№ 1133
гр. София, 05.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско
дело № 20221000500490 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 266518/11.11.2021г, постановено по гр.д.№ 3884/2020г по описа на
СГС, I ГО, е осъдена Прокуратурата на РБългария на основание чл.2 б от ЗОДОВ и чл.86,
ал.1 ЗЗД да заплати на Р. Х. М., с ЕГН ********** сумата от 15 000 /петнадесет хиляди/ лв.,
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-
048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до
датата на предявяване на иска - 13.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 13.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
предявеният иск за разликата над сумата от 15 000 лв. до претендирания размер от 120 000
лв., като неоснователен. Осъдена е Прокуратурата на РБългария да заплати на Р. Х. М. на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 10.00лв. разноски, направени пред СГС.
Решението е обжалвано от Прокуратурата на РБългария в частта му, с която е
осъдена да заплати на Р. Х. М. сумата от 15 000лв. за обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен
срок на съдебно производство. Сочи, че решението е недопустимо, тъй като ищецът няма
качество на пострадал от съдебното производство, а на такъв от т.нар.”възродителен
процес”. Сочи, че нормата на чл.2б ЗОДОВ няма обратно действие. Излага доводи, че
ищецът не е уточнил кое конкретно действие по разследването не е извършено в разумен
срок от органите на прокуратурата. Не е разгледано възражението, че производството се е
забавило поради неизпълнена следствена поръчка от трета страна. Алтернативно е възразил
срещу размера на присъденото обезщетение като завишен, тъй като не са доказани
претърпените неимуществени вреди, причинно-следствената им връзка с конкретното
1
наказателно производство. Не е отчетена правната и фактическа сложност на делото-
установяване на множество лица, над 500, множество действия по разследването,
доказателства, няколко съдебни поръчки до РТурция. Позовава се на съдебна практика
относно забавяне на съдебно производство поради събиране на доказателства от чужбина.
Претендира да се отмени решението в обжалваната му част и да се отхвърли исковата
претенция.
Ответникът Р. Х. М. е оспорил въззивната жалба с доводи, че е неоснователна.
Посочил е, че е активно легитимиран да претендира обезщетение за забавено правосъдие
като пострадало лице от престъпления, предмет на разследването по досъдебно
производство. Поддържа, че вредите, причинени в периода от 1985 до 1989г, следва да се
вземат предвид, тъй като са от значение за определяне на размера на претендираното
обезщетение. Възразява срещу доводите във въззивната жалба, че нормата на чл.2 б от
ЗОДОВ действа само занапред, както и, че не е конкретизирал кое конкретно действие не е
било извършено в разумен срок, тъй като е изброил такива в исковата молба. Сочи, че
съдебната поръчка до друга държава не оправдава продължителността на производството,
тъй като не са били предприети надлежни действия относно искане за тяхното срочно
изпълнение. Поддържа, че са неоснователни доводите, че присъденият размер е завишен.
Решението е обжалвано и от Р. Х. М. в частта му, с която исковата претенция е
отхвърлена като неоснователна за разликата от 15 000лв. до 120 000лв., ведно със законната
лихва за забава, с доводи, че е неправилно и необосновано. Сочи, че размерът на
определеното обезщетение не отговаря на изискванията за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Възразява срещу приетото от съда, че преживените болки и страдания от упражнената
репресия не следва да се отчетат при определяне на обезщетението, че изживяванията му
били споделени, което обичайно е помогнало за процеса на преработка на душевните болки
и страдания, че ако производтвото е било приключило не е било ясно дали резултатът ще
удовлетвори очакванията му. Претендира да се отмени решението в обжалваната му част и
да се уважи изцяло исковата претенция до 120 000лв., ведно със законната лихва.
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в жалбите, доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Жалбите са депозирани в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу
обжалваем съдебен акт, поради което са допустима. Разгледани по същество са
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Ищецът по делото-Р. Х. М. е посочил, че е сред лицата, които са били незаконно
репресирани заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември
1944 г. до 10 ноември 1989 г. Сочи, че през месец март 1985 г., докато изпълнявал работните
си задължения като шофьор на градския транспорт, бил спрян и арестуван пред погледа на
стъписаните пътници, след което бил отведен в Шесто районно управление на МВР в град
София, където бил задържан за 5 дни. Впоследствие го закарали в следствения арест, като
бил задържан там за период от един месец. Условията били крайно деградиращи - мръсна и
тъмна килия, липса на течаща вода, за тоалетна служела една кофа в килията, лоша храна,
никаква връзка с външния свят, нямал достъп до адвокат. Често бил разпитван и над него се
осъществявал психологически натиск. Не му разрешавали да се свърже със семейството му,
да ги уведоми къде е. Съпругата му търсила информация за него от институциите, но такава
не й е била дадена. Тази неизвестност е поставила нея и децата им в притеснения и страх за
живота на всички им. Задържането му не било регистрирано, било тайно и абсолютно
произволно. Никоя институция не му е издала документ, удостоверяващ това задържане под
2
предлог, че няма записани данни за това. Не е извършил нещо нередно, противоправно,
което да дава легитимно основание за задържането му. Единствената му „вина“ била, че е от
турски етнически произход и вероятно е заподозрян в несъгласие и противодействие на т.
нар. възродителен процес, респ. като вражески елемент. След този 1 месец, ищецът бил
освободен, върнал се на работа, но бил предупреден да не напуска пределите на гр. София.
На 14.09.1985 г. отново бил арестуван за период от 1 месец в следствения арест в гр.
София. Условията на второто задържане не се различавали по суровост и крайно
нечовешкия им характер от първото задържане. Второто му задържане също е било
секретно и тайно - за него няма налична информация и следа, както и произволно – не бил
извършил нищо нередно, още по -малко нещо противоправно или престъпно, което да дава
легитимно основание за задържането му. На 14.10.1985г. го извели от ареста, под конвой от
3 полицейски коли и го завели вкъщи. Взели жена му и двете им деца и ги откарали с кола,
подобна на катафалка, като преди това сложили белезници на него и жена му пред очите на
децата им, които по това време били, съответно на 6 и 8 години. Не знаели къде ги водят и
защо, никой не им давал никакви обяснения, а и те от страх не смеели да питат. След 4 часа
пътуване, пристигнали в гр. *** - Видинска област в тогавашната милиция. Там софийските
милиционери, които ги докарали, ги предали на белоградчишките им колеги. Тогава
разбрали, че ще ги водят в с. *** - Видинска област, и ги предупредили, че не могат да
напускат селото и трябва сутрин и вечер да се подписват в кметството. Милиционерите ги
закарали в това село в една изоставена къща. Селото било малко и безлюдно, никого не
познавали там, в съседство до него имало още едно малко село - с. ***. Нямало училище за
децата им, нямало и автобус, с който да пътуват до най-близкото село, в което има училище.
Там останали до април 1986 г., когато дошли милиционерите и отново ги откарали.
Преместили ги в друго село - с. ***, област ***. По време на престоя им в тези две села били
под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можели да напускат
селото, не можели да контактуват с близките си, не можели да си тръгнат от там и да се
върнат в дома им в град *** или където и да било друго място по тяхно желание, били в
пълна социална изолация. Всяка сутрин и вечер се подписвали в кметството. Властите им
взели документите за самоличност. Предвид тежките ограничения и изолация, в която били
поставени години наред, били лишени от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.
Лишаването им от свобода в тези села във Видинска област продължило до края на месец
май 1988г.
На 27.05.1988 г. в с. ***, където ги държали властите, отново дошла кола на
милицията, качила цялото им семейство на автомобил, сложили им белезници на него и на
съпругата му и започнало поредното пътуване в неизвестна посока. Пътували много дълго,
не знаели къде ги водят, след много часове се оказало, че ги закарали в родното му с.
***. Тогава ищецът разбрал, че са отнели софийското им жителство и жилището им в
гр.***. Когато ги върнали в родното му село, се наложило отново да се подписват сутрин и
вечер в кметството, също така трябвало да не напускат територията на селото, били под
постоянно наблюдение на властите. Това положение било нетърпимо, продължило цели
3
четири години след първото му задържане през март 1985г. В знак на мълчалив протест,
през април 1989г., започнал гладна стачка-искал свобода за него и семейството му.
В края на месец май 1989г. пак бил задържан, като това се случило около 23:30 ч. и
със семейството му били откарани в гр. ***. От там униформените ги качили на
международния влак и ги изгонили от България в посока Австрия – дали им билети за влака
до Виена, където не познавали никого, страхували се от неизвестността, нямали пари, храна
и лични вещи от първа необходимост. При слизането им на гарата във Виена австрийските
власти ги настанили в лагер за бежанци, където престояли няколко дни, имало и други
семейства от България, също от турски етнически произход. След няколко дни ги отвели на
летището, раздали им билети за турските авиолинии и ги качили на самолета за Турция. В
резултат на изгонването му от България той, заедно със семейството му, се заселили в
Турция, където с разклатено здраве и психика, без никакви пари и имущество, с две голи
ръце трябвало да започне живота си отново.
Сочи, че сл. дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили
(така нареченото дело за „Възродителния процес“) било образувано на 30.01.1991г. срещу
Т. Х. Ж. и о.з.ген.полк.Д. И. С., за това, че в периода 1984-1989 година, в съучастие с други
лица, са подбуждали към национални вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК. В
периода 31.01.1991г. - 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са били
привлечени лицата Д. И. С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М., П. П. К.. В последствие на Д. С.
било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК (за престъпление по служба), от
което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т. Ж. и Г. А. са били
привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С.. На 20.07.1993г. във
Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д. С., Т.
Ж. и Г. А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994г. по описа на
Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на
Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателят на Върховния съд и
председател на Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал делото на прокуратурата. По-
късно, на 19.12.1997г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внесен
във Върховния касационен съд и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу
същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г на съдия
подп. А. И. е върнато делото повторно поради това, че не са изпълнени указанията, дадени
при предишното връщане на делото.
Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било
изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998г. на о.з.
полковник В.Б.- прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г. по описа на Прокуратурата
на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на СВОП.
Обвиненията по чл.162 от НК били прекратени, в последствие делото било частично
прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта на всеки един от тях. С
постановление от 06.04.1999г. наказателното производство било спряно поради наличие на
свидетели в чужбина. На 04.12.1999г. делото било възобновено и разследването продължило
4
под нов номер- П-048/1999. по описа на ВОП-София. При извършените от Софийска
военноокръжна прокуратура следствени действия, били установени имената и адресите на
общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и законните наследници на
тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република Турция,
изпратена била молба за правна помощ до компетентните турски власти, като е изискано да
се извърши разпит по делегация на пострадалите лица. Сочи, че през 2002 г. бил разпитан от
Военно-окръжна прокуратура - гр. София по делото, при което му били разяснени правата,
че може да предяви граждански иск и да участва като частен обвинител едва в съдебната
фаза на процеса. Подал заявление за ускоряване на досъдебното производство през март
2018 г., което било изпратено от Прокуратурата в Софийски военен съд. По него било
образувано ЧНД №156/2018г. по описа на Софийски военен съд, като с определение №143
от 04.05.2018г. производството по делото било прекратено, защото Софийски военен съд
приел, че не е компетентен да разгледа заявлението и върнал делото на Военно-окръжна
прокуратура за внасяне на заявлението ми за ускоряване в компетентния съд. Посочил е, че
на 04.10.2018г. е издадено постановление за спиране на наказателното производство по ДП
№11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното
производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с
чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по
делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на
наказателното производство с определение №3730 от 03.09.2018г. на СГС.
Делото било образувано на 30.01.1991г. като следствено дело №1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998г. по описа на ВОП-София, като след
поредното му възобновяване разследването продължило под нов номер на делото - ДП №11-
048/1999г. по описа на ВОП – София, повече от 29 години, като от последното му внасяне в
съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали повече от 20 години.
Досъдебната фаза на делото е отнела близо 30 години, въпреки че фактически разследването
по следственото дело е завършено. Посочил е, че има качеството на пострадало лице в
забавеното наказателно производство.
Ответникът по делото-Прокуратурата на РБ е релевирала възражение за
недопустимост на исковата претенция, в условията на евентуалност – неоснователност.
Заявила е, че производството е протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата,
което да е причина за продължителността на производството. За вреди, претендирани за
периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на
Прокуратура на РБ, тя не е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря. Посочила
е, че делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е връщано за изпълнение на
задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от действията на трето лице. За
забавени действия в съдебното производство Прокуратура на РБ не е пасивно легитимирана
да отговаря. Досъдебно производство № II-048 от 1999 г.на ВОП - София се отличава със
сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи на
дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи
5
извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна дейност, свързана с
установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент. Оспорила е твърденията на
ищеца, че органите на ПРБ не са предприели всички необходими за движението на
производството действия. Навела е възражение за прекомерност на исковата претенция.
С решението си първоинстанционният съд е уважил иска за обезщетение за
неимуществени вреди за сумата от 15 000лв. по чл.2 б ЗОДОВ за нарушаване на правото за
разглеждане на производството в разумен срок, ведно със законната лихва и е отхвърлил
иска до сумата от 120 000лв.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, като съдът следва да съобрази общата продължителност
и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение
за правилното решаване на спора. В решение №66/2.04.2015г по гр.д.№5813/2014г на III
Г.О. е посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за
разумен срок е да се установи продължителността на релевантния период и след това се
преценява дали този период е разумен. В ал.2 са посочени примерни критерии, които съдът
взема предвид: общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и компетентните
органи.
От представените по делото свидетелства, издадени от Община Кърджали, се
установява, че през 1976г. ищецът Р. Х. М. от с.*** е сключил граждански брак със С. И. Д.,
а през 1977 г., и през 1979 г. са се родили децата им Е. и Е.. Видно от удостоверение УП-2
изх.№1656/24.10.2014г., е, че в периода от 01.10.1982 г. до 15.02.1984 г. ищецът е работел в
Столичен автотранспорт, под.***.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че в периода от
14.10.1985 г. до 27.05.1988 г. ищецът Р. Х. М. е претърпял репресия, чрез двукратно
задържане в арест и принудително заселване. Приета е в заверен препис служебна бележка,
издадена на 8 май 1985г. от МВР, от която се установява, че Р. Х. М. /Р. Х. М./ е задържан
на 30.04.1985г. и „профилактиран“ за протурски национализъм. В периода 14.10.1985г. до
27.05.1988г. ищецът заедно със съпругата му и двете им деца били принудително заселени в
с.***, област ***. Със Заповед № 1 -1223 от 14.10.1985г. на ищеца е била първоначално
наложена мярка принудително установяване в с.***, Видински окръг, но в последствие,
поради липса на училище в село ***, където да учат децата на заселения, мястото на
принудително установявяне е променено на с.***.
Не се спорие, че принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на
6
членовете на семейството му с български имена, както и, че ищецът и семейството му са
били изселени в Турция през м. май 1989 г.
От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. №450 от 17.12.2018
г., издадено от Община Джебел, се установява, че имената Р. Х. М. и Р. Х. М. са имената на
едно и също лице. От надлежно заверен с апостил документ, издаден от МВР на Република
Турция, е видно, че това лице – Р. Х. М. е придобило и турско гражданство на 14.01.1991г. ,
както турска фамилия Г..
Не се спори, че ищецът е активен член в Сдружение за правосъдие, права, култура и
солидарност на Балканите, а видно от представения по делото Устав на Сдружението една
от основните му цели е действия в насока възстановяване на правата и обезпечаване на
понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и
техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди
са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
На 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените
сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили,
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП
№ ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на
възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното
производство е висящо.
Следствено дело № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл.
162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-за това, че в периода от 1984 г. до 1988 г., при
условията на продължавано престъпление, всеки от тях, в съучастие с други лица,
проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение
за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от
1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили
и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение
поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са били внесени обвинителни актове срещу
обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратени,
съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им.
През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по
отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през 2002т. производството по делото е
било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябдвало да бъдат
разпитани, след което е било възобновявано.
В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са
7
установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са
разпитани общо 312 души, в това число на 05.11.2001 г. от военен следовател при Софийска
военна Прокуратура е бил разпитван и ищецът.
На 07.12.2012 г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил разпитван и е поискал
производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно наказателното
преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение.
Установява се, че през 2018 г. ищецът Р. Х. М. изрично е поискал от Софийския
военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № ІІ-048 от 1999 г. по
описа на ВОП и по което искане е било образувано чнд № 156/2018 г. С определение от
04.05.2018 г. производството е било прекратено и искането е изпратено на ВОП по
компетентност.
С постановление от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП - София наказателното
производство е спряно, поради това, че 35 от пострадалите лица, които са и очевидци на
извършеното деяние, не са разпитани, включително и по делегация, като за целта е
изпратена поредна молба за международна правна помощ до Република Турция, която взе
още не е изпълнена.
През 2018 г. ищецът и още 12 лица са подали молби с правно основание чл. 75, ал. 3
НПК за участие в досъдебното производство.
По делото е представен бр. 44 от 01.06.1990 г. на Държавен вестник, в който е
обнародван списък на лицата, приет с решение на Комисия на Народното събрание за
политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и
въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е и ищецът.
Представена е по делото и декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с
която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически
режим спрямо мюсюлманското малзинство в България, включително и т.нар. "Възродителен
процес".
Прието е писмо от НАП –ТД Пловдив, офис Кърджали изх.№ 11-00-913/ 09.02.2021г., от
което се установява, че Р. Х. М. фигурира в списък – ведомостите за изплащане на
еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ за претърпяна репресия – изселен е в периода от
14.10.1985г. до 27.05.1988г., с получено обезщетение 25 000лв.
От ангажираните гласни доказателства се установява, че свидетелят С. Х. М.-брат на
ищеца, е дал показания, че той и брат му са родом от с.***, от семейство със шест деца. Като
млад брат му работел в гр.***, в градския транспорт. Изведнъж изчезнал и не можели да го
открият. Разбрали, че е интерниран във врачанско село, където бил три години. Бил без
средства и далеч от дома, без никаква вина. Животът му бил съсипан. Когато се върнал от
интернирането си направил гладна стачка, след което го изселили. В момента брат му
живеел в Турция, в гр.***, като само един от братята им останал да живее в България, в
родното им село. След като се заселил в Турция, Р. си идвал в България, ходил на разпит
8
четири пъти. Пред близките си ищецът се оплаквал, че делото срещу виновните за тормоза
им не е приключено. Делото траело почти 30 години. Здравето на Р. било разклатено, целият
треперел, не бил добре физически.
Свидетелят С. И. А. е дал показания, че познава Р. от 1982 г., когато работили като
колеги в гр.***, в градския транспорт. Живеели заедно в общежитие в ***. Една вечер
разбрал, че Р. е интерниран в Северна България заедно с жена му и децата. Свидетелят А. е
ходил при ищеца по време на интернирането му 3-4 пъти. В първото село Р. живеел в
едноетажна къща в окаяно състояние. Не можел до излиза от селото, от района където е
заселен. Бил лишен от възможността да работи и в годините на интерниране претърпял
финансови и морални загуби. Свидетелят е посочил, че когато се виждат с Р. в гр.***, той
често говорил за делото за т.нар."Възродителен процес" и се притеснявал, че още не е
приключило. Страхувал се, че може и да не дочака края му.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от праван
страна следното:
Разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани, от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Според посочената норма от Конвенцията,
уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко лице при решаването на спор
относно негови граждански права и задължения или основателността на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на делото
в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Разпоредбата на чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата
система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е
преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията,
понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от
досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно
разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се
приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/.
Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин
и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение
за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията.
Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с
Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато
това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими
стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Решаващият фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство
9
обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от
престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6,
пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в
зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и
задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от
производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е
налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия
национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Разпоредбата на чл.6, пар.1 не
гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното
право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде
материално право, което няма законово основание в конкретната държава.
Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили
от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др.,
които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство, довело до ненаказване
на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите,
които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и
вредите от престъплението, поради което наведеното възражение във въззивната жалба на
ищеца е неоснователно. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на
неговите граждански права и задължения”, има право на справедливо и публично гледане на
делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда
отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на
наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а
фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от
30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6,
пар. 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е
с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и
възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение
на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите.
Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на
особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда,
и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на
компетентните държавни органи.
От писмените доказателства по първоинстанционното дело се установява, че Р. Х. М.
е лично пострадал от „Възродителния процес” – не просто са му сменени имената и е
получил други документи за самоличност, но е и е изселен принудително в други населени
места, тормозен е психически, живял е в лагер при лоши битови и хигиенни условия,
упражнена е репресия спрямо него. Следователно е налице активна процесуална
легитимация на ищеца да завеждане на процесния иск.
10
По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и
последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г.
– т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по
гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г.
о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011
г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този
смисъл, справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда
от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди
(болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на
справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи
точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай
конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата
следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на
факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема
едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на
конкретното дело в разумен срок.
Видно от събраните по делото гласни доказателства, на Р.М. се е отразило негативно
продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на
безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от
значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност,
засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над
етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при
определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното
правораздаване (в този смисъл е решение от 27.12.2016 г. по гр.д.№2403/2016 г., IV г.о. на
ВКС).
Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени
вреди по чл. 52 ЗЗД, е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е
налице в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като
пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда. Така например, с най-новата към
настоящия момент съдебна практика, а именно - Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. №
1701/2021 г., IV г.о. на ВКС, както и Решение № 6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г., IV
г.о. на ВКС - за други пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т.нар. „Възродителен
11
процес“, са определени обезщетения за неимуществени вреди в размер от по 12 000 лв. .
САС приема, че сумата от 15 000лв. се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД
да обезщети болките и страданията, търпени от ищеца Р.М., ведно със законната лихва от
13.05.2020г. до окончателното изплащане на сумата.
Като е достигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено на осн. чл.271, ал.1
ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266518/11.11.2021г, постановено по гр.д.№ 3884/2020г
по описа на СГС, I ГО.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му на страните при условията на чл.280 ГПК пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12