Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                       гр.София, 16.07.2018 год.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Боряна Воденичарова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5066 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 19.01.2018 год., постановено по гр.дело №37984/2017 год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в, е отхвърлен като неоснователен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от В.Л.П. срещу Л.М.Р. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за плащане на сумата от 200 лв. – недължимо платена издръжка на малолетната дъщеря на страните за периода от 01.10.2015 год. до 31.10.2015 год., поради намаляването й с влязло в сила съдебно решение, като ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 350 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца В.Л.П.. Жалбоподателят поддържа, че съгласно т. 3 от Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС, правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД било приложимо само при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, т.е. при начална липса на основание, но не намирало приложение към случаите, обхванати от чл. 59 ЗЗД. В т. 1 на мотивите на посоченото постановление било прието, че чл. 59 ЗЗД намира приложение, когато незадължено по закон за дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно задължения, като в този случай обогатяването е налице не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка имуществото на друго лице. Именно такъв бил процесният случай – с плащането на издръжка над сумата от 650 лв. месечно били спестени разходи от 200 лв. месечно на друго задължено по закон да дава издръжка лице /ответницата/. Несъмнено било, че двамата родители дължали издръжка на своите деца съобразно възможностите си. С влязлото в сила решение по гр.дело №42340/2014 год. по описа на СРС, ГО, 117 с-в, било прието, че за общо дължимата месечна издръжка на малолетното дете за процесния период ищецът следвало да отделя 650 лв. месечно. През този период бил плащал по 200 лв. повече от определената от съда издръжка, с което ответницата била спестила разходи за издръжка в същия размер. Получавайки по 200 лв. месечно ответницата се била обогатила неоснователно. Следователно налице бил фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Представените по делото доказателства от ответницата не установявали плащанията да са извършени за задоволяване на нормалните и основни нужди на детето. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 СК, размерът на издръжката се определял според нуждите на детето и възможностите на лицето, която я дължи. За голяма част от разходите по представения от ответницата списък не били ангажирани доказателства. Дори и да се приемело, че сочените от ответницата суми били похарчени за детето, то не можело да бъдат квалифицирани като издръжка, доколкото надхвърляли границите на нормалните и основни нужди на детето. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Л.М. С.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че процесната сума не била получена от нея в лично качество, а като родител и законен представител на малолетното дете.При твърденията на ищеца, че се дължи платена в повече сума за издръжка, тъй като размерът на последната е бил намален с влязло в сила решение, то насрещно задължен да я върне бил кредиторът, който я бил получил. Не било доказано и че ответницата се била обогатила с тази сума, спестявайки разходи за издръжка. Доводът на ищеца, че двамата родители дължали издръжка от общо 1 300 лв. и че ответницата за процесния период било поела малка част от тази издръжка, а именно 450 лв. /1 300 – 850 лв./ бил неоснователен и противоречал на приетото в т. 2 на ППВС № 5 от 16.11.1970 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

По отношение на фактическата обстановка:

Безспорно е във въззивното производство, че определената за плащане от ищеца месечна издръжка на малолетното дете на страните в размер на 850 лв. /решение по гр.дело №13512/2011 год. по описа на СРС, ГО, 86 с-в/, е била намалена на 650 лв., считано от 04.08.2014 год., по силата на решението от 06.02.2015 год., постановено по гр.дело №42340/2014 год. по описа на СРС, ГО, 117 с-в, което е влязло в сила на 15.01.2016 год., като и че ищецът е заплатил издръжка за м.октомври 2015 год. в размер на 850 лв. Не се спори също така, че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете са предоставени на ответницата.

Като доказателства по делото са приети платежни нареждания, квитанции и фактура, от които е видно, че през 2014 – 2015 год. малолетното дете на страните е посещавало уроци по балет, модни танци и английски език, както и лятно училище, за които ответницата е заплащала съответни такси в общ размер на 2 763.15 лв.

По отношение на правните изводи:

Доколкото в разглеждания случай ищецът твърди /виж т. 14 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №12216/2017 год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в, обстоятелствена част на искова молба и молба от 27.11.2017 год./, че като задължено лице е платил за процесния период част от издръжката – а именно сумата от 200 лв., на малолетното си дете вместо ответницата, която също била задължено лице, поради което последната се е обогатила за негова сметка, то следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд. В тази връзка следва да бъдат съобразени Тълкувателно решение № 12 от 22.03.1971 год. по гр.дело № 112/1970 год., ОСГК, съгласно което лицето, което е давало издръжка /съзадължено лице или трето лице/, вместо задълженото /съзадълженото/ да я дава, има право да води иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу последното лице, независимо от това дали имащият право да търси издръжка е предявил или не иск за такава, както и разясненията по т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС.

Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения /както се твърди в частност/ и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения /както се твърди в частност/; спестяване на разходи.

По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът, който твърди, че за него е възникнало вземане за изравняване на неоснователно обогатяване, следва да проведе пълно и главно доказване по отношение на фактите, от които това право възниква. В разглеждания случай СГС приема, че по делото не е било проведено успешно доказване:

Разпоредбите на чл. 122, ал. 1 и 2 СК установяват принципа за равноправието на родителите, независимо от техния пол и брачен статус, в правата и задълженията по отношение на ненавършилите пълнолетие деца. Става дума за комплекс от права и задължения, свързани с полагането на грижи за отглеждането на децата, като СК изброява конкретните права и задължения на родителите /чл. 125 и чл. 130/, които са обособени в две групи – по отношение на личността и по отношение на имуществото на детето.

Съгласно разпоредбата на чл. 143 СК, родителите са длъжни съобразно своите възможности и материално състояние да осигуряват условия на живот, необходими за развитието на делото – те дължат издръжка на ненавършилите пълнолетие деца, независимо от това дали са налице условията на чл. 139 СК, като това задължението на родителите не отпада и когато детето е настанено извън семейството. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Постановление № 5 от 16.11.1970 год., Пленум на ВС, нуждите на лицата, които имат право на издръжка, са винаги конкретни и се определят от обикновените условия на техния живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства, които са от значение за случая. Възможността на лицето, което дължи издръжката, е основание за даване на издръжка и показател за нейния размер. Възможността е вина обективна и конкретна, като тя се определя от доходите имуществото и квалификацията на задълженото лице. За размера на издръжката също така е от значение и обстоятелството при кого от двамата родители е предоставено за отглеждане и възпитание детето. Усилията, които се полагат в този случай от родителя при ангажираността му във връзка с отглеждането на детето, следва да се вземат под внимание при определяне размера на издръжката, която този родител дължи.

От гореизложеното следва на първо място, че не може да бъде автоматично изведено твърдяното от жалбоподателя стойностно равенство на страните по делото в задължението за издръжка, определена с влязло в сила съдебно решение като дължима в парична сума /при това само за ответника/, тъй като нейният размера е обусловен и от възможностите на лицето, което я дължи, в т.ч. при няколко задължени лица от един ред, задължението за издръжка се разпределя между тях според възможностите им, като всеки дължи своята част от издръжката, като следва да се посочи, че издръжка може да се дава и в натура /в хипотеза на доброволно изпълнение/, а и в частност ответницата е изпълнявала всички родителски задължения, голяма част от които нямат и не могат да имат стойностно изражение.

На следващо място въззивният съд приема, че макар за ищеца да не съществува задължение да заплаща суми за детето извън хипотезите, обхващащи неговата издръжка, защото в противен случай всеки един от родителите може да задължава другия и въпреки че неговият патримониум е намалял със заплащането на процесната сума /правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е неприложимо към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД – виж т. 3 от Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС/,  имуществото на ответницата не се е увеличило, тъй като от една страна тя няма задължение за подобен разход, а обогатяване би имало само ако се е задължила за част от разходите, но не е изпълнила задължението си, а от друга страна по делото нито се твърди, нито се установява /а доказателствената тежест е била на ищеца/, че ответницата фактически не е упражнявала родителските права по отношение на детето, т.е., че издръжката и грижите за него са били изцяло поети от ищеца или трето лице.

Следователно ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за неоснователно обогатяване, поради което релевираната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                             

                                

                              Р     Е     Ш     И     :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.01.2018 год., постановено по гр.дело №37984/2017 год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/