Решение по дело №6289/2023 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2536
Дата: 26 април 2024 г. (в сила от 26 април 2024 г.)
Съдия: Виктория Мингова
Дело: 20231100506289
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 май 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2536
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506289 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 4618 от 24.03.2023 г., постановено по гр. д. № 16362 по
описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 68 състав е признато за установено
на основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 83,
ал. 1, т. 6 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. И. Й., ЕГН: **********, гр. София,
ул. ****, със съдебен адрес : гр. София , бул. „****, Търговски дом, вх. ****,
кантора 313, чрез адв. Р.А., дължи на „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ”АД (с
предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ” АД), ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” №
159, Бенч Марк Бизнес център, следните суми: 1 043 ,62 лв. (хиляда
четиридесет и три лева и шестдесет и две стотинки), представляваща
неплатения остатък от стойността на електроенергията, служебно начислена
от ответното дружество по фактура № *********/07.12.2016 г. на основание
чл. 83, ал. 1, т. 6 и чл. 98а, ал. 2, т. 6 „б” ЗЕ за обект, находящ се в гр. София,
ул. ****, с клиентски № 300031200639 за периода от 24.01.2016 г. до
22.04.2016 г., и 440, 70 лв. (четиристотин и четиридесет лева и седемдесет
стотинки), представляващи мораторна лихва за периода от 23.12.2016 г. до
10.08.2021 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяването на заявлението по чл. 410 ГПК – 01.09.2021г. до окончателното
плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
заповедното гр. д. № 51136/2021 г. по описа на СРС, 68 състав.
1
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението e
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
– М. И. Й., ЕГН: **********, който го обжалва с оплаквания за
неправилност, като постановено при нарушение на материалния закон,
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Счита за
неправилни изводите на съда относно правните последици на предявения
отрицателен установителен иск, както и относно приложението на чл. 111, б.
„в” ЗЗД. Поддържа, че предявяването на отрицателен установителен иск от
длъжника не прекъсва, нито спира давността за вземането, като излага, че
единствено в хипотеза на въведено от ищеца възражение за погасено по
давност вземане в производството по ОУИ е налице действие, прекъсващо
давността, каквото в случая не било релевирано. Излага, че в производството
по гр. д. № 64875/2017 г. ответникът по отрицателния установителен иск не
бил предприел действия по защита на спорното право, нито бил предявил
насрещен осъдителен иск, а настоящото производство било образувано след
изтичане на давността за вземането. Счита, че процесното вземане за
заплащане на цената на потребена електроенергия по сключен договор между
страните е периодично и като такова за него е приложима кратката
тригодишна давност. Сочи, че изложеното се отнася и до претенцията за
мораторна лихва. Позовава се на съдебна практика по тези въпроси. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените
искове. Претендират разноски.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „ЕЛЕКТРОХОЛД
ПРОДАЖБИ”АД (с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ”
АД), ЕИК: ********* – ищец в първоинстанционното производство, в
депозирания писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и
моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени
2
императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
„ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ” ЕАД (с предишно наименование „ЧЕЗ
ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ”АД) срещу М. И. Й., с която са предявени
установителни искове за признаване със сила на присъдено нещо, че
ответницата му дължи следните суми: 1 043, 62 лв., представляваща
неплатения остатък от стойността на електроенергията, служебно начислена
от ответното дружество по фактура № *********/07.12.2016 г. на основание
чл. 83, ал. 1, т. 6 и чл. 98а, ал. 2, т. 6 „б” ЗЕ за обект, находящ се в гр. София,
ул. ****, с клиентски № 300031200639 за периода от 24.01.2016 г. до
22.04.2016 г., и 440, 70 лв., представляващи мораторна лихва за периода от
23.12.2016 г. до 10.08.2021 г., заедно със законната лихва върху главницата от
01.09.2021 г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по заповедното гр.д. № 51136/2021 г. по описа на
СРС, 68 състав, срещу която е предявено възражение по чл. 414,ал. 1 ГПК от
длъжника – ответник в първоинстанционното производство.
Страните не спорят, а и се установява по делото, че с влязло в сила на
03.08.2020 г. Решение № 257697 от 28.10.2019 г., постановено по гр. д. №
64875 по описа за 2017 г. на СРС, І ГО, 175 състав, потвърдено с Решение от
03.08.2020 г., постановено по в. гр. д. № 16915 по описа за 2019 г. на СГС, е
отхвърлен предявеният от М. И. Й. против „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ” АД
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост на
сумата от 1 878, 62 лв., представляваща стойност на електроенергия,
начислена служебно за периода от 24.01.2016 г. до 22.04.2016 г. по фактура №
********* от 07.12.2016 г. за имот с клиентски № 300031200639.
Спорни на етапа на въззивното производство са въпросите относно
приложимата към процесното вземане погасителна давност – 3 или 5 години,
и спира ли респ. прекъсва ли погасителната давност, течаща в полза на
длъжника, предявяването на отрицателен установителен иск от страна на
длъжника.
Настоящият състав на въззивния съд приема, че погасителната давност
не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника.
Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други
условия. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва
погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Буквалният прочит на чл.
3
115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за
осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен
висящ исков процес относно вземането.
Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред
съд с отрицателен установителен иск. Положителният и отрицателният иск за
вземането са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не
бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за
съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл.
115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е иницииран от
длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез
разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо)
принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането
на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това, дали
кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти
от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“
ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви
насрещен осъдителен иск. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в
сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той
може, но не е длъжен да го предяви. В общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК
решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на
кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността
на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да
изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за
да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното
тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е правилното – погасителната давност
не тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране
на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не
произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора
като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материално-
правен, а не процесуално-правен институт.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с
предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или
искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението
или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят
на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със
случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл.
116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането
прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването
започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117
ЗЗД). По този въпрос е формирана практика на ВКС, намерила израз в
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50017 от 27.03.2023 г. по
гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, ІV г. о.
С оглед на гореизложеното, неоснователно е възражението на
въззивника-ответник за погасяване по давност на вземането на ищеца при
зачитане на спирането и прекъсването на давността с оглед предявения от
ответника и отхвърлен с влязло в сила съдебно решение отрицателен
4
установителен иск за недължимост на вземането. Неоснователни са и
твърденията, че тази практика намира приложение само в хипотеза на
предявен отрицателен установителен иск единствено при възражение на
ищеца – длъжник за погасено по давност вземане.
Съгласно константната и непротиворечива практика на съдилищата, при
предявен отрицателен установителен иск за едно спорно вземане,
оспорващият правото длъжник е длъжен да изчерпи всичките си възражения
срещу изпълняемото право, независимо от качеството си на ищец в този
процес, а кредиторът, макар и ответник, следва да изчерпи всички основания
за възникването и съществуването на претендираното право. В противен
случай възраженията срещу правото се преклудират, включително и всеки
факт, на който се основава искането да се установи, че към момента на
приключването на устните състезания пред съответната съдебна инстанция,
съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил,
съответно, при изчерпване на основанията, съществуването на правото ще
бъде отречено с отрицателния установителен иск на всички възможни
основания.
Изключение от това правило е новонастъпил факт, последващ
приключване на устните състезания по предходното дело, който би обосновал
допустимостта на предявения повторно отрицателен установителен иск. В
светлината на изложеното и след като ищецът може да предяви нов
отрицателен установителен иск за правото, което е било съдебно отречено,
само ако го обоснове на факт, възникнал след приключване на устните
състезания по предходното дело, по което е постановено решение, то
навеждането на възражение за погасяване по давност на заявеното в
настоящото производство вземане, което е установено със сила на пресъдено
нещо, е допустимо по настоящото дело, доколкото се основава на факт,
възникнал след приключване на устните състезания по предходното дело –
изтичане на погасителната давност за вземането.
С оглед на гореизложеното и на основание чл. 115, буква „ж” ЗЗД през
времето на съдебното производство по исковото гр. д. № 64875/2017 г. по
описа на СРС и на в. гр. д. № 16915/2019 г. по описа на СГС течението на
погасителния давностен срок е бил спряно. С отхвърлянето на отрицателния
установителен иск от влизането в сила на решенията на 03.08.2020 г. на
основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е започнала да тече нова 5 –годишна погасителна
давност, която към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
01.09.2021 г. (от когато се считат предявени и исковете по чл. 422 ГПК,
съгласно чл. 422,ал. 1 ГПК) не е била изтекла, т.е. исковете по чл. 422 ГПК са
предявени преди изтичането на погасителната давност. Въпросите относно
съществуването на облигационно правоотношение за продажба на
електроенергия между ищеца и ответника относно процесния имот през
процесния период от 24.01.2016 г. до 22.04.2016 г. и относно възникването и
надлежното упражняване на правото по чл. 83, ал. 1, т. 6 и чл. 98а, ал. 2, т. 6
„б” ЗЕ за едностранна корекция на начислената стойност на електроенергия
за процесния обект, удостоверена с издадената фактура №
*********/07.12.2016 г., са разрешени със сила на пресъдено нещо като
5
правна последица от влязлото в сила съдебно решение.
По делото не се спори, че ответницата е извършила частични плащания
по фактура № *********/07.12.2016 г. преди подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в общ размер от 835 лв., като неплатеният остатък от задължението
по тази фактура е 1 043, 62 лв., което е отделено за безспорно и ненуждаещо
се от доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, като не се
твърди и не са представени доказателства тази сума да е платена от
ответницата.
С оглед на изложеното, основателен е предявеният от ищеца иск за
главница и обусловеният от него иск за обезщетение за забавено плащане –
като не е изпълнила главното задължение на падежа, ответницата е изпаднала
в забава по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и за нея е възникнало акцесорното
задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за плащане на мораторна лихва върху
неизплатената главница за периода от 23.12.2016 г. до 10.08.2021 г. в размер
440, 70 лв., който размер е отделен като безспорен и ненуждаещ се от
доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, решението следва да бъде потвърдено, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272
ГПК.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от
въззиваемата страна искане за разноски, въззивникът следва да бъде осъден
да заплати юрисконсултско възнаграждение на въззиваемия на основание е
чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ в размер 100 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 4618 от 24.03.2023 г.,
постановено по гр. д. № 16362 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд,
68 състав.
ОСЪЖДА М. И. Й., ЕГН: ********** да плати на „ЕЛЕКТРОХОЛД
ПРОДАЖБИ”АД (с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ”
АД), ЕИК: ********* сума в размер 100 лева, представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7