Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 16.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „Г" състав, в публично заседание на шестнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Антоанета П., като разгледа
докладваното от съдия Орешарова в. гр. д. № 10582 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 130765 от
24.06.2020 г., постановено по гр. д. № 33078/2019 г., Софийският районен съд, I
ГО, 35-ти състав, е отхвърлил предявените от Д.К.В. срещу Р.П. С.искове с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от
13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана, и
решение № 519/20.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа
на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав. С оглед изхода на спора на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски
за първоинстанционното производство, възлизащи в размер на сумата от 300 лв.
В законоустановения срок срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ищеца Д.К.В., в която се съдържат
оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно поради необоснованост и
неправилно прилагане на материалния закон. Въззивникът
се противопоставя на възприетите в обжалваното решение съображения, че
посочените в исковата молба пороци на оспорваните с иск по чл. 270, ал. 2 ГПК
решения на ОС – Монтана и Софийски апелативен съд касаят единствено правилността им, но са
неотносими към въпроса за тяхната нищожност. Настоява, че правораздавателната
воля на съдилищата, постановили оспорваните съдебни актове, е опорочена, тъй
като е формирана въз основа на неверни свидетелски показания, съответно на
документи с невярно съдържание, като счита, че допуснатите пороци обуславят
извод именно за тяхната нищожност. По отношение на решението на Софийски
апелативен съд претендираният най-тежък порок на съдебните актове се обосновава
и с участието в съдебния състав на съдия, по отношение на когото е било налице
основание за отвод. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него
да бъде постановено друго, с което предявените искове за прогласяване
нищожността на процесните решения на ОС – Монтана и Софийски апелативен съд да
бъдат уважени.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от Р.П. С., в който въззиваемата
оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че процесните решения не страдат от
пороци, водещи до тяхната нищожност, поради което моли обжалваното решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски, като представя и списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Настоящият състав намира, че
при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания същото е правилно. На основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийски
районен съд, като във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба е
необходимо да се допълни следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от
13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана, както
и на решение № 519/20.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по
описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав.
Нищожността е най-тежкият порок
на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни актове –
недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива у които е налице явна
фактическа грешка – нищожният не е годен да породи правни последици, като с
оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия
му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата
нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било
по исков път или чрез възражение.
В процесуалния закон не се
съдържа нарочно изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до
тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им едностранни властнически
волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа
произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и
правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които
съдебният акт е постановен от ненадлежен състав – от лице, което не разполага
със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен
състав от няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не
попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е
постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан
от мнозинството от членовете на съдебния състав, както и когато съдебният акт е напълно неясен
в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по
пътя на тълкуването.
Настоящият съдебен състав
намира, че съдебните решения, чиято валидност се оспорва от ищеца по исков ред,
а именно – решение от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 25/2012 г. по
описа на ОС – Монтана, и решение № 519/20.03.2014 г., постановено по в. гр. д.
№ 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10-ти състав – не
страдат от пороци, обуславящи тяхната нищожност. Този извод се налага въз
основа на материалите от приложените за послужване гр. д. № 25/2012 г. по описа
на ОС – Монтана и в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд,
от които се установява, че оспорените съдебни решения са постановени от
надлежен съдебен състав – еднолично в първоинстанционното производство пред ОС
– Монтана, съответно в състав от трима съдии във въззивното производство пред
Софийски апелативен съд – който се е произнесъл по гражданскоправен спор между
субекти на частното право, попадащ в обхвата на правораздавателната власт на
съдилищата, изготвени са в писмена форма и са подписани от всички членове на
съдебния състав. Правораздавателната воля на съда е ясна във всяко от
оспорените две съдебни решения.
Доколкото се отнася до пороците,
на които ищецът основава доводите си за нищожност на процесните съдебни
решения, никой от тях няма характера на недостатък от значение за тяхната
валидност. Така твърденията, че правораздавателната воля на съдилищата,
постановили оспорените решения, е опорочена, тъй като фактическите изводи на
съда са формирани въз основа на неверни свидетелски показания, както и на
базата на документи с невярно съдържание, подлежат на проверка в рамките на инстанционния контрол по пътя на обжалването, доколкото имат
значение за правилността на решенията, съответно имат характера на основания по
чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за отмяна на влезли в сила съдебни решения в
производството по реда на глава Двадесет и четвърта от ГПК. Твърденията, че в
производствата, по които са постановени решенията, са изслушани недопустими
свидетелски показания, че не са съобразени част от доказателствата, представени
от ищеца, че в състава на съда е участвал съдия, по отношение на когото е било
налице основание за отвод, по естеството си представляват възражения за
допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения, които имайки
отношение към проблема за правилността на съдебните актове, подлежи на проверка
в рамките на инстанционния контрол, който в случая е
и упражнен. Аналогични съображения обосновават извода за неотносимост на възражението,
че при постановяване на решенията съдилищата не са съобразили задължителната
съдебна практика, формирана по приложимите по делото материалноправни
въпроси, доколкото отново се касае се пороци от значение за правилността на
решенията, а не до такива, имащи отношение към тяхната валидност.
С оглед на изложеното
настоящият съдебен състав намира, че предявените от Д.К.В. срещу Р.П. С.искове,
с които е бил сезиран в случая първоинстанционният съд, с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 13.06.2013 г., постановено по гр.
д. № 25/2012 г. по описа на ОС – Монтана, и решение № 519/20.03.2014 г.,
постановено по в. гр. д. № 3402/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд,
ГО, 10-ти състав, следва да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадане на крайните
изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и с
оглед оставянето на въззивната жалба без уважение на въззивника не се дължат
разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят на въззиваемата Р.П. С., възлизащи в размер на 600 лв. и
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция,
като доколкото последното е уговорено в минималния съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4
от НМРАВ размер, възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130765 от 24.06.2020 г. на Софийски
районен съд, I ГО, 35-ти състав, постановено по гр. д. № 33078/2019 г.
ОСЪЖДА Д.К.В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Р.П.
С., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 600
лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчване препис от същото на страните, при условията
на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.