Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
16.04.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 3897 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 318427 от 19.01.2018г. по гр.д. № 59956/2017г. Софийски районен
съд, 158 състав осъдил АГЕНЦИЯ „П.И.” да заплати на „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, на
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД сумата 389.16 лв.,
представляваща изплатено по застраховка „Каско“ обезщетение за застрахователно
събитие, настъпило на 03.12.2016г. от виновно противоправно поведение,
изразяващо се в необезопасяване и необозначаване на дупка на пътното платно от
страна на длъжностни лица, чиито възложител е ответникът, щета № 2231-1261-12-409114,
ведно със законната лихва върху същата сума от 30.08.2017г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата 118.82 лв. - обезщетение за
забава за периода 30.08.2014г. - 30.08.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца и сумата 680 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника АГЕНЦИЯ „П.И.”, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ищецът е доказал
при условията на пълно и главно доказване механизма на процесното ПТП и
наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите. Протоколът за ПТП
бил непълен, неточен и противоречив – в него липсвало пълно и ясно описание на
механизма на реализиране на ПТП, както и цялата пътна обстановка към момeнта на реализирането му. Липсвал и снимков материал, изготвен от
длъжностното лице с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 1 т. 3 от Наредба № І-167
от 24.10.2002г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи
на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при
настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС. За описания механизъм на
ПТП протоколът нямал обвързваща доказателствена сила, тъй като произшествието
не било реализирано в присъствието на длъжностното лице, а бил съставен само по
данни на водача на увредения автомобил. Не била установена и скоростта на
движение на автомобила, а това било от значение с оглед възможността на водача
да предприеме действия за предотвратяване
на произшествието. Ищецът не доказал при условията на пълно доказване, че причина
за процесното ПТП е единствено състоянието на пътя – дупката на пътното платно.
Механизмът и причинно-следствената връзка не се установявали и от заключението
на САТЕ, тъй като в частта относно механизма на ПТП то се основавало на
протокола за ПТП и на изготвени от застрахователя частни свидетелстващи
документи. Нямало и доказателства, че при ПТП водачът не е бил под
въздействието на алкохол или други упойващи вещества, че ПТП не е възниквало по
причина или вследствие неспазване на установените технически и технологически
норми за експлоатация и ремонта на МПС, както и несъобразяване с правилата за
противопожарна охрана, че ПТП не е възникнало вследствие на износеност /умора/
на отделни детайли и възли на МПС при доказана техническа неизправност, повреди
на гумите поради овехтяване, фабричен дефект, внезапно спиране и кражба на
същите, както и нямало доказателства, че вредите не са причинени в резултат
умишлени действия на водача на автомобила, в които хипотези не бил налице
покрит от застраховката риск и застрахователят следвало да откаже плащане на
обезщетение. Моли съда да отмени обжалваното решение, вкл. в частта за
разноските и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага
в становище от 08.02.2019г.
Въззиваемата страна „З.Л.И.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове:
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 389.16
лв., от които 379.16 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на
03.12.2012г., при което л.а. „Рено Лагуна”, рег. № *******, при движение по път
ІІ-62 от с. Рельово в посока гр. Самоков, попада в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно платно, и 10 лв. – обичайни
ликвидационни разноски,
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 118.82 лв. – обезщетение
за забава в плащането за периода 30.08.2014г. – 29.08.2017г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата
молба в съда на 30.08.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер с възражения, част от които
се поддържат н във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. Макар с решението да е дал неправилна правна квалификация на главния
иск – по чл. 410 КЗ вместо по чл. 213, ал. 1 от приложимия отменен КЗ /съгласно
§ 22 ПЗР КЗ/, районният съд е обсъдил относимите за спора правнорелевантни
факти, поради което решението в тази част не е недопустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните с жалбата доводи решението е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с плащането на застрахователно
обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Елементите
на фактическия състав на суброгационното право на застрахователя са: наличие на
валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане с
увредения, плащане по него на застрахователно обезщетение за настъпили вреди, причиняване
на застрахователното събитие от трето лице, което отговаря пред застрахования по
правилата на деликтната отговорност. С действията си третото лице трябва да
реализира фактическия състав, който поражда гражданската му отговорност -
задължението да обезщети вредите, причинени на застрахованото лице. Затова
застрахователят, суброгирал се в правата на застрахования, може да упражни
регресния си иск както срещу прекия причинител на вредата (чл. 45 ЗЗД), така и срещу възложителя на работата (чл. 49 ЗЗД).
В случая от събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин наличието на валидно застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка „Каско” на МПС между ищцовото
дружество и собственика на увредения автомобил към датата на ПТП, както и факта
на плащане на застрахователно обезщетение на увредения в сочения от ищеца
размер. Твърдяното от ищеца ПТП съставлява покрит от застраховката риск,
съгласно раздел „Клауза 1 – всички рискове, чл. 1.3 от Общите условия на
договора.
Доводите в жалбата във връзка с установяването на
механизма на ПТП и наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите въззивният
съд намира за неоснователни. От събраните писмени и гласни доказателства и
заключение на САТЕ се установява по безспорен начин настъпването на процесното
ПТП по описания в исковата молба начин, вкл. механизма на настъпване на
уврежданията - попадането в дупка, нейното местоположение на пътен участък, за поддържането
на който отговорност носи ответникът, съответно претърпените имуществени вреди
и връзката между ПТП и настъпилото увреждане. Представеният протокол за ПТП
представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично
възприети от съставилото го длъжностно лице, ако е съставен по предвидения в
закона ред - чл. 179 ГПК. По делото се установява, че процесното ПТП е с
материални щети и след неговото настъпване увреденият автомобил не е бил във
възможност да се движи на собствен ход - предвид уврежданията на дясна гума и
джажнта на автомобила, с оглед на което и съгласно чл. 125, т. 8 ЗДвП органите на полицията са имали
задължение да посетят мястото на инцидента и да съставят протокол за ПТП. Представеният
по делото протокол показва, че орган на полицията е посетил местопроизшествието
след реализирането му, и следователно протоколът обективира не само авторството
на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти, непосредствено
възприети от длъжностното лице - наличието на дупка на пътното платно, факта,
че същата не е сигнализирана, както и видимите вреди по л.а. „Рено Лагуна“. Посоченото
в протокола относно механизма на настъпване на произшествието напълно
кореспондира с посоченото от водача в уведомлението до застрахователя. Разпитан
като свидетел по делото, водачът Ц.Г.възпроизвежда механизма на настъпване на
ПТП – на посочената в протокола дата около 22 ч. се движела със застрахования
автомобил с ниска скорост по пътя от с. Рельово в посока към Самоков, и непосредствено
преди да излезе на разклона с главния път Дупница – Самоков попаднала в
необезопасена дупка на пътното платно, която не видяла в тъмното и не могла да
избегне. От приетото и неоспорено заключение на САТЕ се установява, че
причинените вреди съответстват на така установения механизъм на ПТП, а
следователно се установява и наличието на причинна връзка между преминаването
през дупката и настъпилото увреждане на застрахования автомобил. Всички
посочени доказателства обосновават безпротиворечиво извода, че л.а. „Рено
Лагуна” е претърпял ПТП, попадайки в несигнализирана дупка на пътното платно.
Същевременно вредите, за които ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение, са в резултат неизпълнението от служители на ответника на
задължението им за поддържане на републиканските пътища (чл. 30, ал. 1 ЗП вр. §
1, т. 14 ДР ЗП), поради което на основание. чл. 49 ЗЗД ответната агенция носи
отговорност за причинените при процесното ПТП вреди. От заключението на САТЕ се
установява, че действителната стойност на вредите към датата на настъпване на застрахователното
събитие (чл. 208, ал. 3, изр. 1 КЗ отм.) възлиза на 396.71 лв., т.е.
изплатеното от ищеца на собственика на увредения автомобил обезщетение в размер
на 379.16 лв. не надвишава този размер, като правилно СРС е присъдил и претендираните
обичайни ликвидационни разноски в размер на 10 лв.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с твърдяното съпричиняване
на вредите от страна на водача на лекия автомобил. Не е в тежест на ищеца да доказва, че причина за процесното ПТП е
била „единствено състоянието на пътя”. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника е да докаже, и то пълно и главно, твърденията си за съпричиняване
от водача, което в случая не е сторено - данни за движение с незаконосъобразно
висока или въобще за движение с несъобразена скорост по делото няма, нито от
ответника са ангажирани някакви доказателства с поведението си водачът
обективно да е допринесъл за настъпването на вредите. По същите съображения –
недоказване от ответника, чиято е доказателствената тежест, неоснователни са и
доводите за наличие на основание за отказ за плащане на застрахователно
обезщетение – в протокола за ПТП е посочено, че водачът не е употребил алкохол,
а от ответника не са ангажирани никакви доказателства за твърденията му ПТП да
е настъпило поради неспазване на установените технически и технологически норми
за експлоатация и ремонта на МПС, вследствие на износеност на детайли и възли
на МПС, повреди на гумите поради овехтяване, фабричен дефект или внезапно
спиране или поради умишлени действия на застрахования. Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, решението в частта му по главния иск следва
да бъде потвърдено, при посочване на правилната правна квалификация на главния
иск.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания
за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в същата
част, а следва да го потвърди на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК. Потвърждаването
на първоинстанционното решение обосновава и извод за присъждане на разноски в
посочения от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от приетата въз основа
на законовата делегация Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършените от юрисконсулта на въззиваемия
процесуални действия в настоящата инстанция, въззивният съд определя
възнаграждение в размер на 70 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 318427 от 19.01.2018г., постановено по гр.д. №
59956/2017г. на Софийски районен съд, 158 състав, с което АГЕНЦИЯ „П.И.” е
осъдена да заплати на „З.Л.И.” АД, ЕИК *******, сумата 389.16 лв.,
представляваща изплатено по застраховка „Каско“ обезщетение за застрахователно
събитие, настъпило на 03.12.2012г., щета № 2231-1261-12-409114, при правилна
правна квалификация на този иск чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 49 ЗЗД, ведно
със законната лихва върху главницата от 30.08.2017г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата 118.82 лв. - обезщетение за
забава за периода 30.08.2014г. - 30.08.2017г., вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „З.Л.И.” АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 70.00
лв. (седемдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.