Решение по дело №152/2020 на Софийски градски съд

          Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №……

                                            Гр. София, 31.05.2021 г.

 

 

 

                               В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                        ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска                                                                           Мл. съдия : Мария Малоселска                        

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 152 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 253342/23.10.2019 г. на СРС, 60 с - в, по гр. д. № 97849/2017 г. признато за установено, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че съществува вземане на „Б.Е.Д.К." ООД, ЕИК *******, срещу Д.Н.Д., ЕГН **********, за сумата 538 лв., представляваща главница по Договор за кредит № тах_000023823 от 30.06.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 10.05.2017 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.05.2017 г. по ч. гр. д. № 29415 по описа за 2017 г. на СРС, 60 - ти състав. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

Решението се обжалва от ответника Д.Н.Д., чрез представителя му. В жалбата се излагат доводи, че е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Поддържа се, че в производството действително се претендира само незаплатена главница по договора за потребителски кредит, без възнаградителни лихви, но ответникът твърди, че сумите по договора са едностранно разпределени в счетоводството на дружеството за погасяване на неправилно начислената възнаградителна лихва, като уговорката за начисляването й е недействителна (нищожна). Твърди още, че съдът е следвало да се провери възраженията му за нищожност на лихвения процент и годишния лихвен процент на разходите и в случай, че се установи недействителност на клаузите, да приеме, че извършените плащания от ответника са направени по задълженията за главницата по договора за кредит. Поддържа, че с извършените от ищеца плащания неправилно са погасени задължения за лихви, които са начислени по неправомерно завишен лихвен процент, понеже уговорката за лихва е недействителна. Излага доводи, че уговорка за лихви надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, за което се позовава на практика на ВКС. Оспорва определения по договора годишен процент на разходите (ГПР), като се поддържа, че е многократно завишен, в нарушение на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за определянето му следва да се счита за нищожна. Освен това поддържа, че договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК - не е спазено изискването договорът да е на шрифт 12 и на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК – не е посочен срок на договора за кредит - погасителния план не следва да се тълкува като срок. Ответникът се позовава и на нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 а от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като поддържа, че нито в текста на договора, нито в инкорпорирания в него погасителен план се съдържа ясно информация, каква част от погасителната вноска представлява главница и каква част лихва. Според ответника, поради нищожността на клаузите за ГЛП и ГПР следва да се приеме, че с извършените от него плащания, главницата по договора е изцяло погасена. Поддържа, че по тези съображения искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Моли да се отмени решението на СРС и да се отхвърли иска изцяло. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Въззиваемата страна - ищецът „Б.Е.Д.К." ООД, не депозира отговор в срока по чл. 263 ГПК и не взема становище по жалбата.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното от фактическа страна :     

Районният съд се е произнесъл иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК.

Въззивната жалба е допустима - подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. Въззивният съд намира, че делото е решено при изяснена фактическа обстановка.

Ищецът е предявил иск за установяване на договорно неизпълнение за заплащане в цялост на сумата по договор за потребителски кредит.

По общите правила на разпределение на доказателствената тежест, в тежест на ищеца е било да установи наличието на договорни отношения с ответника, изпълнение на своите задължения по договора, размера на претенцията, която претендира, че не е платена от ответника, като доказване изпълнението на задълженията за плащане на заема е изцяло в тежест на ответниците по спора.

Не е спорно и представените пред СРС доказателства се установява, че на 30.06.2014 г. между страните е сключен договор за кредит № mах_000023823, по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 700 лева.

Съгласно договора кредитополучателят се задължил да върне заемната сума, съгласно погасителния план в договора, ведно договорна възнаградителна лихва или всичко общо сума в размер на 1 392 лв. - на 12 равни месечни вноски всяка в размер на 116 лв. (чл. 3 от договора за кредит).

Съгласно чл. 4 от договора падежът на първата месечна вноска бил на 30.07.2014 г., а на последната - на 30.06.2015 г. Основателно СРС е приел, че на посочената дата е настъпвал и крайният срок на договора.

Съобразен с процесуалния закон е и извода на СРС, че договорът за кредит не е оспорен от ответника и представлява частен диспозитивен документ, подписан от него, поради което се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК относно авторството на изявленията в него.

От приетата пред СРС декларация от 30.06.2014 г., която отново съдържа подпис на ответника, последният изрично е декларирал, че е получил сума в размер на 669, 26 лв. по договор за кредит № mах_********* в брой. Ответникът декларирал, че е съгласен сумата от 30, 74 лв. да бъде удържана за покриване на дължимата застрахователна премия.

Съобразен с нормата на процесуалния закон е и извода на СРС, че посочената декларация за получаване на сумата, като частен свидетелстващ документ, по смисъла на чл. 180 ГПК, който съдържа неизгодни за страната факти и не е оспорен от ответника, има както формална доказателствена сила относно авторството на документа и материална доказателствена сила относно тези факти.

По отношение на изискуемостта на вземането за главница въззивният състав също споделя изводите на СРС, че съобразно уговореното в договора, изискуемостта настъпва с падежа на последната погасителна вноска - 30.06.2015 г., т. е. изискуемостта на кредита е настъпила поради настъпил падеж, а не при обявена предсрочна изискуемост, на каквато ищецът не се позовава в производството.  

По съществото на спора и като взе предвид направените от ответника възражения във въззивната жалба, настоящият състав намира следното :

По общите правила на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, изправната страна може да претендира от неизправната страна, в случай на изпълнение на своите задължения по договора, реално изпълнение заедно с обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение.

При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит от 30.06.2014 г., както и на поетите с него права и задължения въззивният съд намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит и страните следва да подчинят правоотношението на правилата на ЗПК. Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК (в сила от 12.05.2010 г.) въз основа на договора за потребителски  кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски  кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност, съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗПК.

Според въззивният състав, в настоящото производство следва да се установи дали е налице валиден обвързващ страните договор. Във връзка с доводите за недействителност на клаузите в процесния договор следва да се посочи, че в съдебната практика на съдилищата и ВКС последователно се приема, че съдът следи служебно и без довод за нищожност на клаузите на договора. (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Преценката за нищожност се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на специалния ЗПК.

Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, в приложимата към момента на сключване на договора за кредит редакция (30.06.2014 г.), (ДВ бр. 30 от 26.03.2013 г.), договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които договорът за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

В случая съдът намира, че е спазено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в релевантната за периода редакция (преди изменението му в ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г. - след подписване на процесния договор), процесният договор за потребителски кредит е сключен в изискуемата от закона писмена форма.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа „условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването", а съгласно т. 12 - "погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит".

В случая, от съдържащата се в договора информация, не става ясно как е формирана месечната погасителна вноска, каква част от нея представлява главница и лихва. От представените доказателства не може да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора да информира кредитополучателя каква част от определената месечна погасителна вноска е предназначена за погасяване на главницата, каква част - за погасяване на задължението за лихва, и каква част - за погасяването на задълженията за разходи или такси. Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитора от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира кредитополучателя за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява дължимата лихва.

Както се посочи и по – горе, съгласно нормата на чл. 22 от ЗПК, неспазването на което и да е от императивните изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК ще доведе до нищожност на целия договор.

В същото време обаче, според изричната разпоредба на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Законодателят е счел, че в тази хипотеза на недействителност на договора отговорността на кредитополучателя не следва да отпадне изцяло, а се запава само по отношение на главницата по договора за кредит.

Предвид изложеното СРС основателно е приел, че доколкото в производството се претендира само установяване на задължения за непогасена главница по договора за кредит и не са ангажирани доказателства за заплащането й от страна на ответника, искът е доказан по своето основание. Ищецът е твърдял, че има извършени от ответника частични плащания, а непогасеният остатък от дълга е в размер на 538 лв.

Ответникът не е доказал твърденията си, че е погасил изцяло главницата по договора, поради което в правилно приложение на материалния и процесуален закон СРС е приел, че искът е основателен за посочената по - горе сума.

При основателност на иска съдът законосъобразно е разгледал и направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност.

В жалбата не се излагат съображения относно това възражение. Само за пълнота следва да се посочи, че са обосновани и съобразени с материалния закон изводите на СРС, че към задълженията по договора за потребителски кредит (заем) намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, понеже, за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо. Това разрешение на въпроса е застъпено и в решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО, решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., І ТО на ВКС. В посочените решения е прието освен това, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.

В случая ответникът е следвало да върне усвоената сума на месечни вноски, като първата е била с падеж 30.07.2014 г., а последната - с падеж 30.06.2015 г. Следователно, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 10.05.2017 г., задължението за главницата не е било погасено по давност, както е приел и СРС.

В съответствие с материалния закон СРС е приел, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК е основателен в предявения размери го е уважил.

Доколкото мотивите на настоящият състав изцяло съвпадат с тези на СРС, решението следва да бъде потвърдено, като постановено при правилно приложение на материалния и процесуален закон. Този извод се отнася и до присъдените в решението разноски в полза на ищеца за заповедното и исковото производства, които са съобразени с доказателствата за направени разноски и изхода от спора.

По разноските пред СГС :

С оглед изхода на делото, въззиваема страна - ищецът в производството има право на разноски пред СГС. Той не е направил искане за присъждане на разноски и такива не се присъждат в негова полза.

Така мотивиран, съдът

                                                       

                                                                 Р Е Ш И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 253342/23.10.2019 г. на СРС, 60 с - в, по гр. д. № 97849/2017 г.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                     ЧЛЕНОВЕ : 1.                             

 

 

 

 

  2.