Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Георги Драгостинов | |
за да се произнесе, съобрази: Предявени са искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2, 4 и 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс Ищцовата страна – Публичният взискател при ТД на НАП, гр. В.Т. - излага в исковата си молба, че на 10.11.2011 година ответното дружество продало на втория ответник, по време на брака му с третата ответница, свой имот за сумата от 73 970 лв. Като твърди продаденият имот по стойност значително да надхвърля уговорената като цена сума, договорът да е сключен между свързани лица и самото прехвърляне да е станало с намерение да се увреди публичния взискател – към момента на сключване на договора дружеството-прехвърлител имало значителни по стойност фискални задължения, по реда на настоящото производство се претендира обявяване на сделката за недействителна спрямо държавата с присъждане на разноски. Ответникът „Ч.”.Е., с. Д., община Л., не е взел становище по иска, не е ангажирал доказателства. Ответниците Л. И. Й. и Ц. И. Й. оспорват иска с възражение, че към момента на сключване на атакувания договор фискалните задължения не са установени с влязъл в сила административен акт или съдебно решение. На тази основа развиват довод, че ищецът не е установил качеството си на кредитор. Нормата на чл. 216 от ДОПК имала предвид стабилизиран с необжалваемостта си административен, респективно съдебен, акт, когато говори за установено публичн¯ задължение. Изискуемият по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК субективен елемент – намерение за увреда – липсвал. Приобретателят по договора от 10.11.2011 година не е знаел за съществуването на фискални задължения в тежест на дружеството-продавач по атакуваната сделка. Недоказани били твърдените по исковата молба родствени връзки, визиращи хипотезата на свързани лица по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 6 във връзка с параграф 1, т. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на ДОПК. Претендират разноски. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема за установено следното: Не се спори, установява се от обясненията на страните и приложения нотариален акт № 164 том І, рег. № 3864, нот. дело № 132/2011 год. на С. К., нотариус с район на действие Великотърновски районен съд, вписана в нотариалната камара под номер 611, че на 10.11.2011 година ответното дружество, тогава с фирмено наименование „Л.”, е продало на първия ответник недвижим имот в гр. В.Т., ул. „М.Г.” № .., с идентификатор 10447.502.92.1.59 срещу цена от 73 790 лв. при данъчна оценка на имота в размер на 156 807,99 лв. На 24.10.2011 година до ответното дружество е изпратена покана за доброволно изпълнение на публични вземания, получена на 26.10.2011 година от К.Н. – покана за доброволно изпълнение № 24165-429- 1 от 24.10.2011 година и известие за доставяне с клеймо от 26.10.2011 година. Известието за доставката на поканата за доброволно изпълнение е оспорено от втория и трети ответници в смисъл, че не е ясно каква пратка е получена. Оспорването е неоснователно, съдът приема, че известието сочи доставката именно на поканата за доброволно изпълнение, защото номерът и датата й са вписани в горната лява част на самото известие. Липсват доказателства вземанията по цитираната покана за доброволно изпълнение да са оспорени по основание и размер, както по съдебен ред така и извънсъдебно. Самите вземания са начислени въз основа на подадени от ответното дружество декларации по реда на чл. 209 от ДОПК – отбелязванията в поканата за доброволно изпълнение на основанието, на което е образувано производството по принудително събиране на вземанията във връзка с правилото на чл. 179, ал. 1, предложение последно от ГПК: в по-голямата си част диспозитивен, в частта, в която сочи как са определени фискалните задължения поканата има същината на удостоверителен официален документ, защото самите декларации са подадени пред орган, компетентен да определя данъчни и осигурителни задължения – чл. 109 и чл. 209 от ДОПК. Изложената фактическа обстановка налага извод за на доказаност и основателност на предявения иск на основание чл. 216, ал. 1, т.2 от ДОПК. По безспорен начин по делото е установено съществуването на публични по смисъла на чл. 216, ал. 1, предложение първо от ДОПК задължения на ответното дружество преди сключването на атакуваната сделка. Тяхната стойност се определя въз основа на подадена от задълженото лице декларация и липсата на възражения от страна на данъчните власти за начина на фиксирането им аргументира съда да приеме, че са установени по смисъла на закона. Атакуваният договор има за предмет очевидно неравностойни престации, при положение, че договорената цена е около два пъти по-ниска от данъчната оценка на продадения имот. Налице са предпоставките по чл. 216, ал. 1, т. 2 от ДОПК и искът е доказан по основание. Доводите на последните двама ответници са неоснователни. Нормата на чл. 216 от ДОПК не съдържа изискване публичното вземане да е установено с влязъл в сила ревизионен акт или с влязло в сила съдебно решение. Съдебната практика, на която ответниците се позовават, щото да обосноват обратната теза, е вътрешно противоречива. В цитираното в писмената им защита решение № 166 от 30.12.2009 година по т.дело № 430 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година, ІІ г.о. съставът веднъж приема „… не може да има спор, че публичното вземане трябва да е установено с влязъл в сила административен акт и или влязло в сила съдебно решение….”. В същите мотиви на същото решение съдът приема точно обратното: „дори да се приеме обаче, че част от публичните вземания, които са и самостоятелни изпълнителни основания, не са установени с влязъл в сила акт, товав случая не би могло да рефлектира върху основателносттана специалния отменителен иск…”. Вторият акт, на който ответниците се позовават, за да обосноват доводите си за сложила се задължителна по смисъла на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд – определение № 411 от 25.06.2010 год. на ВКС по т.д. № 530/2010, ІІ, т.о., се задоволява да повтори първия от двата цитата, изложени по-горе. Виждането, че уважаването на иск по чл. 216 от ДОПК изисква влязъл в сила административен, респективно съдебен, акт, установяващ фискално вземане не само че противоречи на закона но създава облекчен и практически неатакуем вариант за ощетяване на държавата – опасност, именно за осуетяването на която е създаден особеният текст на чл.216 от ДОПК. За да избегне атакуването на своите разпоредителни действия данъчно задълженото лице всякога би точно изчислявало фискалните си задължения, за които по закон е предвидено да се плащат въз основа на декларация, за да отнеме възможността на държавата да претендира корекции било в данъчната основа, било в начина на изчисляване на данъка. Така не би се наложило да се установява данъчното вземане с нарочен акт – чл. 108 и 109 от ДОПК. Не е ли установено с нарочен акт задължението, държавата не би могла да прибегне успешно до исковете по чл. 216 от ДОПК и плащането на вземането би останало на добрата воля на задълженото лице. Тезата, че фискалното вземане трябва да е установено с влязъл в сила нарочен акт – административен или съдебен, не равни и на закона: чл. 108 и чл. 109 от ДОПК. Въпросните норми се намират в глава четиринадесета за установяване на задължения. Щом в нормата на чл. 216 от ДОПК не се уточнява дали се има предвид предварително или окончателно установено вземане, то тълкуването следва да е в смисъл, че се има предвид както предварително – това по чл. 109 във връзка с чл. 106 от ДОПК установяване, така и окончателно установяване – в хипотезите на чл. 109 от ДОПК, както и в тези на влязъл в сила административен или съдебен акт. Неоснователен е доводът за недоказаност на фискалните вземания, заради които се търси обявяване недействителността на атакуваната сделка. По делото няма спор за съществуването на вземанията по поканата за доброволно изпълнение и стойността им. Недоказани и голословни са възраженията, че цената по процесния договор е реалната пазарна стойност, предвид кризата в пазара на недвижимите имоти през 2011 година. При положение, че договореното е в пъти по-ниско по стойност от данъчната оценка на продавания имот в тежест на ответниците е да се установи твърдяната от тях пазарна конюнктура и заниженото търсене на имотr и вида на процесния. Без значение е дали по делото е доказано намерение за увреда с атакуваната сделка, както и качеството на свързани лица между страните по нея, щом искът се явява основателен заради стойностното разминаване на престациите по договора. Нормата на чл. 216, ал. 1 от ГПК съдържа няколко хипотези, като за уважаване на иска е достатъчна наличността на една от тях. В този смисъл дали са доказани или не свързаността на лицата по договора и дали е установено намерение за увреда на публичния изпълнител не влияе на изхода на спора. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: Обявява за относително спрямо Държавата недействителна сделката по нотариален акт № 164 том І, рег. № .., нот. дело № .. год. на С. К., нотариус с район на действие Великотърновски районен съд, вписана в нотариалната камара под номер 611, сключена на 10.11.2011 година, по силата на която „Ч.”.Е., с. Д., община Л., тогава с фирмено наименование „Л.”, е продало на Л. И. Й. недвижим имот в гр. В.Т., ул. „М. Г.” № ..., с идентификатор 10447.502.92.1.59 срещу цена от 73 790 лв., по иска на Публичния взискател при ТД на НАП, гр. В.Т. против „Ч.”.Е., с. Д., община Л., Л. И. Й., ЕГН: * и Ц. И. Й., двамата от гр. В.Т., ул. „В., № 12, етаж ІІІ, на основание чл. 216, ал. 1, т. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Дава на ищеца, по реда на чл. 115, ал. 2 от ЗС, шестмесечен срок за отбелязване на решението в имотния регистър, считано от влизането му в сила. Решението подлежи на обжалване пред Великотърновски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Съдия: |