Окръжен съд - Велико Търново |
|
В закрито заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Елза Йовкова | |
за да се произнесе взе предвид: Производство по реда на чл.435, ал.2, предложение последно от ГПК. Постъпила е жалбаот длъжника по ИЗП.Д.№*1118 по описа за 2015 година на ЧСИ Дияна Колева, рег. №728, с район на действие района на ВТОС, против ПОСТАНОВЛЕНИЕ от 21.12.2015 година, с което ЧСИ е определил размера на разноските, дължими за адвокатско възнаграждение и размера на дължимата таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ. Направено е искане обжалваното постановление да бъде отменено изцяло, или при условията на евентуалност да бъде намалено адвокатското възнаграждение до 200 лв., а таксите до размера на обикновените такси – за образуване на изпълнително дело, за изготвяне и връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника и на запорно съобщение. Изложени са доводи и съображения. Претендират се разноски. Не е постъпило възражение в срока по чл.436, ал.3 от ГПК от взискателя по изпълнително дело. ЧСИ излага в писмените си обяснения доводи и съображения за неоснователност на жалбата. Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата и доводите на страните по изпълнението и на ЧСИ и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за процесуално допустима и неоснователна. Относно процесуалната допустимост на жалбата. Подадена е от процесуално легитимирано лице, в срока по чл.436, ал.1 от ГПК и против действие на ЧСИ, подлежащо на обжалване. Атакуваният акте от категорията действия, подлежащи на обжалване от длъжника по изпълнението. Аргумент чл.435, ал.2, предложение последно от ГПК. Относно основателността на жалбата. Жалбата е неоснователна. Атакуваният акт на ЧСИ е законосъобразен. Постановен е при точно прилагане на правните норми, регламентиращи дължимостта на разноските по изпълнението. До този извод съдът стига като взе предвид следното: Длъжникът излага доводи, които са относими както към възражението за недължимост на разноските за адвокатско възнаграждение, така и към възражението за недължимост на таксата почл.26 от „Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ. Обосновава недължимостта с поведението на длъжника и кредитора преди образуване на изпълнителното производство. Тези доводи са неоснователни по две причини. Едната са разпоредбите на чл.97, изречение последно, предложение първо от ЗЗД във вр. с чл.95 от ЗЗД. При забава на кредитора, ако такава е налице, длъжникът може да се освободи само, по начина, визиран с посочената правна норма –да внесе дължимата сума в банка по сметка с титуляра-кредитор. Другата е разпоредбата на чл.79, ал.1, т.1 от ГПК. При плащане, направено след започване на изпълнителното производство, длъжникът не се освобождава от заплащане на дължимите разноски по изпълнението. А те включват както разноски за адвокатско възнаграждение, така и таксата по чл.26 от ТТРЗЧСИ. С посочената разпоредба се изключва приложението на чл.78, ал.2 от ГПК. Факта, че плащането е извършено в срока за доброволно изпълнение също не освобождава длъжника от дължимостта на разноските. Това е така, защото няма правна норма, която да регламентира изключение от принципа, посочен по-горе, прогласен с разпоредбата на чл.79, ал.1, т.1 от ГПК. Длъжникътизлага И доводи, които са относими САМО към възражението за недължимост на разноските за адвокатско възнаграждение, определени по чл.10, ал.1, т.1 и т.2 от Наредба №1. Тези доводи са неоснователни. Настоящият състав счита, че в конкретния казус е дължимо адвокатско възнаграждение в размер на минимума, определен с чл.10, ал.1, т.2 от Наредба №1. Съображенията са следните: С разпоредбата на чл.1 от Наредба №1 е регламентиран начинът, по който се определя размера на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ за съответния вид помощ - по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, като същевременно е определен допустимият най-нисък размер на адвокатско възнаграждение за съответния вид помощ - не може да бъде по-малък от определения в Наредба №1 минимален размерза съответния вид помощ. Органът, издал нормативния акт, е регламентирал за какъв вид помощ какъв е минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Изложеното обосновава извод, че критерий дали се дължи адвокатско възнаграждение е не факта дали е осъществена определен вид правна помощ, а критерият е какво е договорено да бъде извършено като вид правна помощ. Щом има договореност да се окаже определен вид правна помощ, се дължи най-малко минимума, определен с наредбата. Тези изводи се извличат и от факта, че не съществува правна норма, която да овластява съда или съдебния изпълнител да не присъждат изобщо договорено адвокатско възнаграждение, защото не е осъществена договорената правна помощ. С разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК съдът е овластен единствено и само с оглед фактическата и правна сложност на делото да намали дължимия размер на адвокатско възнаграждение до минимума, определен с наредбата, и то при прекомерност на договореното. Правилно е изчислен минималният размер на адвокатско възнаграждение, съобразно с изискванията за начина на пресмятане, предвиден в чл.10, ал.1, т.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възражението за недължимост на разноските за адвокатско възнаграждение поради това, че с документите, които са представени, не се доказва взискателят да е платил тези разноски, също са неоснователни. Съображенията са следните: Фактът, че не е доказано кой е заплатил договорените адвокатски възнаграждения, не изключва възникване на отговорността на ответника за разноски. Отговорността е обусловенаот една страна - от крайния изход на делото, и от друга страна - от факта на плащане на възнаграждение на лицето оказало правна помощ. Ирелевантен е факта дали страната лично е внесла сумата или сумата е внесен от трето лице. Достатъчно еда е заплатено на упълномощения адвокат, възнаграждение, и да са представени по делото доказателства за плащането. В настоящия казус посочените изисквания са налице и отговорността за разноски на длъжника е възникнала. Длъжникът излага И доводи, които са относими САМО към възражението за недължимост на таксата по чл.26 от Тарифата. И тези доводи са неоснователни. За този извод съдът е мотивиран от следното: Съгласно разпоредбата на чл.26, ал.1 от „Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ” за изпълнение на парично вземане се събира такса върху събраната сума. Таксата по т.26 се дължи за това, че дължимата парична сума е събрана. Тя е възнаграждение за крайния резултат – удовлетворяване на парично притезание, удостоверено с изпълнителния лист. Относно дължимостта е ирелевантен както начинът на плащане - пряко на взискателя или по сметка на ЧСИ, така и дали е платена в срока за доброволно изпълнение или е събрана след него. Това е така, защото законодателят не е визирал нито начинът за събиране на паричната сума, нито кога е изплатена, като юридически факт, за възникване на задължението за заплащате на таксата по чл.26 от Тарифата. Освен това фактът, че плащането е извършено в срока за доброволно изпълнение не освобождава длъжника от дължимостта на разноските. Това е така, защото няма правна норма, която да регламентира изключение от принципа, прогласен с разпоредбата на чл.79, ал.1, т.1 от ГПК. Такова изключение има само за извършване на опис на имущество в срока за доброволно изпълнение. Аргумент чл.79, ал.3 от ГПК. В този случай такса не се събира. Изключение има и при таксите, които се дължат на ДСИ. Аргумент чл.53, ал.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При плащане в срока за доброволно изпълнение пропорционална такса върху събраната сума не се дължи. Изложеното обосновава извод: Изключение при събиране на паричните прÞтезания от ЧСИ, действащо към настоящия момент, няма регламентирано. Начисляванетона дължимите разноски, представляващи пропорционална такса по чл.26 от ТТРЗЧСИ, в поканата за доброволно изпълнение, не е факт, който да изключи дължимостта на таксата. Както се посочи по-горе, фактът на събирането й обосновава нейната дължимост. Дължимата такса по чл. 26 ТТРЗЧСИ е изчислена правилно, съобразно с изискванията за начина на пресмятане на пропорционалната такса, визиран в чл.26 от ТТРЗЧСИ. Размерът на таксата по т.26 ТТРЗЧСИ се определя на базата на събраната сума. А тя включва освен вземанията, удостоверени с изпълнителния лист, и вземанията, които взискателят е заплатил както за адвокатско възнаграждение, така и за авансово платените такси. Или събраната сума по смисъла на посочената правна норма е цялата сума, която се дължи на взискателяпо изпълнителното производство от длъжника. При съответните аритметични изчисления настоящият състав прави извод, че размерът на таксата е изчислен правилно, при спазване изискванията на т.26, б.”в” от ТТРЗЧСИ. По изложените съображения атакуваният акт на ЧСИ е законосъобразен, жалбата против него е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. На основание разпоредбата на чл.437, ал.4, изречение второ от ГПК решението не подлежи на обжалване. Водим от горното и по реда на чл.437 от ГПК във вр. с чл.435, ал.2, предложение последно от ГПК Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА, подадена от С. „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ", със седалище и адрес на управление гр. С., ул.”Г. И.” №2, .2, против ПОСТАНОВЛЕНИЕ от 21.12.2015 година, постановенопо ИЗП.Д.№*1118 по описа за 2015 година на ЧСИ Дияна Колева, рег. №728, с район на действие района на ВТОС, с което ЧСИ е определил размера на разноските, дължими за адвокатско възнаграждение и размера на дължимата таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ, като НЕОСНОВАТЕЛНА. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:_____________ ЧЛЕНОВЕ: 1. _____________ 2.______________ Особено мнение по в.гр.д. № 165/2016 г. на ВТОС По въпроса относно наведените в жалбата възражения, които се отнасят до недължимостта на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСК, намирам, че същите са основателни. Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия и извършването на други действия. Таксите са прости и пропорционални, като същите се дължат авансово от взискателя, с изключение на таксата по т. 26 от Тарифата - чл. 29, б. "б" от Тарифата. Пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата се следва при приключване на изпълнението и се дължи само върху събраната сума /т. 1 от забележките към т. 26 от Тарифата/. По естеството си тази такса представлява възнаграждение за положения труд от ЧСИ /ТР 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС /. Общ принцип на правото е, че се дължи възнаграждение само при наличие на насрещна престация, като това възнаграждение е еквивалентно на извършената работа/услуга. В конкретния случай присъдената сума е погасена доброволно от длъжника, в срока за доброволно изпълнение, като вземането е удовлетворено изцяло. При този начин на изпълнение съдебният изпълнител не е извършил изпълнителни действия по смисъла на чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗЧСИ за принудително събиране на вземането посредством някой от изпълнителните способи, а всичко друго, реално извършено от него, е таксувано със съответната проста такса. Обстоятелството, че при плащане в срока за доброволно изпълнение не се следва пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата, се извежда и от термина на закона - "събрана сума", което предполага събрана посредством способите на принудително изпълнение, а не платена доброволно. Аргумент в подкрепа на това, че не се дължи такса при плащане в срока за доброволно изпълнение може да се изведе и от нормата на чл. 79, ал. 3 ГПК, съгласно която за извършване на опис на имущество в срока за доброволно изпълнение такса не се събира, както и от нормата на чл. 428 ГПК, съгласно която в срока за доброволно изпълнение не се предприемат действия по принудително събиране на вземането. Именно по тези причини и с оглед спазване принципа за равнопоставеност по 19, ал. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 5, ал. 2 от Конституцията на РБългария както между ЧСИ и ДСИ, така и между длъжниците, страни в изпълнителните производства пред ДСИ и ЧСИ /ср. с чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК/, тази пропорционална такса не следва да се събира. По така изложените съображения считам, че таксата по т. 26 от Тарифата е начислена от ЧСИ неправилно, поради което такава не се следва. По отношение на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, намирам следното: В случая възнаграждението е определено с фактура, издадена след сключване на договора за правна защита и съдействие, в която е описано като следващо се възнаграждение хонорар за образуване на изпълнителното дело и хонорар за процесуално представителство, визирани в чл. 10, т. 1 и в чл. 10, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възражението в частната жалба в случая представлява своеобразно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, която прекомерност се изразява не в завишаване над минималния размер на възнаграждението, посочен в опрÕделен текст от Наредба № 1/2004 г., а в определяне на възнаграждението в минималните размери по различните текстове, по които реални действия не са извършвани в изпълнителното производство от адвоката. От разноските за възнаграждение на един адвокат при изпълнителното производство се признава тази част, която съответства на действителната правна и фактическа сложност на изпълнителното дело, като в случая следва да се отчете и обстоятелството, че при образуване на изпълнителното производство адвокатът е възложил на съдебния изпълнител изготвянето на различни действия, включително и да определя изпълнителния способ, съгласно чл. 18 ЗЧСИ. С оглед естеството на изпълнителния процес, разноските за адвокатско възнаграждение са визирани в чл. 10 от Наредба № 1 като възнаграждение за образуването му /т. 1/, и съответни възнаграждения според това, дали се касае до процесуално представителство за изпълнение на парични вземания или на непарични вземания /т. 2 и 3/. При определяне на разноските от ЧСИ неизменно следва да се отчетат и възложат на длъжника само необходимите разноски, направени и съответни на етапа, в който изпълнителното производство се намира. Общото правило е, че длъжникът не отговаря за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени /ТР 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид на това, с плащането в срока за доброволно изпълнение, изпълнителното производство не се е развило до прилагане на конкретни изпълнителни способи, налагащи процесуално представителство по смисъла на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1. Получаването на книжа по делото и суми от доброволното изпълнение не съставляват същински изпълнителни действия, изискващи нарочна правна помощ, за да бъдат възлагани недобросъвестно на длъжника разноските за тях. По изложените съображения приемам възражението за основателно, като адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано само до минималния размер по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. от 240 лв. с ДДС. Съдия Мая Пеева: |