№ 4156
гр. София, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100510840 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Л. Д. К. срещу решение от 04.06.2024 г.
по гр.д. №65791/2023 г. на Софийския районен съд, 163 състав, в частта, в която са уважени
предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу жалбоподателя установителни
искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.430 и сл. ТЗ и чл.79 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и
чл.9 ЗПК за сумата от 1579,46 евро, представляваща дължима главница по договор за кредит
№000LD-R011095/05.06.2012 г., ведно със законна лихва за период от 13.04.2023 г. /дата на
подаване на заявление по чл.417 ГПК в съда/ до изплащане на вземането, сумата 4607,13
евро, представляваща договорна лихва за период 10.04.2013 г. - 09.06.2019 г., за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №20048/2023 г. по описа
на СРС, 163 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и
исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушения на
материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност за вземанията за главница и
договорна лихва тече от настъпването на последната вноска по погасителния план по
договора за кредит. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърлени изцяло предявените установителни искове за
главница и договорна лихва. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Първа инвестиционна банка“ в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД срещу
решение от 04.06.2024 г. по гр.д. №65791/2023 г. на Софийския районен съд, 163 състав, в
1
частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Л. Д. К. установителен иск
с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.430 и сл. ТЗ и чл.79 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.9
ЗПК за сумата 5151,45 евро, представляваща мораторна лихва за период 10.03.2013 г. -
12.4.2023 г. по договор за кредит №000LD-R-011095/05.06.2012 г., като ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи,
че в неправилно първоинстанционният съд е приел, че клаузата от договора за кредит е
нищожна като неравноправна, евентуално – че не може да бъде заместена от императивната
разпоредба на чл.33 ал.2 ЗПК. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения установителен иск за
мораторна лихва.
Въззиваемата страна Л. Д. К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Производството пред СРС, 163 състав, е образувано по искова молба „Първа
инвестиционна банка“ АД срещу Л. Д. К., с която са предявени установителни искове с
прано основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ и
чл.92 ЗЗД за сумата 1579,46 евро, представляваща дължима главница по договор за банков
кредит №000LD-R-011095/05.06.2012 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл.417 ГПК до изплащане на вземането, сумата 4607,13 евро,
представляваща договорна лихва за периода 10.04.2013 г. - 09.06.2019 г., и сумата 5151,45
евро, представляваща мораторна лихва за период 10.03.2013 г. - 12.04.2023 г., за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №20048/2023 г. по описа
на СРС, 163 състав.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност по отношения на вземанията за главница и
договорни лихви. По отношение вземанията за обезщетение за забава релевира възражение
за нищожност на клаузата поради противоречие с императивната правна норма на чл.33 ал.2
ЗПК, а във възражението по чл.414 ГПК – и за изтекла погасителна давност.
Съгласно разпоредбата на чл.430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия
и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в полза на
ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за банков кредит с
твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума на кредитополучателя
по договора за банков кредит и настъпване на падежа на задължението за връщане на
вноските по кредита.
По делото не е спорно и се установява от представения договор за банков кредит
№000LD-R011095/05.06.2012 г., че страните са били в договорни отношения, по силата на
които ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 4600,00 евро с краен срок на
погасяване 10.06.2022 г. при договорена годишна лихва в размер на БЛП на банката за евро,
увеличен с надбавка от 10,01 пункта, който към датата на сключване на договора е в размер
на 7,99 %, а ГПР – 20,68 %. Представен е и погасителен план към договора, двустранно
подписан.
По делото не се спори, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита е
била усвоена, както и че са били просрочени 112 вноски по главницата с падежи от
10.03.2013 г. до 10.06.2022 г. и 111 вноски по лихвата с падежи от 10.04.2013 г. до 10.06.2022
2
г.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият въззивен състав
кредитира напълно, се установява, че размерът на задълженията по процесния договор за
кредит са в общ размер на 14 619,11 евро, от които: 4497,06 евро – главница, 4790,60 евро –
договорна лихва, и 5331,45 евро – наказателна лихва.
По жалбата на ответника:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно
поради следното:
Основният спор е съсредоточен върху въпроса от кога започва да тече давностният
срок на отделните погасителни вноски за главницата и договорните лихви - от датата на
падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, респ. дали е
изтекла погасителната давност за тези вземания на кредитодателя.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. За да се прецени дали вземанията са погасени по давност, следва да бъде
определен моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта. Договорът за потребителски
кредит е типичен договор за банков кредит, при които е налице едно неделимо вземане,
чието плащане е разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с изтичане на
уговорения краен срок за погасяване на кредита или при обявяване на предсрочната му
изискуемост. Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства за погасяване на кредита.
Договореното връщане на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
/чл.66 ЗЗД/, т.е. частични плащания на едно задължение, поради което приложима е
петгодишната давност по чл.110 ЗЗД по отношение на вземанията за главница и
тригодишната давност по отношение вземанията за договорни лихви по чл.111 б. „в“ ЗЗД.
Съгласно ТР №3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече, съгласно
чл.114 ЗЗД, от момента на изискуемостта на съответната вноска.
Поради изложеното, следва да се приеме, че към датата на предявяване на иска
/13.04.2023 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ са погасени по давност вземанията за главница с падежи от
10.03.2013 г. до 10.04.2018 г. и вземанията за договорна лихва с падежи от 10.04.2013 г. до
09.06.2019 г.
Поради изложеното, съдът намира, че предявените установителни искове за главница
и договорна лихва се явяват изцяло неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне за
пълния им предявен размер.
По жалбата на ищеца:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
3
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради
следното:
Съгласно раздел ІІ, т.10 от процесния договор за банков кредит, плащания, дължими,
но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на
кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел ІІ,
т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня,
следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в
неработен ден.
Цитираната договорна клауза, доколкото представлява отнапред уговорено от
страните обезщетение при неточно във времево отношение изпълнение на задълженията на
кредитополучателя, има характер на уговорка за дължимост на мораторна неустойка. При
тълкуване на волята на страните следва да се приеме, че предвидената с нея неустойка има
за цел да обезпечи точното изпълнение както на задължението за погасяване в срок на
дължимите месечни вноски от главницата, така и на това за заплащане на възнаградителна
лихва, чиято дължимост е уговорена в договора.
Настоящият състав счита, че нормата на чл.92 ЗЗД е приложимата материална
разпоредба към процесните правоотношения. Всички факти, сочени от ищеца, касаят
фактическия състав на чл.92 ЗЗД – облигационна връзка, виновно неизпълнение на
договорни задължения на ответника и уговорена неустойка по договора за кредит за
неизпълнение на задълженията.
С постановеното по делото решение първоинстанционният съд обаче е отхвърлил
предявения иск, като посочената правна квалификация е по чл.86 ал.1 ЗЗД.
Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на
първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск - когато в нарушение
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл
извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от
ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета
на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание, но не и при неправилна правна квалификация. С
постановеното по делото решение СРС, 163 състав, е приел, че между страните е налице
уговорка за обезщетение за забава /наказателна лихва/, т.е. произнесъл се е в рамките на
определения от страните предмет и съобразно фактическите им твърдения.
Съгласно разпоредбата на чл.33 ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски
кредит, а разпоредбата на т.10, раздел ІІ, предвиждаща олихвяване с договорения лихвен
процент, увеличен с надбавка за забава, е очевидно неравноправна като противоречаща на
императивната разпоредба на чл.33 ал. ЗПК. Тъй като предметът на производството се
определя от ищеца, който е основал претенцията си на уговорената между страните
наказателна надбавка по договора /неустойка за забава/, като съдът не може да измени
волята му и да я замести с разпоредбата на чл. 86 ЗЗД. Нищожна клауза от потребителски
договор не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право – /решение
№76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011/2019 г. на I ТО на ВКС/.
Съгласно решение на СЕС по дело С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de
Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
4
относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива
2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на
нарушения с цел защита на интересите на потребителите, не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира
нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и
потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на
решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, т.71,
съставът на СЕС приема, че, видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни само да не
прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи. Предвид така даденото от Съда на ЕС задължително тълкуване по
смисъла на чл.267 от ДФЕС, което има обвързващ характер по отношение на всички
национални юрисдикции, правомощията на настоящата съдебна инстанция се изчерпват с
неприлагане на неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, без да се измени съдържанието им. Нищожната клауза на т.10, раздел ІІ от
процесния договор не поражда права и задължения за страните по облигационната връзка и
не следва да се прилага в техните отношения. Освен това, както вече бе посочено, ищецът е
претендирал вземане за неустойка за забава, като волята му, с оглед диспозитивното начало,
не може да бъде заменяна от съда и същият да се произнася по претенция по чл.86 ЗЗД,
каквато в случая не е предявена.
Поради изложеното, съдът намира, че предявеният установителен иск за неустойка за
забава се явява изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне за пълния му
предявен размер.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която
са уважени исковете за главница и за договорна лихва, и вместо него да бъде постановено
друго, с което тези искове бъдат отхвърлени изцяло. В останалата част, в която искът за
мораторна лихва е отхвърлен изцяло, решението следва да бъде потвърдено, но при
правилната правна квалификация – чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД. Решението
следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3
ГПК следва да бъдат присъдени допълнително разноски в първоинстанционното
производство в размер на сумата от 1307,25 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 242,00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от
3116,02 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на ищеца за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение във въззивното
производство е основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен
между ответника и адв. С., според който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение
по настоящето дело в размер на сумата от 4000,00 лв. Според решение на СЕС от 25.01.2024
г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското
възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба
№1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба
№1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за „фактическа и правна
сложност“ при определяне размера на възнаграждението. Договореното по настоящето дело
адвокатско възнаграждение не съответства на естеството на правния спор, вида и обема на
предоставената правна защита, и следва да бъде намалено до размера на сумата от 3116,02
лв.
5
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №10625/04.06.2024 г., постановено по гр.д. №65791/2023 г. по
описа на СРС, ГО, 163 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе” №111, срещу Л. Д. К., ЕГН **********, адрес: гр. София, кв.
„********* установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.415 ГПК и чл.430 и
сл. ТЗ и чл.79 и чл.86 ЗЗД и чл.9 ЗПК за сумата 1579,46 евро, представляваща дължима
главница по договор за кредит №000LD-R011095/05.06.2012 г., ведно със законна лихва за
период от 13.04.2023 г. /дата на подаване на заявление по чл.417 ГПК в съда/ до изплащане
на вземането, и за сумата от 4607,13 евро, представляваща договорна лихва за период
10.04.2013 г. - 09.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл.417 ГПК по гр.д. №20048/2023 г. по описа на СРС, 163 състав, и в частта, в която Л. Д.
К., ЕГН **********, адрес: гр. София, кв. „********* е осъден да заплати на „Първа
инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе” №111, на основание чл.78 ал.1, ал.5 и ал.8 ГПК сумата от 947,80
лв., представляваща разноски, включваща и разноските по гр.д. №20048/2023 г. по описа на
СРС, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе” №111, срещу Л. Д. К.,
ЕГН **********, адрес: гр. София, кв. „********* установителни искове с правно
основание чл.422 във вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92
ЗЗД за сумата 1579,46 евро, представляваща дължима главница по договор за банков кредит
№000LD-R011095/05.06.2012 г., и за сумата от 4607,13 евро, представляваща договорна
лихва за периода 10.04.2013 г. - 09.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №20048/2023 г. по описа на СРС, 163 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част, но при правилна правна
квалификация на иска с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за сумата
от 5151,45 евро, представляваща неустойка за забава за периода 10.03.2013 г. - 12.4.2023 г.,
съгласно договор за кредит №000LD-R-011095/05.06.2012 г.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе” №111, да заплати на Л. Д. К., ЕГН
**********, адрес: гр. София, кв. „********* на основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително
сумата от 1307,25 лв., представляваща разноски в първоинстанциноото производство, и на
основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК сумата от 3358,02 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7