№ 3665
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Биляна Симчева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело №
20241100500007 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от "Топлофикация София"
ЕАД срещу решение № 11642/04.07.2023 г. по гр.д. № 72124/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 71 състав, с което е уважен предявеният от
"С.П." ЕООД иск с правно основание чл. 59 ЗЗД във вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ,
сумата от 3540.22 лева /след допуснато увеличение на размера на иска по реда
на чл. 214 ГПК/, представляваща обезщетение за ползване за периода
01.01.2019 г.-18.03.2020 г. на съоръжения за присъединяване, изградени за
захранване с топлинна енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване
на жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. “****, ведно със
законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на
първоинстанционното решение като постановено в нарушение на
материалния закон и неправилна преценка на доказателствата по делото.
Въззивникът намира, че ищецът не е материално легитимиран да претендира
обезщетение, доколкото по делото не е доказано, че именно той е собственик
на процесните съоръжения. Счита, че в случай, че ищецът получи
обезщетение за ползване на топлопреносното съоръжение, предмет на
предварителния договор, той би черпил права от собственото си
недобросъвестно поведение, тъй като не е подал заявление за изкупуване,
съответно не е представил необходимата документация за стартиране на тази
1
процедура. Твърди, че ако ищецът своевременно беше направил това, то
както цената на съоръжението, така и евентуалния наем за ползване, което
топлофикационното дружество би дължал, биха били в значително по – ниски
размери. Посочва, че към настоящият момент няма необоснован отказ от
страна на ответника за изкупуване, като ищецът не е представил всички
необходими документи за изкупуване на съоръженията. По тези доводи моли
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да
бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по
делото и прави възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение с искане
същото да бъде определено под минимума в Наредба № 1/09.07.2004 г.
Въззиваемата страна - "С.П." ЕООД в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
депозира писмен отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата с
доводи в подкрепа правилността на обжалваното решение. Посочва, че
първоинстанционният съд е обсъдил обстойно всички релевантни по делото
доказателства, като е стигнал по правилни фактически и правни изводи
относно наличието на всички предпоставки за уважаване на предявения иск.
Посочва, че направените възражения във връзка с поведението на ищеца по
договора за присъединяване и изкупуване не отговарят на установеното по
делото фактическо положение. Изтъква, че между страните има приключили
предходни съдебни и административни производства, като по силата на
последните ответникът е бил задължен да изкупи съоръженията в кратък
срок, но така и не е изпълнил тези предписания. По изложените съображения
моли решението на първоинстанционният съд да бъде потвърдено, като в
полза на въззиваемия да бъдат присъдени сторените разноски във въззивното
производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 248, ал. 3 ГПК “Топлофикация София” ЕАД е подал и
частна жалба срещу Определение № 32850/19.09.2023 г., с което е оставена
без уважение молбата на ответника за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските и намаляване на присъдения в полза на
насрещната страна адвокатски хонорар под минималния такъв, определен в
Наредба № 1/09.07.2004 г. Излагат се съображения за прекомерност на
присъденото в полза на ищеца възнаграждение в размер на 654 лева с искане
същото да бъде намалено до справедлив размер с оглед правната и
фактическа сложност на делото.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът по молбата /ищец в
производството/ излага доводи за нейната недопустимост поради липса на
представен списък по чл. 80 ГПК, евентуално - за нейната неоснователност,
поради липса на твърдяната прекомерност. Отправя се искане за
потвърждаване на обжалваното определение като правилно и
законосъобразно.
Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
2
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 от ЗЕ за заплащане на сумата от 3540.22 лева
/след допуснато увеличение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК/,
представляваща обезщетение за ползване за периода 01.01.2019 г. - 18.03.2020
г. на съоръжения за присъединяване, изградени за захранване с топлинна
енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване на жилищна сграда,
находяща се на адрес: гр. София, ул. “****, ведно със законна лихва от датата
на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.
Съгласно чл. 137 от ЗЕ, при присъединяване на потребители на
топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод,
съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай,
че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите след
съгласуване с топлопреносното предприятие /допустимо съгласно ал. 2 на чл.
137, ал. 2 от ЗЕ/, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на
съоръженията, изградени от потребителите /ал. 2, изр. 2-ро /.
Цитираните разпоредби санкционират разместването на имуществени
блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който
следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да
бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов
потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие.
В тези случаи, за времето до изкупуване на съоръженията / ал. 3 на чл. 137
ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията
за своя сметка, цена за ползването им.
Основателността на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за
заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ е предпоставена
от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; да липсва
правно основание за ползването на вещта; в резултат на ползването да е
настъпило обедняване на ищеца за сметка обогатяването на ответника.
За уважаване на иска, предвид неговия субсидиарен харакер, следва да
отсъства друга правна възможност да бъдат защитени интересите на
обеднелия.
С оглед датата на изграждането на процесните съоръжения /2011 г./ и
периода на претендираното обезщетение, преходната разпоредба на § 4 от
3
ПЗР на ЗЕ не намира приложение, доколкото процесните съоръжения не са
"заварени" – т.е. не са изградени преди влизането на закона в сила на
13.12.2003 г.
По делото е представен предварителен договор за присъединяване на
потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 08.12.2011 г.,
сключен между топлофикационното дружество и ищеца, неоспорен от
страните, в който са уредили отношенията си по повод изграждане на нов
енергиен обект и присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда в
етажна собственост находяща се в гр. София, ул. “****
В чл. 7 от цитирания договор страните са постигнали съгласие ищецът
/”изпълнител”/ да изгради за своя сметка "строежа", дефиниран чл. 2 като
присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция,
съгласно техническите изисквания по предварителното проучване и
утвърдените проекти;
Посочено е, че до прехвърляне на правото на собственост върху
съоръженията на "Топлофикация София" ЕАД техен собственик е именно
изпълнителят.
Собствеността е прехвърлена със сключен окончателен договор от
18.03.2020 г. /до която дата е и крайния период на настоящата искова
претенция/, като 'Топлофикация София” ЕАД е изкупила съоръженията от
ищцовото дружество.
С оглед на това, съдът намира, че от представените нотариален акт за
учредяване право на строеж, разрешение за строеж, разрешение за ползване,
протокол за извършена 72-часова проба и от заключението по СТЕ, което
настоящата инстанция кредитира като обективно и достоверно, се установява,
че ищецът е изпълнил задълженията си по предварителния договора като: на
негово име е издадено разрешение за строежа, предмет на договора, строежът
е изпълнен съобразно изискванията на топлопреносното предприятие след
сключен договор за изработка с възложител - ищцовото дружество; и обектът
е въведен в експлоатация и ползването му е разрешено с разрешение за
ползване от 03.06.2011 г.
Изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор и
изграждането на съоръженията за присъединяване за негова сметка се
установява приетото заключение по СТЕ, неоспорено от страните.
Възраженията в жалбата на ответника, че не е установено при пълно и
главно доказване, че ищецът е собственик на процесните съоръжения и
съответно не е материално легитимиран са несъстоятелни, поради следното:
Систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 137, ал. 1-3 от ЗЕ
посочва, че когато съоръженията са изградени от клиент/клиенти, същите да
са тяхна собственост след изграждането им и впоследствие с договор да
следва да бъдат прехвърлени в собственост на топлопреносното предприятие;
подобна клауза страните са изрично договорили в сключения между тях
договор. Горните изводи не се разколебават от обстоятелството, че в
разрешението за ползване на сградата изрично е записано в графа
възложители собствениците на жилищната сградата, което отговаря именно
4
на нормативните изисквания в ЗУТ и което не би могло да се тълкува в
смисъл, че топлопреносните съоръжения с цитираното разрешение са
преминали в собственост на етажните собственици и станали обща част.
Напротив, както вече беше посочено, в съответствие със закона, в
договора е предвидено, че след изграждането на енергийния обект, същия е
собственост на дружеството.
На следващо място от систематичното тълкуване на разпоредбите на
чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването и чл. 140, ал. 3 от ЗЕ следва извода, че по закон
абонатната станция и присъединителния превод не са обща част в жилищната
сграда в режим на етажна собственост, такава е само помещението, в което е
разположена абонатната станция и съоръженията към нея.
Съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗС, правото на собственост се
придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в
закона. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт, като
процесната вещ в случая би могла да бъде прехвърлена единствено на
топлопреносното предприятие.
Такова прехвърляне, видно от представения окончателен договор за
продажба, е осъществено на 18.03.2020 г., с оглед на което настоящият състав
прима, че при условията на пълно и главно доказване ищецът се легитимира
като собственик на изградените от него топлопреносни съоръжения в
процесния период /от изграждане на обекта до продажбата му на ответното
дружество/ т. е налице е първата от кумулативните предпоставки от
фактическият състав на чл. 59 от ЗЗД.
Няма спор между страните, че ответникът е използвал цитираните по –
горе съоръжения /по чл. 2 от предварителния договор/ и посредством същите
осъществява доставки на топлоенергия в жилищната сграда за процесния
период.
Горните фактически и правни изводи обосновават наличието и на
втората предпоставка от фактическият състав по чл. 59 от ЗЗД, а именно –
ответникът да е ползвал топлопреносните съоръжения в процесния период,
без валидно правно основание.
Във връзка с направените от въззивника екскулпиращи отговорността
му възражения:
Във връзка с наличие на недобросъвестно поведение от страна на
ищеца: ответникът твърди, че ищецът не е подал редовно заявление за
изкупуване и не е приложил всички необходими документи към същото за
извършване на процедурата по прехвърляне.
На първо място, общото направено възражение за непредставяне на
всички документи е неясно и не сочи на конкретно умишлено поведение,
представляващо злоупотреба с права.
На следващото място, така направеното възражение изцяло
противоречи на събраните по делото доказателства, видно от които ищецът
неколкократно е отправял надлежни покани към топлофикационното
5
дружество за изкупуване на съоръженията, като самият факт, че дружеството
е изкупило обекта в по-късен момент, доказва, че подадените от ищеца книжа
са били пълно окомплектовани.
С оглед на това, съдът намира, че ответникът не е изпълнил
разпределената му тежест да докаже, че е налице обоснован отказ от
изкупуване на съоръжението в процесния период, като не е посочил
конкретни документи, които да не са представени от страна на ищеца, което
да обоснове пречка за сключване на окончателен договор за присъединяване
по чл. 138 ЗЕ.
Досежно размера на претендираното обезщетение:
Ползването на собствените на ищеца вещи от страна на ответника
води до неоснователно разместване на имуществените блага, като ответникът
се е обогатил със сумата, която е следвало да заплати за ползване на
съоръженията, а ищецът се е обеднил със същата стойност.
Цената за ползване на топлопреносните съоръжения се определя
съобразно методиката на ДКЕВР, приета с протокол 24/04.02.2008 г., като
видно от заключението по СТЕ, неоспорено от страните и ценено от
настоящата инстанция като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че за процесния период възлиза на сумата от 3540.22 лева.
Следователно ищецът, при условията на пълно и главно доказване, е
установил наличието на сложния фактически състав по чл. 59 от ЗЗД,
респективно - правото му да получи обезщетение в претендирания размер,
поради което искът се явява изцяло основателен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на
разноски има само въззиваемата страна.
Същата своевременно е претендирала присъждането на такива, като е
представила по делото, договор за правна защита и съдействие, платежно
нареждане и списък на разноските по чл. 80 ГПК, съгласно който размерът на
договореното и заплатено адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от
654 лева.
С оглед на това, предвид задължителните постановки в ТР № 6/2013 г.
по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че реалното извършване
на претендираните разноски е доказано от страна.
Въззивникът своевременно е направил възражение по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение, като, позовавайки се на практика на СЕС,
отправя искане адвокатският хонорар да бъде намален под минимума,
съгласно Наредба 1/09.07.2004 г.
По така направеното искане, съдът намира следното:
С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС /както и в
6
предходна практика на СЕС по сходни въпроси/, е дадено тълкуване, че: 1/ чл.
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение; 2/ чл. 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на
целта" по смисъла на тази разпоредба.
С оглед на това, в принципен план настоящият състав да споделя
изложените доводите във въззивната жалба, че Наредба №1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения няма задължителен,
обвързващ съда и страните характер, като съдът може да присъди разноски в
полза на спечелилата делото страна и под предвидения в подзаконовия
нормативен акт минимум.
Въпреки това обаче, в конкретния случай, съдът намира, че
договореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение между ищеца-
въззиваем и неговия процесуален представител в размер на 654 лева за всяка
инстанция, е съразмерно на фактическатата и правна сложност на спора,
множеството ангажирани писмени доказателства и реално извършената от
адвоката работа, с оглед на което същото не следва да бъде намалявано.
По изложените съображения /предвид идентичността на доводите на
въззивника в подадената частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК срещу
Определение № 32850/19.09.2023 г на СРС, с което е отказано намаляване на
присъдената в полза на ищеца сума за адвокатско възнаграждение/,
последното също следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-г въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11642/04.07.2023 г. по гр.д. №
72124/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 71 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 32850/19.09.2023 г по гр.д. №
72124/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА “Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на “С.П.” ЕООД, ЕИК ****, сумата от
654 лева - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
7
представителство пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване по аргументи от чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8