№ 37727
гр. София, 10.09.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № ************** по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба /уточнена с молба с вх. № *******/12.02.2025 г./ на
„ФИРМА“ ООД срещу „ФИРМА“ ЕООД и „ФИРМА“ ЕООД /в ликвидация/, с която в
условията на пасивно субективно и обективно съединение са предявени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 46 ЗА за прогласяване нищожността
на 44 бр. договори за прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.10.2014 г., сключени между
ответните дружества, поради противоречието им със закона.
Ищецът твърди, че на 06.12.2020 г. в хода на образувани 44 бр. изпълнителни дела за
събиране на 44 бр. вземания, прехвърлени с атакуваните договори за цесия, е придобил
същите от взискателя „ФИРМА“ ЕООД по силата на 4 бр. договори за цесия. Твърди, че
всички 44 бр. вземания възникнали от неоснователното обогатяване на „ФИРМА“ АД с
платени от абонати недължими корекции за потребена електрическа енергия, които през
2014 г. ответникът „ФИРМА“ ЕООД придобил чрез сключването на 44 бр. договори за
цесии. За да реализира вземанията си, през същата година „ФИРМА“ ЕООД предявило
искове пред РС – Варна, по всеки от които било образувано самостоятелно исково
производство, или общо 44 бр. граждански дела. Излага, че хода на съдебните производства
по силата на договори за цесия от 21.10.2014 г. „ФИРМА“ ЕООД прехвърлило вземанията на
„ФИРМА“ ЕООД. След успешното приключване на съдебните производства „ФИРМА“
ЕООД предало на „ФИРМА“ ЕООД издадените изпълнителни листове за вземанията, въз
основа на които през 2020 г. по молба на новия кредитор „ФИРМА“ ЕООД били образувани
44 бр. изпълнителни дела за принудителното им събиране. Впоследствие ищецът „ФИРМА“
ООД узнал, че в хода на изпълнителните производства на 23.10.2014 г. по силата на 44 бр.
отделни договори за цесия ответникът „ФИРМА“ ЕООД прехвърлил на другия ответник
„ФИРМА“ ЕООД същите 44 бр. вземания срещу длъжника „ФИРМА“ АД. По този начин
вземанията били прехвърлени два пъти от ответника „ФИРМА“ ЕООД – на 21.10.2014 г. в
полза на праводателя на ищеца „ФИРМА“ ЕООД и на 23.10.2014 г. в полза на ответника
1
„ФИРМА“ ЕООД. Ищецът излага, че всички 44 бр. договори за цесия между „ФИРМА“
ЕООД и „ФИРМА“ ЕООД са сключени в нарушение на забраната по чл. 46 ЗА - чрез
адвокат, упълномощен да извършва процесуално представителство в полза на „ФИРМА“
ЕООД, в хода на висящите съдебни производства с предмет същите спорни вземания,
поради което са нищожни поради противоречието им със закона. Твърди, че ответникът
„ФИРМА“ ЕООД вече е конституиран като взискател по някои от образуваните
изпълнителни дела за събиране на вземанията. Посочва, че съдебният изпълнител отказал да
допусне участието на ищеца като взискател в същите, откъдето обосновава и правния си
интерес от предявяване на настоящите установителни искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „ФИРМА“ ЕООД е подало
отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като недопустими. Твърди, че
настоящият спор е разрешен между страните с влязло в законна сила Решение №
589/22.12.2021 г. по търг. д. № *****/2021 г. по описа на ОС – Варна, с което спрямо
„ФИРМА“ ЕООД като страна и „ФИРМА“ ЕООД като трето лице помагач е признато за
установено, че „ФИРМА“ ЕООД е титуляр на процесните 44 бр. вземания по договорите за
цесия от 23.10.2014 г., чиято действителност е предмет на настоящото дело. Счита, че
доколкото ищецът „ФИРМА“ ООД е частен правоприемник на „ФИРМА“ ЕООД, който, от
своя страна, е частен правоприемник на ответника „ФИРМА“ ЕООД, то приложими в случая
се явяват разпоредбите на чл. 298, ал. 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК. Недопустимостта на
исковете извежда и от липсата на правен интерес у ищеца да предявява установителни
искове за прогласяване нищожността на атакуваните договори за цесия, тъй като в
качеството си на трето за изпълнителния процес лице с претенции върху вземанията по
оспорените договори за цесия, предмет на издадените изпълнителни листове, разполага с
положителен установителен иск за признаване за установено, че е носител на спорното
вземане. Навежда и подробни доводи по неоснователността на исковете.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „ФИРМА“ ЕООД е подало
отговор на исковата молба, с който не оспорва исковете. Счита исковете за допустими и
основателни. Поддържа, че оспорените договори за цесия действително са сключени в
нарушение на нормата на чл. 46 ЗА, поради което са нищожни.
Съдът, като взе предвид твърденията в исковата молба и възраженията на ответника
„ФИРМА“ ЕООД в отговора, намира, че предявените в настоящото производство
установителни искове се явяват процесуално недопустими по следните съображения:
Съдът е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договори за прехвърляне на вземания /цесия/, с които ищецът цели да бъде разрешен
възникнал между двама цесионери правен спор относно титулярството на 44 бр. вземания,
като навежда твърдения, че двамата цесионери черпят взаимоизключващи се права от един
общ праводател цедент. Правният си интерес от предявяване на исковете ищецът обосновава
с това, че ответникът „ФИРМА“ ЕООД е конституиран като взискател по инициираните от
праводателя на ищеца „ФИРМА“ ЕООД изпълнителни производства за принудително
събиране на вземанията, по които съдебният изпълнител е отказал да конституира ищецa
2
като взискател. Предпоставка за допустимост на предявените установителни искове, за която
съдът следи служебно в хода на целия процес, е наличието на правен интерес от заявената
претенция. В настоящия случай изложените в исковата молба и уточнителната молба
фактически твърдения не обосновават правен интерес от предявените установителни искове,
доколкото разглеждането на претенциите по същество и постановяването на съдебно
решение по тях не би разрешило възникналият между страните относно принадлежността на
вземанията правен спор, респ. не би се отразило на правното положение на ищеца.
Изложени по този начин, твърденията в исковата молба сочат за правен интерес на
претендиращия самостоятелни права цесионер „ФИРМА“ ООД да установи със сила на
пресъдено нещо спрямо лицето „ФИРМА“ ЕООД, възпрепятстващо упражняването на
правата му по събиране на вземанията, че именно той е техен титуляр, която защита се
упражнява единствено и най-пълно чрез предявяване на положителни установителни искове
по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу това лице. Именно чрез реализирането на този вид искова
защита би се преодоляла твърдяната конкуренция между двамата цесионери, всеки от които
претендира да е кредитор на идентични вземания срещу длъжника „ФИРМА“ АД. С
установяването на титулярството органът по принудително изпълнение ще бъде задължен да
зачете кой е кредиторът, за чиято сметка са били издадени и съответно вече приведени в
изпълнение изпълнителните листове, респ. кой е легитимиран като частен правопремник
съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК да замести взискателя в процеса по принудителното изпълнение
преди приключването му. Този ефект обаче не би бил постигнат в пълна степен с
предявените в настоящото производство установителни искове за обявяване нищожността
на сключените между общия праводател „ФИРМА“ ЕООД и втория цесионер „ФИРМА“
ЕООД договори за цесия. Съдебната практика константно приема, че когато искането за
прогласяване нищожността на сделка на основанията по чл. 26 ЗЗД е от страна по делото,
която обаче не е страна по сделката, в случай че бъде обявена нищожността на сделката и
разпореденото с нея имуществено благо се върне в правната сфера на страната по сделката,
без от това да се облагодетелства страната по делото, заявила нищожността, предявеният в
този смисъл иск се явява недопустим поради липсата на правен интерес. Това е така,
доколкото във всички случаи позоваването на нищожност от страна на трето за атакуваната
сделка лице не следва да бъде самоцелно, а в защита на обоснован негов защитим правен
интерес. А правен интерес е налице, когато чрез прогласената нищожност ще бъде решен в
пълна степен друг съществуващ правен спор между ищеца и страните по договора, като
решението по установителния иск трябва да способства за признаване или удовлетворяване
на субективно материално право на ищеца, което сключеният договор засяга. Съответно,
правен интерес не е налице, когато решението, без значение дали установява или отрича
нищожността на оспорения договор, не би се отразило върху правната сфера на ищеца -
Определение № **** от 9.07.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № ****/2024 г., IV г. о., ГК,
Определение № *** от 10.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № ****/2020 г., IV г. о., ГК, Решение
№ ******* г. на ВКС по гр. д. № ****/2014 г., III г. о., ГК, Решение № *** от 3.11.2014 г. на
ВКС по гр. д. № ***/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № **** от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. №
*****/2010 г., II г. о., ГК и др./. В разглеждания случай изложените в исковата молба
3
твърдения не са достатъчни да обосноват правен интерес у ищеца от исканата защита,
насочена срещу страните по договорите за цесия. С обявяване нищожността на атакуваните
договори за цесия прехвърлените с тях вземания ще се върнат в правната сфера на
предишния кредитор „ФИРМА“ ЕООД, което не би засегнало по никакъв начин конкретни
субективни материални права на ищеца, нито такива биха му били признати, възстановени
или удовлетворени по силата на съдебното решение.
Всичко изложено дотук налага настоящото производство да бъде прекратено като
недопустимо поради липса на правен интерес у ищеца като абсолютна положителна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът
следи служебно. Съгласно мотивите по т. 1 от ТР № ****** г. на ВКС по тълк. д. № ***** г.,
ОСГТК въпросът за евентуалното наличие, респ. липсата на самостоятелно право на ищеца е
свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е., за допустимостта
на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от
предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз
основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им
ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери
допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за наличието на правен интерес
при всяко положение на делото, а когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът
прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията.
Единствено за прецизност, съдът намира за необходимо да обсъди и възражението на
ответника „ФИРМА“ ЕООД, че е налице влязло в сила съдебно решение по търг. д. №
*****/2021 г. по описа на ОС – Варна, което препятства повторно повдигане на спор между
обвързаните от стабилното решение страни, вкл. ищеца „ФИРМА“ ООД, който има
положението на частен правоприемник на „ФИРМА“ ЕООД като главна страна по
приключилия търговски спор, а „ФИРМА“ ЕООД - положението на частен правоприемник
на ответника „ФИРМА“ ЕООД.
От представения с отговора на исковата молба заверен препис от влязло в законна сила
на 30.11.2023 г. Решение № 589/22.12.2021 г. по търг. д. № *****/2021 г. по описа на ОС –
Варна следва, че със сила на пресъдено нещо е установено спрямо ответника „ФИРМА“
ЕООД и третото лице помагач на страната на ответника „ФИРМА“ ЕООД, че ищецът
„ФИРМА“ ЕООД е титуляр на 48 бр. вземания по 48 бр. договори за цесия от 23.10.2014 г.,
сред които и процесните 44 бр. вземания. Нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава
субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила
съдебно решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на
същото основание. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо
или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е
влязло в сила, т.е., след което е възникнала силата на пресъдено нещо. Силата на пресъдено
нещо обвързва насрещните страни по спора – ищецът и ответникът, като в същото
положение са универсалните правоприемници на страните, както и частните им
4
правоприемници /какъвто е и цесионерът/, когато частното правоприемство е настъпило
след предявяване на иска – чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК /Решение № ***** от
26.07.2021 г. на ВКС по т. д. № ****** г., I т. о., ТК/. В настоящия случай обаче ищецът
изрично твърди, че договорите за цесия между „ФИРМА“ ЕООД и „ФИРМА“ ЕООД и
договорите за цесия между „ФИРМА“ ЕООД и „ФИРМА“ ООД са сключени на 21.10.2014 г.,
респ. на 06.12.2020 г., а с това и преди предявяване от страна на ответника „ФИРМА“ ЕООД
на установителни искове, по които в негова полза е постановено влязлото в законна сила
решение. След като фактическите твърдения на ищеца сочат за настъпило частно
правоприемство преди предявяване на исковете пред ОС – Варна, то в случая не може да
става въпрос за наличие на процесуална пречка по смисъла на чл. ****, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК.
С оглед всичко изложено дотук, настоящото производство подлежи на прекратяване
като недопустимо поради липса на правен интерес.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № *****/2024 г. по описа на СРС, 113 състав,
образувано по искова молба с вх. № *****/23.12.2024 г., уточнена с молба с вх. №
*******/12.02.2025 г., на „ФИРМА“ ООД срещу „ФИРМА“ ЕООД и „ФИРМА“ ЕООД /в
ликвидация/.
Определението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в едноседмичен
срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5