Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 16.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на осми октомври две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова, разгледа докладваното от
съдията търговско дело № 1359 по
описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 365 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба на „М.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище *** и адрес на управление:***, предявена срещу „В.-К.” ЕООД, ЕИК ********, със
седалище *** и адрес на управление:*** В, за заплащане на сумата 60000 лева,
представляваща непогасена част от дължимо
възнаграждение за извършени СМР, за което е издадена данъчна фактура №
********** от 30.06.2016 г. и сумата 7982,60 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода 07.03.2017 г. – 27.06.2018 г..
Ищецът твърди, че в рамките на споразумение
от 17.05.2016 г. по възлагане на ответника изпълнил строително-монтажни работи
на обект: многофамилна жилищна сграда, находяща се в
гр. Левски, които били приети без възражения от ответника-възложител с протокол
от 15.07.2016 г.. За приетата работа било дължимо
възнаграждение в размер на 120000 лева, за което била издадена фактура №
********** от 30.06.2016 г., която следвало да бъде заплатена в 7-дневен срок
от подписването на протокола. Ответникът обаче в периода 25.08.2016 г. –
06.03.2017 г. извършил само частични погасителни плащания в общ размер от 60000
лева, като към предявяване на исковата молба остатъкът от 60000 лева не бил
погасен, включително върху същия се дължало и обезщетение за забава в размер на
7982,60 лева, претендирано за периода 07.03.2017 г. –
27.06.2018 г.. Въпреки липсата на спор между страните относно
извършената работа и дължимостта на възнаграждение за нея, което било и частично заплатено,
продължаващото неизпълнение на ответното дружество обуславяло необходимостта от
провеждане на предявените искове.
В срока за отговор
на исковата молба, ответникът „В.-К.” ЕООД оспорва
исковете с твърденията, че представените с исковата молба договор и протокол
(акт) № 1 не били подписани от управителя на дружеството, съответно на ищеца не били възлагани СМР
на обект в гр. Левски, а извършените плащания в размер на 20000 лева
представлявали аванс за започване на строително-монтажна дейност, а сумата от
общо 40000 лева била предоставена като личен заем на управителя на „М.“ ЕООД. Предявява насрещен иск за заплащане на сумата 25247,46
лева, представляваща цена на доставени стоки и материали,
съгласно 7 броя фактури, като с молба от 06.11.2018 г. уточнява, че фактурите
са издадени за доставени по отделни договори за продажба стоки, но в рамките трайни търговски отношения между страните. Така предявеният насрещен иск има за предмет парично вземане, с
което може да се извърши прихващане с вземането по първоначално предявените
искове, поради което и е
приет за съвместно разглеждане в настоящото производство.
В срока по чл. 372, ал. 1 ГПК, ищецът е депозирал
допълнителна искова молба, в която поддържа исковете и оспорва възраженията на
ответника, които били вътрешно противоречиви и насочени към избягване на
дължимото плащане. Твърденията за предоставен личен заем на
представляващия „М.“ ЕООД противоречали на вписаните
основания за извършване на паричните преводи, които изрично сочели плащания по
процесната фактура № ********** от 30.06.2016 г..
По отношение на предявения насрещен иск се
твърди, че не са налице никакви непогасени задължения на „М.“ ЕООД към „В.-К.” ЕООД,
тъй като всички закупени по фактурите стоки били заплатени по посочена от управителя на продавача - А.В.банкова сметка.
***ържа доводите и
възраженията вече изложени в отговора, като акцентира върху факта, че
доказването на договорната връзка не могло да се извърши чрез свидетелски
показания. По отношение отговора на
насрещната искова молба твърди, че фактурите били издадени от „В.-К.”
ЕООД и плащания по същите следвало да се извършат в полза на това дружество,
съответно доказателствата за такива плащания следвало да се намират в държане на „М.“ ЕООД.
В допълнителния
отговор на допълнителната насрещна искова молба първоначалният ищец излага
доводи основно във връзка с иска за заплащане на приети СМР, с каквато
процесуална възможност не разполага в рамките на процедурата за двукратна
размяна на книжа. Затова в тази част изложеното в
допълнителния отговор не следва да се обсъжда. По
отношение на насрещната искова молба поддържа твърдението издадените от „В.-К.”
ЕООД фактури да са
били заплатени по лична сметка на управителя на дружеството, тъй като
дружествените сметки били запорирани, включително това било извършено по негови изрични указания.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
В производството е представен договор за възлагане извършването (на)
строително монтажни работи, сключен на 17.05.2016 г., с който „М.“ ЕООД се задължил по възлагане на „В.-К.”
ЕООД да извърши строително-монтажни
работи на обект: „Енергийно обновяване на многофамилна жилищна сграда, гр.
Левски, ул. „*********“, срещу заплащане на възнаграждение, определено по
единични цени в Приложение № 1 към договора. Договорът е подписан от
представляващите юридическите лица-съдоговорители физически лица, съгласно
вписванията в търговския регистър: А.В.за възложителя „В.-К.” ЕООД и Д.А. за изпълнителя „М.“ ЕООД.
Видно от протокол (акт) № 1 за извършени натурални видове строителни и
монтажни работи към 15.07.2016 г., възложителят „В.-К.” ЕООД признало извършени по процесния договор СМР на стойност 120000 лева, като
в протокола било отразено, че е извършено плащане на цялото дължимо
възнаграждение и не е налице остатък за плащане. За стойността на описаните в
протокол (акт) № 1 СМР е издадена и процесната фактура №
********** от 30.06.2016 г..
Тези документи обаче представилата ги страна - „М.“ ЕООД не ангажира в
оригинал, въпреки вмененото й задължение да стори това, с оглед оспорване автентичността
на положения от името на А.В.подпис, затова същите не могат да бъдат третирани
като релевантни доказателства в настоящото производство по аргумент от чл. 183 ГПК.
Съгласно представени отчети по платежна сметка с титуляр „М.“ ЕООД от „В.-К.”
ЕООД са извършени 6 частични погасителни плащания с посочено
основание фактура № ********** от 30.06.2016 г.: две плащания на суми
в размер на по 5000 лева от 25.08.2016 г., две такива от 07.10.2016 г. на суми
в същия размер, плащане на сума в размер на 30000 лева на 02.03.2017 г. и
плащане на 10000 лева, извършено на 06.03.2017 г..
В уведомително писмо от 12.02.2018 г. „В.-К.” ЕООД изразява становище, че по издадената фактура №
********** от 30.06.2016 г. на стойност 120000 лева не
били извършени СМР, поради което „М.“ ЕООД следвало да издаде
кредитно известие към фактурата за получените суми, част от които в размер на
40000 лева била предоставена в заем на Д.А.. Поканата
е връчена на адресата на 19.02.2018 г..
Представени са и 6 броя данъчни фактури, издадени от „В.-К.”
ЕООД на „М.“ ЕООД в периода 21.08.2017 г. – 30.10.2017 г. за доставени стоки към които са
изготвени и двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, удостоверяващи
предаването на стоките. Фактура
№ 1000001214 от 30.08.2017 г. на стойност 36000 лева
обаче има за предмет изпълнени СМР на обект гр. Белене, като същата не е
подписана от получател и предметното й съдържание не включва доставка на стоки.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице Т., което съдът не намира
основание да не кредитира, се установява, че процесната фактура № ********** от 30.06.2016 г., издадена от „М.“ ЕООД е отразена в
счетоводството на ищеца и в това на ответника, съответно е включена в
справката-декларация по ЗДДС. По фактурата са
извършени 6 банкови превода на суми в общ размер 60000 лева, като непогасена е
останала главница от 60000 лева. За претендирания от „М.“ ЕООД период на забава - 07.03.2017 г. – 28.06.2018 г. мораторното обезщетение
възлиза на 7983,33 лева. В тази част заключението е
неточно, тъй като периодът на обезщетението, заявен с исковата молба не включва
датата 28.06.2019 г..
Представените от „В.-К.” ЕООД 7 броя фактури
на обща стойност 41247,45 лева са отразени в счетоводните книги на „М.“ ЕООД и включени в
справките-декларации по ЗДДС. По фактура № 1000001214 от
30.08.2017 г. (за СМР) е извършено частично плащане в размер на 16000 лева, така
непогасеното задължение по фактурите възлиза на общо 25247,45 лева. При „М.“ ЕООД това задължение е
закрито към м. май 2018 г. чрез прихващане (съгласно уточнение на вещото лице в
съдебно засадение), но за тази счетоводна операция не са налице първични
счетоводни документи. От страна на „М.“ ЕООД в полза на А.В.(управител на „В.-К.” ЕООД) са наредени суми в
размер на 25000 лева с посочено основание „служебен аванс“.
В обяснение по реда на чл. 176 ГПК управителят на „В.-К.” ЕООД А.В.признава, че по лични банкови сметки е получавал
преводи от „М.“ ЕООД за заплащане на сезонни работници, наети от последното. В лично качество не бил получавал парични суми, нито управляваното от него
дружество имало необходимост от предоставянето на такива.
Други доказателства от значение за
спора не са представени, а необсъдените съдът счита да са неотносими.
Относно предявения главен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на главния иск
се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало
между страните правоотношение, елемент от съдържанието, на което да е
задължението за заплащане на възнаграждение за изпълнение на възложена работа;
настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна на
задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията за реално изпълнение, предвидена в чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С оглед разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на фактите,
съставляващи основание на иска и имащи характер на положителни такива, се носи
от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване. По отношение на
неизпълнението, което като отрицателен факт от действителността – а именно
неосъществяване на дължимо поведение за престиране на съответната парична сума
(възнаграждение за извършена работа), е достатъчно твърдението на ищеца, като
ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт,
който го изключва – точно изпълнение. В случая, ответникът оспорва да дължи
заплащане на възнаграждение, тъй като твърди, че изобщо не са извършени СМР от „М.“ ЕООД, а извършените
частични погасителни плащания представлявали суми, предоставени в заем на
управителя на ищеца.
Възнаграждението, следващо се
за извършена възложена работа по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изискуемо от
приемане й. Приемането на извършена работа, възложена с договор за изработка,
обхваща два момента: 1). фактическото получаване на изработеното от поръчващия
(овеществен резултат на СМР) и 2). признанието, че изработеното съответства на възложеното.
Следователно, приемане има само когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изрично или мълчаливо изразено волеизявление на поръчващия, че
счита работата за съответна на договора.
Въз основа на кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, се установи, че фактура
№ ********** от 30.06.2016 г. е надлежно отразена в
дневниците за покупките на „В.-К.” ЕООД и в подадената
справка-декларация по ЗДДС с право на ползване на пълен данъчен кредит.
С оглед обстоятелството, че за
дължимото на изпълнителя „М.“ ЕООД възнаграждение е издадена данъчна фактура
№ ********** от 30.06.2016 г., която е отразена в счетоводството на „В.-К.”
ЕООД, то е налице признание на извършената от ищеца
материална престация и съответствието й с възложеното. В този смисъл
неоснователи са доводите на ответника, че фактурата не установява породено
задължение, тъй като не е подписана от представляващия дружеството. Това не е и
необходимо. Същественото е отразяването на фактурата в търговските книги на
възложителя. Все по тази причина е без значение дали страните са оформили
съгласието си за възлагане на СМР в писмен договор и дали същият е автентичен
документ, тъй като принципно договорът
за изработка е неформален. Наистина съдът е вменил в задължение на
представилата го страна - „М.“ ЕООД да ангажира документа в оригинал, с оглед
оспорването му от „В.-К.” ЕООД и това задължение не е изпълнено, което влече
последиците на чл. 183 ГПК – изключването на
документа, но това не препятства извод за възникнало между страните
облигационно правоотношение, основано на счетоводните записвания на страните,
които са търговци по правно-организационната си форма.
Съгласно уеднаквената практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която макар по действащата
уредба да няма задължителен характер, но се съобразява от настоящия състав, изразена в
решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение №
166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение №
42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се приеме като
доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за изработка между страните, доколкото в самата фактура се съдържа описание на изработеното по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и
място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата
в счетоводството на ответника, включването й в дневника за продажбите по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват
неговото съществуване (така
изрично решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.).
Предвид
обстоятелството, че така издадената на „В.-К.” ЕООД фактура № ********** от 30.06.2016 г. е осчетоводена, неоснователи са доводите му, че същата не установява породени задължения, поради липсата на реално извършени СМР. Ответникът е признал получаването на изработеното с отразяване в
счетоводството си на фактурата, обективираща дължимото за тях възнаграждение. Оспорването
от ответника в писмо, изпратено до „М.“ ЕООД близо две години по-късно не е от естество да
промени проявения ефект на извънсъдебното признание на получаване на
престацията.
Признание на възникналото
задължение за заплащане на стойността на фактура № **********
от 30.06.2016 г. съставляват и извършените частични погасителни
плащания до размера на сумата 60000 лева. След като платецът „В.-К.”
ЕООД е посочил за основание в платежните нареждания именно фактура
№ ********** от 30.06.2016 г., то следва да се приеме, че
признава да са му предоставени СМР на посочената стойност. Последващо оспорване
на основанието за извършване на паричните преводи съставлява опит за
опровергаване на собственото му волеизявление, което означава същото да е било
симулативно (прикриващо предоставен заем на Д.А.), доказателства, за което в
производството не са ангажирани.
Следователно в правната сфера на възложителя „В.-К.” ЕООД е възникнало задължение за
заплащане на възнаграждение за извършена от ищеца работа, възлизащо на сума в общ размер от 120000 лева, което задължение е частично погасено чрез плащания до размера от 60000
лева. Това обуславя извод предявеният иск за заплащане на остатъка от 60000
лева да е основателен.
По отношение на
акцесорния иск, с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Вземането за законна лихва възниква от
фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила
негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е
обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.
Вземането за лихва е акцесорно, но има известна
самостоятелност спрямо главното, като провопораждащият го състав включва
релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на главното
задължение.
В случая, съдът
прие дължимост на главното вземане за възнаграждение за
извършена работа в размер на 60000 лева, което парично задължение е с настъпила
изискуемост.
В производството не е
установено страните да са постигнали съгласие в какъв срок следва да се заплати
възнаграждението (договорът от 17.05.2016 г. не следва да се третира като част
от доказателствената съвкупност), съответно не са налице данни в кой момент е
приета работата, затова приложение следва да намери разпоредбата на чл. 303а, ал. 3 ТЗ – паричното задължение следва да се изпълни в
14-дневен срок от получаване на фактурата. Същата следва да е получена най-късно на 25.08.2016 г., когато е наредено
първото погасително плащане, в платежните документи на което тази фактура е
посочена като основание за извършването му, съответно следва да се приеме, че
възложителят „В.-К.” ЕООД е изпаднал в забава за заплащане на стойността на
фактурата след изтичането на законоустановения 14-дневен срок от 25.08.2016 г.
или считано от 09.09.2016 г.. Ищецът обаче претендира обезщетение за забава от
по-късен момент – 07.03.2017 г. и до 27.06.2018 г., поради което и в приложение
на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът съобразява този период.
Съгласно решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. №
985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и посочените в същото решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК.,
представляващи уеднаквена практика за съдилищата, неизпълнението на
едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от
длъжника мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на
чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Размерът на законната лихва е нормативно определен,
на основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД - основният
лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10 пункта (Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения в сила от 01.01.2015 г.), затова обезщетението за забава върху
главницата от 60000 лева за периода от 07.03.2017 г. до 27.06.2018
г., съдът приема да възлиза на сумата 7966,67 лева, изчислена на база заключението на съдебно-счетоводната експертиза, но при
изключване на дата 28.06.2018 г.. Това налага акцесорният иск да бъде уважен до
този размер, а за разликата до предявения размер от 7982,60 лева - отхвърлен.
Относно предявения насрещен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на този иск се
обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между
страните правоотношение, елемент от съдържанието, на което да са задълженията
на продавача за доставяне на определена движима вещ (стока), в случая строителни
материали, срещу заплащане от страна на купувача на парична сума – нейна цена;
настъпила изискуемост на това задължение и релевирано негово неизпълнение.
Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за
реално престиране на цена на доставена стока.
Ответникът по този иск не оспорва възникването
на задълженията, но твърди тези задължения да са погасени чрез плащане, но
извършено по лична сметка на управителя на продавача.
В случая „В.-К.” ЕООД търси съдебна защита на субективно право на вземане, което твърди да е
възникнало от сключени договори за продажба и което представлява цена на
доставени стоки. Съдът е ограничен само в рамките на така очертания
правопораждащ факт и въпреки липсата на оспорване от страна на „М.“ ЕООД на основанието на вземането по една от издадените фактури - фактура № 1000001214 от
30.08.2017 г., която няма за предмет доставени стоки, а изпълнени строително-монтажни
работи, ще следва да се приеме, че сумата по тази фактура е дължима в рамките
на правоотношение, възникнало от сключен договор за изработка, какъвто „В.-К.”
ЕООД не твърди, затова по отношение на тази част от предявения
насрещен иск за сума в размер на 20000 лева, се налага извод за неговата
неоснователност, която произтича от недоказване на твърдения правопораждащ това
вземане факт – сключен договор за продажба. Договорът за изработка е различен
правопораждащ факт, т. е. представлява основание на различен иск, какъвто „В.-К.”
ЕООД не е предявил. Затова вземане за доставени стоки в
рамките на продажбено
правоотношение по фактура № 1000001214 от
30.08.2017 г. не е възникнало и прентенцията за заплащане цена на доставени стоки по
тази конкретна фактура в размер на
непогасения нейн остатък от 20000 лева е неоснователна.
По отношение на останалите 6 броя
фактури, към които са представени и приемо-предавателни протоколи, съдът
намира, че ангажираните в производството писмени доказателства и заключението
на съдебно-счетоводната експертиза установяват, че между страните в
производството е породено правоотношение с типичното за уредения в ТЗ договор
за търговска продажба съдържание, с предмет задължението на ищеца „В.-К.”
ЕООД, в качеството му на продавач да достави и прехвърли
правото на собственост върху движими вещи (стоки) срещу цена, която „М.“ ЕООД, в качеството на
техен купувач, се е задължило да заплати.
В
производството ищецът е ангажирал доказателства за осъществено точно изпълнение
на възникналото правно задължение да предаде на ответника „М.“
ЕООД стоките, за цената на които са издадени процесните фактури, тъй като последните са надлежно осчетоводени, включени в
дневниците за продажбите по ЗДДС, за тях ответникът е ползвал данъчен кредит и в
производството купувачът на стоките не оспорва възникналото задължение, което
обуславя основателност на насрещния иск за сумата 5247,45 лева.
Твърденията тези признати от „М.“ ЕООД задължения да са
погасени чрез плащане, извършено в полза на управителя на „В.-К.”
ЕООД обаче са
недоказани и в този смисъл правопогасяващото задължение на ответника по
насрещния иск е неоснователно.
Действително, представени са
платежни нареждания, които доказват извършени от „М.“ ЕООД в полза на
физическото лице А.В., управител на „В.-К.” ЕООД, парични преводи на суми в общ размер от
25000 лева, но с посочено основание на всеки от преводите „служебен аванс“. Два от паричните преводи на суми от по 10000 лева са осъществени на датите
03.08.2017 г. и 04.08.2017 г., които предхождат във времево отношение периода,
през които „В.-К.” ЕООД твърди да е извършил доставките на стоки –
21.08.2017 г. – 30.10.2017 г., поради което и само на това основание дори
теоретично тези преводи не могат да представляват погасяване на все още
невъзникнали задължения. Основанието за извършване на паричния превод се сочи
от платеца, в случая - „М.“ ЕООД, волята на който очевидно е била за предоставяне
на служебен аванс на А.В., а не за погасяване на възникнали към трето лице („В.-К.”
ЕООД) задължения
по договори за продажба. Тази воля платецът не
е доказал да е била симулативна. Взетата счетоводна операция за прихващане на
задължението към „В.-К.” ЕООД с предоставените
служебни аванси е документално необоснована и по никакъв начин не обуславя
извод за погасяване на задължението.
Следователно в правната сфера на
купувача „М.“ ЕООДе възникнало задължение за заплащане на цената на
доставените му от „В.-К.” ЕООД в периода 21.08.2017 г.
– 30.10.2017 г. стоки и строителни материали,
съгласно издадени му 6 броя фактури, което задължение е в обем от 5247,36 лева и което не е погасено чрез плащане или чрез друг способ.
Изложеното налага извод за
основателност на насрещния иск, основан на продажбено правоотношение за сумата 5247,36 лева, като за разликата до предявения размер от 25247,36 лева, искът следва да
бъде отхвърлен.
С оглед изхода на
спора, право на присъждане на разноските за производството се поражда за всяка от страните,
пропорционално на уважената, респ. отхвърлена част от
исковете. Ищецът „М.“ ЕООД претендира присъждането на заплатената държавна такса от 2719,31 лева, внесения депозит за вещо лице в размер на 250 лева
и адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева. В исковата молба е релевирана
и претенция за присъждане на разноските за проведено обезпечително производство
по частно гр. дело № 7039/2019 г. на СГС, представляващи заплатена държавна
такса от 40 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева и
налагане на обезпечителна мярка в размер на общо 2480 лева.
В т. 5 от Тълкувателно решение
№ 6/2012 г. от 6 ноември 2013 г. на ОСГТК на ВКС по задължителен за съдилищата
начин е прието, че обезпечаването на иска не е част от исковия процес, а
самостоятелно уредено в процесуалния закон производство, което осигурява
реализирането на правните последици от решението. Въпреки че е самостоятелна
форма за защита, производството по обезпечаване на иска се намира с исковия
процес във функционална зависимост, доколкото създава сигурност за
осъществяване на правата по решението. Отговорността за разноски при
обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се
разглежда спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно
осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните
последици от решението. При това положение, притендираните от ищеца разноски за
производството следва да включат и тези, извършени в рамките на обезпечителния
процес, които са доказани да са реално заплатени от ищеца (т. 1 от посоченото
Тълкувателно решение). Затова съдът приема ищецът да е извършил релевантни
разноски за обезпечаване на иска в размер на сумата 3020 лева, както и разноски
в исковото производство в размер на 5369,31 лева или общо 8389,31 лева, от
които следва да му се присъдят 8387,34 лева. Не се установява за провеждане
защита по насрещния иск да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът „В.-К.” ЕООД доказва извършени разноски в общ размер от 2439,90 лева, но които включват
заплатен депозит за вещо лице в размер на 280 лева, който подлежи на връщане,
тъй като заключението, за което депозитът е внесен, не е изготвено. Затова
релевантните разноски на „В.-К.” ЕООД са в размер на 2159,90
лева, от които в негова полза следва да се присъдят 448,91 лева.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „В.-К.” ЕООД,
ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***
В, да заплати на „М.“
ЕООД, ЕИК ********със седалище *** и адрес на управление:***, на
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 60000 (шестдесет хиляди) лева,
представляваща непогасена част от дължимо
възнаграждение за извършени СМР, за което е издадена данъчна фактура №
********** от 30.06.2016 г., заедно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на исковата молба – 29.06.2018 г. до окончателното ѝ погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
7966,67 лева (седем хиляди шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки) –
обезщетение за забава върху главницата за периода 07.03.2017 г. – 27.06.2018 г., както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 8387,34 лева (осем хиляди триста осемдесет и седем лева и тридесет
и четири стотинки) – разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ акцесорния иск
за разликата над уважения размер от 7966,67 лева до предявения размер от 7982,60 лева.
ОСЪЖДА „М.“
ЕООД, ЕИК ********със седалище *** и адрес на управление:***, да заплати на „В.-К.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище *** и
адрес на управление:*** В, на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, сумата 5247,36 лева (пет хиляди двеста
четиридесет и седем лева и тредесет и шест стотинки), представляваща цена на
доставени стоки и строителни материали, съгласно издадени фактура № 1000001210 от 21.08.2017 г., фактура № 1000001222 от 05.09.2017 г., фактура № 1000001223 от 07.09.2017 г., фактура
№ 1000001224 от 08.09.2017 г., фактура
№ 1000001247 от 26.10.2017 г. и фактура № 1000001249 от 30.10.2017 г., заедно със законната лихва върху главницата,
считано от предявяване на насрещната
искова молба – 22.10.2018 г. до окончателното ѝ погасяване, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата 448,91 лева (четиристотин четиридесет и осем лева и
деветдесет и една стотинки) – разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата 5247,36 лева до предявения размер от 25247,36 лева и по отношение на фактура № 1000001214 от 30.08.2017 г..
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: