.2015 г.; 2./ 187 759,20 лв. – главница; 40 501,22 лв. – лихва за забава в изпълнението на главното вземане /187 759,20 лв./ начислена за периода от 02.08.2015 г. до 02.10.2017 г.; 24 825,94 лв. - лихва за забава в изпълнението на главното вземане /187 759,20 лв./ начислена за периода от 03.10.2017 г. до 21.01.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като така визираните вземания произтичат от сключен договор за изработка на софтуер от 26.02.2015 г., приемо-предавателен протокол с нотариална заверка на подписите от 26.06.2015 г. и споразумение за прехвърляне на дружествени дялове от 28.04.2015 г., както и допълнително споразумение от 26.06.2015 г. Длъжникът - „** Б.“ ЕООД /непл./.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* възражение с вх. № 41301/26.03.2019 г., в останалата му част отнасяща се до извършено оспорване на приетите от синдика вземания на кредитора – „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, заявени с молба вх. № 145620/01.11.2017 г. и включени в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ отнасящо се до вземанията, както следва : приемането на сумата от 5 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по и.д. № 1183/2015 г. по описа на ЧСИ-Р. М., определеният ред за удовлетворяване на сумата от 750 лв. – разноски по т.д. № 8992/2016 г. по описа на СГС, присъдени с решение от 03.10.2017 г.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подаденото от „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* възражение с вх. № 41306/26.03.2019 г., с което е извършено оспорване на определения от синдика ред за удовлетворяване на предявеното от кредитора – „У.К.“ ЕООД, с ЕИК *******, с молба вх. № 7731/21.01.2019 г. и включено в Списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ вземане в размер на 125,00 лв. – съставляващо разноски присъдени с Решение № 2990/18.12.2018 г. по в.т.д. № 4373/2018 г. на САС, ТК, 15 с-в е предвидено за удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ.

ОДОБРЯВА с гореописаните промени на основание чл. 692, ал. 4 ТЗ Списъците на приетите от синдика вземания на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК *********, предявени в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, които са обявени в ТР на АВ по партидата на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* на 19.03.2019 г.

СВИКВА на основание чл. 674, ал.2 от ТЗ Събрание на кредиторите на „** Б.“ ЕООД /в неплатежоспособност/, с ЕИК ********* с дневен ред по чл. 677, ал. 1, т. 3 и т. 8 от ТЗ, а именно : 1./ избор на постоянен синдик и определяне на неговото текущо месечно възнаграждение; 2./ определяне реда и начина за осребряване на имуществото на длъжника; 3./ определяне метода и условията на оценка на имуществото, 4./ избор на оценители и определяне на възнаграждението им, на 05.06.2020г. в 14,30 ч. в Съдебната палата, гр. София, бул.”Витоша” № 2, в заседателната зала, където провежда заседанията си VІ-2 състав.

Да се извърши обявяване в АВ, ТР на определението за одобряване на списъците и насрочване на Събранието на кредиторите, като се изпрати препис от същото и покана, за да се публикува.

Да се докладва делото след изтичане на едномесечен срок от обявяване на определението в ТР за евентуално решение по чл. 710 -711 от ТЗ.

Да се изпрати препис от определението и на синдика.

Определението не подлежи на обжалване.

СЪДИЯ:

Номер на акта:	1660
Дата:	15 април 2020 г.
Съдия:	Атанас Ангелов Маджев

Дело:	20161100908992
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	12 декември 2016 г.

Определение по дело №8992/2016 на Софийски градски съд

Съдържание на акта