Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Плевен, 20.08.2020год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в публично заседание на двадесет
и трети август през две хиляди и двадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ……… Десислава Гюзелева ………… и в
присъствието на прокурора
………………………...……….. като разгледа докладваното от ……………. член-съдията Здравков
…………. в.гр. дело № 419 по описа за 2020год. и на основание данните по делото и
Закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 215/11.02.2020г. по гр.д. №
4619/2019г. на РС гр. Плевен /ПлРС/ съдът е ПРИЗНАЛ
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ал.1 от ГПК, че Г.Ц.И. с ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, ДЪЛЖИ на *** С.А. *** рег. № ***, чрез *** С.А., клон Б.,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. ”***”, *** С., сграда
***, сумата от 16,97лв., представляваща непогасена главница, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 21.02.2019г. до окончателното
изплащане, която сума представлява част
от вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК от 11.03.2019г. по ч.гр.д.№1178/2019г. по описа на ПлРС, като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 563,35лв,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК Г.Ц.И. с
ЕГН **********, постоянен адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ на *** С.А. П. рег. № ***, чрез *** С.А., клон Б., ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. ”***”, *** С., сграда ***,
следните суми: сумата от 19,50лв., представляваща разноски за заповедното
производство и сумата от 157,30лв., представляваща разноски за исковото
производство, съразмерно уважената част от иска.
Недоволни от решението са
останали „*** С.А.“ П., Ф., рег. № *** чрез *** С.А. клон Б. – КЧТ гр.С., ЕИК ***5
чрез представителя Д.Т.Д. чрез юрк. П. П., които го обжалват в законния срок в отхвърлителната
Част. В жалбата се излагат доводи за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност на постановеното решение, с което исковете на въззивника са
отхвърлени, като е прието, че клаузата в Договора за кредит, регламентираща
възнаградителна лихва в размер на 35 % е нищожна. Твърдят, че Договорът за
кредит между страните е сключен след изменението на ЗПК от 25.07.2014 г. и е
съобразен с разпоредбите на чл.19 ал.1 и ал.4 от ЗПК и с установената съдебна
практика на ОС Плевен. Навеждат доводи, че след като ГПР по Договора за кредит
е в размер на 44,90% и не надхвърля 50%, клаузата е действителна. Въззивникът
сочи, че уговорения в договора ГРП, включващ договорната лихва в размер на 35 %
е 44,90 % и след като този размер не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с ПМС на РБ, то
клаузата е действителна и не е в противоречие с императивна правна норма или с
добрите нрави. Молят въззивният съд да отмени решението на ПлРС и да постанови
друго, с което да уважи изцяло исковете, като присъди направените от въззивника
разноски в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.
Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС
Г.Ц.И. с ЕГН **********, постоянен
адрес: *** чрез особения представител адв.П. А. от ПлАК изразява
становище решението да се потвърди. Отказал е да получи призовката за съдебното
заседание пред ПлОС, за което редовно призован не изразява становище.
Въззивният
съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени становищата на страните
и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, и съобрази
изискванията на Закона, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението
не е обжалвано в отхвърлителната Част за разликата от 16,97лв. до 563,35лв.
главница, поради което е влязло в законна сила и не е предмет на въззивна
проверка.
Предвид
твърденията по ИМ и Отговора на ИМ, оплакванията по въззивната жалба и Отговора
по същата, спорни по делото са въпросите да се признае ли за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца цялата искова сума от 563,35лв. по
Договор за потребителски кредит за издаване и ползване на потребителска карта ***
№ *** от ***.?
За
да отговори на спорния по делото въпрос съдът съобрази приложеното ч.гр. дело, писмените
доказателства, представени пред ПлРС и Плюс, както и заключението по
назначената СИЕ на в.л. Т. И..
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат единствено
конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото обжалваното решението е
валидно и допустимо в останалите Части.
Отношенията
между страните следва да се уредят по общите правила за договорите - разпоредбите
на чл.79 ал.1 и чл.240 ЗЗД, както и тези за Заповедното производство – чл.422
ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК.
Съгласно
чл.240 ал.1 ЗЗД с Договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума.
За да отхвърли предявения иск за разликата от 16,97лв. до 563,35 лв.
главница по Договора за потребителски кредит ПлРС е приел, видно от мотивите на
обжалваното решение, че между
ответника, в качеството на кредитополучател и ищцовото дружество, в качеството
на кредитодател, е възникнало облигационно правоотношение по сключен между тях
Договор за револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта от
26.08.2016г.
От експертното
заключение намерил, че ответникът е активирал предоставената му кредитна карта
на 25.01.2017г., когато е изтеглил за първи път сума посредством нея от
банкомат, в размер на 400лв., като до
30.04.2017г. е усвоил суми в общ размер 1 293,20лв. За периода от
09.02.2017г. до 30.08.2018г. длъжникът е внесъл в полза на кредитора суми в общ
размер на 1 259,57лв. за погасяване на задълженията по Договора за
кредитна карта, а след инцииране на заповедното производство е внесъл на
22.04.2019г. и 10.05.2019г. суми в общ размер на 180лв.
За да извърши преценка
кои от претендираните вземания на кредитора следва да се приемат за погасени с
внесените суми, съдът приел, че следва да извърши преценка за валидността на
договорните клаузи, регламентиращи тези вземания.
Занимал се с валидността
на клаузата за договорна лихва, вземане за която е претендирано в заповедното
производство, но в исковото не се търси поради приетото от кредитора погасяване
на този дълг. Приел, че по правната си характеристика договорната лихва е
възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и
се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от
размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на
ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава
най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в
момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за това следва
да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед
изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между страните да не
се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва
е действително. Счел, че добрите нрави са критерии за норми на поведение, които
се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на
добрите нрави приел сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. Позовал се на съдебната практика, че
противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (например ипотека), противно на
добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва, за което цитирал три решения на ВКС на РБ. Съобразил, че към
момента на сключване на процесния Договор законната лихва, като сбор от
основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, възлиза на 10.01% или
трикратния размер се изчислява на 30.03%. Поради това уговорката в процесното
съглашение, регламентираша възнаградителна лихва в размер на 35% намерил, че се
явява нищожна, като противоречаща на добрите нрави, с оглед сочената по-горе
съдебна практика.
Предвид горното сумите,
отнесени от кредитора за погасяване на вземането за договорна лихва, клаузата
за която приел за нищожна, приспаднал от главницата по процесния Договор. Или
сумата от 423,64лв., която от плащанията
през периода от 09.02.2017г. до 30.08.2018г. е била осчетоводена за
погасяване на част от договорната лихва, следва да се приспадне от остатъка за
главница в размер на 616,96лв. (616,96 – 423,64), при което непогасената
главница остава в размер на 193,32лв. Приел, че към момента на образуване на
заповедното производство е съществувало вземане на кредитора за главница в
посочения размер от 193,32лв.
Падежът на плащането й
е настъпил към 06.12.2018г., с оглед установеното от експертното заключение за
периода на усвояване на суми посредством кредитната карта и установеното от
писменото съглашение за размера на минималните погасителни вноски и падежа на
плащането им. Поради това приел за ирелевантно достигането до длъжника на
поканата за доброволно плащане.
При размер на
непогасената главница от 193,32лв. към 06.12.2018г., съдът приел, че размерът
на лихвата за забавеното й плащане за периода от 06.12.2018г. до датата на
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 11.02.2019г. (каквото вземане е
било предмет на заповедното производство), се изчислява на 3,65лв., посредством
използване на онлайн калкулатор за законна лихва.
В съответствие с
правилото на чл.235 ал.3 от ГПК съобразил и плащанията, извършени след
иницииране на заповедното производство – на суми в размер на 180лв. С тях е
било погасено на първо място вземането за мораторна лихва в размер на 3,65лв. и
част от вземането за главница - в размер на 176,35лв. При това е останала
непогасена главница в размер на 16,97лв. според ПлРС.
Тези съображения се приемат от настоящата
инстанция и при мотивиране на своето решение ПлОС препраща към същите по реда
на чл.272 ГПК.
Неоснователни
са оплакванията на ЕАД. Преценката за накърняване на добрите нрави се прави по
конкретното дело. Добрите нрави – това са правила за справедливост и
добросъвестност, на които следва да отговарят сключените Договори и сделки.
Задължението за добросъвестност при сключването им означава честно отношение
при договарянето на гражданско – правните сделки и съразмерност, и
еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни по сделката. Въззивният
съд приема, че макар в конкретният случай да не е налице прекомерност при определяне на
ГПР по договора, който безспорно не надвишава 50 % и е спазена разпоредбата на
чл.19 ал.4 от ЗПК, размерът на включената в него възнаградителна лихва е
договорен между страните в противоречие на добрите нрави и води до нищожност на
клаузата. Според съда,
преценката за съотношението между възнаградителната
лихва и законната лихва следва да бъде направена към момента на сключване на
договора. Към 26.08.2016г. трикратния размер на
законната лихва е бил 30.03%., поради което обосновано може да се приеме, че
претендираната възнаградителна лихва в размер на 35 % надхвърля три пъти
законната лихва към датата на сключване на Договора. Нищожната клауза не може
да се замести от такава за лихва за забава, тъй като тяхната функция и същност
е различна, а и такова правомощие на съда е предвидено само за търговските сделки,
каквато по отношение на потребителя – ответник Договорът за кредит не е. Въззивният съд съобрази
необезпечеността на кредита, което действително налага договарянето на
възнаградителна лихва в по - висок размер, но след като същият надхвърля
трикратния размер на законната лихва, то клаузата се явява договорена в
противоречие с добрите нрави.
След
като са недоказани оплакванията за неправилност на решението, то ПлРС е
постановил едно законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната
Част.
За настоящата инстанция ищецът изрично претендира разноски, но предвид
изхода на спора същите следва да останат за негова сметка.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 ГПК Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 215/11.02.2020г.
по гр.д. № 4619/ 2019г. на РС гр.Плевен – четвърти граждански състав в обжалваната
ЧАСТ, с което е ОТХВЪРЛЕН КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК от *** С.А., клон Б., ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. С., ж.к. ”***”, *** С., сграда *** против Г.Ц.И. с ЕГН **********,
постоянен адрес: *** за сумата, представляваща разлика от дължимите 16,97лв. до
пълния размер на вземането от 563,35лв., представляваща непогасена главница,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.02.2019г. до
окончателното й изплащане, която сума е Част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 11.03.2019г. по
ч.гр.д.№1178/2019г. по описа на ПлРС, като законосъобразно.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване съгласно чл.280 ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.