Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 18.03.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 6633 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 69186 от 19.03.2019 г., постановено по гр. д. № 88652/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 29 състав, е уважил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Й.Д.Й. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 1283,84 лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 27, находящ се в гр. София, ж.к. ********, аб. № 316536, за периода от месец 05.2014 г. до месец 04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 20.10.2017 г. до окончателното изплащане на главницата; както и 3,78 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.09.2017 г. до 11.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 30.10.2017 г. по ч.гр. дело № 74645/2017 г. на СРС, ГО, 29-ми състав, като е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 3,78 лева до пълния претендиран размер от 131,47 лева и за периода от 15.10.2015 г. до 14.09.2017 г.

С решението Й.Д.Й. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 502,21 лева – разноски в първоинстанционното производство и 30,98 лева – разноски в заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Й.Д.Й., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 43,98 лева – разноски в исковото производство и 37,44 лева – разноски в заповедното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

В законоустановения срок срещу решението в частта, в която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба от Й.Д.Й. чрез адв. Р.Н., в която се прави оплакване, че решението е постановено при нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и е необосновано, тъй като съдът погрешно е приел, че ищецът е доказал настъпването на изискуемостта на задълженията за главница. Твърди, че с молба от 10.10.2018 г. изрично е оспорил изискуемостта на задълженията по чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г., тъй като по делото не са представени никакви доказателства за публикуване на сумите на сайта на дружеството. Сочи, че тези доводи на страната за изискуемостта на претендираните вземанията не са обсъдени в първоинстанционното решение, поради което същото следва да се отмени. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. В молба, постъпила в откритото съдебно заседание, проведено по делото, оспорва въззивната жалба, прави искане същата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсулт, възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 20.10.2017 г. г. срещу Й.Д.Й., по което е образувано ч. гр. дело № 74645/2017 г. на СРС, ГО, 29-ми състав. На 30.10.2017 г., по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец, в което е направено искане за спиране на производството, тъй като между същите страни има друг спор с предмет вземания за топлинна енергия. Заявена е претенция за присъждане на разноски.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят е предявил установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими. Исковете, предмет на разглеждане касаят вземания за период, различен от периода, за който между страните е налице влязло в сила решение по уважен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК. С решението № 4187 от 13.06.2017 г. по възз. гр. дело № 16193/2016 г. на СГС, ГО, II-В състав, предявените от Й.Д.Й. срещу „Т.С.“ ЕАД искове по чл. 124, ал. 1, предл. трето от ГПК, за признаване за установено, че не дължи на ответника главница за топлинна енергия за периода от м.01.2009 г. до м.05.2012 г. и мораторна лихва за периода от 01.03.2009 г. до 30.07.2012 г. са уважени, а отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. от ГПК на ищеца срещу „Т.С.“ ЕАД за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника главница за топлинна енергия и лихва върху същата, е отхвърлен за периода от м. 06.2012 г. до м.05.2015 г., както и в частта за мораторна лихва за периода от 31.07.2012 г. до 02.07.2015 г. Независимо, че част от тези периоди съвпадат с процесните, както правилно е приел и първоинстанционният съд, производството по исковете, предявени по реда на чл. 422 от ГПК, е допустимо. Това е така, тъй като отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК е средство за защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи, докато заповедното производство е средство за защита на кредитора по вземането и чрез него се дава възможност на същия да се снабди с изпълнителен титул за принудително реализиране на това вземане. Двете производства – заповедното и това по отрицателния установителен иск, са различни и се развиват самостоятелно едно от друго (виж и Определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч.гр.дело № 2108/2019 г. на IV ГО на ВКС), като отхвърлянето на отрицателния установителен иск за част от вземането с влязло в сила решение не е пречка положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК за същото вземане да бъде разгледан и уважен (в подобен смисъл и Определение № 86 от 26.022019 г. по т.д. № 2345/2018 г. на I ТО на ВКС).

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

В настоящия случай и с оглед въведения с въззината жалба предмет на проверка, спорно по делото е единствено обстоятелството, възникнало ли е вземането в сочения размер в полза на ищеца при липса на установено публикуване на фактурите за задълженията на сайта на дружеството по реда на чл. 33, ал. 1 от приложимите към спора Общи условия от 2014 г.

Съгласно чл. 32, ал. 1 от приложимите към относимия период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в сгради етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, т.е паричното задължение на абоната за заплащане на остойностената топлинна енергия възниква ежемесечно и периодично. Обстоятелството, че задълженията следва да бъдат платени след оповестяването им по реда и в срока по чл. 33, ал. 1 от ОУ, тълкувайки посочените разпоредби във връзка една спрямо друга и с оглед предходните редакции на общите условия, има отношение единствено към момента, в който длъжникът изпада в забава, а не и към възникването на вземането. В този смисъл възражението, на което въззивникът основава жалбата си е неоснователно. Падежът на задължението, изискуемостта на вземането и забавата да се изпълни не са еднозначни понятия, независимо че е възможно, в определени хипотези, моментът на настъпването им да съвпада. Падежът се определя като момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, още и като момента, в който настъпва изискуемостта. Изискуемостта е възможността на кредитора да иска реално изпълнение - било като отправи извънсъдебна покана до длъжника, било като предяви иск за реално изпълнение в защита на своето право. Забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът отговаря. Изпълнението на облигацията е подчинено на принципа, че задължението трябва да бъде изпълнено веднага, освен ако не следва друго от волята на страните или закона – съгласно чл. 69 ал. 1 ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага (така и ТР № 5/2017 г. по тълк. дело №5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в т. смисъл и т. 3 от ТР № 1 от 28.12.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 на ОСТК на ВКС относно запис на заповед).

Що се отнася до довода, че първата съдебна инстанция не е обсъдила в цялост възраженията на ответника, поради което решението подлежи на отмяна само на това основание, същият е неоснователен. Действително, съгласно изискването на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК съдът следва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Необходимо е да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Доказателствата трябва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност, а не изолирано, като направените въз основа на тях фактически изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени (така и Решение № 22 от 09.03.2021 г. по гр. дело № 1857/2020 г. на II ГО на ВКС). В настоящия случай въззивният съд не констатира нарушение на сочените правни норми, като при липса на конкретно въведени оплаквания относно относими към спора възражения, които не са обсъдени и които да бъдат обсъдени от въззивния съд в рамките на правомощията му по чл. 271, ал. 1 от ГПК, решението на първата съдебна инстанция не подлежи на отмяна само на посоченото от въззивника основание.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания, в това число и досежно поставянето на длъжника в забава и момента на изпадането му в такава, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

В настоящото производство на въззиваемия – ищец не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение  по чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като пред въззивната инстанция въззиваемата страна не е представлявана извън, подаването на молбата от 05.03.2020 г., в която се прави искане за присъждане на разноски, възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и евентуално липса на доказателства за неговото заплащане.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 69186 от 19.03.2019 г., постановено по гр. дело № 88652/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 29-ми състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.