РЕШЕНИЕ
№ 300
гр. Пловдив, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20255300500223 по описа за 2025 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „********“ ЕАД,
чрез юрисконсулт Я. З., против решение №162 от 22.11.2024 г., постановено по
гражданско дело №475/2024 г. на Районен съд - Първомай, І граждански
състав, с което е отхвърлен предявеният от „********“ ЕАД срещу Е. А. М.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, за
признаване за установено по отношение на Е. А. М., че дължи на „*********
ЕАД сумата 25000 лв. – частичен иск от 72060.31 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на извършено
престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1
НК, за присвоени през периода от 07.06.2012 г. до 19.10.2015 г. от ответника, в
качеството на длъжностно лице, чужди вещи – пари и стоки, за което е
призната за виновна с присъда №4 от 04.04.2024 г. по НОХД №33/2024 г. по
описа на РС - Първомай, за която сума е издадена заповед №162/04.06.2024 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
235/2024 г. по описа на РС - Първомай.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и
необоснованост на съдебния акт. Неправилно е прието, че искът е
неоснователен поради изтекла давност, тъй като ответницата е осъществявала
отчетническа дейност. В тази насока са наведени и съображения. Иска се
1
отмяна на решението и уважаване на иска. Претендират се и юрисконсултско
възнаграждение, както и разноски за страната.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна, като се излагат съображения, че въззивната жалба е
неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното
решение да се потвърди като правилно и законосъобразно. Акцентира се, че
претенцията - предмет на настоящото производство, е за вреди от деликт, като
петгодишната давност е изтекла.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда
от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва
да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени
с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към
мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
С оглед наведените в жалбата въззивни основания, настоящата
инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235,
ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание
чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД.
Производството е образувано по постъпила искова молба от
„********“ ЕАД срещу Е. А. М. за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 25000 лв. – частичен
иск от 72060.31 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени
вреди вследствие на извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т.
1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК - присвоени през периода от 07.06.2012 г. до
19.10.2015 г. от ответника, в качеството на длъжностно лице, чужди вещи –
2
пари и стоки, за което е призната за виновна с присъда №4 от 04.04.2024 г. по
НОХД №33/2024 г. по описа на РС Първомай, за която сума е издадена
заповед №162/04.06.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 235/2024 г. по описа на РС Първомай.
Ищецът „******** ЕАД (с предишно наименование „********“
ЕАД) твърди, че ответницата Е. А. М., в качеството си на негов служител, в
периода от 07.06.2012 г. до 19.10.2015 г. в гр. Първомай присвоила пари и
стоки, негова собственост, както следва: сумата от 21132.24 лв. и стоки на
стойност 50928.07 лв., всичко на обща стойност 72060.31 лв., което е размера
на причинената имуществена вреда. За извършеното престъпление
ответницата била осъдена с влязла в сила присъда №4 от 04.04.2024 г. по
НОХД №33/2024 г. по описа на РС Първомай, като е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което било
отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години. Тъй
като причинените имуществени вреди не били възстановени, ищецът
депозирал пред РС Първомай заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, което било уважено в цялост. Тъй като
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответницата подала възражение срещу
издадената заповед, за ищеца бил налице правен интерес да предяви иска.
Моли същия да бъде уважен.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответницата Е.
М., която изразява становище за неоснователност на исковата претенция.
Твърди, че от представеното копие от присъда от 04.04.2024 г. по НОХД
№33/2024 г. по описа на РС Първомай не можело да се направи обоснован
извод относно дължимостта на претендираното обезщетение за имуществени
вреди в размер на 25000 лв., предявени като частичен иск от 72060.31 лв.
Счита, че предявеният иск подлежи на отхвърляне и на друго основание –
изтекла петгодишна давност. Посочено е, че началният момент, от който е
започнал да тече давностният срок, е датата на извършване на деянието, а не
датата на влизане в сила на присъдата. Веднъж възникнало, вземането за
обезщетение за вредите от престъплението трябвало да се предяви в
петгодишния давностен срок. В настоящия случай вземането било станало
изискуемо с настъпване на крайния срок на прекратяване на трудовото
правоотношение, а именно на 19.10.2015 г. Поради това към момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК 5-годишната давност била изтекла.
Ищецът не сочел да е извършил действия, с които да е прекъснал давността.
Акцентира на Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. №5/2005
г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, съгласно което, ако не е предявен граждански иск
в наказателния процес, висящият наказателен процес както в досъдебното,
така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в
сила осъдителна присъда, не е процес относно вземането за вреди от
престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. По
тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
3
районния съд е прието, че ответницата е била служител на ищцовото
дружество от 15.01.2001 г., като първоначално е заемала длъжността
„********“, а впоследствие, от 07.08.2015 г., е преназначена на длъжност
„************“, *******, направление „****** С длъжностната
характеристика били възложени задължения, включително управлява
стоковите наличности в магазина – отговаря за движенията на търговски
стоки; отговаря за ежедневна проверка на стоковите наличности и
съответствието на реалните наличности с тези в електронните системи.
С посочената присъда №4 от 04.04.2024 г. по НОХД № 33/2024 г.
по описа на РС Първомай, влязла в сила на 19.04.2024 г., Е. М. е призната за
виновна в това, че през периода от 07.06.2012 г. до 19.10.2015 г., в гр.
********, в условията на продължавано престъпление, в качеството си на
длъжностно лице – „*********“, регион „********* направление
„********** – до 07.08.2015 г., и „*********“, регион „********дирекция
„**********“, направление „**********“ – след 07.08.2015 г., е присвоила
чужди вещи – пари – сумата от 21132.24 лв., и стоки на стойност 50928.07 лв.,
всичко на обща стойност 72060.31 лв., собственост на „********“ ЕАД, гр.
София, връчени в това качество и поверени да ги пази и управлява, като
за улесняването на длъжностното присвояване са извършени и други
престъпления, за които по закон не се предвижда по-тежко наказание, а
именно – престъпления по чл. 309, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че
по същото време и на същото място, в условията на продължавано
престъпление, е съставила неистински частни документи – договори и
приложения към тях, сключени от името на „********“ ЕАД, гр. София, и
физически лица, в частта им с подписите, положени от името на физическите
лица (общо 32 физически лица) и ги е употребила, за да докаже, че съществува
правоотношение по посочените договори, като длъжностното присвояване е в
големи размери – престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 1, вр. чл. 201,
вр. чл. 26, ал. 1 НК. За това престъпление е наложено наказание лишаване от
свобода за срок от една година, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.
1 НК е отложено с изпитателен срок от три години, считано от датата на
влизане на присъдата в сила. Обсъдени са мотивите на присъдата.
Съгласно приложените сравнителни ведомости за резултатите от
проведената инвентаризация на парични средства в магазин Първомай от
08.10.2015 г., липсата на парични средства е 10134.07 лв., а от 15.10.2015 г. -
липсата на парични средства е 10998.17 лв.
Възражения от страните за неправилно установена фактическа
обстановка не се навеждат, като въззивният съд възприе изложените факти.
За да постанови съдебният си акт, първостепенният съд е приел, че
предявеният частичен иск е допустим, като се е позовал на съображенията,
изложени в т.2а от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК. Аргументирал се е, че
претенцията така, както е предявена, е за вреди от престъпление, за което е
налице влязла в сила присъда, която съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК е
4
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Прието е, че ответницата е
извършила престъпление длъжностно присвояване в големи размери - на
обща стойност 72060.31 лв., от които пари 21132.24 лв. и стоки на стойност
50928.07 лв., собственост на ищцовото дружество.
С оглед заявеното възражение за погасяване на претенцията на
ищеца по давност, съдът е приел, че съгласно задължителните указания,
дадени с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 5/2005
г., ОСГК и ОСТК, ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен
процес както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и
когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение,
не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и
не е основание за спиране на погасителната давност. Аргументирал се е, че е
константна съдебната практика, че не е необходимо авторството и деянието да
се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление,
давността тече от момента на откриването на дееца, а не от влизане в сила на
присъдата, с която се установява престъпният му характер. Веднъж
възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението
трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. В съобразителната част
на цитираното тълкувателно решение по същество е утвърдено разбирането,
че въпросът относно момента, от който деецът следва да се счита открит, е
фактически въпрос, изискващ конкретна преценка и разрешаване във всеки
конкретен случай с оглед на неговите специфики.
Когато се установи, че има увреждане и се открие кой го е
извършил, увреденият може да защити правата си с иск, от този именно
момент започва да тече исковата давност за вземането за непозволено
увреждане. В случая ищецът твърди, че причинените от ответницата вреди са
установени на 19.10.2015 г., когато е приключила извършената
инвентаризация. Установена е липса на парични средства в размер на 10998.17
лв. и липса на стоки на стойност 50928.07 лв., като констатациите не са
оспорени. От тази дата - 19.10.2015 г. - е започнала да тече давността съгласно
чл. 114, ал. 3 ЗЗД за вземането от непозволено увреждане, която е петгодишна.
Съобразена е и разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, съгласно която
за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да
текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправните субекти. На основание §13 от ПЗР на ЗЗ, обн. ДВ, бр.
44 от 13.05.2020 г., сроковете, спрели да текат по силата на ЗМДВИП,
продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването, т. е. от
21.05.2020 г. Следователно, от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. давностните
срокове са били спрени по силата на закона, като са започнали да текат отново
на 21.05.2020 г. Петгодишният срок по чл. 110 ЗЗД е изтекъл на 29.12.2020 г. с
5
оглед разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че когато последният
ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен
ден. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
18.04.2024 г., към който момент вече е била изтекла петгодишната давност по
отношение на претендираното вземане за непозволено увреждане. Вземането
на ищеца е погасено по давност, поради което предявеният иск е отхвърлен
като неоснователен.
Доводите, които се излагат пред настоящата инстанция, че вредите,
причинени от М., са при и по повод изпълнение на служебните задължения от
отчетническа дейност, като давността е десетгодишна съгласно чл.207 КТ, а
не общата петгодишна, не се възприемат.
Съгласно задължителната практика на ВКС, съдът е длъжен да се
произнесе по искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127
ГПК и чл. 128 ГПК. Исковата молба следва да съдържа индивидуализация на
спорното право, която се извършва чрез изложение на обстоятелствата, на
които се основава искът /основанието на иска/, и заявеното искане /петитума
на исковата молба/ съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 127,
ал. 1, т. 5 ГПК. Редовността на исковата молба и надлежното предявяване на
иска представляват абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът
следи служебно.
Предметът на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК трябва да
съвпада с вземането – предмет на заявлението и на заповедта за изпълнение,
индивидуализирано с неговото основание и размер. В т.10б от ТР
№4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че
въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност.
В настоящия случай в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д.
№235/2024 г. по описа на РС Първомай, е посочено, че се касае за вреди,
причинени в резултат на престъпление, а в обстоятелствата, от които
произтича вземането, е отбелязано, че сумата от 72060.31 лв. е размерът на
причинената от престъпление вреда, за което М. е призната за виновна с
влязла в сила присъда. В тази насока – че се претендира сумата от 25000 лв.,
частично от 72060.31 лв. от причинените имуществени вреди от
престъпление, е и отбелязаното в исковата молба. С оглед изложените
обстоятелства, а и съответстващият петитум, се иска да се признае за
установено по отношение на ответницата, че дължи суми от виновно
причинени вреди, т.е. претендира се обезвреда от деликт. Не е предявен
евентуален осъдителен иск. Недопустимо е съдът да се произнася по
основание, което не е въведено с исковата молба, още повече, че това се прави
едва с въззивната жалба. Ето защо са неоснователни доводите, че в случая
следва да се реализира отговорността на въззиваемата по реда на чл.207, ал.1,
6
т.2 КТ – касае се за различно, непредявено основание.
В мотивите към т.1 от ТР №3/22.04.2019 г., постановено по тълк.д.
№3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, е посочено, че погасителната давност е вид
юридически факт от категорията на юридическите събития и представлява
период от време /срок/, с изтичането на който се погасява публичното
субективно право на кредитора да иска съдебна защита или принудително
изпълнение на притезателно или преобразуващо право. Давностният срок
спира да тече при настъпване на изчерпателно изброени в закона
обстоятелства. Срокът на погасителната давност спира да тече от деня на
предявяване на иска чрез подаване на исковата молба до влизане в сила на
съдебния акт, с който исковото производство приключва, съгласно правилата
на чл. 296 ГПК. Давностният срок се прекъсва при настъпване на определени в
закона обстоятелства. Нормата на чл. 116 ЗЗД също е от императивен порядък,
съдържа изчерпателно изброяване на основания за прекъсване на давността и
не може да се тълкува разширително. Съобразно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността
се прекъсва с предявяване на иска, но само ако искът бъде уважен. При
уважаване на иска изтеклият срок на погасителната давност се заличава и
започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна. Ако искът не бъде
уважен, давността не се смята прекъсната. Срокът на погасителната давност
не тече, докато трае съдебният процес относно вземането, което се
индивидуализира чрез посоченото основание и заявения петитум. За
разликата над предявената част от вземането давността не спира и не
прекъсва. В този смисъл не е коректен извода на първостепенния съд, че
вземането е погасено по давност – погасено е правото да се търси съдебна
защита на това право.
Не се възприемат доводите, че до влизане в сила на присъдата
парите и стоките са били отразени като липси и източникът им не е бил
установен, а до този момент обвиняемият се е ползвал от презумпцията за
невинност. Както е посочено в мотивите на ТР №5/05.04.2006 г. по тълк.д.
№5/2005 г. на ВКС, ОСГК и ОСТК, т.2, вземането за вреди от непозволено
увреждане възниква от деня на откриване на дееца, от същия момент то става
изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава. Не е
необходимо авторството и деянието да се установяват по специален ред. Дори
и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването,
а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му
характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от
престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок.
Тълкувателните решения са задължителни за съдилищата в съответствие с
разпоредбата на чл.130, ал.2 ЗСВ. Както правилно са изложени съображения,
към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
този петгодишен давностен срок е изтекъл, като това е станало на 29.12.2020 г.
(а не както е посочено в отговора на въззивната жалба – 19.12.2021 г.). Не се
твърди давността да е спирана или прекъсвана. Заявлението е подадено на
19.04.2024 г., след изтичане на посочения срок, като искът е неоснователен.
7
Като е достигнал до същия краен резултат, състава на районния съд
е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се
потвърди. Въз основа на гореизложеното въззивната жалба е неоснователна и
следва да се остави без уважение.
Разноски са поискани единствено от жалбоподателя, но, с оглед
изхода на делото, не се присъждат.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №162 от 22.11.2024 г.,
постановено по гражданско дело №475/2024 г. на Районен съд - Първомай, І
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщаването му на страните с касационна жалба пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8