Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 28.01.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4829 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.12.2018 г., постановено по гр. дело № 10940/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 55 състав, по предявени от Агенция „Митници“- със седалище
в гр. София, установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.35, ал.3 ЗДСл вр. чл.92,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Д.М.М. /ЕГН **********/
дължи на АГЕНЦИЯ „МИТНИЦИ“ сумата 1 000 лева-
неустойка за неизпълнение на задължение, обективирано в Договор за базов курс
за обучение от 09.10.2012 г., а именно- неизпълнение на задължението да работи в
Агенция „Митници“ за срок от три години от успешното завършване на обучението,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл.417 ГПК-
23.10.2015 г., до окончателното плащане, и сумата 120.80 лв.- лихва за забава
върху главницата от 1 000 лв. за периода 9.08.2014 г.- 22.10.2015 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 64467/ 2015 г. на СРС,
55 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Д.М. е осъден да заплати на
ищеца Агенция „Митници“ общо сумата 450 лв.- разноски, от които: 25 лв.-
разноски за заповедното производство /ч.гр.д.№ 64467/ 2015 г. на СРС, 55
състав/, и 425 лв.- разноски за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от Д.М.М. /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Агенция „Митници“- със седалище в гр. София /ищец по делото/, оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено,
като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.35, ал.3 ЗДСл вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за уважаване на предявените от Агенция „Митници“ установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.35, ал.3 ЗДСл вр. чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като
основателни- чл.272 ГПК.
Безспорно
е по делото, а се установява и от представените писмени доказателства, че през
м. септември 2012 г. между страните е
възникнало служебно правоотношение, по което ответникът Д.М.М. е заемал длъжността
„инспектор“ в Агенция „Митници“, а също и че това право-отношение е прекратено
със Заповед № 3151/ 1.08.2014 г. на Директора на Агенция „Митници“ „на
основание чл.103, ал.1, т.1 ЗДСл и подадено заявление от служителя, считано от 5.08.2014
г.“, като заповедта е връчена на ответника на 6.08.2014 г. /според направеното
върху нея отбелязване/.
На
9.10.2012 г. между страните е сключен Договор за базов курс за обучение в Агенция
„Митници“ под № 1603/ 121, по силата на който ответникът М., наречен „обучаем“,
се задължил да премине през базов курс за обучение на митнически служители, а
работодателят /ищецът/- да организира и проведе обучението при условията на
чл.2 от договора, като е предвидено курсът да се проведе в Националния учебен
център /НУЦ/ през периода от 01.10.2012 г. до 22.03.2013 г. и средствата за
обучението в размер на 1 800 лв. да са за сметка на работодателя.
Обучаемият се задължил да завърши успешно базовия курс за обучение, да посещава
редовно определените присъствени учебни дни и да положи успешно тестовете и
изпитите, съгласно програмата на курса, както и да работи в Агенция „Митници“
за период от три години след завършване на курса /чл.5 от договора/. Клаузата
на чл.7, ал.1 от договора предвижда, че при неизпълнение на установените в
чл.5, т.1, 2 и 3 от договора задължения обучаемият следва да възстанови на
работодателя разходите по обучението съответно на неизпълнението. Предвидено е и
заплащането на законна лихва от обучаемия, в случай на забава на плащането на
сумата по чл.7, ал.1- съгласно чл.7, ал.2 от договора.
В
нормата на чл.35 ЗДСл /в приложимата към датата на сключване на договора за
обучение- 9.10.2012 г., и към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК-
23.10.2015 г., редакция- с изм. ДВ- бр.95 от 2003 г./, съответно в чл.234 КТ,
законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на
професионалната квалификация и преквалификация на държавния служител /респ.
работника или служителя/, като според ал.2 на посочената норма, разходите за
обучението са за сметка на съответната администрация, когато нуждите на
службата налагат това. В чл.35, ал.3 ЗДСл е определена част от задължителното
съдържание
Л.2 на Реш. по гр.д.№
4829/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
на договора, което се свежда до клаузи
относно задължението на държавния служител, изпратен на обучение с обща
продължителност повече от един месец в рамките на една календарна година при
условията на ал.2, да работи при работодателя за период от една до три години,
и вида и размера на отговорността на държавния служител при виновно
неизпълнение на задълженията, изразяващи се във възстановяване на разходите за
обучението съответно на неизпълнението /т.е. максималният размер на сумата,
подлежаща на възстановяване, е нормативно определен/.
Страните
по договор за повишаване на квалификация целят постигането на благоприятни за
тях последици чрез повишаване равнището, степента, знанията и уменията на
държавния служител в рамките на определената професия или специалност.
Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на
обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Целта на
разпоредбата на чл.35, ал.3, изр. последно ЗДСл е работата в определения по
чл.35, ал.3, изр.1 ЗДСл срок при този работодател след успешното повишаване на
квалификацията да компенсира разходите за обучение.
В
случая, независимо от наличието на служебно правоотношение между страните, въз
основана на сключения на 9.10.2012 г. договор за обучение същите са били
обвързани и от облигационно правоотношение, относно чието изпълнение и
отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на гражданския закон
/в този смисъл Решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр.д.№ 1861/ 2010 г. на ВКС,
IV ГО, ГК/.
Съгласно
приложимата разпоредба на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват, или като санкция. Поради това тя се дължи, независимо
дали от неизпълнението са настъпили вреди. Неустойката е акцесорно задължение и
става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият
състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за плащането на
неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно
задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. Обезщетителната
функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от
необходимостта да доказва вредите от неизпълнението.
В
настоящия случай, тъй като изпълнението на задълженията на обучаемия по чл.5 от
процесния договор е било обезпечено с клаузата на чл.7, ал.1, чийто текст
буквално възпроизвежда чл.35, ал.3 ЗДСл, същата, по преценка на въззивния съд,
не може да бъде определена като нищожна- както поради противоречие със закона, така
и поради противоречие с добрите нрави, в какъвто смисъл са направените от
страна на ответника възражения срещу основателността на исковете, поддържани и
във въззивната му жалба.
Оспорената
от ответника договорна клауза, предвиждаща заплащането на компенсаторна
неустойка по чл.92 ЗЗД, представлява съглашение, имащо за предмет задължение,
което става изискуемо в случай на неизпълнението на главно задължение от негова
страна. Същото установява предварително размера на обезщетението за вредите,
които кредиторът би претърпял в случай на пълно неизпълнение, респ. размерът на
това обезщетение е определяем в хипотезата на частично неизпълнение.
Установява
се от доказателства, че работодателят /ищецът/ е осигурил необходимите условия
за провеждането на успешен обучителен процес, в т.ч. необходимите средства за
провеждане на обучението при условията на договора, а също и че ответникът Д.М.
е преминал успешно обучението, издържал е вътрешния изпит и е получил оценка
над добър /4.00/, видно от приложените по делото извлечение от Протокол № 3 от
22.03.2013 г. на изпитна комисия, назначена със Заповед № ЗАМ-154/ 22.02.2013
г., и удостоверение за завършване на базовия курс за обучение под № 4059, издадено
от Директора на Агенция „Митници“. Несъстоятелни са направените в тази насока
от страна на въззивника доводи, основани на противоречивите му фактически
твърдения, че от една страна е участвал в обучението и успешно е положил
заключителния изпит, и от друга страна- че не било доказано от ищеца изпълнение
на задължението му да извърши обучението по договора от 9.10.2012 г.
Не
е изпълнено, обаче, от страна на ответника поетото с договора- чл.5, т.3,
задължение да работи в Агенция „Митници“ за период от три години след
завършването на базовия курс за обучение на митнически служители. Според
доказателствата базовият курс за обучение на митнически служители, в който
ответникът е бил обучаем, е приключил на 22.03.2013 г., когато е положен
успешно и заключителният изпит от него, поради което и визираният по- горе 3-
годишен срок е изтекъл на 22.03.2016 г. Ответникът е подал заявление за
прекратяване на служебното правоотношение на 28.07.2014 г., въз основа на което
от работодателя е издадена цитираната по- горе заповед за прекратяването му на
основание чл.103, ал.1, т.1 ЗДСл, считано от 5.08.2014 г., проявила действие
при връчването й на служителя на 6.08.2014 г. Следователно ответникът е изпълнил
задължението да работи в Агенция „Митници“ през периода 23.03. 2013 г.-
5.08.2014 г. или приблизително 1 година и 4.5 месеца, и съответно- бил е в
неизпълнение на визираното по- горе договорно задължение през останалата част
от 3- годишния период, считано от 6.08.2014 г. до 22.03. 2016 г. /ок. 1 г. и 7.5
м./. Т.е. процентното съотношение между изпълнението и неизпълнението по
договора е приблизително 40/60.
Неоснователен
е доводът на въззивника, че задействането на уговорената между страните
неустоечна клауза е предпоставено от кумулативното неизпълнение на задълженията по
чл.5, т.1, 2 и 3 от процесния договор. От една страна не следва такъв извод от
текстовото съдържание на цитираната договорна клауза и от друга страна-
посочените три различни по характер договорни задължения не биха могли да имат
едновременно проявление, поради което и неизпълнението само на задължението на
служителя да работи в Агенция „Митници“ през посочения в договора 3- годишен
период обосновава възникване на спорното материално право за заплащането на
компенсаторна неустойка.
Тъй
като законът и договорът изискват „възстановяване на разходите по обучението
съответно на неизпълнението“, а в случая се касае за определяема неустойка,
правилна е преценката на СРС, че за база следва да бъде взет предвид
размерът на предвидените в чл.2, т.3 от процесния
Л.3 на Реш. по гр.д.№
4829/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
договор средства за обучението- 1 800
лв., които са за сметка на работодателя.
Съгласно
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като обективно дадено, разходите за обучение на служителя по
процесния договор възлизат на 1 800 лева, като при полагането на труд в рамките
на една година и четири месеца вместо изискуемите три години, подлежащата на
възстановяване от обучаемия сума, съответна на неизпълнението, възлиза на 1 000
лева. Дължимата според експерта лихва за забава върху тази главница, считано за
периода 9.08.2014 г.- 22.10.2015 г., е в размер на 120.80 лева.
При
това положение предпоставките за ангажиране договорната отговорност на
ответника за заплащането на компенсаторна неустойка, съответна на
неизпълнението му по процесния договор, в случая са налице. С оглед критериите
по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на
ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение, процесната договорна клауза, оспорена от
ответника, не се явява нищожна, тъй като от съдържанието й не следва, че е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Не е налице несъответствие между съдържанието, функциите и целта на посочената
договорна клауза, което като краен резултат да обоснове извод за накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД. Целта на неустойката е да
санкционира поведението на неизправния длъжник, поради което и страните могат и
според обичайната практика да уговарят заплащането на мораторни и/или
компенсаторни неустойки при наличието на такава неизправност. Уговарянето на
компенсаторна неустойка, предвиждаща, че длъжникът следва да заплати
обезщетение на кредитора за неизпълнение на договорното задължение да работи за/при
него през определен период от време след проведено обучение за повишаване на професионалната
му квалификация, е в рамките на договорната автономия по чл.9 ЗЗД и не е
упражнено в разрез с принципа за еквивалентност на обезщетението за вреди, което
в случая не надвишава границата на възпиращата функция на санкцията и поради
това не накърнява добрите нрави.
При
съобразяване на уговорения начин за определяне размера на неустойката, който е
в съответствие с приложимата нормативна регламентация /чл.35, ал.3 ЗДсл/ и вида
на неизпълнението от страна на ответника /частично/, присъждането на пълния претендиран
от ищеца размер от 1 000 лв. според въззивния съд не представлява несправедлива
и несъразмерна санкция за неизпълнението по смисъла на ТР № 1/ 2009 г. по тълк.
дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК /т.3/, поради което и искът по чл.422 ГПК вр.
чл.35, ал.3 ЗДсл вр. чл.92, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан правилно е
уважен изцяло с обжалваното първоинстанционно решение.
Правилно
е решението на СРС и в частта относно признатото за дължимо обезщетение по
чл.86 ЗЗД за забава при плащането на процесната договорна неустойка.
Установено
е въз основа на събраните в процеса доказателства, че ищецът е отправил покана
за плащане на неустойката до ответника, получена на 6.08.2014 г., поради което
и след изтичане на определения с нея срок за доброволно изпълнение ответникът М.
е изпаднал в забава и дължи обезщетение в определения от СРС размер.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните от въззивника доводи
обжалваното решение, което е правилно, следва изцяло да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното производство
/за юрисконсултско възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 11.12.2018 г., постановено по гр. дело № 10940/
2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 55 състав.
ОСЪЖДА Д.М.М. /ЕГН **********/
да заплати на Агенция „Митници“ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.