№ 8944
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 70 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕРИЯ Б. ВАТЕВА
при участието на секретаря ВЕРА Г. СЛАВЕЕВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Б. ВАТЕВА Гражданско дело №
20241110153396 по описа за 2024 година
Предявен е иск от М. К. М., срещу ***, ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. ***,
по чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10
ЗПК вр. чл. 19 ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата, предвиждаща
заплащане на такса за разглеждане, по договор за кредит L***., както и признаване, че не се
дължи сумата 1506,63 лева, като платена без правно основание, иначе начислена като „Такса
за разглеждане на кредита“.
Ищецът твърди, че страните сключили процесния договор на ***. за сумата от 5000 лв. със
срок на погасяване от 24 месеца, като уговорили, че ищецът дължи и такса за разглеждане от
1343,99 лева. Платил първата вноска в размер на 336,00 лева 29.03.2024г., и след това се е
ползвал от правото си на предсрочно погасяване като платил още 6170,63 лева. С
посочените плащания погасил главницата 5000,00 лева, мораторна лихва 162,64 лева и такса
за разглеждане 1343,99 лева. Твърди, че процесната клауза за начисляване на такса
разглеждане е нищожна поради нарушаване на закона и на добрите нрави и е неравноправна
като неиндивидуално уговорена. Сочи, че таксата за разглеждане е свързана с услуга
относно усвояване на кредита, забранена съгласно чл. 10, ал. 2 ЗПК. ГПР на договора е
неправилно изчислено, тъй като същата такса не е включена в него, което неправилно
изчисление води до противоречие на добрите нрави, след като потребителят умишлено е
въведен в заблуждение относно финансовата тежест на кредита.
В срока по чл. 131 ГПК *** оспорва допустимостта на иска при липса на правен интерес,
след като не е упражнил правото си на отказ и е ползвал кредит от ответника без
възражения срещу процесния договор. Сочи, че ГПР по договора е правилно изчислен и не
1
надвишава границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва, че таксата за разглеждане е такса за
усвояване, каквато не била предвидена в процесния договор, а процесната такса била
включена в общите разходи по кредита за потребителя. Навежда, че процесната клауза е
индивидуално уговорена, тъй като потребителят при сключване на договора от разстояние
избрал сумата на кредита и срока на погасяване, като таксата за разглеждане се променя при
промяна срока за погасяване на кредита.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Неоснователен е доводът на ответника, че предявеният иск бил недопустим при липса на
правен интерес за ищеца, който не упражнил правото си на отказ в 14-дневен срок и ползвал
кредита без възражения. По правило установителният иск за нищожност на договорни
клаузи не се погасява по давност и служи за създаване на яснота и определеност в
отношенията между страните по договора за кредит, в частност за установяване дали
съответни договорни клаузи са валидни и пораждат правно действие между същите страни,
които в този случай следва да съобразяват процесуалното и извън-процесуалното си
поведение с произнасянето на съда по този въпрос, обективирано във влязъл в сила краен
акт по същество на спора. Поради това за ищеца съществува правен интерес да предяви иска
по чл. 26 ЗЗД. По първоначалния иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже сключен
между него и ответника договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание,
а ответникът – че процесният договор съдържа валидни и равноправни клаузи, както и
своите възражения.
По делото е отделено за безспорно, че ищецът е заплатил горепосочените суми на
съответните дати за погасяване на отпуснати му от ответника кредит.
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор на основание § 13, т. 1
ЗЗП, съгласно чиято разпоредба „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не се предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Не са налице данни,
опровергаващи потребителския характер на договора за финансиране и задоволяване на
нуждата от потребителски блага. Съгласно процесния договор таксата за разглеждане се
дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата е част от
дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, приложение към процесния
договор за кредит, в който е предвидено, че с оглед избягване на всякакви съмнения таксата
за разглеждане се дължи изцяло при предсрочно погасяване на кредита и при предсрочно
прекратяване на договора независимо от причината за прекратяването. С чл. 10а, ал. 1 ЗПК
се цели покрИ.е на административни разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. В случая обаче съдът намира, че не се касае за
такса за допълнителна услуга по предоставяне и управление на кредита, които са безплатни
за потребителя съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а за такса за разглеждане, каквато обичайна
2
търговска практика има всеки един кредитодател, включително и банките. Всяко едно
търговско дружество, опериращо на пазара, има разноски по поддръжката на своята дейност,
както и при конкретното извършване на преценка дали на това лице да се отпусне кредит и в
какъв размер. В този смисъл „разглеждането“ на искането е същинска дейност, извършвана
от служители на ответника, която може да се разграничи от простото превеждане на парите
– предмет на кредита. Т.е. тук имаме една променлива компонента – мораторната лихва,
която е цената на парите и срещу която се дава заем и една фиксирана сума, която се дължи
за самото разглеждане на искането за отпускане на кредит, тъй като всяко едно такова е
различно, подлежи на отделна преценка и за тази дейност е редно да се дължи такса.
Анализирайки данните за плащане, в случая ищецът М. иска да му се признае, че може да
взема кредит и да го връща незабавно само в размер на отпусната главница, без никакви
лихви и такси. Това е недопустимо в настоящите условия на пазарна икономика, тъй като би
означавало, че има съмнения за пране на пари, защото нито едно дружество не може да
оперира на пазара на загуба.
Неоснователен е и доводът на ищеца, че таксата не била включена в ГПР. Напротив – с ясни
параметри тази част от заема е включена в погасителния план – разсрочено по вноски.
При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва. Поради това, че не се стигна до хипотетични
отговори на тезите на страните чрез Съдебно-счетоводна експертиза, не може с
категоричност да се направи извод за това какъв би бил размерът на разноските по кредита и
надвишават ли те 50 % от главницата. Затова доводът за нищожност на основание чл. 19, ал.
4 ЗПП е е недоказан.
Според настоящия състав клаузата за такса за разглеждане противоречи на добрите нрави
именно във връзка с размера на същата – 1343,99 лева при главница 6000,00 лева. При
извършваната преценка на служителите на дружеството, често подпомагана от технически
средства – регистри и програми – би могло да се приеме един фиксиран размер за подобен
такъв главница максимум 400 лева. ПрикрИ.ето на възнаградителни лихви и други печалби
в тази компонентна е елементът, който я прави частично нищожна. Ето защо искът ще бъзе
уважен до размер от 400,00 лева, а за горницата до 1343,99 лева – отхвърлен.
По делото са налице данни, че включването на спорната клауза в договора е в резултат на
изричното й предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на нейното
съдържание. На кредитоискателя е бил предложен погасителен план, с който той се е
съгласил. Размерът на таксата за разглеждане важи индивидуално точно за М. М. и главница
6000 лева.
Така признаването на клаузата за такса за разглеждане за частично нищожна не влече
недействителност на целия договор.
По отношение на платената договорна лихва в размер на 162,64 лева и искането същата да
бъде призната като нищожна и недължима съдът накратко счита за необходимо да посочи
следното. Няма никакво основание да се приеме, че мораторната лихва /в общоизвестен
3
размер/ би могла да се третира като нищожна клауза. Даването на пари и връщането им в
същия размер не е дейност, която се извършва по занятие /каквото е занятието на ответника/
и не съществува в пазарната икономика. Ето защо искът в тази част е неоснователен.
Евентуални претенции няма съгласно приетия за окончателен доклад по делото по чл. 140
ГПК.
По разноските
По изхода на делото и на двете страни се следват разноски.
Ищецът е сторил в заповедното такива в размер: 30,14 лева за държавна такса и 451,00 лева
платен адвокатски хонорар, или общо 481,14 лева. От тях по съразмерност се дължат 127.74
лева. В исковото производство ищецът претендира разноски в същия размер и така му се
дължат отново 127,74 лева.
Ответникът е формулирал бланкетно възражение за прекомерност, позовавайки се на
неприложима наредба. Възражението няма конкретен характер, поради което не подлежи на
обсъждане. Иска на свой ред юрисконсултско възнаграждение с посочен размер от 450 лева.
Определянето на размер на същото става от съда, а не подлежи на посочване от страната.
Затова, настоящият състав, стигайки до извод, че се дължи 100,00 лева юрисконсултско
възнаграждение, не намира за необходимо да постановява и отхвърлителен диспозитив.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД между М. К.
М. с ЕГН **********, с адрес: гр. *** и *** с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. ***, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане по договор за кредит
L***., е частично нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр.
чл. 19 ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП в размер над 400,00 /четиристотин/ лева, като ОТХВЪРЛЯ иска
до да се признае за установено, че е нищожна до пълно предявения размер от 1343,99 лева,
поради което *** ДЪЛЖИ на М. М. сумата от 400,00 лева, за която има издадена Заповед за
изпълнение по ч.гр.д. 25828/2024г. на СРС, 70 състав.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422 ГПК вр. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр. чл. 19
ЗПК и вр. чл. 146 ЗЗП ДА СЕ ПРИЗНАЕ за установено, че *** с ЕИК ********** ДЪЛЖИ
на М. К. М. сумата 162,64 лева, представляваща договорна лихва за периода ***. –
15.04.2024г., за която има издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. 25828/2024г. на СРС, 70
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК *** ДА ЗАПЛАТИ на М. К. М. сумата 127,74 /сто
4
двадесет и седем лв. и 74 стотинки/ лева разноски в заповедното по съразмерност и сумата
127,74 /сто двадесет и седем лв. и 74 стотинки/ лева разноски в настоящото производство по
съразмерност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. К. М. ДА ЗАПЛАТИ на *** сумата 100,00 /сто/
лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред СГС в двуседмичен срок от връчването му в препис на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5