Решение по дело №490/2025 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.172, ал.5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на Л. Н. И. с постоянен адрес в град Казанлък, против Заповед № GPAM-1393321/03.04.2025г, издадена от полицай при РУ Казанлък към ОД на МВР Стара Загора с наложена на жалбоподателката принудителна административна мярка на основание чл.171 т.2а буква „а“ от ЗДвП – прекратяване регистрацията на ППС за срок от 185 дни. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт, по съображения за постановяването му при неправилно приложение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в несъответствие с целта на закона. Жалбоподателката твърди, че не е допуснала личният й автомобил да бъде управляван от неправоспособен водач, защото не го е предоставяла за ползване, нито е съзнавала, че е възможно да бъде извършено нарушението, описано в АУАН серия GA №3351179 от 03.04.2025г. По изложените в жалбата съображения е направено искане за отмяна на оспорената заповед, като незаконосъобразна.

Ответникът по жалбата – Полицай в Районно управление – Казанлък към ОД на МВР – Стара Загора – Д. С. Д., чрез пълномощника си по делото – юриск.Р., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че за налагането на принудителната мярка не е необходимо собственикът да съзнава, че автомобилът му се управлява от неправоспособен водач. Достатъчно е да се установят два обективни факта – собственост върху управлявания автомобил и неправоспособността на водача. При тези две условия органът е длъжен на приложи принудителната административна мярка, за да се преустанови извършването на административното нарушение. Претендира възнаграждение за юрисконсулт в полза на ОД на МВР Стара Загора.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор:

С оспорената в настоящото съдебно производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1393321/03.04.2025г, издадена от полицай при РУ Казанлък към ОД на МВР Стара Загора, на жалбоподателката Л. Н. И. е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС”, за срок от 185. Обжалваният административен акт е постановен на основание чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, като от фактическа страна е обоснован с обстоятелството, че на 03.04.2025г И. в качеството си на собственик е допуснала личният й автомобил да бъде управляван от неправоспособния М. М. К.. Заповедта е издаден въз основа на АУАН серия GA №3351179/03.04.2025, съставен срещу жалбоподателката за това, че е допуснала собственото й МПС да бъде управлявано от неправоспособен водач. В преписката е приложен АУАН серия GA № 3351178/03.04.2025г, съставен срещу водача на моторното превозно за това, че на 03.04.2025г в град Казанлък е управлявал лек автомобил БМВ с рег. №[рег. номер], собственост на Л. Н. И., без да притежава СУМПС – неправоспособен. Със съставяне на АУАН серия GA №3351178/03.04.2025г срещу водача, са отнети регистрационните табели и свидетелството за регистрация на автомобила, съгласно ръкописната добавка, извършена от актосъставителя.

Като доказателства по делото са приети документите, съдържащи се в образуваната административна преписка по издаване на обжалваната ЗППАМ № GPAM-1393321/03.04.2025г. В сведение от 16.04.2025г, подадено от Л. И. до Началник на РУ Казанлък, е посочила, че на 03.04.2025г е оставила автомобила си на лицето М. М. К., на адрес град Казанлък, улица „Пушкин“ №5, за извършване на диагностика, а не да го управлява. Познавала е лицето, на което е оставила автомобила си за преглед на изправността му, тъй като е било неин клиент. По-късно, на 03.04.2025г получила обаждане от същото лице, че е възникнал проблем – бил спрян за проверка от служители на РУ Казанлък докато управлява автомобила. И. отишла на място, където й бил съставен АУАН серия GA №33551179 за това, че е предоставила управлението на собственото си МПС на неправоспособен водач. Възразила е, че не е предоставяла управлението на автомобила, а го е оставила за диагностика на лицето, установено като негов водач, който не е правоспособен. В писмено сведение, дадено в хода на административното производство, водачът на автомобила потвърждава изложеното от неговата собственичка. Сочи, че се наложило да използва автомобила, за да отиде до ж.к. „Васил Левски“ №23 за да вземе пик за колата и след това бил спрян за проверка.

Допуснато е събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетел на лицето М. М. К.. В показанията си пред съда К. поддържа дадените в хода на административното производство писмени сведения, като сочи, че за установения при извършената диагностика проблем с перката на автомобила му трябвал датчик, който много трудно намерил. Едно момче от град Казанлък казало, че го има, но в същия ден ще пътува, което била причината да вземе решение да управлява автомобила и да отиде да вземе трудно намерената част. Съзнава, че е следвало да уведоми собственичката и да я упъти към адреса, но тъй като се е учил да управлява автомобил и в момента е ученик в Професионалната гимназия по транспорт в град Казанлък, като се занимава и с диагностика в сервизи за ремонт на автомобили, взел оставения му контактен ключ и потеглил с автомобила на жалбоподателката. Контактния ключ му бил оставен от И., тъй като е необходим за диагностиката на автомобила, защото само с него може да даде контакт, а след това и да заключи автомобила. Диагностиката извършвал с компютър, с който може да заличава грешки по софтуер на автомобила, но имало и такива, които остават и трябвало технически да се отстранят, какъвто бил и случаят.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес – адресат на приложената с обжалваната заповед принудителна административна мярка, в законово установения преклузивен срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т.5, б. ”а”, т.6 и 7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП № GPAM-1393321/03.04.2025г., е издадена от материално и териториално компетентен административен орган, в рамките на предоставените му правомощия съгласно Заповед № 349з-54 от 07.01.2022г. на Директора на Областна дирекция на МВР – Стара Загора /л.12 по делото/.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма и съдържа всички законово изискуеми реквизити. Посочени са релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП на собственика, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо свидетелство за управление – неправоспособен водач.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхваща преценката налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в нормата, възприета като правно основание за неговото издаване, съответно - следват ли се разпоредените с акта правни последици. По дефиницията на чл.22 от ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл.23 от ЗАНН).

В случая Заповед № GPAM-1393321/03.04.2025г. е издадена при прилагане на чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, съгласно която норма за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се прилага принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство” на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година. Приложената на Л. И. с обжалвания административен акт ПАМ по чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП от фактическа страна се основава на това, че е допуснала личният й автомобил БМВ с рег.№ [рег. номер] да бъде управляван от неправоспособния М. М. К.. Следователно наложената на жалбоподателката принудителна административна мярка е в хипотезата на чл.171, т.2а, б. „а”, предл. последно от ЗДвП - на собственик, чието превозно средство е управлявано от лице, което е неправоспособен водач.

Не е спорно по делото, че л. а. БМВ с рег.№ [рег. номер] - превозното средство, което е било управлявано от неправоспособен водач и респ. което ППС е обект на приложената с оспорената заповед ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а” от ЗДвП, е собственост на Л. Н. И.. От събраните по делото писмени и гласни доказателства по несъмнен начин се установява и че ора И. нито е предоставяла МПС за ползване, нито е разрешавала управлението на автомобила от неправоспособния водач М. К..

Принудителните административни мерки /каквато по дефиниция и по съдържание е наложената с обжалваната заповед мярка по чл.171, т.2а, б. „а“ от ЗДвП/, са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Като форма на държавна принуда те представляват репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения, като налагат неблагоприятни последици на адресата, с цел постигане на определен правен резултат. Законодателното решение за налагане на ПАМ на собственика на ППС в хипотезата на чл. 171, т.2а, б. „а”, предл. последно от ЗДвП, се свързва с неправомерно поведение на собственика на ППС за това, че е предоставил, преотстъпил, разрешил, допуснал и т.н управлението на притежавания от него автомобил от лице, за което са налице визираните в закона обстоятелства, в т.ч. управлението от водач с отнето по реда на чл.171, т.1 ЗДвП СУМПС. В случая обаче доказателствата по делото по несъмнен начин се установява, че собственикът на лек автомобил с рег. № [рег. номер] – Л. И., по никакъв начин, с никакви действия или бездействия, не е предизвикала описания в обжалваната заповед противоправен резултат. Жалбоподателката нито е разрешавала, нито е могла да знае или да предположи, нито е допускала или би могла да допусне, че М. К. ще ползва автомобила й, като го управлява, въпреки че не е правоспособен водач. Фактическата власт върху автомобила на жалбоподателката е била отнета по скрит начин – без нейно знание, защото лицето, на което е оставен автомобила за конкретна цел /извършване на компютърна диагностика/, изключваща управлението му, го е управлявало без съгласието на собственика. Действително, за прилагането на ПАМ в хипотезата на чл.171, т.2а, б. „а”, предл. последно от ЗДвП, законът не регламентира като елемент от правопораждащия фактически състав за налагане на ограничението наличието на субективно отношение /знание, съгласие и т.н/ на собственика на автомобила към извършеното с притежаваното от него МПС административно нарушение, съставляващо нормативно предвидената материалноправна предпоставка на ПАМ чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП. Това обаче не означава, че при липсата на каквато и да е било обективна и субективна съпричастност на собственика на автомобила към обуславящата налагането на ПАМ противоправна деятелност, той следва да търпи неблагоприятните правни последици, с които се свързва осъществяваната държавна принуда. Установената конкретна фактическа обстановка изпълва хипотезата на чл.171, т.2а, б.“а“ ЗДвП. Но при прилагане на принудителните административни мерки административният орган е длъжен да съобразява тяхното предназначение и цел. Конкретната мярка е несъответна с целта, предвидена в чл.171 ЗДвП, за осигуряване безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения по този закон, която се преследва с прилагането й, защото засяга в по-голяма степен правната сфера на нейния адресат, като по този начин превишава законоустановените цели на административната принуда /в този смисъл решение № 2975 от 28.02.2019г. на ВАС по адм.дело № 12344/.

Разпоредбите на чл.6, ал.1 и ал.5 от АПК регламентират като проявление на принципа за съразмерността задължението на административните органи да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо и да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Това от една страна гарантира осъществяването на преследваната от закона цел без да се надхвърля необходимото за нейното постигане, а от друга – прилагането на ограничителните мерки да се основава изключително на личното поведение на лицето.

В случая освен че прилагането на оспорената ПАМ не е обосновано, още по-малко е доказано с необходимост от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона цел, мярката не се основава на действия /бездействия/, сочещи на съпричастност на собственика на автомобила към установения противоправен резултат – управление на ППС от неправоспособен водач. Поради което с наложената на Л. Н. И. с обжалваната заповед ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а” от ЗДвП, се нарушава принципа на съразмерността по чл.6 от АПК.

Отделно от изложеното следва да се отбележи, че в настоящия случай мярката е наложена за срок от 185 дни, като в заповедта липсват мотиви, обосноваващи прилагането на ПАМ над законоустановения минимален срок от 6 месеца. Действително административният орган действа в условията на оперативна самостоятелност при определяне срока на ПАМ, но след като законодателят в разпоредбата на чл.171, т.2а ЗДвП е предвидил срок от шест месеца до една година на ПАМ, е необходимо в заповедта за прилагането й да бъдат изложени конкретни съображения, мотивиращи продължителността на срока на действие на мярката. В случая такива липсват, нито е осъществено препращане към документ, удостоверяващ тези факти.

С оглед на изложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Оспорената Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1393321/03.04.2025г, издадена от полицай в РУ Казанлък при ОД на МВР – Стара Загора, с която на Л. И. е наложена принудителна административна мярка по чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП, като постановена при в несъответствие с целта на закона и при неспазване на регламентираното като основен принцип изискване за съразмерност по чл.6 от АПК, следва да бъде отменена, като незаконосъобразна.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, Старозагорският административен съд

ОТМЕНЯ по жалба на Л. Н. И. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM-1393321/03.04.2025г., издадена от Полицай в Районно управление – Казанлък при ОД на МВР – Стара Загора, с която на основание чл. 171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС”, за срок от 185 дни, като незаконосъобразна.

Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл.172, ал.5, изр. второ от ЗДвП.