Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 62 2.12.2019г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На десети юни две
хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 610 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №459 от 27.02.2019г. по гр.д. №5247/18г. на РС- Бургас, са отхвърлени исковете
на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД против Т.К.К. ***, за установяване между
страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1512 лв.- предсрочно
изискуема главница, дължима по договор за потребителски кредит от 21.06.2017г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на задължението, за което вземане
длъжникът се е снабдил със заповед №1299/12.04.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№2503/18г. по описа на БРС.
Против решението е постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, представлявано от юрисконсулт Радина Илиева. С нея
решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно,
поради което се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което
исковете на ищеца бъдат уважени. Намира за неправилен извода на съда, че
исковите суми не се дължат от ответника поради това, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника по договора. Сочи, че съдът е
приложил неправилно изискванията за банковите институции към небанковите
такива, сред които е ищеца. Намира за неприложима към настоящия казус
разпоредбата на т.18 от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/2013 на ОСГТК на ВКС,
като са развити подробни съображения, включително е цитирана практика на
районни съдилища. На следващо място се сочи, че в чл.12, т.3 от ОУ към договора
било уговорено как настъпва предсрочната изискуемост на същия. Намира, че в
случая следва да се приложи разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК и се вземат
предвид настъпилите в хода на делото факти, а именно- обявяването на
предсрочната изискуемост на особения представител на ответницата.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
адв.Константин Тончев- особен представител на ответницата Т.К., назначен по
реда на чл.47, ал.6 от ГПК. Същият оспорва жалбата като неоснователна и моли да
бъде оставена без уважение, а решението на БРС да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно, постановено в съответствие с действащата нормативна уредба,
регулираща процесните отношения, както и с трайната и задължителната съдебна
практика по сродни дела.
Страните не са взели участие в проведеното съдебно
заседание чрез процесуалните си представители.
Постъпила е молба от процесуалния представител на
въззивника, с която се поддържа жалбата,
оспорват се възраженията на въззиваемата, претендират се разноските за
въззивното производство.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен
съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК- за установяване съществуването на вземания на ищеца по
договор за потребителски кредит срещу Т.К.К. *** в размер на 1512 лв., както и
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с
чл.86, ал.1 ЗЗД- за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва
от датата на подаване на заявлението, за които вземания по реда на чл.410 ГПК е
издадена заповед №1299/12.04.2018г. по ч.гр.д.№2503/2018г. по описа на РС-Бургас.
Ответницата е уведомена за заповедта на основание
чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК
заповедният съд е дал указания на ищеца да предяви установителен иск за
вземанията си в едномесечен срок от връчването на разпореждане №9521 от
22.05.2018г. Видно от досието за заповедното производство, разпореждането не е
връчено на заявителя. Вместо това е изпратено стандартно съобщение, че срещу
заповедта за изпълнение е постъпило възражение, в което е посочено, че в
едномесечен срок от съобщението заявителят може да предяви иска си за
установяване на вземането. Това съобщение е връчено на заявителя на 7.06.2018г.
Видно от приложения документ за извършена доставка чрез „МиБМ Експрес“ ООД,
исковата молба по чл.422 ГПК е изпратена до съда чрез куриерска фирма на
9.07.2018г., т.е. в едномесечния срок, като доказателствата за това са
своевременно депозирани и по заповедното производство.
Ето защо за ищецът, който е предявил исковете в
законния срок, е налице правен интерес от настоящото производство.
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД твърди, че има качеството на кредитор по отношение на ответницата, произтичащо по договор за потребителски кредит №**********/21.06.2017г., сключен между страните по делото.
Параметрите на договора били следните: сума на кредита- 500 лв.; срок на кредита- 36 месеца; размер на вноската по кредита- 24,40 лв.; падеж на вноската- двадесети ден от месеца; ГПР- 49,90%; ГЛП- 41,17 %; лихвен процент на ден: 0,11%; общо задължение по кредита- 878,40 лв.
Задължението по избрания и закупен пакет допълнителни услуги били следните: 633,60 лв.- възнаграждение за закупения пакет услуги; размер на вноската по закупения пакет допълнителни услуги- 17,60 лв.
Общият дълг възлизал на 1512 лв., като общия размер на вноската бил в размер на 42 лв., с падеж- 20-ти ден на месеца.
Твърди се, че според приложените декларации, при подписването на ДПК на клиента били предадени общите условия към договора, с които длъжникът се запознал внимателно преди подписването на договора и се съгласил да ги спазва. Също според декларацията, на клиента била предоставена безвъзмездно, на хартиен носител, в разбираема форма, на български език, информация във формата на Стандартен европейски формуляр, като след разяснения от кредитен експерт от дружеството, клиентът преценял доколко предлагания ДПК съответствал на неговите възможности и финансово състояние. Разяснено му било и за допълнителния пакет услуги, предлагани от дружеството, като при желание последният подписвал споразумение за предоставянето му. Твърди се, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора като е превел на 21.06.2017г. сумата от 500 лв. на ответницата, по посочената от нея банкова сметка. ***та за срок от 36 месеца, с месечна вноска по погасителен план- 42 лв. и падежна дата на 20-то число на месеца, но не погасила нито една вноска от кредита.
Ищецът се позовава на предвиденото в т.12.3 от ОУ към ДПК автоматична предсрочна изискуемост поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, без да е необходимо да се изплаща на клиента уведомление, покана, предизвестие или друг акт, за да обоснове извода си, че на 31.10.2017г. договорът бил прекратен автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. На 9.11.2017г. на ответницата било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството, с което била уведомена за прекратяването на договора и обявяването на предсрочната изискуемост. Съгласно уговореното в т.12.3 от ОУ, при прекратяването на ДПК на основание т.12.3 от ОУ, клиентът дължал остатъчните и непогасени вноски по погасителния план, включващи и възнаграждение при закупен пакет допълнителни услуги, лихви за забава и такси.
Моли да бъдат установени вземанията му спрямо ответницата за следните суми:
- 1512 лв., представляващи неплатено задължение по ДПК;
- законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Претендира се присъждане и на направените по делото разноски. Ангажира доказателства.
Ответницата, представлявана от назначения ѝ по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител- адв.Тончев, е представила своевременно отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени по основание и размер. На първо място се сочи, че ответницата не е уведомена по надлежния ред за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, като липсвали доказателства изявлението за предсрочната изискуемост да е достигнало до длъжника преди подаването на заявлението. С последващи действия този пропуск не можело да бъде отстранен, понеже ищецът се позовавал на настъпила предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Счита, че изложеното в т.18 от ТР по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение и за небанковите институции. Заявлението по чл.410 ГПК и заповедта за изпълнение нямали характер на уведомление за обявената предсрочна изискуемост на кредита, защото не съдържали изявление в този смисъл. Исковата молба по чл.422 ГПК можело да има характер на волеизявление на кредитора за настъпилата предсрочна изискуемост, при което с връчването на препис от нея на ответника да бъде обявена предсрочната изискуемост. Но ако относимите към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост факти не били осъществени преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането нямало да бъде изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването за предсрочната изискуемост с връчването на препис от исковата молба не можело да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяването на иска, от значение за спорното право на основание чл.235, ал.3 ГПК, нито обуславяло основателност на установителния иск по чл.422 ГПК, а представлявало ново основание за предявяване на осъдителен иск или на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Да се приемело противното означавало да се измени недопустимо предявения установителен иск. Развити са подробни съображения и е цитирана съдебна практика. Затова намира, че предявените искове следва да се отхвърлят. На второ място са изложени доводи за нищожност на договора поради липса на съгласие и поради накърняването на добрите нрави, изразяващо се в неспазване разпоредбите на ЗПК и наличието на неравноправни клаузи в него /по-конкретно в т.VI от ДПК/ по смисъла на ЗЗП, касаещи определянето на договорното възнаграждение, лихвения процент и ГПР, плащането на неустойка при прекратяването на договора, които не били индивидуално уговорени. Ето защо счита, че възнаградителна лихва не била уговорена между страните, поради което за ответницата не възникнало подобно задължение. Уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет за допълнителни услуги също била нищожна като противоречаща на императивни норми- чл.10, ал.2, предл.2 и чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК. Сочи се нищожност и на клаузите на т.15, 15.1, 15.2, 15.3, 15.4 и 15.5 от ОУ като неравноправни клаузи на основание чл.143 във връзка с чл.146 от ЗЗП, като изготвени предварително и върху които потребителят няма възможност да влияе на тяхното съдържание. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Преди първото по делото заседание ищцовото дружество е представило молба, с която е оспорило възраженията на ответника като неоснователни и недоказани. Изложени са доводи, че дружеството е небанкова финансова институция, поради което намира, че стопанската му дейност не е подчинена на ЗКИ и чл.60, ал.2 от ЗКИ не е приложим за него. Съответно намира за неприложимо и разрешението, дадено с т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изтъква се, че в т.12.3 от ОУ на процесния договор е уговорена предсрочна изискуемост на кредита, която според ищеца не противоречи на свободата на договаряне- чл.9 от ЗЗД и е свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заема. С нея длъжникът губел преимуществото на срока и последиците за него били аналогични на изгубването на преимуществото, съгласно чл.71 от ЗЗД. В този случай настъпвала предсрочната изискуемост и на непадежиралите към този момент погасителни вноски, включително в частта им за възнаградителната лихва и такси. Намира за неоснователно и недоказано твърдението, че уговореното в договора възнаграждение по сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Сочи се, че ответницата предварително е била запозната с параметрите на желания от нея кредит и с опционалните възможности, които предоставя дружеството. По свое усмотрение приела да сключи споразумението за предоставяне на допълнителен пакет услуги, изразила е съгласието си за това, а освен това е преценила, че за нея е налице интерес от приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. Сочи се още, че със сключването на споразумението за допълнителния пакет услуги страните са изразили съгласието си кредитополучателят да може да влияе на определени фактори в кредитния договор. На длъжника била дадена възможност да се откаже от договора- чл.7.1 от ОУ, без да дължи неустойка по него, което ответницата не е направила. Изложени са подробни съображения в подкрепа на становището на ищцовото дружество, че клаузите, определящи задължението за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги са валидни и не противоречат на добрите нрави. Изведено е заключение, че допълнителния пакет услуги осигурява спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка неблагоприятна ситуация. Това, че пакетът бил закупуван по избор на потребителя следвало и от това, че кредиторът предлагал и реално отпускал кредити и без закупен такъв пакет. Сочи се, че възнаграждението не представлява цената на услугите, а е дължимо за наличието им /опцията/ длъжникът да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на договора. Предлаганите допълнителни услуги не били пряко свързани с ДПК, а били по повод същия. Счита, че по тази причина законодателят извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи на кредита. Уговарянето на такива допълнителни услуги било допустимо според разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПК. Изтъква се, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР попадали разходи и допълнителни услуги, когато получаването на тези услуги се явявало задължително условие за сключването на договора за кредит. На следващо място са развити съображения в подкрепа на становището на ищцовото дружество за неоснователност на възражението за нищожност на уговорената клауза за възнаградителна лихва, поради противоречието ѝ с добрите нрави. Моли исковете да бъдат уважени така, както са предявени, като му се присъдят разноските за заповедното и първоинстанционното производство.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил исковете като неоснователни. Приел е, че процесния договор за потребителски кредит обвързва валидно страните, тъй като е сключен при спазване изискванията на ЗПК, в това число императивните изисквания на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20; чл.12, ал.1, т.7-9 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Не били налице сочените от ответницата неравноправни клаузи по смисъла на чл.24 от ЗПК вр. чл.143-148 ЗЗП. Изследвал е клаузата на т.12.3 от ОУ към договора за кредит, като е приел, че същата съдържа противоречие в уговорката относно предсрочната изискуемост, понеже от една страна било посочено, че такава следвало да бъде обявена, а от друга, че не е нужно уведомяването на длъжника за обявяването ѝ. Не се установявала твърдяната автоматична предсрочна изискуемост, тъй като не можело такава да бъде обявена, т.е. оповестена, без да бъде уведомен длъжника. Затова е счел, че клаузата на т.12.3 от ОУ на процесния ДПК установява правото на кредитора да обяви предсрочната изискуемост при посочените в нея предпоставки, като за да настъпят последиците ѝ, същата следвало да бъде съобщена на длъжника. Нямало твърдения и доказателства приложеното уведомление за предсрочната изискуемост, адресирано до ответницата да е било изпратено /с оглед фикцията на т.13.3 от ОУ/, респективно- да е достигнало до знанието на ответницата преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК, поради което е приел, че вземането по издадената заповед за изпълнение не съществува. Развити са съображения, че исковото производство по чл.422 ГПК е продължение на заповедното и вземанията по двете следва да съвпадат по основание. Основанието се заявявало от кредитора още при подаването на заявлението в заповедното производство, затова последващото съобщаване на длъжника, в това число с връчването на разпореждането по чл.131 от ГПК, на обявената от кредитора предсрочна изискуемост, не можело да се приеме за настъпил факт по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК от значение за спорното право, тъй като в рамките на установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК ищецът не можел да променя с обратна сила момента на настъпването на изискуемостта, понеже така би се достигнало до недопустимо изменение на основанието на вземането по издадената заповед за изпълнение. Цитираната е съдебна практика.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по
делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка
със сключването на договора за потребителски кредит. Договорните отношения
между тях, чиято правна уредба е регламентирана в Закона за потребителския
кредит, се установяват и посредством писмените доказателства- искане от
ответницата за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт от
20.06.2017г.; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, подписан от ответницата на 21.06.2017г.; договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ
Стандарт, подписан от ответницата на 21.06.2017г., споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, подписано от ответницата на 21.06.2017г., Общи
условия на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД към договор за потребителски кредит,
подписани от ответницата на 21.06.2017г., погасителен план към договор за
потребителски кредит №********** и сключено споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, с дата 21.06.2017г., подписан от ответницата.
Съгласно т.VI от
договора за потребителски кредит /накратко ДПК/, последният е сключен при
следните параметри: сума на кредита- 500 лв.; срок на кредита- 36 месеца;
размер на вноската по кредита- 24,40 лева; ГПР-49,90%, годишен лихвен процент-
41,17%; лихвен процент на ден- 0,11. Посочено е още, че дължимата сума по
кредита е 878,40 лв. В същата точка са включени и допълнителни уговорки:
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги- 633,60 лв.; размер на
вноската по закупен пакет от допълнителни услуги- 17,60 лв. Посочено е още, че
общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е 1512 лв.
Общият размер на вноската е 42 лв., а датата на погасяване- 20 ден на месеца.
Видно от приложеното платежно нареждане, главницата по
договора в размер на 500 лв. е била преведена по сметка на ответницата на
21.06.2017г.
Съгласно споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, предмета му е задължението на кредитора да предостави на
клиента по негово искане и при изпълнението на посочените в ОУ условия
изисквания, една или всички от посочените услуги, изразяващи се в: 1/
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2/ Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ Възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4/ Възможност за смяна на датата на падеж;
5/ Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Насрещното задължение на клиента по това споразумение се състои в заплащането
на възнаграждение за предоставянето на тези услуги в размер, посочен в т.VI от договора за кредит. Уговорено е още, че
възнаграждението става изискуемо с подписването на споразумението, като
страните са изразили съгласие възнаграждението за пакета допълнителни услуги да
бъде разсрочено на равни месечни вноски и добавено към месечните вноски за
погасяване на главницата. Посочено е също, че възнаграждението за закупения
пакет от допълнителни услуги за периода между настъпилата и следващата падежна
дата е изискуемо в пълен размер. Съгласно споразумението 15% от
възнаграждението по закупения пакет от допълнителни услуги, посочено в чл.VI от договора за потребителски кредит, но не повече от
300 лв., представляват стойността на разходите за предоставена услуга
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит. Тази
стойност се дължи изцяло от клиента при сключването на споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към ДПК, но заплащането ѝ е
разсрочено за срока на кредита и е част от вноските по закупения пакет от
допълнителни услуги. В споразумението е посочено, че клиентът има право, но не
е длъжен, да поиска фактическо предоставяне на всяка една от горепосочените
услуги през цялото време на изпълнение на договора, като изпълни изискванията за
осъществяване на всяка една от изброените услуги, описани в общите условия.
Клиентът е декларирал, че сключва споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги по собствена воля, разбира съдържанието му и с подписа си е
изразил съгласие с всичките му разпоредби.
Видно от приложеното платежно нареждане, главницата по
договора в размер на 500 лв. е била преведена по сметка на ответницата на
21.06.2017г., т.е. сумата е била получена от нея.
Видно е, че договорът, общите условия и споразумението
за допълнителен пакет услуги са подписани от представител на ищцовото дружество
/в качеството му на кредитор/, както и от ответницата /в качеството на клиент/
при горните условия, поради което неоснователно е възражението на особения
представител на ответницата, че договорът е нищожен поради липса на съгласие.
Не се спори, а и се установява от неоспореното
извлечение от сметка, че до приключване на събирането на доказателствата по
настоящото дело ответницата не е платила каквато и да било част от задължението
по договора за кредит.
Ищцовото дружество е представило уведомително писмо до
ответницата, с дата 9.11.2017г., в което се сочи, че договорът е едностранно
прекратен, считано от 31.10.2017г. Сочи се, че поради нарушение на задълженията
на ответницата по общите условия, задължението съгласно договора за кредит е
обявено за предсрочно изискуемо, като възлиза на 1944,48 лв., от които
непогасена част от задължението- 1512 лв., лихва за забава- 2,48 лв. и такси по
тарифа- 430 лв. Няма данни уведомителното писмо да е било връчено на
ответницата или дори да е бил направен опит за връчването му.
Първият спорен въпрос по делото е дали задължението по
кредита е станало автоматично предсрочно изискуемо, каквото становище застъпва
ищецът- сега въззивник, последователно пред двете инстанции. Позовава се на
т.12.3 от Общите условия, а именно, че в случай, че клиентът просрочи една
месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора за банков кредит и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента уведомление,
покана, предизвестие или други.
Настоящият съдебен състав не споделя това становище.
Няма съмнение, че въззивното дружество не е банка и за него не важат
разпоредбите на ЗКИ. Но, общите положения на облигационното право, уреждащи
предсрочната изискуемост намират приложение както при договорите за банков
кредит по ЗКИ, така и за потребителските
кредит по ЗПК, а така също и за договорите за заем, при които задължението за
връщане на дълга е разсрочено във времето. Без значение е дали кредиторът е
банка или небанкова финансова институция.
Тези принципни положения са разяснени в мотивите на т.1.1
от ТР №8/2017 от 2.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС: предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на задължението. Такива принципни положения се
съдържат и в т.18 от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.№4/2013г. на ОСГТК на
ВКС- второ предложение. Според разрешението на последното, вземането на кредитора
става изискуемо, ако е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост и е
уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост. Това е така, защото
предсрочната изискуемост е преобразуващо
право на кредитора
едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип на чл.20а ЗЗД/ и
по-конкретно уговорения срок за изпълнение на задължението. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора /респективно- след изтичането на определен срок,
ако такъв е бил даден от кредитора/, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът /респективно- заемът/ става предсрочно изискуем и без да
се уведомява длъжника, а кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника.
В тази насока е и актуалната съдебна практика- виж
решение №200 от 18.01.2019г. по т.д.№665/18г. на ВКС, I т.о. и решение №3 от 17.04.2019г. по т.д.№1831/17г.
на ВКС, II т.о.
В случая е безспорно, че въззивникът не е обявил
предсрочната изискуемост на въззиваемата преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК. Изявление за обявяване на предсрочната изискуемост /извършено от
законния представител на дружеството- въззивник или надлежно оправомощен да
стори това представител на дружеството/ по делото не се съдържа нито в исковата
молба, нито в доказателствата към нея. Уведомителното писмо до въззиваемата за
предсрочната изискуемост, налично като доказателство към исковата молба и
връчено на особения представител на въззиваемата също не може да се приеме като
надлежно извършено уведомление за обявена предсрочна изискуемост, тъй като е
подписано от едно лице, а видно от справката в търговския регистър,
представителството на дружеството- въззивник се осъществява винаги съвместно от
двама от представителите на дружеството. Ето защо, след съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че
твърдението на въззивника за настъпила предсрочна изискуемост на процесния
кредит не е доказано. Предвид формираната трайна съдебна практика, цитирана
по-горе в настоящото изложение, на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да съобрази
вноските по кредита, чийто падеж е настъпил /т.е. са станали изискуеми/ към
датата на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция- 10.06.2019г.
Това са 22 бр. вноски с падежи съответно от 20.08.2017г. до 20.05.2019г.
Видно от погасителния план, приложен по делото общият
размер на месечната вноска- 42 лв., включва следните пера: главница, лихва
/възнаградителна/, както и размер на вноска по закупен пакет допълнителни
услуги. Съгласно задължителните разяснения, дадени в мотивите на т.1.2 от ГР
№8/2017 от 2.04.2019г.по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС в производството по
реда на чл.422, ал.1 ГПК
Съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата
молба размер и период на претенциите /за главница, възнаградителна лихва,
мораторно обезщетение/. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница
като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителна
лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на
предсрочната изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва,
чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на
чл.422, ал.1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на
производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно
погасителния план.
Видно е от приложеното заповедно производство, че
заявлението по чл.410 ГПК на въззивника срещу въззиваемата е за парично вземане
в размер на 1544,48 лв., от които главница- 1512 лв., такси- 30 лв., мораторна
лихва- 2,48 лв. и законната лихва от подаването на заявлението. За тези суми и
вземания е и издадената заповед за изпълнение №1299 от 12.04.2019г. В петитума
на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК не е посочено изрично дали претендираното
глобално вземане от 1512 лв., обозначено единствено като неизплатено задължение
по договор за банков кредит включва главница, възнаградителна лихва и
възнаграждение по допълнителното споразумение, макар подобен извод да може да
се направи от обстоятелствената част на исковата молба. Доколкото обаче
производството по чл.422 ГПК представлява продължение на заповедното
производство, няма съмнение, че претендираните вземания в тези производства
следва да са напълно идентични по вид. С други думи, недопустимо е да е
издадена заповед за изпълнение единствено за главница в определен размер, а в
производството по чл.422, ал.1 ГПК в
рамките на същия размер да се претендират и други вземания на кредитора- например
вземания за възнаградителна лихва и по допълнителен пакет от услуги, за които
не е било подадено заявление по чл.410 ГПК и не е издадена заповед за
изпълнение. Такъв иск би бил недопустим в частта му за вземанията, за които не
е издадена заповед за изпълнение. С оглед изложеното уточнение въззивницата
инстанция намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК за сумата от 1512 лв., за който въззивникът твърди, че е издадена
заповед за изпълнение, включва единствено главницата по процесния договор за
кредит.
По тази причина не следва да се обсъждат възраженията
на особения представител на въззиваемата, направени с отговора на исковата
молба за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва от процесния договор за
потребителски кредит, както и тези за нищожност на клаузи от договора /за
допълнителен пакет услуги/, поради противоречие с императивни разпоредби на
ЗПК.
С оглед изложените съображения искът се явява
основателен и следва да бъде уважен единствено за главниците от падежираните
към 10.06.2019г. вноски по кредита. Изчислени от съда на основание чл.162 ГПК
съобразно погасителния план, същите се равняват на 232,40 лв.
Сумата се дължи заедно със законната лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване вземането
на въззивника против въззиваемата за сумата от 232,40 лв., представляващи
главница по договор за потребителски кредит, сключен между страните на
21.06.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.04.2018г.
до изплащането на задължението, като вместо това се постанови решение, с което
се признае за установено между страните посочените по-горе вземания на
въззивника против въззиваемата.
В останалата част – за разликата над сумата от 232,40
лв. до претендираната главница от 1512 лв., ведно със законната лихва върху
тази разлика, искът по чл.422 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Тъй
като за тази част от иска крайните изводи на двете инстанции съвпадат, макар и
по различни съображения, решението на БРС в тази му част следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат определени и
разноските по делото.
За заповедното производство, с оглед уважения размер
на иска въззиваемата дължи на въззивника разноски в размер на 12,35 лв.
За исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК с оглед
уважения размер на иска въззиваемата дължи на въззивника разноски в размер на
163,10 лв. /включващи държ. такса, юрисконсултско възнаграждение и
възнаграждение на особен представител за двете инстанции/.
На особения представител на въззиваемата следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лв., платими от определения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.3 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №459 от 27.02.2019г.
по гр.д.№5247/18г. на РС- Бургас В
ЧАСТТА, в която са отхвърлени исковете на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД
против Т.К.К. ***, за установяване между страните, че ответницата дължи на
ищеца сумата от 232,40 лв.- главница, дължима по договор за потребителски
кредит от 21.06.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума от
10.04.2019г. до окончателното изплащане на задължението, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В съществува вземане против Т.К.К.
ЕГН: ********** *** за сумата от 232,40
лв.- главница, дължима по договор за потребителски кредит № ********** от
21.06.2017г., представляваща част от задължението по 22 броя месечни
погасителни вноски с падеж от 20.08.2017г. до 20.05.2019г. включително, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по
чл.410 ГПК на 10.04.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК под №1299 от 12.04.2018г. по
ч.гр.д.№2503/18г. по описа на Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА Т.К.К. ЕГН: ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В,
сумата от 163,10 лв., представляваща деловодни разноски по исковото
производство за двете инстанции, както и сумата от 12,35 лв., представляващи
деловодни разноски по ч.гр.д.№2503/18г. по описа на БРС, съразмерно на
уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решение №459 от 27.02.2019г.
по гр.д.№5247/18г. на РС- Бургас в ОСТАНАЛАТА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА Т.К.К. ЕГН: ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В,
сумата от 163,10 лв., представляваща деловодни разноски по исковото
производство за двете инстанции, както и сумата от 12,35 лв., представляващи
деловодни разноски по ч.гр.д.№2503/18г. по описа на БРС, съразмерно на
уважената част от исковете.
ДА СЕ
ИЗПЛАТИ от внесения депозит сумата от
200 /двеста/ лева, представляваща възнаграждение за адв.Константин Тончев от
БАК, за осъщественото по в.гр.д.№610/2019г. по описа на БОС процесуално
представителство на въззиваемата Т.К.К. ЕГН: ********** ***.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.