гр. София, 01.12.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Божидар Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 226 по описа за 2021 година
Производството е по реда
на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 13.08.2020 г., постановено по гр. д. № 80823/2018
г. на Софийски районен съд, 31 състав, е осъдена М.М.К. с ЕГН:********** да
заплати на И.П.П. с ЕГН:********** на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 3080 лева,
представляваща погасени от И.П. месечни вноски за периода от 21.12.2013 г. до
01.08.2017 г., дължими от М.М.К. по договор за потребителски кредит №
64/2009г., сключен между нея и „А.Б.А.Е“ чрез клона си „А.Б.- Клон България“ на
19.05.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба - 21.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен предявения
иск за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 7650 лева и
за периода от 01.07.2010 г. до 20.12.2013 г.
Решението е обжалвано от
ответника в първоинстанционното производство - М.М.К., действаща чрез
процесуалния си представител, в неизгодната за него отхвърлителна част. Изложените
доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението в обжалваната част.
Поддържа се, че районният съд необосновано
е приел, че в разглеждания случай е налице неоснователно обогатяване. Изтъква
се, че доколкото страните са живели на съпружески начала през процесния период
и имат общо дете, то изплатени погасителни вноски са с дарствено намерение и са
целели да подпомогнат семейството. Твърди се, че искът по чл. 59 ЗЗД не е могло
да бъде предявен и тъй като процесните обстоятелства попадат под хипотезата на
чл. 74 ЗЗД. Излагат се подробни съображения за неправилност на решението в
обжалваната част. Моли се решението в тази част да бъде отменено, като
предявеният иск бъде изцяло отхвърлен. Претендира се присъждане на сторените
във въззивното производство разноски и се прави възражение за прекомерност на
размера на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Ответникът по въззивната
жалба - И.П.П., действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал в
законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се излагат
съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част. Иска се присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски
в полза на въззиваемия.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението.
При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
В случая с въззивната
жалба е направено оплакване единствено относно приложимото право, което
очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи,
основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на обжалваната част от първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният
съд правилно е съобразил релевантната фактическа обосновка. Безспорно се
установява, че ищецът е заплащал с негови средства задълженията на ответника по
кредита само за изрично посочените съгласно съдебно-счетоводната експертиза,
приета в първоинстанционното производство и обосновано кредитирана от районния
съд, вноски на обща стойност 3932 лева. Искът с правно основание чл. 59 ЗЗД
правилно е уважен за сумата от 3080 лева и за
периода от 21.12.2013 г. до 01.08.2017 г., тъй като направено възражение за
изтекла погасителна давност от ответната страна е било действително частично
основателно за сумата от 852 лева и за периода от 16.02.2011 г. до 02.09.2013
г. Напълно обосновано районният съд е съобразил, че в съдебното производство са
останали недоказани твърденията на ответната страна, че процесните суми, заплатени
за погасяване на задълженията по кредита не са били лични средства на П., а са
му предавани от К., а той просто ги е превеждал по банковата сметка в полза на „А.Б.-
Клон България“. В тази насока правилно са преценени като недостатъчни за
доказване на тези твърдения обстоятелствата, че ответницата е работела през част от процесния
период, респ. че е получавала средства с различен произход – заплата и обезщетение
от НОИ за издръжка на детето й. Също така
правилно районният съд е съобразил, че в разглеждания случай за ищеца липсва
друг вид иск (специален), освен искът с правно основание чл. 59 ЗЗД за защита
срещу доказаното неоснователно обогатяване от страна на М.М.К. за сметка на И.П.П..
Изложените правни аргументи от районния съд, въз
основа на които е уважил предявения иск за сумата от 3080 лева, са
законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след анализ
на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение в обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни
са възраженията на въззивника, обективирани във въззивната жалба. На първо
място липсват доказателства, че И.П.П. е погасявал вноските по кредита на
жената, с което е живеел на съпружески начала, поради дарствени намерения към
нея. В разглеждания случай е изключено приложението на чл. 74 ЗЗД. Тази норма
следва да намери приложение в случаите, когато е налице пряк и непосредствен
правен интерес за изплащане на съответното чуждо задължение. Общото
домакинство, в което са живели страните през процесния период, не предполага пряк
и непосредствен правен интерес за заплащане на процесните вноски, ето защо чл.
74 ЗЗД е неприложим. Още по-малко до такъв правен интерес може да доведе евентуалното
и чисто хипотетично в случай обявяване на кредита за предсрочно изискуем и още
по-хипотетичното и евентуално насочване на принудително изпълнение върху имота,
в който страните са живели на съпружески начала. Предвид техния бланкетен
характер на възраженията на въззивника и липсата в тях на конкретност, относима
към предмета на спора, въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда по -
детайлно.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение в
обжалваната част на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се
потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
При този
изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 608 лева. В случая от въззиваемия са представени
доказателства за заплащане в брой на сумата от 800 лева за адвокатско
възнаграждение и списък по реда на чл. 80 ГПК. Предвид фактическата и правна сложност
на настоящото въззивно производство, която не е с висока степен, основателно се
явява възражението на прекомерност на заплатения размер по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК. Този размер следва да бъде намален до минималния такъв от 608 лева съгласно действащата редакция към 11.11.2022
г. на чл. 7, ал. 2 , т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, съдът
ПОТВЪРЖДАВА в
обжалваната част решение от 13.08.2020
г., постановено по гр. д. № 80823/2018 г. на Софийски районен съд, 31 състав.
ОСЪЖДА М.М.К. с ЕГН:**********
да заплати на И.П.П. с ЕГН:********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл.
273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 608 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Решението на въззивната
инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с касационна
жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при обосноваване на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2.