Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 22

гр.Пловдив, 20.01.2020 г.

         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…петнадесети януари…през…две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова

    ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева

                         Александър Стойчев

 

при участието на секретаря……Нели Богданова……..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №728 по описа за 2019 година,…за да се произнесе взе предвид следното:

       

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №431/16.07.2019г., постановено по търг.д. №421/2018г. по описа на Пловдивския окръжен съд е отхвърлен предявеният от „Н.К.“ ООД, ЕИК ., гр.А., против Г.А.Т., ЕГН ********** иск за заплащане в качеството му на комисионер, гарантирал пред доверителя задължението на третото лице, за сумата 26 000лв., представляваща част от общо дължимата продажна цена на кабели от 108 476.85лв, за която са издадени фактури 1871/05.08.2016г., 1876/10.08.2016г., 1884/12.08.2016г., 1886/12.08.2016г. и 1873/08.08.2016г., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба 06.03.2018г. до окончателното изплащане. „Н.К.“ ООД е осъдено да заплати на Г.А.Т. сумата 1400лв. разноски по делото.

Така постановеното решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – „Н.К.“ ООД. Изразено е несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за липсата на правоотношение, произтичащо от комисионен договор, включително и клауза делкредере по смисъла на чл.354 от ТЗ. Изложени са подробни съображения, свеждащи се до анализ на доказателствата в тази насока и анализ на правните характеристики на комисионния договор. Позовава се на правните последици, визирани в разпоредбата на чл.223 ал.2 от ГПК, с оглед наличието на влязло в сила решение по т.д. №112/2017г. по описа на БОС, по което е успешно проведен осъдителен иск срещу купувача по сделката и в което производство, като трети лица-помагачи, са участвали Г.Т. и представляваното от него дружество - „Д. Т Е.“ ЕООД. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен. Претендират се сторените по делото разноски. С въззивната жалба е заявено доказателствено искане, оставено без уважение от въззивната инстанция, поради липсата на предпоставките по чл.266 от ГПК.

Ответник – жалбата Г.А.Т. в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло предявената жалба. Не представя доказателства. Претендира сторените пред въззивната инстанция разноски.

Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбите  и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:

Производството пред Окръжен съд – Пловдив е образувано по обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.354 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът в първоинстанционното производство, жалбоподател в настоящето – „Н.К.“ ООД, е изложил фактически твърдения, че по повод търговската си дейност – производство и продажба на електрически  кабели, е ползвал услугите на ответника – Г.А.Т., който лично или чрез представляваното от него дружество - „Д. Т. Е.“ ЕООД, на което е и едноличен собственик на капитала, е осигурявал купувачи на произведените от ищеца стоки, за което е получавал възнаграждение и е гарантирал заплащането на цената от страна на намерените от него клиенти. Чрез електронни писма, получени от ищеца на 26.07.2016г.,  01.08.2016г., 08.08.2016г., Г.Т. е поръчал на ищеца производството на кабели за „Д.М.К 2014“ ЕООД. С оглед дълготрайните отношения с Т., изпратените от него електронни писма, както и предвид уверението на Т., че купувачът е платежоспособен клиент, ищецът произвел поръчаните кабели и на 10.08.2016г. и 17.08.2016г. ищецът е предал стоката на „Д.М.К. 2014“ ЕООД, като е издал фактури №1871/05.08.2016г. на стойност 24 532.02лв. с ДДС, №1876/10.08.2016г. на стойност 35 847.07лв., №1884/12.08.2016г. на стойност 18 218.62лв., №1886/12.08.2016г. на стойност 39 529.56лв. и №1873/08.08.2016г. на стойност 17 634.85лв. - на обща стойност 135 701.85лв. с ДДС. Купувачът е изплатил сумата от 16 380лв. и със съгласие на ищеца е върнал кабели на стойност 10 841лв., т.е - погасил е задължението си до размера от 27 221лв., което погасяване ищецът е отнесъл по фактура №1871/05.08.2016г. на стойност 24 532.02лв. с ДДС, като доставката по тази фактура е заплатена изцяло, а остатъкът от 2 688.98лв. е отнесена като плащане по втората фактура №1873/08.08.2016г. на стойност 17 634.85лв. и в резултат на частичното плащане задължението остава 14 945.87лв., а общият остатък за плащане е 108 476.85лв. Твърди се, че получателят на стоката не е направил възражение по отношение на количеството и качеството на стоката. Освен това ищецът се позовава на влязло в сила решение от 20.11.2017г., постановено по т.д. №112/2017г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което, при участието в процеса на трети лица помагачи - Г.Т. и „Д. Т. Е.“ ЕООД, дружеството – купувач по сделките - „Д.М.К. 2014“ ЕООД, е осъдено да заплати на ищеца сумата от 26 000лв. главница по общо петте фактури, ведно с обезщетение за забава от 09.03.2016г. Правният интерес от предявяване на осъдителния иск спрямо Т. за сумата от 26 000лв., представляваща част от общо дължимата продажна цена от 108 476.85лв., ведно с обезщетение за забава, се обосновава с наличие на поета от Т. гаранция за извършване на плащането на продажната цена, в качеството му на комисионер, който отговаря солидарно с купувача длъжник – по смисъла на чл.354 от ТЗ и искът, с който е сезиран съдът, е ответникът да бъде осъден да заплати горепосочената, частично заявена сума, на договорно основание – комисионен договор, като комисионер, гарантирал пред доверителя задължението на третото лице /включително и съгласно две уточняващи искови молби, след оставяне на първоначалната искова молба без движение/.

В постъпилия в срока по чл.367 ал.1 от ГПК отговор на исковата молба ответникът Г.Т. оспорва изцяло предявения иск. Оспорва наличието на договорни отношения между него, като физическо лице и ответника. Оспорва се наличието на предпоставки за ангажиране солидарна отговорност между ответника и получателя на стоката. Изразено е становище, че ищецът е сключвал договорите с посредничеството на Г.Т., но не в качеството му на физическо лице, а в качеството му на представител на „Д. Т Е.“ ЕООД. По отношение на соченото от ищеца т.д. №112/2017г. по описа на БОС, ответникът не оспорва участието си като трето лице – помагач, привлечено от ищеца. Оспорват се обаче сочените от ищеца правни последици от постановеното решение. Изразено е становище, че постановено решение е неприсъствено, което решение не се мотивира и поради това не са налице мотиви, които да обвързват ответника.

При така наведените твърдения и възражения от страните, след като съобрази оплакванията, изложени в подадената въззивна жалба, съдът прие за установено следното:

За да отхвърли предявения иск, окръжният съд е приел, че по делото не е установено наличието на договорни отношения между страните, произтичащи от търговска сделка – комисионен договор, включително и с клауза, придаваща му характеристиките на комисионен договор делкредере – че ищецът не е  ангажирал доказателства за сключен между страните договор, по силата на който Т. да сключва сделки за сметка на ищеца и да получава възнаграждение за това, както и да гарантира заплащането на цената от страна на третото лице.

Изводите на първоинстанционния съд в тази насока изцяло се споделят от въззивната инстанция.

Според дефиницията на чл.348 от ТЗ, с комисионния договор комисионерът се задължава да сключи една или повече сделки от свое име и за сметка на доверителя срещу възнаграждение, като икономическите последици настъпват в патримониума на доверителя. Отношенията, които възникват при изпълнението на комисионния договор са три групи: между комисионера и доверителя /комитента/, между комисионера и третото лице във връзка с изпълнението на комисионния договор /отношение - изпълнителна сделка/ и между третото лице и доверителя /пораждащо се след сключване на изпълнителната сделка и прехвърлянето на правата по нея на комитента/. Съобразно своето правно действие комисионният договор представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен договор. Вярно е, че комисионният договор е неформален договор – законът не изисква писмена форма като форма за действителност. За възникването на този договор е необходима изявена воля, която обаче следва да съдържа елементите от фактическия му състав. Доколкото ищецът черпи права от договорни отношения, с възмезден еквивалент над 5 000лв., доказването на възникването и съществуването на сочените от него договорни отношения, би следвало да е посредством писмени доказателствени средства. За такива ищецът сочи изходящата от ответника електронна кореспонденция, която не е оспорена от последния.

Първото електронно писмо от 26.07.2016г. е със следното съдържание: „Заявка за производство; следва описание на заявената продукция; Моля приемете тази спецификация като заявка за производство до 05.08.2016г. за фирма Д.М.К. 2014 ЕООД. Това са цените, които са договорени, ще получите друг имейл и данни за фирмата.“. Второто електронно писмо от 01.08.2016г. съдържа данните на дружеството „Д.М.К. 2014“ – седалище и адрес на управление, ЕИК, телефонен номер, имейл адрес, представител. Последното електронно писмо от 08.08.2016г.съдържа заявка за производство и доставка на шнурове с посочени параметри /количество, единични цени, ДДС/. От така посочените писмени изявления обаче не явства изявена воля, нито пък съвпадение с насрещна такава, сочеща на възникнало правоотношение по комисионен договор. Не може да се направи извод за типичното за комисионния договор мандатно правоотношение, при което възниква т. нар. косвено /скрито/ представителство, при което при изпълнение на мандата комисионерът става носител на всички придобити субективни права и поети правни задължения при осъществяването на т. нар. изпълнителна сделка – по аргумент на чл.349 ал.1 от ТЗ, съгласно който по сделката, сключена с третото лице, правата и задълженията възникват за комисионера. Напротив, изявленията, съдържащи се в горецитираната електронна кореспонденция, сочат на правоотношения по „директна сделка“ между производителя/ продавача и клиента – купувача. Самият ищец твърди, че фактурите, издадени от него, са издадени за купувача – „Д.М.К. 2014“ ЕООД и частичното плащане е извършено от купувача на ищеца – продавач. Писмените изявления не сочат на воля за даване на сметка на доверителя и за прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка от комисионер на комитент, нито пък, че първоначално правата и задълженията по сделката ще възникнат за комисионера и ще се отразят в неговото имущество, а едва впоследствие икономическият интерес от тази сделка ще настъпи за доверителя. В този смисъл неоснователни са всички доводи, наведени във въззивната жалба, за неправилно тълкуване от първоинстанционния съд на съдържанието на електронната кореспонденция, изходяща от ответника до ищеца. Правилно първоинстанционният съд е приел, че, в случай че е възникнало договорно правоотношение, то е между ищеца и представляваното от ответника дружество, с оглед представения от ответника договор от 13.03.2013г., наименован „комисионен договор“. Ето защо при правилно определена доказателствена тежест за ищеца, съгласно чл.154 ал.1 от ГПК, първоинстанционният съд обосновано е приел, че по делото не са налице доказателства, от които съдът да направи несъмнен положителен извод, че между страните е бил сключен комисионен договор, съгласно който ответникът да се е задължил срещу възнаграждение по поръчка на ищцовото дружество да извърши от свое име и за негова сметка продажба на произведени от ищеца стоки. Този извод не може да се изведе от единствените доказателства, които ищецът прилага, и които са такива допустими в гражданското съдопроизводство – изходящи от ответника електронни писма, които, макар и неоспорени от ответника, не доказват твърдяната от ищеца облигационна връзка по смисъла на чл.348 и сл. от ТЗ.

Съответно, не могат да се направят и изводи за наличие на обвързваща ги клауза – делкредере, по силата на която, ако комисионерът е гарантирал пред доверителя за задължението на третото лице, той отговаря солидарно с него и има право на отделно възнаграждение. Тази клауза се свързва единствено или предимно със случаите на косвено представителство,се свързва единствено или предимно със случаите на косвено представителство,се свързва единствено или предимно със случаите на косвено представителство, каквото в случая, както се посочи, не е налице. /Такава договореност е предвидена и в търговското птредставителство – чл.35 от ТЗ, но по изричните законови разпоредби договорът за търговско представителство е формален – чл.32 ал.2 от ТЗ/. За избягване на неблагоприятни последици от косвеното представителство и като допълнително гарантиране на сумите, които следва да получи доверителят, същият може да сключи комисионен договор делкредере с комисионера, при който комисионерът може да гарантира пред доверителя за задължението на третото лице, като той отговаря солидарно с него и има право на отделно възнаграждение. Такава отговорност може да се уговори, но изрично между страните. Съгласно чл.121 от ЗЗД солидарната отговорност възниква в определените от закона случаи или само, когато е уговорена. Съгласно чл.304 от ТЗ, лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. Следователно в случая солидарността следва не само по силата на закона, а следва да е и изрично договорена от страните. Касае се за вид лично обезпечение за вземането на кредитора и в този смисъл същото следва да е обективирано по недвусмислен начин писмено. При тълкуване съдържанието на изходящите електронни писма не може да се направи извод, ответникът, като комисионер, да е гарантирал изпълнението на задълженията на третото лице и да е поел задължението да отговаря солидарно при неизпълнение от страна на купувача, нито дори да е поел гаранция за доходите и платежоспособността на третото лице.

По отношение на наведените доводи за успешно проведеното осъдително исково производство по т.д. №112/2017г. по описа на Окръжен съд – Бургас:

С Решение №394/20.11.2017г., постановено по т.д. №112/2017г. по описа на Окръжен съд Бургас, при участието в процеса, като трети лица помагачи - Г.Т. и „Д. Т. Е.“ ЕООД, привлечени от ищеца, ответникът „Д.М.К. 2014“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца в настоящето производство – „Н.К.“ ООД, сумата от 26 000лв., като частичен иск от главницата по петте фактури, посочени в исковата молба, ведно с обезщетение за забава от 09.03.2016г. Това решение е постановено по реда на чл.239 от ГПК – неприсъствено, като то не е мотивирано, а в него е указано само, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Правният режим на неприсъственото решение от една страна сочи на едностранност на процеса. Разпоредбите на чл.239 от ГПК означават, че при постановяване на неприсъствено решение съдът не следва да анализира факти и да приеме за установени факти въз основа на наличните доказателства и при преценка на твърденията и възраженията на страните, така, както прави в мотивите на присъственото решение. В този смисъл и няма как да се породи действието на обвързващата сила на мотивите по смисъла на чл.223 ал.2 от ГПК в отношенията между привлеченото трето лице и страната, която го е привлякла. Освен това привличането е право на привличащата страна, с което тя цели да улесни защитата си срещу противната страна, а по отношение на привлечената страна, в каквото качество е участвал ответникът Т. в производството по т.д. №112/2017г. на БОС – да я подчини на задължителната сила на мотивите в един бъдещ процес по заведен от привличащата срещу привлечената страна обратен иск, но при неблагоприятен за привличащата страна изход от делото. Това е и вложеният в разпоредбата на чл.223 ал.2 от ГПК смисъл за задължителност на установеното в мотивите на решението в отношенията между третото лице и страната, която го е привлякла. А в случая изходът от т.д. №112/2017г. на БОС е благоприятен за ищеца. Ето защо неоснователни са доводите на жалбоподателя относно правното действие по смисъла на чл.223 ал.2 от ГПК на постановеното неприсъствено решение по т.д. №112/2017г. по описа на БОС.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и на основание чл.273 от ГПК, във вр. с чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна направените разноски пред въззивната инстанция, които, съгласно представения списък по чл.80 от ГПК са в размер на 1 400лв. – адвокатско възнаграждение, изплатено в брой, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие.

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

 

                               Р       Е       Ш       И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №431/16.07.2019г., постановено по търг.д. №421/2018г. по описа на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА „Н.К.“ ООД, ЕИК .. да заплати на Г.А.Т., ЕГН ********** направените разноски по делото пред въззивната инстанция в размер на 1 400лв.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:

   

                                                                             ттВВГЖГЪЪ