№ 17
гр. Ямбол , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в публично заседание
на осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Николай Енч. Иванов
Галина Ив. Вълчанова
Люцканова
при участието на секретаря Пенка Г. Узунова
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20212300500139 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. М. П. от с.****, обл.***, подадена от
пълномощника му адв.К., против Решение №260171/08.04.2021г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. №1806/2020г., с което е уважен предявеният от М. З. В. от с.*** иск по
чл.422 ГПК и е прието за установено по отношение на въззивника, че същият дължи на
ищцата сумата 17 500лв. - главница по запис на заповед от 29.12.2019г., ведно със законната
лихва от 04.03.2020г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№605/2020г. по описа на ЯРС.
Оплакването на въззивника е за неправилност на решението на първата
инстанция, поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита, че районният
съд е приложил едностранчив и избирателен аналитичен подход, превратно е тълкувал
доказателствата в противоречие със съдебната теория и практика, което е довело до
формиране на неправилни решаващи изводи. Неправилно съдът приел, че ответникът, сега
въззивник, е оспорил редовността на записа на заповед и е твърдял нищожност на същия.
Възраженията му били, че никога не е получавал, съответно никога не му е предавана
претендираната по записа сума, което възражение не било оборено и ищцата не е доказала
предявения от нея иск при условията на пълно и главно доказване, като по делото не се
представили и събрали доказателства за облигационни отношения между страните,
обосноваващи ищцовата претенция, а почерковата експертиза не била индиция за
основателността на иска. Според разбиранията на въззивника, записът на заповед не
доказвал нито предаване на сумата, нито поето задължение за връщането й, тъй като той не
се конвертира в разписка за изпълнение, като за установяване на задължение на издателя по
1
запис на заповед не била достатъчна само писмената форма на документа и изпълнението на
съответните му реквизити, но и фактическо предаване на отразената парична сума, за което
обстоятелство по делото липсвали каквито и да е доказателства.
По тези съображения въззивникът моли за отмяна на решението на ЯРС и за
постановяване на ново решение от окръжния съд, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен изцяло, с присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата М.В., чрез адв.А.Д., е подала писмен отговор, с който е оспорила
въззивната жалба като неоснователна, с подробно изложени съображения по всяко от
оплакванията на въззивника. Претенция за разноските пред настоящата инстанция заявява и
въззиваемата страна
В о.с.з. въззивникът П.П. не се явява и не изпраща представител, а въззиваемата
М.В., чрез адв.Д., моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, с присъждане
на разноските пред въззивната инстанция.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт, поради което може
да се разгледа по същество.
За да се произнесе, съдът приема от фактическа и правна страна следното:
Производството пред ЯРС е образувано по исковата молба на М. З. В. от с.***, с
която е предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.505, ал.1 и чл.535 ТЗ за признаване за
установено по отношение на ответника П. М. П. от с.*** съществуването на вземането на
ищцата в размер на сумата 17 500лв. по запис на заповед от 29.12.2019г., въз основа на
който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №605/2020г. по описа на
ЯРС, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение.
Ищцата е поддържала в исковата молба, че е поемател по записа на заповед от
29.12.2019г., по който ответникът се е задължил безусловно и без протест да й заплати
сумата по записа на уговорения падеж. Тъй като на падежа не било извършено плащане,
ищцата се снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, но ответникът възразил
срещу заповедта, което обосновало интереса на ищцата от предявяване на настоящия иск.
Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с който е оспорил иска
като неоснователен, навеждайки възражения, че не е попълвал ръкописно и не е подписвал
издадения в полза на ищцата запис на заповед, както и че между страните не съществува
правоотношение, въз основа на което да е издаден записа на заповед, че не е получавал от
ищцата сумата по записа на заповед и същият е безпаричен.
Фактическата обстановка по делото е установена от събраните писмени
доказателства и от експертното заключение, и правилно е разкрита от първоинстанционния
2
съд:
Установено е, че ищцата М.В. е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК за сумата 17 500лв., ведно със законната лихва върху нея от
04.03.2020г. - датата на подаване на заявлението. Документът, от който произтича вземането
е запис на заповед, издаден на 29.12.2019г. от П. М. П., платим на падежа 20.01.2020г. без
разноски и без протест.
По образуваното ч.гр.д. №605/2020г. Ямболският районен съд е постановил
разпореждане от 05.03.2020г., с което е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение в
полза на В. против П.П., като с издадената заповед за незабавно изпълнение
№282/05.03.2020г. е осъдил длъжника П. да заплати на кредитора М.В. сумата 17 500лв.,
дължима по записа на заповед от 29.12.2019г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението 04.03.2020г. до окончателното й изплащане и разноски в размер на 350лв- ДТ и
920лв.- адвокатско възнаграждение.
Поканата за доброволно изпълнение, заедно със заповедта за изпълнение и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист са връчени на 24.06.2020г. на длъжника
П.П., който на 01.07.2020г. е подал възражение срещу заповедта при условията на чл.414,
ал.1 ГПК. Възражението е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК (редакция ДВ бр.86/2017г.)
и искът е допустим.
От заключението на вещото лице Р.В., извършило назначената съдебно-почеркова
експертиза, по делото е установено, че подписът за "издател" в процесния запис на заповед
от 29.12.2019г. е положен от лицето П. М. П., но в ръкописния текст на документа името "П.
М. П." не е изписано от това лице.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ЯРС е уважил иска по
чл.422 ГПК. Изложени са съображения, че записът на заповед е редовен от външна страна,
тъй като съдържа всички изискуеми реквизити по чл.535 ТЗ, че по делото никоя от страните
не е въвела твърдение за наличие на каузално правоотношение, а ответникът изрично е
оспорил съществуването на такова правоотношение, че ответникът не е ангажирал
доказателства за извършено пълно или частично плащане, поради което дължи на ищцата
сумата по записа на заповед. Съдът е присъдил и разноските в исковото и заповедното
производство.
Решението на ЯРС е валидно, допустимо и правилно.
Първоинстанционният съд е изградил правилно изводите си за действителност на
издадения от ответника, сега въззивник, запис на заповед. Налице е издаден в полза на
ищцата М.В. редовен от външна страна запис на заповед, тъй като приложеният в
заповедното производство оригинал към заявлението на ищцата запис на заповед от
29.12.2019г., съдържа всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ - запис на заповед в
3
заглавието и в съдържанието, в текста на документа; безусловно обещание да се плати
определена сума пари; падеж; място на плащане; името на лицето, на което или на заповедта
на което трябва да се плати; дата и място на издаване, подпис на издател. От заключението
на вещото лице, извършило съдебно-почерковата експертиза, което заключение и
въззивният съд кредитира, по делото е установено, че подписът на издател на записа на
заповед е на въззивника П.П., или не е налице неавтентичен документ. Действително,
установено е от вещото лице, че ръкописният текст в записа и името "П. М. П." не са
изписани от издателя на ценната книга, но това не опорочава записа на заповед, тъй като с
полагане на подписа си върху документа ответникът е удостоверил, че той е неговият автор
и от него изхожда материализираното в документа изявление.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че той не е оспорил редовността на
записа и съдът неправилно е разгледал този въпрос в спора. Както се посочи, с отговора на
исковата молба ищецът е поддържал, че не е подписвал записа на заповед, което е
възражение за оспорване истинността (автентичността) на ценната книга с оглед липсата на
изискуем от закона реквизит и обуславящ нищожност на записа, при което правилно
районният съд в производството по чл.193 ГПК е възложил на ответника тежестта за
доказване неистиността на документа, обсъдил е почерковата експертиза и е формирал
изводите си по този спорен въпрос за действителността (редовността) на записа на заповед.
Неоснователно е и оплакването на въззивника за неправилно извършен от
районния съд анализ на събраните по делото доказателства и за допуснато нарушение на
процесуалния закон, довело и до нарушение на материалния закон. Преценката на
доказателствата съдът е извършил в съответствие с изискванията на процесуалния закон за
разпределение на доказателствената тежест между страните - чл.154 ГПК, и с дадените
указания в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че в качеството му на абстрактна правна
сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за
обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството
по предявен иск с правно основание чл.422 ГПК. Прието е, че наличието на редовен от
външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на
установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, освобождава ищеца -
кредитор от задължението да доказва съществуването на каузално правоотношение с
издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното
правоотношение в този случай е в тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то
при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на
вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя.
Такъв е именно разглежданият случай. В хода на процеса ответникът П.П. не е
противопоставил възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед,
изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че между него и ищцата няма
4
други отношения и че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като не е получавал пари
от ищцата и записът е безпаричен. Тази процесуална позиция на ответника следва да се
квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед, както правилно е
приел и районният съд, и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не създава задължение за ищцата да сочи и да доказва
каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е
доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Ответникът не е
доказал да е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което
следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед -
че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение. Посоченото от въззивника в жалбата му,
че записът на заповед не доказва нито предаване на сумата, нито поето задължение за
връщането й, тъй като той не се конвертира в разписка за изпълнение, както и че за
установяване на задължение на издателя по запис на заповед не е достатъчна само
писмената форма на документа и изпълнението на съответните му реквизити, но и
фактическо предаване на отразената парична сума, сочи на явно неразбиране от въззивника
на правната природа на записа на заповед като абстрактна сделка. Тези твърдения на
въззивника разкриват и непознаване на задължителната практика на ВКС - ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, в т.17 на което са дадени разясненията за разпределението на
доказателствената тежест по иск с правно основание чл.422 ГПК в хипотеза на издадена
заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед по чл.417, т.9 ГПК
/редакция до изменението с ДВ бр. 102/2017г./ - че ищецът доказва вземането си, основано
на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед,
подлежащ на изпълнение, а само при въвеждането на твърдения или възражения за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, в този случай се разкрива основанието на ценната книга и в
тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. В тази хипотеза на въведени
твърдения или възражения за наличие на каузално правоотношение, страната носи тежестта
да докаже фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед, но в
разглеждания случай тази хипотеза не е налице, тъй като ответникът нито твърди, нито
установява наличие на каузално правоотношение като основание за издаване на записа на
заповед. Соченото от въззивника Решение №88/27.05.2013г. на ВКС по т.д.№374/2012г. на
Второ Т.О. е неприложимо в случая, тъй като е постановено в производство, в което е
въведено твърдение, че записът на заповед обезпечава сключен между страните договор за
заем. С решението ВКС се е произнесъл по поставения правен въпрос и приел, че при липса
на други доказателства за сключен договор за заем, обезпечен със запис на заповед, записът
на заповед не може да послужи като доказателство за сключването на договора и за
предаване в заем на отразената в текста му парична сума от поемателя (заемодател) на
издателя на записа (заемател). В настоящия разглеждан случай не се твърди от никоя от
5
страните между тях да е сключен договор за заем, който да е обезпечен с процесния запис на
заповед за вземане на ищцата като заемодател към ответника-заемател и такъв правен
въпрос е извън предмета на делото .
В обобщение, в настоящото исково производство са установени всички
материални предпоставки за вземането на ищцата по записа на заповед, поради което
основателен се явява искът по чл.422 ГПК за установяване на това вземане. Поради
споделяне и съвпадане изводите на настоящата инстанция с изводите на първата инстанция,
обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, като правилно и законосъобразно.
Неоснователни са оплакванията на въззивника за неправилност на решението на районния
съд, поради което въззивната жалбата се оставя без уважение.
При този резултат на делото пред въззивната инстанция, право на разноските за
тази инстанция има въззиваемата страна, на която следва да се присъдят 1 100 лева
разноски, представляващи изплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260171/08.04.2021г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. №1806/2020г.
ОСЪЖДА П. М. П., с ЕГН ********** от с.***, община***,обл.***,ул.***, да
заплати на М. З. В., ЕГН ********** от с.***, Община ***, обл.***, ул.***, направените
разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата 1100лв.(хиляда и сто лв).
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгл.разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1, изр.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6