РЕШЕНИЕ
№ 1420
гр. Бургас, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. Х.
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20242120101489 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по исковата молба на П. Г. К., ЕГН
**********, против Община ...за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание
чл.225, ал.3 от КТ сумата 11 713 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа след възстановяването му със съдебно решение за периода от 01.11.2022 г. до
31.01.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че с влязло в сила решение от 01.08.1995 г. по гр.д. № 3915/1994 г. по
описа на БРС, потвърдено с решение на БОС по гр.д. № 1411/1995 г., е отменена като
незаконосъобразна заповед № 610/26.10.1994 год. на и.д. кмет на Община – ..., с която
ищецът е уволнен от длъжността „....” в Община – ...и е възстановен на заеманата от него
преди уволнението длъжност. След влизане в сила на съдебното решение, в срока по чл.345,
ал.1 от КТ ищецът се явил в Община – Созопол, за да заеме длъжността си, на която е
възстановен, но не бил допуснат на работното си място за изпълнение на трудовите си
функции. Отказът на работодателя да допусне ищеца до работа бил мотивиран със закриване
на длъжността от щатното разписание на Общината. Сочи се, че въпреки множеството
заведени от ищеца съдебни производства за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.3 КТ за
различни периоди от време, исковете по които са уважени, към настоящия момент
ответникът продължава да не изпълнява съдебното решение за възстановяването на ищеца
на длъжност, поради което и дължи обезщетение за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г.,
което е в размер на 11713 лева. Моли съда за уважаване на иска.
В отговора на исковата молба ответникът намира иска за допустим, но неоснователен.
Оспорва наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 225, ал. 3 от
КТ на ответника – работодател, доколкото се твърди, че макар в процесния период ищецът
действително да не е полагал труд при друг работодател по трудово правоотношение, то
същият е реализирал доходи от търговска дейност като съдружник в „......– ...И ...“ ООД,
1
които доходи компенсират вземането му по исковата претенция и поради която търговска
дейност той не би могъл да осъществява работата, която е заемал, ако бъде възстановен.
Застъпва се, че не е налице противоправно поведение на ответника – работодател, както и
вреди, които да са в причинна връзка с недопусканото на ищеца до работа. Моли за
отхвърляне на иска.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа иска и моли
съда да го уважи и да присъди на страната сторените по делото разноски.
В съдебно заседание процесуалният представител на ответника моли съда да
отхвърли иска и да присъди на страната сторените по делото разноски.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
С решение от 01.08.1995 г. по гр. дело № 3915/1994 г. по описа на БРС, потвърдено с
решение на ОС – Бургас по гр. дело № 1411/1995 г. по описа на този съд, в сила от март 1996
г., е отменена като незаконосъобразна заповед № 610/26.10.1994 г. на временно
изпълняващия длъжността кмет на Община Созопол, с която на основание чл.190, т.1, 2, 3 и
4 от КТ на ищеца П. Г. К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Със същия
съдебен акт ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – ръководител
Управление „....“ при Община ..... След влизане в сила на решението, в срока по чл. 345 от
КТ, ищецът се явява в Община Созопол за заемане на длъжността, на която е възстановен,
но не е допуснат до работното място за изпълнение на трудовите функции, въпреки че
представя писмено заявление за това от 26.03.1996 г. Посоченият факт е установен със сила
на прeсъдено нещо между същите страни по иск на господин К. против Община Созопол за
осъждането й да му заплати обезщетение на основание чл.225, ал.3 от КТ – за недопускане
на работа с решение № 25/17.03.2005 г. по въззивно търговско дело № 129/2004 г. по описа
на Апелативен съд – Бургас, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от
94,34 лева на посоченото основание за периода от 28.03.1996 г. до 01.04.1997 г., ведно със
законната лихва от датата на завеждане на иска на 26.04.1996 г. до окончателното й
плащане. Решението е постановено, след като с решение № 1132/28.09.2004 г. на ВКС по
гражданско дело № 2166/2002 година е отменено решение от 15.02.2002 година по гр. дело
№ 63/2001 година на Бургаски апелативен съд.
Между страните са водени няколко граждански дела, по които ищецът е претендирал
обезщетение по чл.225, ал.3 КТ за времето на недопускането му до работата, на която е
възстановен от съда – гр. д. № 112/2001 г. по описа на БОС, гр. д. № 8627/2010 г. по описа на
БРС, гр. д. № 1300/2013 г. по описа на БРС, гр. д. № 7748/2014 г. по описа на БРС, гр. д. №
1272/2016 г. по описа на БРС, потвърдено с решение от 15.12.2016 г. по в. гр. дело №
1578/2016 г. по описа на БОС, оставено в сила с решение № 73 от 17.07.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 1357/2017 г., IV г. о., като с влезлите в законна сила решения по тези дела на ищеца са
присъдени обезщетения по чл. 225, ал. 3 КТ за следните периоди: 28.03.1996 г. – 01.04.1997
г., 09.12.1999 г. – 25.10.2010 г., 25.10.2010 г. – 18.02.2013 г., 19.02.2013 г. – 03.11.2014 г.,
04.11.2014 г. – 29.02.2016 г.
За периода от 01.03.2016 г. до 01.09.2017 г. ответната Община ...е осъдена да заплати
на ищеца сума в размер от 7 880 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа с решение № 1233/11.06.2018 г. по гр. дело № 7539/2017 г. по описа на БРС,
потвърдено с решение от 02.11.2018 г. по въззивно гр. дело № 1328/2018 г. по описа на
Окръжен съд – Бургас.
За периода от 01.09.2017 г. до 01.06.2018 г. ответната Община ...е осъдена да заплати
на ищеца сума в размер от 4 390 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа с решение № 2744/28.10.2019 г. по гр. дело № 1288/2019 г. по описа на БРС.
За периода от 01.06.2018 г. до 28.02.2019 г. ответната Община ....е осъдена да заплати
на ищеца сума в размер от 4 690 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа с решение № ІV – 273/09.11.2020 г. по въззивно гр. дело № 2413/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Бургас, с което е отменено решение на РС по гр. дело № 1790/2020 г. по
2
описа на БРС, отхвърлящо иска.
За периода от 01.03.2019 г. до 31.01.2021 г. ответната Община ....е осъдена да заплати
на ищеца сума в размер от 13 570 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа с решение № 645/05.07.2021 г. по гр. дело № 1560/2021 г. по описа на БРС,
потвърдено с решение № 525/17.11.2021 г. по въззивно гр. дело № 1455/2021 г. по описа на
Окръжен съд – Бургас.
За периода от 01.02.2021 г. до 31.03.2022 г. ответната Община ...е осъдена да заплати
на ищеца сума в размер от 9 100 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до
работа с решение № 1604/21.07.2022 г. по гр. дело № 2173/2022 г. по описа на Районен съд –
Бургас. С решение № 1286/13.12.2023 г. по в. гр. дело № 489/2023 г. по описа на БОС, в сила
от същата дата, е отменено решение № 142/23.01.2023 г. по гр. дело № 7131/2022 г. по описа
на БРС и вместо това Община ....е осъдена да заплати на ищеца сума в размер от 4 970 лева,
представляваща обезщетение за недопускането му до работа за периода от 01.04.2022 г. до
31.10.2022 г., ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
главницата от момента на предявяване на исковата молба – 02.11.2022 г. до окончателното
плащане. По настоящото дело се претендира обезщетение за „последващ“ период – от
01.11.2022 г. до 31.01.2024 г.
Ответникът не оспорва, че ищецът не е работил по друг трудов договор за процесния
период, но твърди, че от 2005 г. ищецът осъществява търговска дейност, реализира доходи
от нея и работодателят не дължи обезщетение за вреди.
Ищецът е съдружник в „.......“ ООД.
По доказателствата:
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приетите
по делото писмените доказателства. Следва изрично да се посочи, че по делото няма
приложена и приета като доказателство информация от „НАП или НОИ“ въз основа на
искане на ищеца за това „внасят ли се някакви осигуровки“, каквото твърдение прави той в
съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, а и такава информация не е
необходима за правилното решаване на настоящия спор.
По правото:
Предявеният иск е с правно основание чл.225, ал.3 от КТ.
Поради наличието на обективен и субективен идентитет на предходните съдебни
дела и настоящото съдебно производство, на основание чл. 298, ал. 1 от ГПК и чл. 297 от
ГПК следва, че между страните е налице сила на прeсъдено нещо по отношение на общите
факти – отмяна на незаконното уволнение на ищеца и възстановяването му на предишната
длъжност с влязло в сила съдебно решение, явяването му да заеме длъжността и
незаконното му недопускане до работа от страна на работодателя. Различен по настоящото
дело и необхванат от силата на пресъдено нещо е единствено периодът от 01.11.2022 г. до
31.01.2024 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 3 от КТ, когато незаконно уволнен работник
или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме
работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят и
виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя в размер на
брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му
допускане на работа.
Според трайната и непротиворечива практиката на ВКС, изразена и в Решение № 518
от 08.07.2010 г. по гр. дело № 374/2009 г. по описа на ВКС на РБ IV г.о. на ВКС, и Решение
№ 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. по описа на ВКС за ангажиране отговорността
на работодателя/и на виновните длъжностни лица/за незаконно недопускане на работа е
напълно достатъчно служителят и един единствен път да е посетил предприятието и да е
изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение. Ето защо ищецът се е
явил за заемане на длъжността, на която е възстановен, но работодателят е отказал да го
3
допусне, а и до приключване на съдебното дирене в настоящото производство ищецът не е
допускан да заеме длъжността, на която е възстановен.
Следва изрично да се подчертае, че евентуално закриване на длъжността преди
възстановяването на ищеца на същата със съдебното решение не води до обективна
невъзможност той да бъде възстановен на работа. Влязлото в сила решение за отмяна на
уволнението възстановява трудовото правоотношение занапред във вида, в който то е
съществувало към момента на незаконното уволнение, и ако междувременно длъжността е
съкратена и работникът не може реално да я изпълнява занапред, работодателят трябва да
прекрати трудовото правоотношение на това основание (чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ), а ако
длъжността е определена за заемане по служебно правоотношение, е приложимо
основанието за прекратяване по чл. 325, т. 12 КТ. От друга страна, ако работодателят
приема, че е налице несъвместимост по чл.107а, ал.1 от КТ, защото ищецът е съдружник в
търговско дружество, той, работодателят, може да прекрати трудовото правоотношение с
ищеца без предизвестие на основание чл.330, ал.2, т.8 от КТ. По делото няма доказателства
работодателят да е предприел едно от посочените действия. След като Община ....не е
прекратила трудовото правоотношение, същото продължава да съществува и като не
изпълнява съдебното решение за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност, ответникът действа недобросъвестно и дължи обезщетение по чл. 225, ал.3 КТ.
По твърдението на ответника, че ищецът получава доходи от търговска дейност:
С определение № 39/22.01.2018 г. по гр. д. № 1357/2017 г. по описа на IV г.о. на ВКС е
допуснато касационно обжалване на решение на БОС, постановено между същите страни и
за същия спор, но за различен период (04.11.2014 г. – 29.02.2016 г.), по въпроса за
приложението на чл. 225, ал. 3 КТ в случай на получаван от ищеца през периода на
недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение. С решение №
73/17.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2017 г., IV г. о. се приема, че отговорността за
недопускането на работника/служителя на работа е регламентирана в разпоредбите на чл.
213, ал. 1 и 2 и в чл. 225, ал. 3 от КТ, тя е на работодателя и на виновните длъжностни лица
при условията на солидарност и е с фиксиран размер на дължимите обезщетения – брутното
трудово възнаграждение за периода на недопускането, което в хипотезата по чл. 225, ал. 3
КТ е последното получено преди уволнението, но не по-малко от размера на установената в
страната минимална работна заплата /в този смисъл ТР № 2/2013 г. на ОСГК/. Според
същото решение посочените разпоредби на КТ не предвиждат намаляване на отговорността,
изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в нормативно предвидения
размер и получен доход от друга осъществена от работника/служителя през периода на
недопускането дейност, включително дейност като самоосигуряващо се лице, като например
съдружник в търговско дружество, какъвто е и ищецът. Доходът от такава дейност не следва
да бъде приспадан, тъй като тя също би могла да бъде съвместявана с дейността по трудово
правоотношение.
Ето защо дори и ищецът да получава доходи в качеството си на съдружник в
търговско дружество, това не води до недължимост на обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ,
поради което искът е доказан по своето основание.
На основание чл.162 от ГПК по отношение на размера на претенцията съдът приема
следното:
Според Тълкувателно решение 2/2013 година на ОСГК на ВКС обезщетението по
чл.225, ал.3 от КТ се определя на базата на последното месечно трудово възнаграждение,
получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по – малко от размера
на установената за страната минимална работна заплата. В случая е безспорно, че
последното получено брутно трудово възнаграждение е в размер на 9,21 лева
/деноминирани/. Поради това размерът на обезщетението следва да бъде определен
съобразно размера на минималната работна заплата за страната за процесния период, който
за периода ноември и декември 2022 г. е в размер на 710 лева (ПМС № 37/24.03.2022 г.), за
периода 01.01.2023 г. – 31.12.2023 г. е в размер на 780 лева (ПМС № 497/29.12.2022 г.), а за
периода 01.01.2024 г. – 31.01.2024 г. е в размер на 933 лева (ПМС № 193/12.10.2023 г.). В
4
този смисъл за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г. обезщетението възлиза на 11713 лева,
поради което искът следва да бъде уважен изцяло, като сумата се присъди заедно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 06.03.2024 г. до окончателното
изплащане на сумата.
По разноските:
При този изход на делото само ищецът има право на разноски, които са в размер на
1400 лева, заплатено адвокатско възнаграждение. Ответната страна е направила възражение
по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на изплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение,
което е основателно, като мотивите за това са следните:
С оглед материалния интерес по делото, би следвало минималният размер на
адвокатското възнаграждение да бъде от 1454,17 лева – аргумент от чл.7, ал.2, т.3 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (за краткост Наредбата).
Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски
съвет като съсловна организация Наредба относно задължителните минимални размери на
адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях – в този
смисъл е и Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, определените с Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения не
обвързват съда при извършване на преценката му при заявено възражение за прекомерност
по чл.78, ал.5 от ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС – в този смисъл Определение № 1001 от 6.03.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. №
553/2024 г., III г. о.
Ето защо съдът може да определи възнаграждение и в по-нисък размер от
минималния, определен в Наредбата с оглед материалния интерес. Отчитайки ниската
правна и фактическа сложност на казуса, поради обстоятелството, че за част от правно-
релевантните факти по спора е налице сила на пресъдено нещо, а за приложението на
чл.225, ал.3 от КТ в случай на получаван от ищеца през периода на недопускането на работа
доход не по друго трудово правоотношение, както и за минималния размер на
обезщетението, е налице и задължителна практика на ВКС и броя на съдебните заседания,
съдът намира за справедливо адвокатско възнаграждение от 400 лева. Ето защо ищцовата
страна има право на разноски в размер на 400 лева.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза
на съда сумата от 468,52 лева, представляваща държавна такса за уважения иск.
С горните мотиви, респективно със съответстващ на тях диспозитив, съдът изследва и
се произнася по целия предмет на спора, включително и за дължимите разноски, каквото е
неговото процесуално задължение. Извън обхвата на спора по настоящото дело, респективно
на съдебното решение, е обстоятелството кой съдебен състав е приел, че молбата на ищеца е
удовлетворена и е възстановен на работа, поради което „оттук нататък“ може да „води само
дела за неприсъдено обезщетение“, каквато „информация“ ищецът иска да намери място в
съдебното решение (л.123 от делото). След като е страна по многобройните съдебни
производства, всички инициирани от него, ищецът е запознат с всички съдебни решения,
респективно със съдебния състав, който ги е постановил, и със съдържанието на тези
решения. Нещо повече, ищецът има право на достъп и до всички материали по тези дела,
включително и настоящото, и може да се запознае с всички съдебни актове по движението
на производствата (съдебен акт извън конкретно производство не съществува). Само в
мотивите към решение № 1199/06.06.2014 г. по гр. дело № 1300/2013 г. по описа на БРС
(налично по делото, т.е. ищецът също е запознат с него) съдия от БРС е приел, че освен
обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ, ищецът не може да търси друго обезщетение на базата на
реално причинени вреди от недопускането му до работа.
В случай, че ищецът счита, че негово право (трудово, осигурително или друго) е
5
нарушено, в негово правомощие е да предприеме съответните действия за неговата защита.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Община ...., с административен адрес град ...., да заплати на П. Г. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес град ....сумата от 11713 (единадесет хиляди седемстотин и
тринадесет) лева, представляваща обезщетение за недопускането му до работа след
възстановяването му със съдебно решение от 01.08.1995 година, постановено по гражданско
дело № 3915 по описа на Бургаски районен съд за 1994 година, потвърдено с решение по
гражданско дело № 1411 по описа на Бургаски окръжен съд за 1995 година, за периода от
01.11.2022 г. до 31.01.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба на 06.03.2024 г. до окончателното й плащане, както и сумата
400 (четиристотин) лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА Община ...., с административен адрес град ...., да заплати по сметка на
Бургаски районен съд държавна такса в размер на 468,52 лева (четиристотин шестдесет и
осем лева и петдесет и две стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6