Р
Е Ш Е Н И Е
№ …… 25.02.2021 година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД VІІІ ГРАЖДАНСКИ състав
На двадесет и шести
януари 2021 година
В публично
заседание в следния състав:
Председател: АНТОНИЯ ТОНЕВА
Секретар: ТЕОДОР ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от СЪДИЯ
АНТОНИЯ ТОНЕВА
гр.дело №2654 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
съобрази:
Производството е по чл.45 от ЗЗД .
Ищецът Е.С.П. твърди в исковата молба, че с влязло в сила решение
№927/24.VI.2019г. по гр.д. №4305/2017г. по описа на Старозагорския Районен съд
било постановено, че е собственик на 1/2 идеална част от гараж с площ 23.03
кв.м., находящ се в гр.Стара Загора бул.Патр.Евтимий №155 ет.1, гараж №15, представляващ самостоятелен
обект с идентификатор №88850.514.98.155 по КККР на гр.Стара Загора, находящ се
в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор №68850.514.98 и ответниците били
осъдени да й предадат владението върху тази 1/2 идеална част от процесния
гараж.
Заявява, че ответниците придобили собствеността върху целия гараж на
2.06.2016г. от лицето Коста Иванов Костов, с когото придобили имота по време на
брака при равни права. Тези обстоятелства били установени от съда. Безспорно
било установено, че Коста Иванов Костов извършил сдЕ.върху целия имот и
фактически е продал идеална част от чужд имот.
Заявява също, че от 02.06.2016г. до момента ответниците владеели имота и
през целия този период доказвали, че владеят имота законосъобразно, но
предявения иск по чл.108 от ЗС срещу тях бил уважен изцяло. Съдът признал за
установено, че ищцата е собственик на 1/2 идеална част от процесния гараж и
постановил да й бъде предадено владението върху 1/2 идеална част от имота.
Заявява също, че наемите върху гаражи в тази част от града са по 120 лв.
месечно. Счита, че за процесния период ответниците, владеейки целия имот, са й
нанесли вреди на стойност 2880 лв., като в тази сума не включва лихва върху
сумата от 60 лв. месечно за всеки календарен месец до момента на завеждане на
исковата молба.
Моли съда да постанови решение, с което на основание чл.45 от ЗЗД да осъди
ответника да й заплати, след изменение на размера на претенцията по реда на
чл.214 ГПК, сумата от 11985,36 лв., ведно със законната лихва от завеждане на
иска до окончателното плащане. Претендира направените по делото разноски.
Ответниците С.Г.С. и М.С.С. представят писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, в който вземат становище, че оспорват изцяло предявения иск по основание и
размер и молят същия да бъде отхвърлен.
Считат, че в случая не се касае за деликт, поради което, само на тази
плоскост, подадената искова молба, във вида й, в който е представена пред съда,
се явява изцяло неоснователна. Анализират фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл.45 ЗЗД, позовават се на съдебна практика /Решение № 233 от
07.01.2019г. по гр. д. №2002/ 2018г. на ВКС, 3-то гр. отделение /. Сочат, че
институтът на непозволено увреждане е заложен за възмездяване на причинени
вреди при нарушаване на конкретни правни норми или в случаите на причинени
вреди чрез накърняване на имущество, а в
случая не е налице нито една от двете хипотези.
Заявяват, че във всички случаи, когато се установи, че спорът за заплащане
на обезщетение за лишаване от ползването се развива между съсобственици,
правната квалификация е по чл.31, ал. 2 ЗС. Позовава се на Тълкувателно решение
№7/2.11.2012 г. по т. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, съгласно което понятието
"лично ползване" е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Сочат, че
отношенията между страните по настоящото дело са подробно разгледани и обсъдени
в цитираното от ищцата гр.д.№ 4305/2017г. по описа на СтРС и постановеното от
него, и потвърдено от въззивна инстанция (по в.гр.д.№1525/2019г. ОС Стара
Загора) окончателно Решение № 927/24.06.2019г. От мотивите на съда по делото
ставало ясно, че ответниците са били
добросъвестни, към тях не са отправяни претенции за ползване от друг
съсобственик, в това число и от ищцата Е.П.. По цитираното дело нямало никакви
данни ответниците да са препятствали ползването на имота.
Сочат, че по данните, описани в обстоятелствената част на исковата молба
става ясно, че ищцата претендира обезщетение за неоснователно обогатяване от
страна на ответниците. Тези права се регулират от общата забрана на чл.59 от ЗЗД, едно лице да се облагодетелства за сметка на друго. Тъй като исковата
претенция касае вещни права между съсобственици обаче - по-конкретно лишаване
на съсобственик от правото му на ползване на съсобствен имот, приложима става
нормата на чл.31, ал.2 от Закона за собствеността - когато общата вещ се
използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване“. Във
всички случаи, когато се установи, че спорът за заплащане на обезщетение за
лишаване от ползването се развива между съсобственици, правната квалификация
следва да е по чл. 31, ал. 2 ЗС.
За уважаване на иска по чл. 31 от ЗС, е необходимо да са налице следните
кумулативно дадени предпоставки: 1/да е налице съсобственост между страните по
отношение на вещ или имот през исковия период, за който се претендира
обезщетението; 2/един или някои от съсобствениците да си служат с общата вещ, а
останалите - не, респективно да си служат по-малко, отколкото им се полага
според притежаваните дялове; 3/лишеният от ползването съсобственик да е
отправил към този, който си служи с вещта, писмено поискване за заплащане на
обезщетение за ползата, от която е лишен
Макар законът да не е предписал съдържание за поканата по чл.31, ал.2 от
ЗС, то той е поставил задължително изискване за форма й - писмена форма.
Цитираната разпоредба ясно регламентира деня, от който ползващият съсобственик
дължи обезщетение на съсобствениците, които не ползват общия имот - това е деня
на "писменото поискване". Съгласно разясненията, дадени с
Тълкувателно решение №7/02.11.2012г. на ВКС по т.д.№7/2012г., ОСГК,
задължението за плащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик
възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможност да ползва
общата вещ съсобственик. Посочено е, че писменото поискване по смисъла на
чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение. За
да бъде основателна претенцията на ищцата, тя трябва не само да е направила
писмено волеизявление, че желае да бъде обезщетена за препятстването й да
ползва съсобствения имот, но и да го е довела до знанието на съсобственика,
който я лишава от това й право.
В случая такава писмена воля от страна на ищцата липсвала. Заявяват, че
откакто датира спора по гр.д. №4305/2017г. по описа на Старозагорски районен
съд, са преустановили ползването на процесния гараж. Още повече, че именно в
този период са построили и ползват къща в с.Старозагорски бани, където живеят и
понастоящем, и където е постоянният им адрес по лична карта. Гаражът е празен.
Не се използва. В тази връзка дори да имало направено искане от ищцата, то щяло
да бъде неоснователно, защото тя по начало не е лишена от правото си да ползва
съсобствения имот. И никога не е била лишавана.
Ищцата не само не е лишена от правото си да ползва съсобствения гараж, но
дори под никаква форма не е изразявала желание да ползва. Не само липсвало
нейното устно и писмено волеизявление в тази насока, а липсвало такова искане
дори по воденото доскоро дело между същите страни, за същия имот, с правно
основание чл.108 от ЗС относно ½ ид.част от имота. Нещо повече - ищцата
не е поканила ответниците дори с предявения иск в настоящото производство. Това
индикирало, че същата просто имала намерение да се облагодетелства от
евентуално обезщетение, а не реално да ползва съсобствения гараж. Вероятно това
е и причината за направената от ищцата правна квалификация на иска й - чл.45,
ал. 1 ЗЗД, за деликт, където вината се предполага.
Считат, че без да е материализирано в писмен акт волеизявлението на
съсобственик да се ползва от правата си по чл.31, ал.2 от ЗС така, както
изисква тази императивна норма, не може, а и не бива същият да претендира и да
черпи права за мнимо „лишаване от право на ползване“. От една страна: обективно
липсва лишаване от правото на ищцата да ползва съсобствения имот, а от друга -
липсва задължителната законова предпоставка, а именно да покани „лишаващият я“
съсобственик да я обезщети за ползата, от която уж е лишена. Разбира се, тази
втора предпоставка би била необходима само ако реално ищцата няма достъп до
празния общ гараж - обстоятелство, което не отговаря на истината.
Съдът като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид
становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа
обстановка:
По делото не е спорно и се установява от приложеното гр.дело №4305/2017г.
по описа на РС Ст.Загора, че с влязло в сила на 17.06.2020г. решение, постановено
по гр.дело №4305/2017г. по описа на РС Ст.Загора, е признато за установено по
отношение на ответниците М.С.С. и С.Г.С., че ищцата Е.С.П. е собственик на
½ идеална част от недвижим имот - ГАРАЖ с идентификатор
68850.514.98.1.155 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Стара
Загора, одобрени със Заповед РД-18-65/30.05.2008г. на изпълнителния директор на
АГКК, с адрес на поземления имот: гр. Стара Загора, п.к. 6000, бул. „Св.
Патриарх Евтимий“ 155, ет. -1, гараж 15, намиращ се в сграда №1, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68850.514.98, с предназначение на самостоятелния
обект: Гараж в сграда, брой нива на обект: 1, с площ 23,03 кв.м., прилежащи
части: складово помещение 15, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж – имот с идентификатор №68850.514.98.1.156 и имот с идентификатор
№68850.514.98.1.154, под обекта: няма и над обекта – имот с идентификатор
68850.514.98.1.117 и имот с идентификатор 68850.514.98.1.172 и ответниците М.С.С.
и С.Г.С. са осъдени да предадат на Е.С.П. владението на ½ идеална част
от гореописания имот.
Не е спорно също, че ответниците М.С.С. и С.Г.С. са придобили процесния
недвижим имот – гараж с договор за покупко-продажба от 02.06.2016г.,
материализиран в нотариален акт №182 дело №577/2016г. по описа на Нотариус
Денчо Недялков.
Относно обстоятелството в чие владение, респ. ползване е
бил процесния гараж за периода от 02.06.2016г. до предявяване на иска са
допуснати и събрани гласни доказателства. За установяване размера на
претенцията на ищцата е назначена съдебно-икономическа експертиза.
Изложените в исковата молба фактически твърдения на
ищцата са, че от 02.06.2016г. ответниците незаконосъобразно владеят целия
процесен имот – гараж, с което са нанесли на ищцата имуществени вреди в размер
на исковата сума, изчислена на база наемната цена за такъв имот съответно на
частта на ищцата. В съдебно заседание същата чрез пълномощника си пояснява, че
счита, че е налице хипотезата на чл.45 ЗЗД, тъй като по време на воденото между
страните производство по чл.108 ЗС ответниците са оспорвали исковата претенция,
ищцата е била лишена от собствеността на имота, поради което е претърпяла вреди
в размер на исковата сума.
За да се ангажира отговорността при непозволеното
увреждане, законът изисква да е налице кумулативна даденост на всички елементи
от състава на чл.45 ЗЗД - деяние, противоправност на деянието, вина, причинна
връзка и вреди. Ответникът е длъжен да поправи вредите, които са пряка и
непосредствена последица от неговото виновно извършено деяние. Вината при
непозволеното увреждане се предполага по доказване на противното, т.е.
причинителя на увреждането може да докаже, че не е действал виновно и да се
освободи от отговорност.
Като взе предвид събраните по делото доказателства съдът
намира, че не се доказа по делото наличието на един от съществените елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно - противоправно деяние.
Ищцата, чиято е доказателствената тежест, следваше да установи с всички
допустими доказателствени средства осъществяването от страна на ответниците на
твърдяното в исковата молба противоправно деяние, но такива доказателства не
бяха ангажирани по делото. Не може да бъде споделено становището на ищцата, че
противоправното деяние на ответниците се изразява в оспорване на предявения
срещу тях иск в производството по чл.108 ЗС, тъй като в това производство с
допустими от закона процесуални средства ответниците са защитавали своите
интереси. Твърдяното лишаване на ищцата
от собствеността й също не е обхвата на понятието „противоправно деяние“, тъй
като ответниците са владяли имота на основание договор за покупко-продажба от 02.06.2016г., материализиран в нотариален
акт №182 дело №577/2016г. по описа на Нотариус Денчо Недялков.
Предвид
гореизложеното съдът намира предявения на основание чл.45 ЗЗД иск за
неоснователен и недоказан.
Съгласно разясненията, дадени в Решение № 416 от
20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2014 г. IV г. о. ГК, отговорността за
вреди от недопускането на един съсобственик от друг съсобственик до
съсобствения имот е извъндоговорна, но не е деликтна. За правната квалификация
на иска по чл.31 ал.2 ЗС е без значение придобиването на държането
(фактическата власт) или на владението върху вещта и дали то е противоправно,
тъй като основанието за възникването на тази отговорност не е ползването от
препятстващия съсобственик, а препятстването на ползването от неползващия
съсобственик. Ако общата вещ не е обременена от вещно право на ползване (или
обитаване), всеки съсобственик може да ползва вещта наред с другите
съсобственици според участието им в съсобствеността, но ако вещта е обременена
(изцяло или частично) от вещно право на ползване (или обитаване), титулярят на
ограниченото вещно право може да ползва вещта, според обема на притежаваното от
него ограничено вещно право, наред с другите титуляри на такива права и
съсобствениците, доколкото тяхното право на собственост не е ограничено. Това
определя и размера на пропуснатите ползи от препятстването на ползването - част
от наема на общата вещ, съответна на правото на препятствания съсобственик
и/или титуляр на ограничено вещно право на ползване (или обитаване). Следователно ищцовата претенция, така, както е заявена,
произтича от правото на ищцата да ползва лично процесния недвижим имот и да
реализира от него плодове и може да бъде квалифицирана единствено в
съответствие с чл.31 ал.2 от ЗС.
За уважаването на такъв иск разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС
изисква да са налице две кумулативно дадени предпоставки - съсобственикът лично
да ползува съсобствения имот и да е отправено писмено поискване от неползуващия
се съсобственик до него. В настоящия случай не се твърди и не са ангажирани
доказателства ищцата да е отправяла “писмено поискване” по смисъла на чл.31
ал.2 ЗС до ответниците. С оглед липсата на едната от кумулативно изискуемите от
закона предпоставки, съдът счита, че не следва да изследва наличието на другата
предпоставка, касаеща ползването на имота.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения иск за сумата от
1985,36лв. е неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Ответниците са направили искане за присъждане на направените по делото
разноски, за които представят списък по чл.80 ГПК и които се изразяват в
заплатено от всеки един от тях адвокатско възнаграждение.
Ищцата е направила искане по чл.78 ал.5 ГПК за намаляване на разноските за
адвокатско възнаграждение на ответниците.
От представения по делото списък по чл.80 ГПК на всеки от ответниците се
установява, че същите са направили разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на по 1080 лв.
Съдът намира, че искането на ищцата за намаляване на адвокатското
възнаграждение, претендирано от всеки от ответниците, е основателно по следните
съображения: Размерът на адвокатското възнаграждение за ползваната от ищеца правна
помощ от адвокат, се определя при условията на свободно договаряне. Съгласно
чл.78 ал.5 ГПК съдът може по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък
размер на разноските за адвокатско възнаграждение, ако то не съответства на
фактическата и правна сложност на делото. Възможността за намаляване на
възнаграждението е ограничена до минимално определения размер по чл.36 от
Закона за адвокатурата, който в ал.2 предвижда, че при договорено
възнаграждение между адвоката и клиента, същото не би могло да бъде по-ниско от
размера, предвиден в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В настоящия случай минималния размер на адвокатското възнаграждение,
определено съгласно чл.7 ал.2 т.2 вр. с §2а ДР от Наредба №1/09.07.2004г. при
цена на иска 1985,36 лв. възлиза на 442,80 лв. с ДДС. Видно от представения от
всеки от ответниците договор за правна защита и съдействие, страните по него са
договорили адвокатско възнаграждение в размер на 1080 лв. с ДДС. Предвид това
съдът намира, адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на всеки
от ответниците следва да бъде намалено.
Предвид горното и на основание чл.78 ал.3 от ГПК ищцата следва да бъде
осъдена да заплати на всеки от ответниците направените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на по 442,80 лв.
Водим от гореизложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.С.П., ЕГН **********,*** против С.Г.С., ЕГН **********,***.Загора
и М.С.С., ЕГН **********,***.Загора, иск за сумата от 1985,36лв., представляваща
обезщетение за лишаването й от ползване на нейната 1/2 ид.част от ГАРАЖ с
идентификатор 68850.514.98.1.155 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Стара Загора, одобрени със Заповед РД-18-65/30.05.2008г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. Стара Загора,
п.к. 6000, бул. „Св. Патриарх Евтимий“ 155, ет. -1, гараж 15.
ОСЪЖДА Е.С.П., ЕГН **********,*** да заплати на С.Г.С., ЕГН **********,***.Загора направените
по настоящо делото разноски в размер на 442,80лв. адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЕЛКА С.П., ЕГН **********,*** да заплати на М.С.С., ЕГН **********,***.Загора
направените по настоящо делото разноски в размер на 442,80лв. адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред Старозагорски
Окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :