Р Е Ш Е Н И Е N 9
гр. Сливен, 20.01.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесети януари през двехиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 767по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260110/30.09.2020 г. по гр.д. № 5225/2019 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Е.П.Б. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 38 ЗН против Е.Г.К., с който се претендира да се признае за установено между страните, че ищцата е собственик по завещание и наследство на девет подробно описани в исковата молба недвижими имоти и на основание чл. 537 ал. 2 ГПК да бъде отменен констативния нотариален акт № 120, том осми, рег. № 12304, дело № 1249 от 2015 г., отхвърен е като неоснователен и недоказан предявеният от Е.Г.К. против Е.П.Б. инцидентен установителен иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК - автентичността на представеното от ищцата саморъчно завещание, обявено е за нищожно на основание чл. 42, б. "б”, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, саморъчно завещание, на което се позовава Е.П.Б., обявено на 21.08.2019 г. в нотариалната кантора на нотариус Катя Тодорова и район на действие РС-Сливен, с което И.П.Д. е завещал на ищцата всичките си движими и недвижими имоти, тъй като същото не е съставено в изискуемата форма и съдържа две дати - 05.07.2007 г. и 07.07.2007 г. и на ответника са присъдени разноските по делото.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство, с която то се атакува в отхвърлителната по отношение на първоначалния и уважителната по отношение на втория инцидентен установителен иск части.
Въззивницата счита, че в първоинстационното решение е приета непълна фактическа обстановка, не са възприети и обсъдени всички възражения и становища на страните, при оценка на фактите и обстоятелствата, както и при обсъждането на събраните по делото доказателства са игнорирани и подценени част от тях, като са надценени други, което е довело до крайна неправилност на постановеното съдебно решение в обжалваните му части. Основава се на няколко довода – първо, че в изложените съдебни мотиви не са обсъдени факти и обстоятелства, че завещанието на ищцата в началото съдържа посочена с цифри и словом датата 05.07.2007г. /пети юли две хиляди и седма година/, следва текстът на завещанието, след него е изписано завещател и е положен подпис на завещателя, а отстрани и извън завещанието е записана дата „07.07.2007г. гр.Сливен”. Текстът отстрани и извън завещанието е със записана само цифром дата „07.07.2007г. гр.Сливен” и не е свързан пряко със завещанието, не е преди подписа на завещателя в текста на завещанието, не е преди подписа на завещателя в текста на завещанието, датата 07.07.2007г. и подписът след завещанието се намират в две различни полета, според показанията на в.л. Подписът е под текста на завещанието и с него то е завършено, а датата 07.07.2007г. е в различно поле, т.е. извън завещанието и не може да се свърже с текста и подписа, подписът, който е положен вдясно в завещанието, а датата 07.07.2007г. вляво в завещанието, не са свързани и не може да се установи по никакъв начин връзка на датата и подписа, също според показанията на в.л. в с.з. Счита, че след като няма връзка между втората дата и подписа на завещателя няма логиката да се твърди, че завещанието е с две дати, тъй като втората дата е очевидно извън текста на завещанието и няма връзка с подписа под завещанието. В този смисъл следва да се тълкува и отбелязването на нотариуса за обявяването на завещанието, с текст „молител: подпис и нотариус: подпис” и с поставен печат непосредствено под текста „07.07.2007г. гр.Сливен” - тоест датата е възприета и от нотариуса като изписана извън завещанието, отстрани и несвързана с цялостния текст на завещанието, завършено с подписа на завещателя, поради което и нотариуса е направил там отбелязването си. Съдът не е отговорил на въпроса би ли било извършено завещанието валидно и без тази недействителна част — допълнителна дата „07.07.2007г. гр.Сливен”. Заявява, че нищо от тези събрани по делото доказателствата не е обсъдено и опровергано в решението, не е обсъдено становището на ищцата относно посочените доказателства. Също така не е обсъждана фактическата близост между 5 и 7 юли 2007г. В обобщение счита, че завещаниетоне е нищожно, а действително, първоначално предявения иск е основателен и доказан, а инцидентния такъв за прогласяване на нищожността е неоснователен. Като последица е основателно и искането за отмяна и на констативния нотариален акт. Вторият довод на въззивницата за неправилност на решението касае твърденията й за две дати в саморъчното завещание, от което се ползва ответникът – те са включени преди подписа на завещателя, като в началото е изписано „17. Февруари 2007. год”, а след това преди подписа на завещателя е изписано „117.02.2007год”. Заявява, че безспорно е установено, че завещанието на ответника съдържа две дати, както е видно от съдържанието на завещанието, което е потвърдено и от вещото лице, тъй като е безспорно, че те са изписани преди подписа на завещателя. Поради това е немотивиран направеният извод в решението относно завещанието, което се ползва от ответника — че то не е нищожно поради наличие на две дати, тъй като се касае за една дата - 17.02.2007 г., записана правилно с думи и цифри в началото на завещанието и допусната волна или неволна грешка при изписване на датата в края на завещанието преди подписа на завещателя, като се добавя 1 и се получава 117.02.2007 г. Този извод е декларативен, доколкото като се добавя 1 и се получава 117.02.2007 г. и не е отхвърлена възможността за волно или неволно изписване на датата 11.02.2007г., а вещото лице няма как да определи от 117 коя дата е изписана - 11 или 17, тъй като и двете са съществуващи. Въззивницата счита, че не е и работа на вещото лице да прави правни изводи, а да определи 217 или 117 са изписаните цифри. Датата, при неясното й изписване или неточното й изписване, или неправилното й изписване е въпрос на тълкуване от съда, и ако волно, т.е. по волята на завещателя, е изписана датата 117 като втора дата - това прави завещанието нищожно, тъй като неточността не е грешка, а и втората дата в текста на завещанието на ответника може да бъде както 11, така и 17.
На трето място въззивницата изтъква, че по въведеното от нея взражение по чл. 43, ал. 1,6. “б” от ЗН, че завещанието на ответника е могло да бъде съставено като наследодателят е „бил жертва на грешка, насилие или измама”, съдът се е обосновал с мотиви: „...... че неговото завещание може да бъде в резултат на грешка, насилие или измама с оглед писмени изявления на завещателя за оттегляне на пълномощно и писмо до председателя на фирма ЕООД „Агро услуги” 54, както и споделяно мнение на наследодателя по действията на ответника като негов пълномощник.”, което е основание за унищожаване на завещанието по чл. 43, ал. 1,6. “б” от ЗН, но въпреки това няма възприето такова становище от съда. Без да обсъди доказателствата, относими към това възражение, той е направил отново декларативен извод в решението – че не се е установило „че към момента на съставянето и на двете завещания завещателят да е действал при грешка, измама или упражнен акт на физическо или психическо насилие върху него.” Въззивницата твърди, че е представила своевременно писмени доказателства, които установяват мнението на наследодателя относно неговия племенник - ответника: оттегляне на пълномощно с per. № 3295 на нотариус Д.Ненов; писмо до председателя на ЕООД Агроуслуги във връзка с оттегленото пълномощно; Жалба до Районна Прокуратура Сливен от 30.07.2012г.; Жалба до Окръжна Прокуратура Сливен от 17.10.2012г.; Постановление на Окръжна Прокуратура Сливен от 29.10.2012г.; Писмени показания до прокурор Димитров, подписани от И.П.Д. - общо 9 листа. Пправи подробен разбор на същите, като подчертава, че завещателят сам сочи, че ответникът му е причинавял големи щети и се чувства измамен и изнуден от него. Твърди още, че тези писмени доказателства недвусмислено обосновават твърдението, че наследодателя е „бил жертва на грешка или измама” с оглед времето на съставяне на завещанието на ответника и отношението на наследодателя и оценките му за действията и бездействията на ответника към наследодателя от 2007г. до смъртта на наследодателя. Също така сочи, че и свидетелските показания на разпитаните свидетели също подкрепят този извод. Посредством всички тези доказателства и анализа им, може да се направи обоснован правен извод за волята на наследодателя, че оттегля подписа си, че се е почувствал принуден и измамен от ответника, което пък се отразява и на волята на наследодателя да го направи наследник с оспореното завещание в негова полза. Друго оплакване в тази насока е, че макар да са изложени мотиви, че лошите отношения между завещател и бенефициер не се отразяват на валидността на завещанието, защото не се признават от закона за недостойнство, липсват мотиви за това как тези лоши отношения се съотнасят към грешката, измамата или упражнен акт на физическо или психическо насилие върху завещателя по време от изготвяне на завещанието 2007г. и след това към момента на откриването на грешката, измамата и упражнения акт на физическо или психическо насилие върху завещателя. Така и това възражение на ищцата е останало подценено в решението, не е държана сметка и за това, че времето не само на съставяне на завещанието е от значение, но и времето на откриване на грешката, измамата или насилието, което може да бъде в последващ съставянето момент. Четвъртият довод на въззивницата касае неправилното групиране и интерпретиране на свидетелските показания и липсата на внимателна преценка на същите. Излага собствения си анализ, подробно тълкуване и изводи въз основа на събраните показания и счита, че те недвусмислено обосновават твърдяните от нея грешка, измама и насилие, опорочаващи завещателната воля. На последно място въззивницата се оплаква, че съдът и при разпределяне на разноските в решението не е съобразил чл.78 от ТПК, тъй като е отхвърлен единия от двата предявени насрещни искове от ответника, а са му присъдени изцяло разноските, като да са уважени и двата му предявени иска.
С оглед всичко изложено въззивницата моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови ново решение по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск с правно основание чл.124 от ГПК вр. с чл.38 от ЗН и признае за установено, че Е.П.Б. е едноличен собственик по завещание и наследство на описаните подробно имоти и на основание чл.537, ал.2 от ГПК и да отмени констативен нотариален акт № 120, том VIII, per. № 12304, дело № 1249 от 2015г. на нотариус Е.Шидерова, вписан в Служба по вписванията Акт № 117, том XXXII, дело № 5058/2015г. с вх.№ 9554 от 14.12.2015г.; да отхвърли предявения от Е.Г.К., против Е.П.Б. инцидентен установителен иск за установяване на нищожност на саморъчно завещание на основание чл. 42, б. "б”, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, , на което се позовава Е.П.Б., обявено на 21.08.2019 г. в нотариалната кантора на нотариус Катя Тодорова, с per. № 126 и район на действие РС-Сливен; да прогласи нищожността на основание чл. 42, б. „б”, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, на саморъчно завещание, на което се позовава Е.Г.К., обявено на 06.11.2015 г. в нотариалната кантора на нотариус Елена Шидерова, с per. № 128 и район на действие РС-Сливен, с което И.П.Д. е завещал на ответника всичките си движими и недвижими имоти, тъй като същото не е съставено в изискуемата форма и съдържа две дати -17.02.2007 г. и 117.07.2007 г.; да унищожи завещание на основание чл. 42, ал.1, б. „б” от ЗН, на което се позовава Е.Г.К., обявено на 06.11.2015 г. в нотариалната кантора на нотариус Елена Шидерова, с per. № 128 и район на действие РС-Сливен, с което И.П.Д. е завещал на ответника, всичките си движими и недвижими имоти, тъй като същото е недействително като съставено от наследодателя, който е „бил жертва на грешка, насилие или измама”, както и заветника е недостоен да наследява на основание чл.З б.”в” от ЗН.
Претендира разноските по делото за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който се твърди, че предявената въззивна жалба е неоснователна, недоказана и незаконосъобразна. На първо място въззиваемият твърди, че виззивникът не е доказал, че завещанието, на което се основава исковата претенция, отговаря на разпоредбите на чл. 25 от ЗН. Съгласно същата разпоредба, саморъчното завещание е акт на изразяване на последната воля на завещателя и същото следва да бъде написано четливо и чисто. Завещанието трябва да бъде написано ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която е съставено и да е подписано от него, за да произведе предвиденото в закона правно действие. Предвид факта, че саморъчното завещание е строго формален акт, датата на съставянето му е един от съществените задължителни реквизити, тъй като само въз основа на нея може да се извърши преценка за поредността на няколко последователни завещания, за последиците от отменяване на някое от тях, както и за наличие на завещателна дееспособност на автора му към момента на извършване на разпореждането. Тъй като датата е задължителна част от завещателното разпореждане на завещателя, тя трябва да е посочена в текста на завещанието преди подписа на завещателя, с който се удостоверява, че завещанието е написано от него и че съдържа негови воляизявления /чл. 25 ал. 1, изр. 2 от ЗН/. В представеното от въззивника саморъчно завещание е видно, че са налице две дати 05.07.2007г. и 07.07.2007г., което от своя страна е основание за обявяването на недействителността му. По отношение на възражението на въззивника, че завещанието на което се позовава въззиваемият е нищожно, заявява, че се то е опровергано от назначената и изслушана съдебно - графологична експертиза. Видно от същата, вещото лице е потвърдило автентичността на подписа на наследодателя върху завещанието, както и факта, че същото е написано от него, установило е и идентичността на двете дати в началото и в края на саморъчното завещание – заявило е, че допълнителният знак/цифра е волно или неволно изпълнена. Също така въззиваемият твърди, че посочените от въззивника писмени доказателства, относно съставянето на завещанието, на което той се позовава, при грешка насилие или измама, са преклудирани, както и самите твърдения за това, поради което не следва да бъдат и обсъждани. Същите не се явяват новооткрити или нововъзникнали обстоятелства, да за бъдат предмет на подробно разглеждане. По-нататък въззиваемият заявява, че е голословно твърдението на въззивника, че липсвал внимателен анализ на техните свидетелски показания по относими факти и обстоятелства и времеви период, който не съвпада с изложеното в решението. Първоинстанциионният съд съвсем детайлно е разгледал и взел под внимание показанията на свидетелите и е стигнал до единствения правилен извод, а именно, че тези показания не могат да установят нищо повече от временно влошаване на отношенията между наследодателя и заветника-въззивваем, но те касаят период, който е значително по-късен от процесния период на съставяне на оспорваното завещание, което не може да обоснове извод за наличие на грешка, измама или насилие към 17.02.2007 г. Също така, правилно първоинстанционният съд е заключил,, че дори и да се приеме наличието на такова влошаване на отношенията, лошите отношения между завещател и бенефициер не се отразяват на валидността на завещанието, защото не се признават от закона за недостойнство (решение № 629-1990-1 г.о. на ВС). По отношение на възражението на въззивницата, относно неправилното разпределение на разноските и че същите не са съобразени с разпоредбите на чл.78 от ГПК, считам също за неоснователно, тъй като правилно първоинстанционният съд е определил размера им, съобразявайки го с изхода на делото.
Въз основа на гореизложеното въззиваемият счита, че обжалваното решение на СлРС е законосъобразно, обосновано и правилно, поради което моли въззивния съд да отхвърли жалбата и потвърди го потвърди в атакуваните части. Претендира разноски за тази инстанция.
В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и оспорва отговора, моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което искът бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПк, който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора и иска потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.
Установителният иск на ищцата се основава на наследствено правоприемство, чийто източник е универсално саморъчно завещание от Иван Дачев, неин съпруг към момента на смъртта си, в което тя е посочена като единствен наследник на цялото му имущество.
Ответникът е оспорил с извънсъдебното си поведение нейните права, снабдявайки се с констативен нотариален акт за собственост върху 9 бр. подробно описани недвижими имота, притежавани от Иван Дачев, негов чичо, като основанието за издаване на акта е било представено от него универсално саморъчно завещание от Иван Дачев, в което той е номиниран за единствен наследник на цялото имущество на завещателя.
Така искът е оспорен от ответника с възражения относно валидността на завещателното разпореждане в полза на ищцата и съответно пораждането на правото на наследяване за нея, изразяващи се в твърдения за липса на автентичност, липса на предвидената от закона форма, касателно датата, липса на право на наследяване, поради недостойнство, както и евентуална унищожаемост поради съставяне при грешка, насилие или измама. Предявени са два инцидентни установителни иска за признаване неистинност чрез неавтентичност на писмен частен документ – завещание и за прогласяване нищожността на това завещание поради неспазена форма касателно датата на съставяне.
Съответно ищцата е въвела по този повод контрадоводи, касаещи невалидността на саморъчното завещание в полза на ответника на съвършено тъждествени основания – неавтентичност, неспазена законова форма по отношение на датата, недостойнство за наследяване, евентуално – изготвяне на документа при грешка, насилие или измама.
В обобщение – страните противопоставят една на друга по едно саморъчно универсално завещание, в полза на всяка от тях, изготвено от Иван Дачев – съпруг на първата и чичо на втората.
Съдът следва, с оглед въведените, както от ищцата, така и от ответника, аналогични доводи, да изследва валидността на всеки от двата едностранни частни диспозитивни документа и способността му да породи правни последици, като съобразно крайния изход от тази проверка, произнасяйки се по обуславящите ИУИ, постанови по основния положителен установителен иск, основаващ се на наследствено правоприемство.
По въпроса за автентичността и на двете завещателни разпореждания няма оплаквания, релевирани с жалбата, еднозначно и категорично е установено в първоинстанционното производство, че и двата документа са автентични – тоест са изпълнени и подписани от лицето, посочено за техен автор – Иван Дачев.
Водещият отменителен аргумент на въззивницата-ищца, се изразява в оплаквания за неправилно заключение на първостепенния съд относно неспазването на формата на завещанието, представено от нея, и реципрочно – за спазване на формата на завещанието, представено от ответника.
И в двете завещания първият, посочен от страните порок, е свързан с датата.
Така саморъчното завещание, чийто бенифициент е ищцата, съдържа в антетната си част изписана цифром дата „05.07.2007г.“ и словом - „пети юли две хиляди и седма година“. В края му, преди подписа, е изписана само цифром дата „07.07.2007г.“
Очевидно е наличието на две дати, както и това, че те са реални, но различни. Доколкото липсват данни, че първата и по-ранна, бележи началния момент на съставяне на завещанието, а втората и по-късна – крайния такъв, то районният съд е счел, че е налице нарушена форма за действителност, което е незаздравим порок, водещ до нищожност на завещателното разпореждане.
Във въззивната жалба се сочи, че всъщност датата „07.07.2007г. гр.Сливен” е отстрани и извън завещанието и не е свързана пряко с него; не е преди подписа на завещателя в текста на завещанието, че съдът не е съобразил, че датата 07.07.2007г. и подписът след завещанието се намират в две различни полета - подписът е положен вдясно в завещанието, а датата 07.07.2007г. - вляво в завещанието и те не са свързани и не може да се установи по никакъв начин връзка на датата и подписа. Поради това въззивницата счита, че не може да се приеме, че завещанието е с две дати, тъй като втората дата е очевидно извън текста на завещанието и няма връзка с подписа под завещанието.
Вярно е, че в решение №343/01.11.2011г. на ВКС по гр.д.№1147/2010г. на Първо ГО на ВКС, постановено по чл. 290 от ГПК, е прието, че поставените след подписа разпореждания са вън от завещанието и не могат да проявят правно действие; че същото се отнася и до датата, която следва подписа, като без правно значение е обстоятелството дали изписването на датата след подписа е умишлено или се дължи на грешка или пропуск; че действително грешки и пропуски винаги могат да се допуснат при изготвянето на един писмен документ било то частен или официален, но пропускът да се датира завещанието може да бъде отстранен чрез допълнително изписване саморъчно от завещателя на датата на изготвянето му, тъй като нормата на чл.25 ЗН относно действителността на завещанието изисква да е несъмнено кой и кога е извършил допълването. Предвид това е прието, че макар и датата да е след подписа на завещателя, ако последният е приподписал последната, то означаването й в документа става част от съдържанието на същия и саморъчното завещание ще бъде действително.
Приложено към настоящия случай, горното води до следните изводи:
Именно поради пространственото им разположение – изразът „07.07.2007г.“ вляво, а сигнатурата на завещателя - вдясно, на един и същи ред, като и двете са след и под текста на завещателното разпореждане, следва еднозначно да се приеме, че подписът е след датата и тя се счита част от завещанието. Това е така, понеже съгласно правилата за писане и четене в българския език е непререкаемо установено изписването на текст /букви, цифри, знаци и т.н./ да става от ляво на дясно /независимо с коя ръка се извършва това/, в същия ред се и четат съответните символи. Поради това фактът, че датата е изписана в лявото поле, я прави положена преди подписа и по този начин в съдържанието на завещанието фигурират две различни дати, което представлява нарушаване на формата ad solemnitatem на едностранната сделка, тя е нищожна съгласно разпоредбата на чл. 42 б. „б“, вр. чл. 25 ал. 1 от ЗН и не е породила целените правни последици.
Както е посочил решаващият съд, за да се избегне тази последица, е необходимо носещата доказателствената тежест страна /в случая – ищцата/, да установи по пътя на главно и пълно доказване, че двете дати заключват периода на действителното съставяне на завещанието – неговото започване и приключване, но в случая такива доказателства не са ангажирани.
Що се отнася до аргумента, изтъкнат от въззивницата, относно близостта във времето на двете дати – 05 и 07 юли, той сам по себе си няма тежест, тъй като не означава непременно, че те определят началото и края на съставяне на документа, а самият факт, че между двете има промеждутък, прави мислима възможността в него да е съставено друго завещателно разпореждане.
Така вторият ИУИ на ответника следва да бъде уважен, а почиващият на този документ главен иск на ищцата следва да бъде отхвърлен.
С оглед изложеното, доколкото е разкрита нищожността на завещателното разпореждане, от което ищцата черпи основанието на претенцията си, поради неспазване на законоустановената форма по чл. 25 ал. 1 от ЗН, е напълно безпредметно да се разглеждат останалите две възражения на ответника – за съставянето му по отношение на лице, нямащо право да наследява поради недостойнство и за евентуалната му унищожаемост поради това, че е направено при грешка, насилие или измама. Може да се посочи само, че с оглед неоснователността на първия ИУИ за признаване неавтентичността на завещателното разпореждане в полза на ищцата, не може да се приеме, че тя е недостойна да наследява по смисъла на чл. 3 б. „в“ пр. последно от ЗН, още повече, че дори при неистинско/подправено завещание следва да се докаже знание за това на лицето, служило си с него. Твърденията за изготвянето му при „грешка, насилие или измама“ по смисъла на чл. 43 ал. 1 б. „б“ от ЗН са съвършено формални и не обективират никакви конкретни факти и обстоятелства, които да го обуславят.
Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по другите, въведени с жалбата оплаквания, касаещи неуважаването от първостепенния съд на направените от ищцата възражения за нищожност на по-рано съставеното завещателно разпореждане в полза на ответника по напълно идентични основания – неспазване на предвидената по чл. 25 ал. 1 от ЗН форма, касателно датата; адресирането му към лице, недостойно да наследява и евентуалната му унищожаемост по чл. 43 ал. 1 б. „б“ от ЗН, като съставено при грешка, насилие или измама.
В това завещание, за което се предполага, че е съставено преди завещанието, представено от ищцата – през месец февруари 2007г., също са вписани две дати. Първата е в началото на текста и е „17.02.2007г.“ – цифром и словом. В края на текста, преди подписа на завещателя, е поставена втората дата - „117.02.2007г.“
Очевидно е, че и двете са част от съдържанието на завещанието и за да се приеме, че то е валидно, следва да се установи тяхната идентичност. По отношение на първата няма съмнение относно датата, месеца и годината, обозначени с нея. Втората съдържа несъществуваща в официалния ни календар дневна дата, тъй като е изписана с трицифрено число – 117. Това обаче не може да обезсмисли целия израз „117.02.2007г.“, тъй като месецът и годината са напълно разбираеми. Следователно се касае за дата, в която числовото обозначение на деня следва да се определи еднозначно. В случая това е невъзможно, доколкото вариациите на реална двуцифрена дата от календара са две – 11 и 17, но няма данни, от които категорично да се заключи коя от двете е целял да изпише завещателят. Това, че е имал предвид „17“, с оглед по-горе в текста изписаното число, е само спекулативно предположение, каквото съдът не може да си позволи да прави, доколкото съдебната практика трайно е приела, че от значение за валидността на завещанието е обективното му съответствие с предписаната от закона /чл. 25, ал.1 ЗН/ форма, която е форма за действителност, а не за доказване. Съгласно Р. №23/05.06.2019 по дело №888/2018 на ВКС, ГК, I г.о., „правната характеристика и спецификите на саморъчното завещание налагат стриктно тълкуване и прилагане на нормата на чл. 25, ал.1 ЗН, за да се обезпечи правната сигурност и да се постигнат целите на закона.“ Тоест – задължение на завещателя, който сам се е нагърбил с тежестта да спази стриктно изискванията на закона, избирайки да направи саморъчно завещателно разпореждане, е той да положи специална грижа по отношение най-малко на формата, за да породи едностранното му волеизявление желаните правни последици. Те са от изключително сериозен имуществен характер и той не може да си позволява небрежност по отношение на задължителните, ясно посочени в чл. 25 ал. 1 от ЗН, реквизити. Допускането на техническа или правописна грешка е отстранимо от самия завещател, достатъчно е той да приподпише поправката, тъй като по отношение действителността на завещанието правната норма изисква да е несъмнено кой и кога е извършил допълването. /в този смисъл опр. № 49/02.02.2016г. по д. № 6068/15г. на ВКС, І г.о./ Тъй като в случая е останала в рамките на завещателното разпореждане втора, несъвпадаща без всякакво съмнение с първата дата, то е налице съществен порок на формата, който не може да бъде преодолян чрез тълкуване. Съдът, а още по-малко вещото лице, не може да гадае нито коя точно дата е визирал авторът, по какви причини евентуално двете се различават, първата или последната цифра е добавена, коя е реалната дата на съставяне и т.н. В този контекст следва да се приеме липса на достоверна дата по смисъла на чл. 25 ал. 1 от ЗН, което прави това завещание нищожно, поради неспазена форма за действителност.
По повод останалите оплаквания за необсъждане на възраженията на въззивницата-ищца касателно нищожност поради недостойнство на лицето, в чиято полза е направено разпореждането и евентуална унищожаемост поради съставяне на завещанието при грешка, насилие или измама, казаното по-горе относно първото от тях, важи с пълна сила и тук – ответникът не си е служил съзнателно с неистинско/подправено завещание.
Нищожността на едностранното волеизявление поради липса на предписана форма, обезсмисля изследването на неговата евентуална унищожаемост при условията на чл. 43 ал. 1 б. „б“ от ЗН, но за правна чистота може да се отбележи следното:
На първо място цитираната разпоредба изисква някое от тези обстоятелства да е било налично в момента на съставяне на завещателното разпореждане, а доводите, релевирани от ищцата касаят поведение на ответника, настъпило далеч след м. Февруари 2007г. Никое от събраните в тази насока доказателствени средства не сочи нито, че по някакъв начин насилствени действия на ответника са принудили чичо му да състави завещанието, нито че ответникът го е мотивирал да стори това чрез някаква форма на измама или въвеждане в заблуда, още по-малко пък, че завещателят е бил в грешка по отношение на който и да е от компонентите на акта си. Също така доказателствата относно постепенно влошаващите им се отношения, дълго след 2007г., но по повод съвсем други сделки и правоотношения с трети лица, не установяват действително извършени нарушения или престъпления от страна на ответника, а само виждането на завещателя, което обаче не е потвърдено от надлежни органи. Даже и да се счете, че макар и по-късно, завещателят е узнал за недобросъвестно спрямо него поведение от страна на ответника, осъществено още към времето на съставяне на завещателното разпореждане, това не може да отнеме валидността на завещанието, щом това поведение не е рефлектирало директно върху волята му за съставяне на акта. Измамата и насилието е необходимо да са били упражнени така, че да са били мотивиращ елемент за решението на лицето да изготви завещанието, дори в този момент то да не е съзнавало това. В случая такива доказателства не са събрани. Фактическото неразбирателство на завещателя и ответника и конфликтите между тях, не представляват основание за унищожаване на завещателното разпореждане, доколкото те не са предмет на съдебен контрол, и не са били фактор при изготвянето на завещанието, а и завещателят е имал пълната възможност във всеки един момент да приведе правното положение в съответствие с емоционалното си отношение.
С това въззивният съд отговаря на всички релевирани от въззивницата доводи, но това не променя по никакъв начин крайния резултат, тъй като правните изводи на двете инстанции относно исковете, с които е сезиран съдът, съвпадат.
Доколкото
твърдението за нищожност на завещанието в полза на ответника е направено като
възражение, /няма надлежно и
своевременно предявени по предвидения в ГПК ред ИУИ или насрещни на ИУИ на
ответника искове/, съдът не дължи самостоятелен диспозитив. Въззивницата не прави оплакване че първостепенният съд не
се е произнесъл по всички искове. Пред тази инстанция тя не може да заяви като
искови претенциите, които е формулирала в петитума на въззивната жалба – да се
прогласи нищожността на основание чл. 42,
б. „б”, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН, саморъчно завещание, на което се позовава Е.Г.К.,
тъй като същото не е съставено в изискуемата форма и съдържа две
дати-17.02.2007 г. и 117.07.2007 г. и да се унищожи завещание на основание чл.
42, ал.1, б. „б” от ЗН, на което се позовава Е.Г.К., тъй като същото е
недействително като съставено от наследодателя, който е „бил жертва на грешка,
насилие или измама”, както и заветника е недостоен да наследява на основание
чл.З б.”в” от ЗН.
Освен това признаването на нищожността или унищожаването на завещателното разпореждане в настоящия случай би могло да ползва ищцата единствено ако те обуславяха заявени от нея с исковата молба права. Ищцата обаче претендира признаването й за собственик на основание наследяване по завещание, а тази претенция, както се посочи, е неоснователна. Единствено в случай, че тя бе претендирала евентуално признаване на права на основание наследяване по закон, нищожността на завещанието в полза на ответника, макар и призната само в мотивите на съдебния акт, би могла да й осигури защита до размера на квотата й по ЗН, но такъв иск не е своевременно предявяван. В исковата молба няма такъв петитум, съответно – съдът не е приемал такъв иск, няма и произнасяне.
Така атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните с въззивната жалба части, в необжалваните то е влязло в сила.
Основателно е оплакването за присъдените на ответника разноски – те се
сължат пропорционално, с оглед отхвърлянето на единия от ИУИ, поради което в
тази част решението следва да бъде отменено за сумата над 849, 33 лв., която
съдът определя съобразно представените доказателства и доколкото не е изрично
упоменато кои разноски относно кой иск са направени.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 300 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260110/30.09.2020 г. по гр.д. № 5225/2019 г. В ЧАСТТА ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ, с която е осъдена Е.П.Б. да заплати на Е.Г.К. разноски по делото за сумата НАД 849, 33 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260110/30.09.2020 г. по гр.д. № 5225/2019 г. на СлРС в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА Е.П.Б. да заплати на Е.Г.К. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: