РЕШЕНИЕ
№ 128
гр. Монтана, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Мадлена Н. М.а
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20251600500196 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 47 от 17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 148/2024 г.
Районен съд - Монтана е отхвърлил като неоснователен предявения от С. М.
осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ срещу
Прокуратура на Република България за заплащане на сумата от 5000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство №
1242/2021 г. по описа на РУ-Монтана, прокурорска преписка № 3663/2021 г.
по описа на Районна прокуратура Монтана, водено срещу лицето В.Х. за
извършени престъпления по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1от НК и чл. 144, ал. 2 вр. ал.
1 от НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.01.2024 г. до
окончателното изплащане.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от С. М. чрез
пълномощника адв. Д. М., в която са изложени доводи за неправилност и
незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че незаконосъобразният
1
обвинителен акт и последващото прекратяване на наказателното производство
са препятствали възможността на М. да защити правата си чрез тъжба като
пострадал от престъпление от частен характер. Твърди, че ако Прокуратурата
не е образувала процесното наказателно производство, за него не би имало
пречка да предяви правата си чрез водене на наказателно дело от частен
характер. Поддържа, че в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ не е
посочено изрично, че спрямо ищеца следва да бъде прекратено образуваното
наказателно производство, поради това че извършеното деяние не е
престъпление. Моли решението да бъде отменено и вместо него МОС да
постанови ново, с което да уважи иска и присъди разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
Окръжен съд - Монтана като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по
същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд приел, че
спрямо ищеца не е упражнявана държавна принуда, защото същият е участвал
в производството в качеството на пострадал. Приел също, че изложените в
исковата молба твърдения не навеждали нито към специалната отговорност на
държавата по ЗОДОВ, нито към отговорността за непозволено увреждане, а
касаели правилността на влязъл в сила акт по наказателното производство,
която не може да бъде пререшавана. Изложено е, че гражданският съд в
производството по ЗОДОВ не разполага с правомощия да преценява по
същество правилността на постановения от държавното обвинение акт.
Окръжен съд - Монтана, като взе предвид доказателствената
съвкупност, намира, че от фактическа стана се установява следното:
Въз основа на депозиран сигнал от С. М. и Е.Н. на 18.11.2021 г. е
образувано досъдебно производство. По реда на чл. 75, ал. 2 от НПК е
постановено да се уведомят пострадалите лица - С. М. и Е.Н.
На 16.12.2021 г. М. е разпитан в качеството му на свидетел.
На 12.07.2022 г. лицето В.Х. е привлечено към наказателна отговорност
2
за извършени престъпления по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 144, ал. 2, вр.
ал. 1 от НК.
С постановление от 27.03.2023 г. Районна прокуратура - Монтана е
прекратила досъдебното производство с мотиви, че престъпленията, за които
обвиняемият Х. е привлечен, не са осъществени от обективна и субективна
страна.
Актът за прекратяване на досъдебното производство е съобщен на
пострадалите М. и Н. Двамата обжалвали постановлението за прекратяване
пред Районен съд - Монтана. С Определение № 75/12.04.2023 г. съдът отменил
постановлението в частта, в която е водено за престъплението по чл. 325, ал. 2
вр. ал. 1 от НК, а в останалата част го потвърдил.
Срещу определението на МРС са подадени въззивна жалба от М. и Н. и
въззивен протест от Районна прокуратура-Монтана.
С Определение № 209/14.07.2023 г. Окръжен съд - Монтана отменил
първоинстанционния съдебен акт в частта, в която е отменено
постановлението на Районна прокуратура-Монтана за прекратяване на
наказателното производство за престъпление по чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 от НК,
като потвърдил постановлението в тази му част. Въззивната инстанция
потвърдила като правилно определението на РС - Монтана в частта, в която е
потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното производство
за престъпление по чл. 144, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК.
На 21.08.2023 г. С. М. подал тъжба до Районен съд - Монтана, в която
изложил доводи за осъществено от В. Х. престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК.
С разпореждане № 1164/08.09.2023 г. съдът прекратил производството на
основание чл. 247б, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 250, ал. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от
НПК, като изложил мотиви, че за същото деяние има влязло в сила
определение за прекратяване на наказателното производство, което е
абсолютна процесуална пречка за водене на второ по ред наказателно
производство относно същото деяние.
Срещу разпореждането на МРС е подадена жалба от С. М.. С
Определение № 263/27.09.2023 г. Окръжен съд - Монтана потвърдил
разпореждането на първостепенния съд с мотиви, че фактите, от които черпи
изводи тъжителят М. за осъществено спрямо него престъпно деяние по
смисъла на чл. 146 от НК, изцяло съвпадат с фактическата обстановка, по
отношение на която е влязло в сила определение на МОС за прекратяване на
наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.
При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС
приема следното:
Отговорността на държавата за вреди на граждани е прогласена в чл. 7
от Конституцията на Република България, както и в Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря
3
за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата
или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано.
По приложението на цитираната норма е налице устойчива съдебна
практика, според която разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е
приложима в хипотеза, в която ищецът първоначално е обвинен в извършване
на престъпление, по което впоследствие е оправдан или образуваното
наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че деянието не е престъпление. Така например в
Решение № 41 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2017 г., IV г. о., ГК е
разгледан въпросът за критериите, по които се определя размерът на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно
наказателно производство. В мотивите е посочено, че съдът следва да прецени
какъв е периодът на наказателното преследване, характерът на
престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и
свързаните с това последици. По същия въпрос е постановено и Решение №
50077 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 937/2022 г., III г. о., ГК, като в него е
прието, че при предявен иск по чл. 52 от ЗЗД във вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко
отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по
част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното
производство и редица други обстоятелства.
От посочената съдебна практика е видно, че за приложението на чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е необходимо ищецът да е привлечен към наказателна
отговорност. Именно в тази връзка е постановено Решение № 50185 от
10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4945/2021 г., III г. о., ГК, в което е прието, че
елементите от фактическия състав на отговорността са увреждащо деяние,
противоправност, вреди и причинната връзка. Съставът на ВКС в цитираното
решение е посочил, че в тази хипотеза деянието представлява неоснователно
упражнена държавна принуда, като е дал указания, че следва да се
анализира вида, характера и продължителността й - повдигнатото обвинение
за извършено престъпление и предвиденото наказание, наложените мерки за
неотклонение и процесуална принуда, проведените процесуално-следствени
действия и съдебни заседания с участието на увреденото лице,
продължителността на производството и други обстоятелства, свързани с
упражнената принуда.
От цитираните решения е видно, че уважаването на иск по чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ е обусловено от неоснователно упражнена спрямо ищеца
държавна принуда. Доколкото в случая С. М. е имал качеството на пострадал,
4
а не на обвиняем, респ. посъдим, то правилно районният съд е отхвърлил
предявения от него иск като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни твърденията на
въззивника, че ако прокуратурата не е образувала наказателно производство,
същият не би имал пречка да търси правата си чрез водене на наказателно
дело от частен характер. На първо място, в дискреционната власт на
прокуратурата е да прецени дали да образува досъдебно производство и кого
да привлече към наказателна отговорност. След приключване на
разследването наблюдаващият прокурор разполага с изчерпателно изброени в
чл. 242, ал. 1 от НПК правомощия, сред които е и прекратяване на
наказателното производство. В случая производството е прекратено с мотиви,
че престъпленията, за които обвиняемият е привлечен към отговорност, не са
осъществени от обективна и субективна страна. С. М. се е възползвал от
възможността да обжалва акта за прекратяване, който впоследствие е
потвърден от окръжния съд като правилен. Тук е съществено да се посочи, че
определението на въззивната инстанция се ползва с материална законна сила,
като по същество в него е прието, че прокурорът правилно е прекратил
наказателното производство. Предвид това следва да се приеме, че
прокуратурата законосъобразно е упражнила своите правомощия.
Пълнотата изисква да се отбележи, че дори искът да се квалифицира с
правно основание чл. 49 ЗЗД, същият отново ще бъде неоснователен, тъй като
прокуратурата е действала законосъобразно, съответно не е налице
противоправност. В тази връзка съдът намира за безпредметно да обсъжда
свидетелските показания по делото, тъй като липсата на противоправно
поведение автоматично води и до неоснователност на иска поради
неосъществяване на фактическия състав.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 47 от 17.02.2025 г. по гр. д. № 148/2024 г.
по описа на Районен съд - Монтана.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5