№ 2678
гр. София, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. В.ова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100505982 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.03.2022 г. по гр.дело № 42396/2019 г., СРС, І ГО, 35 с-в
е обявил за недействителна на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение
на „К.П." ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул******* *******, прехвърлителната сделка, оформена с
нотариален акт № 50, том III, per. № 7737, дело № 389/2019г. на нотариус Т.,
вписана в Агенция по вписванията с вх. per. № 33424/03.06.2019г., акт № 152,
сключен между „В." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к."Красно село - Борово", ул******* и П. М. Ч., ЕГН
**********, с адрес с. Триград, община Девин, област Смолян. Осъдил е „В."
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София,
ж.к."Красно село-Борово", ул******* и П. М. Ч., ЕГН **********, с адрес с.
Триград, община Девин, област Смолян да заплатят на „К.П." ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул*******
*******, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 624,62 лв.,
представляваща направени по нас тоящето дело разноски.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответниците „В." ЕООД,
1
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к."Красно
село - Борово", ул******* и П. М. Ч., ЕГН **********, с адрес с. Триград,
община Девин, област Смолян, двамата чрез пълномощника по делото
адвокат Я. В. от САК, със съдебен адрес: ул.“******* I“ № ****** с мотиви,
изложени в жалбата. Твърди се, че решаващият състав не е извършил
цялостна преценка на приложените по делото доказателства, а именно, че
претендираното вземане на ищеца „К.П.“ ООД е било обезпечено с налагане
на възбрана върху три недвижими имота, че е налице замяна с влязло в сила
определение на СГС на първоначалното обезпечение с парична гаранция в
размер на 26 213,28 лв., сума равностойна на претендираното вземане, че е
извършено плащане в размер на 9700 лв. по сметката на ищеца, съставляваща
присъдени лихви иразноски, както и молбата на „В.“ ЕООД до СГС
паричната гаранция да бъде приведена на ищеца „К.П.“ ООД на посочената
от дружеството сметка. Съдът неправилно е тълкувал и приложил
разпоредбите на чл.135 и чл.133 ЗЗД. Разпоредбата на чл.133 ЗЗД има
предвид, че кредиторът има право да се удовлетворява от цялото имущество
на длъжника, което не означава блокиране на цялото имущество на длъжника.
Текстът трябва да се тълкува в смисъл, че кредиторът има право на избор от
кои имуществени несеквестируеми активи иска да се удовлетвори.
Разпоредбата на чл.135 от ЗЗД е частен случай и специална разпоредба по
отношение на чл.133 ЗЗД като има предвид конкретен имуществен актив от
патримониума на длъжника, към който да насочи удовлетворяване на
вземането си, при условията на фактическия състав на Павловия иск. Това
следва от факта, че атакуваните сделки по реда на чл.135 от ЗЗД се обявяват
за относително недействителни само по отношение на кредитора-ищец по
Павловия иск и то в случай, че длъжникът не е погасил вземането си или не е
представил сигурно обезпечение на кредитора. Целта на законовата
разпоредба на чл.135 от ЗЗД е да обезпечи кредитора да бъде удовлетворен от
конкретен имот на длъжника, но в настоящия случай това е недопустимо, тъй
като кредиторът „К.П.“ ООД е с обезпечено парично вземане с парична
гаранция. Счита за неоснователно становището на СРС, че е налице
осъществен фактически състав на чл.135 от ЗЗД, както по отношение на
длъжника, така и по отношение на третото лице П. Ч.. Съдът не е взел
предвид обстоятелството, че „К.П.“ ООД е предявил иска си на 21.07.2019 г.,
а с определение от 06.07.2019 г. по гр.д. № 28817/2019 г. е допуснато
2
обезпечение чрез възбрана върху три недвижими имота на „В.“ ЕООД. Искът
по чл.135 от ЗЗД е предявен след допуснатото обезпечение на вземането на
„К.П.“ ООД, предмет на Павловия иск. Ето защо, не е налице увреждане на
кредитора след като той е обезпечен по негово искане с конкретно
индивидуализирани секвестируеми недвижими имоти на длъжника. Не а
налице и субективния елемент на фактическия състав на чл.135 ЗЗД, че „В.“
ЕООД, в качеството му на длъжник съзнава и целенасочено е извършил
процесната сделка с цел да навреди на кредитора, след като длъжникът е бил
наясно, че допуснатото обезпечение е достатъчна, съобразно искането на
самия кредитор, да бъде изцяло удовлетворен. В този смисъл и третото лице
П. Ч. също не е придобил прецесния имот, знаейки, че уврежда праводателя
на „В.“ ЕООД. В случая е оборена презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД. В
този смисъл нито „В.“ ЕООД, респ. неговият управител, нито третото лице са
недобросъвестни лица, т.е. са действали съзнателно и целенасочено да
увредят кредитора „К.П.“ ООД, с цел да създадат несигурност да бъде
удовлетворен за вземането си от „В.“ ЕООД. Счита за необосновано
становището на съда, че приобретателят/третото лице/ по процесната сделка е
недобросъвестен, след като няма данни ответникът „В.“ ЕООД да е погасил
вземането на „К.П.“ ООД, което е видно от удостоверението на ЧСИ.
Приобретателят П. Ч. няма как да знае, че гаранцията не е преведена на „К.П.
„ООД и че „В.“ ЕООД дължи и лихви и разноски по изпълнителното дело.
Не са налице кумулативните предпоставки на чл.135 ЗЗД, поради което
моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното като и да
бъде отхвърлен предявения иск от „К.П.“ ООД по чл.135 от ЗЗД срещу „В.“
ЕООД и П. М. Ч.. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемото дружество „К.П." ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул******* *******, представлявано от
С.А..А, упълномощен от управителя В.М.С., чрез пълномощника АД „Г.,Ф, и
Т.“, представлявано от управителя адвокат А. Т., със съдебен адрес:
гр.София, ул.“******* оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за
настоящата инстанция, включително заплатено адвокатско възнаграждение..
Съдът намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
3
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, а при условията на
евентуалност чл. 26, ал. 2 ЗЗД от „К.П." ООД срещу „В." ЕООД и П. М. Ч..
Ищецът „К.П." ООД моли съда да постанови решение, с което да бъде
обявена за недействителна спрямо него сделката по договор за продажба,
обективирана в нотариален акт № 50/2019г. на нотариус Т., с който „В.“
ЕООД продава на П. Ч. правото на строеж върху обективирания в същия
нотариален акт недвижим имот. При условията на евентуалност твърди, че
сделката между двамата ответници е привидна.
Ответниците са депозирали писмени отговори в срока по чл. 131 ГПК, в
които оспорват иска.
Съдът констатира следното:
По делото са представени решение от 01.10.2020г. по гр. д. №
28817/2019г. на СРС, 59 с-в, влязло в сила на 21.10.2021г. и изпълнителен
лист, видно от които първият ответник „В." ЕООД е осъден да заплати на
ищеца сумите, посочени в изпълнителния лист. Представен е нотариален акт
№ 50/2019г., с който „В." ЕООД е прехвърлило на П. М. Ч. правото на строеж
за апартамент № 3, подробно описан в нотариалния акт за сумата от 2600 лв.
По делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че П. М.
Ч. е баща на М.П. Ч., управителят на ответното дружество. От представените
писмени доказателства се установява, че вземането на ищеца във връзка с
издадения изпълнителен лист е било обезпечено с налагане на възбрана, която
последствие е била заменена с внасяне на гаранция по сметка на СТС. Като
доказателство е приета молба за освобождаване на гаранция и платежно
нареждане от 30.12.2021г. Относно размера на дълга, видно от удостоверение,
издадено от ЧСИ К., към 22.02.2022 г. задължението по изпълнителното дело
4
е в общ размер на 411 415,30 лв.
От правна страна:
Искът по чл.135 от ЗЗД е правен способ за защита на кредитора срещу
разпоредителните действия на длъжника, с които той намалява или
обременява имуществото си, предназначено, съгласно чл.133 от ЗЗД да служи
за удовлетворяване на кредиторите и по този начин създава опасност за
реализиране вземането на кредитора.
Фактическия състав на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД съдържа следните
елементи: качеството на кредитор на ищеца преди извършване на сделката,
извършването на правно действие от длъжника, с което имуществото му се е
намалило, увреда на кредитора и че длъжникът е знаел за увреждането.
Качеството кредитор е обусловено от наличието на действително
вземане, което по правило трябва да е възникнало преди извършване на
увреждащото действие от длъжника и да съществува при извършването му.
Ирелевантно за спора по чл.135 от ЗЗД е дали вземането е ликвидно и
изискуемо към момента на осъществяване на разпоредителната сделка,
достатъчно е да е възникнало, да е действително и да не е погасено чрез
някой от предвидените в закона правни способи.
СГС намира, че ищецът има вземане от първия ответник, поради което
се установява качеството му на кредитор, като това се установява от
приложените писмени доказателства-решение № 20213389/01.10.2020г. по гр.
д. № 28817/2019г. на СРС, 59 с-в, влязло в сила на 21.10.2021 г., изпълнителен
лист и удостоверение за дълг, издадено от ЧСИ К.. Качеството кредитор на
ищеца по предявения иск се установява от момента на извършване на
увреждащото действие. Кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е не само този,
който има вземане, установено с влязло в сила решение, а и лицето, което
поначало има вземане, без да е установено със съдебно решение, като в
процеса по чл. 135 от ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички
допустими от закона доказателствени средства, като в този смисъл е решение
№45/ 01.06.2011г. по гр. д №450/2012 г. Г.К., на ВКС, III , г.о. Изводът е, че е
налице първата предпоставка за уважаване на иска, качеството кредитор на
ищеца.
Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие,
5
което уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от
субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора.
Съгласно трайно установената и безпротиворечива практика на ВКС,
увреждащо действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат
права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на
ктредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се
лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин
затруднява удовлетворяването на кредитора/ решение № 46/07.03.2016 г. по
гр.д. № 4352/2015 г. на ВКС, IV г.о. По делото се установява, че с нотариален
акт № 50/2019г., „В." ЕООД е прехвърлило на П. М. Ч. правото на строеж за
апартамент № 3, подробно описан в нотариалния акт за сумата от 2600 лв.,
като по този начин е намалил своето имущество, което би затруднило
удовлетворяването на кредитора. В решение 149/12.11.2013 г. по т.д. 422/2012
г., ТК, I ТО на ВКС, съдът приема, че увреждане е налице за кредитора и
при осъществена прехвърлителна сделка с вещ, собственост на длъжника,
доколкото с последната сделка имуществото на длъжника се намалява.
Увреждане за кредитора е налице и при възмездност на отчуждителната
сделка с вещта, доколкото до осъществяване на принудително изпълнение от
кредитора, в длъжниковото имущество могат да настъпят промени, в резултат
на които получената сума от продажбата да не е налице и следователно да не
може да служи за удовлетворение на кредитора.
Според чл. 133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за
удовлетворение на неговите кредитори и той посочва върху какво иска да се
насочи изпълнението. С продажбата на правото на строеж върху посочения
недвижим имот, първият ответник „В.“ ЕООД, представляван от управителя
М.П. Ч. е намалил имуществото си, с което е увредил интереса на кредитора
„К.П.“ ООД. Съдът приема за неправилно становището във въззивната жалба,
че целта на иска по чл.135 от ЗЗД е да обезпечи кредитора с точно определен
имот. Напротив, с иска по чл.135 от ЗЗД кредиторът има право да брани
всички секвестируеми имуществени права на длъжника от увреждащи го
разпоредителни действия, а не да се обезпечава с точно определен имот. Това
твърдение противоречи на цялостната правна уредба на отговорността на
длъжника и правните средства за защита на кредитора.
Третата предпоставка за възникване на правото по чл.135 от ЗЗД има
6
субективен характер, а именно при възмездни сделки наличие на знание, че
кредиторът ще бъде увреден с определена разпоредителна сделка. В решение
86 от 30.06.2017 г. по гр. д. 1164/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО, решение 163
от 27.07.2011 г. по гр. д. 672/2010 г. по описа на III ГО на ВКС, се приема,
че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД намира приложение и когато догова‐
рящите или един от тях е юридическо лице, ако представляващият го орган
физическо лице се намира в роднинска връзка измежду очертаните в чл.
135, ал. 2 ЗЗД. Съответното приложение е обосновано с оглед уредбата на
юридическите лица, които формират и изразяват волята си чрез своите органи
физически лица. В настоящия казус, едноличен собственик на капитала на
първия ответник е М.П. Ч., а по делото е отделено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че П. М. Ч. е баща на М.П. Ч. - управителят на
ответното дружество. В случая не може директно да се приложи
презумпцията за знание, но поради близките връзки между управителите на
двете дружества, може да се направи извод за знание за увреждане. В
Решение № 261/25.06.2015г. по гр. д. № 5981/2014г., IV ГО на ВКС, съдът
приема за неоснователно възражението на ответника, че вземането е
възникнало след извършването на процесната сделка, тъй като
просрочените задължения са констатирани едва след това. „Неплащането на
дължими вноски по договор за кредит в срок и констатирането на този факт
между страните по сделката не създават вземането, а са предпоставка за
разсрочване на задължението, за обявяването на дълга за предсрочно
изискуем или за предприемането на други действия от страна на кредитора в
съответствие със закона и с уговорките между страните в договора за кредит
или анекси към него." В конкретния казус, към датата на извършване на
разпоредителната сделка на ответника „В.“ ЕООД на 31.05.2019 г. вземането
на ищеца „К.П.“ ООД не просто е било възникнало, което обстоятелство е
достатъчно за установяване „знанието на длъжника“ по смисъла на чл.135
ЗЗД /решение № 18/04.02.2015 г. по гр.д. № 3396/2014 г., IV ГО на ВКС/, но е
било и изискуемо, като за събирането му са били предприети съдебни
действия. Освен това, видно е, че сделката е била изповядана на оценка, по-
ниска от пазарната. Това предполага, че в патримониума на ответника
постъпва сума, която е недостатъчна за погасяване задълженията на
кредитора „К.П.“ ООД, ако се приеме, че у първия ответник възникне
желание за доброволно изпълнение.
7
Въззивната инстанция също приема, че длъжникът е знаел за
увреждането, знаел е, че ищецът е негов кредитор, тъй като за успешното
провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на
увреденото лице не е необходимо да е изискуемо и ликвидно. Освен това, в
решение 13 от 19.02.2015 г. по гр. д. 4606/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, и
решение № 60 от 20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г., ГК, IV Г. О. на ВКС, е
прието, че за да се приеме, че приобретателят по сделката е недобросъвес‐
тен, достатъчно е да знае, че продавачът му има дългове и че с продажбата на
недвижимия имот той прави невъзможно удовлетворяването на кредиторите
си или го затруднява, без да е необходимо да са му известни личността на
кредитора и съдържанието на неговото вземане. Управителят на „В.“ ЕООД е
знаел за увреждането, тъй като той е сключил договора за кредит, по който е
допуснал неизпълнение. При изпадане в забава, кредиторът е връчил
нотариална покана до дружеството, с което е поканил то да изпълни
доброволно, още едно обстоятелство, доказващо знанието за увреждането.
Налице е и знание за уврежданетото и у насрещната страна по сделката,
втория ответник П. М. Ч.. По делото е отделено като безспорно
обстоятелството, че вторият ответник П. Ч. е баща на управителя на
ответното дружество Минчо Ч.. Родствената връзка между управителя и
едноличен собственик на капитала на първия ответник и втория ответник
обосновава приложението на разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД, която се
отнася по принцип за физически лица, намиращи се в определена родствена
връзка. ВКС в свои решения приема, че оборимата презумпция на чл.135, ал.2
ЗЗД се прилага и по отношение на юридическите лица/ така решение №
****** от 02.02.2000 г., по гр.д. № 704/99 г. на ВКС, V г.о., решение № 60 от
19.04.2011 г. по гр.д. № 1731/2009 г. на ВКС, I г.о. и др./ Това е така, защото
юридическото лице се управлява от определени в закона органи, които
винаги се състоят от физически лица. Те образуват, изявяват волята на
юридическото лице и валидно го обвързват. Когато физическите лица
действат като органи, те поемат права и задължения не за себе си, а за
юридическото лице. В случая, юридическите лица са сключили сделката чрез
физическите лица, които изявяват волята на юридическото лице чрез
представителната си власт, поради което знанието по чл.135 ЗЗД следва да се
преценява с оглед представителя съгласно чл. 36, ал.2 ЗЗД. Изводът е, че
знанието и у двете страни по сделката се презюмира.
8
След снабдяване с изпълнителен лист за присъдените суми, ищецът е
образувал изпълнително дело, по което се установява, че първият ответник не
е изпълнил задължението си за плащане. От представените по делото
писмени доказателства се установява, че вземането на ищеца във връзка с
издадения изпълнителен лист е било обезпечено с налагане на възбрана, която
последствие е била заменена с внасяне на гаранция по сметка на СГС от
страна на ответника. Без значение е дали длъжникът след разпореждането
притежава друго имущество, с което да удовлетвори кредитора и каква е
неговата стойност, като в този смисъл е решение № 320/05.11.2013г. по гр. д.
№ 1379/2012г. на ВКС, IV ГО. Пред въззивната инстанция
въззивникът/ответник представя доказателства, че сумата от 26 213,28 лв.,
представляваща парична гаранция по гр.д. № 220/2021 г. е прехвърлена по
банковата сметка на „К.П.“ ООД на 03.08.2022г., като по този начин е
установено, че гаранцията е била преведена по сметка на ищеца. При тези
данни се счита, че дълъг на първия ответник към ищеца е погасен, което
прави искът неоснователен.
От доказателствата по делото преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, въззивната инстанция стига до същия извод, а именно, че са
налице всички предпоставки на чл.135 от ЗЗД, а именно ищецът е кредитор по
непогасено вземане на първия ответник, ответникът е извършил увреждащо
кредитора действие, разпоредителна сделка с недвижим имот и субективния
елемент, знание от страна на длъжника за увреждането-действие след
получаване на нотариалната покана. Сключвайки договора за кредит и
последващите към него анекси, „В.“ ЕООД е поело задължение за изплащане
на всички дължими към кредитора суми, като от този момент за дружеството-
кредитополучател е възникнало задължението за погасяване на вземането при
уговорените в договора за кредит срок и условия. Неизпълнението на
ликвидни и изискуеми парични вземания е винаги виновно. След получаване
на нотариалната покана за доброволно плащане, вместо да предприеме
действия по предоговаряне и/или частични или пълно погасяване, ответникът
„В.“ ЕООД, действащо чрез управителя и законен представител на ЮЛ М.П.
Ч. умишлено е предприел действия по намаляване на имуществото си, с което
следва да отговора за неизпълнението към кредитора. При подписването на
договора за кредит управителя на „В.“ ЕООД М.П. Ч. е знаел, че
прехвърляйки имущество на дружеството на трето лице/ неговия баща М.П.
9
Ч./ уврежда интересите на ищеца „К.П.“ ООД. Относно представените
доказателства, че сумата от 26 213,28 лв., представляваща парична гаранция
по гр.д. № 220/2021 г. е прехвърлена по банковата сметка на „К.П.“ ООД на
03.08.2022г., т.е. че гаранцията е била преведена по сметка на ищеца,
настоящата инстанция излага следните мотиви:
Искът по чл. 135 ЗЗД е с облигаторен характер. С него не се засяга
обвързващата сила на увреждащата сделка (или друго действие) в
отношенията между страните, които са я сключили (длъжника и третото
лице), като последните продължават да бъдат валидно обвързани от нея и
след уважаването на Павловия иск. Увреждащата сделка се счита
несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с
оглед на това негово качеството. Ако впоследствие това негово качество бъде
отречено (напр. защото сделката има порок) или отпадне (напр. защото е
погасено чрез плащане), непротивопоставимостта губи смисъл. В този смисъл
е и съдебната практика Решение № 552 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
171/2009 г.. IV г. о., ГК и др.. Упражняването на правото по чл. 135 ЗЗД е вид
обезпечение за кредитора, което той може да получи, както и след като
разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него.
Погасяването на вземането (вкл. и чрез плащане) само би довело до това
непротивопоставимостта да загуби смисъл, но не и до отпадане интереса от
иска по чл. 135 от ЗЗД или до прекратяване на висящото по него
производство. Тъй като искът не е съединен с иск относно съществуването на
вземането, то дали с извършените плащания в хода на делото вземането е
било погасено, или не, е извън предмета на разглеждания иск. Съдът, който е
сезиран с иска по чл. 135 ЗЗД, може да вземе предвид единствено влязло в
сила решение, с което се отрича качеството кредитор. Горните разсъждения
са намерили място в редица актове на ВКС определение № 351/12.III.2015 на
ВКС по гр. д. № 5981/2014 г„ IV г. о., ГК; решение № 18/4.II.2015 на ВКС по
гр. д. № 3396/2014 г„ IV г. о., ГК; определение № 57/14.1.2015 на ВКС по гр.
д. № 4476/2014 г., III г. о., ГК; решение № 407/29. XII.2014 на ВКС по гр. д. №
2301/2014 n, IV г. о., ГК; решение № 224/30. X.2Q14 на ВКС по гр. д. №
2310/2014 г., III г. о., ГК; решение № 48/21.11.2014 на ВКС по гр. д. №
4321/2013 г., IV г. о., ГК. Такова решение, което да отрича качеството на
кредитор на ищеца обаче не е представено, като не е установено и да е изцяло
погасено вземането на ищеца. От доказателствата по делото е видно, че
10
ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник не само по
отношение на сумата, за която е допуснато обезпечение, но и за лихвите и
направените разноски, за които няма данни да са извършени плащания.
На основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора и предявената претенция, въззивниците
следва да заплатят на въззиваемото дружесто направените от него разноски
във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.03.2022 г. по гр.дело № 42396/2019г.
на СРС, І ГО, 35 с-в.
ОСЪЖДА ТД „В." ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к."Красно село - Борово", ул******* и П. М. Ч., ЕГН
**********, с адрес с. Триград, община Девин, област Смо лян, двамата чрез
пълномощника по делото адвокат Я. В. от САК, със съдебен адрес:
ул.“******* I“ № ****** да заплатят на „К.П." ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул******* *******,
представлявано от С.А..А, упълномощен от управителя В.М.С., чрез
пълномощника АД „Г.,Ф, и Т.“, представлявано от управителя адвокат А. Т.,
със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* направените от него разноски във
вид на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчване преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11