№ 3508
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Биляна Симчева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело №
20231100513174 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 9473/05.06.2023 г. по гр.д. №65462/2022 г. на
Софийски районен съд, 46 с-в, е: 1/ признато за установено, че ответникът Л.
П. Д. дължи на ищеца Г. П. С., на основание чл. 82 ЗЗД, сума в размер на
340.00лв. - вреди от договорно неизпълнение, изразяващи се в заплатено към
датата на сключване на Договор за отдаване под наем на земеделска земя от
12.05.2020 г. наемно възнаграждение за една стопанската година, считано от
01.10.2020г. до 30.09.2021г., ведно със законната лихва върху сумата от
17.03.2022 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №14322/2022 г. на СРС, 46 състав; и
2/ отхвърлен е предявеният по реда на чл. 422 ГПК от Г. С. срещу Л. Д. иск с
правно основание чл. 82 ЗЗД за признаване на установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 2346 лв. - претърпени вреди под формата на
пропуснати ползи от неизпълнение на Договор за отдаване под наем на
земеделска земя от 12.05.2020 г., в следствие от неполучени евросубсидии за
2 дка картофена нива по 200лв/дка и за 27.800дка ливади по 70лв/дка., ведно
със законната лихва върху сумата от 17.03.2022 г. до окончателното
изплащане; 3/ отхвърлен е предявеният по реда на чл. 422 ГПК от Г. С. срещу
Л. Д. иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 125.36 лева , мораторно обезщетение
върху главниците в размер на законната лихва за период от 01.10.2021 г. до
17.03.2022 г.
1
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби и
от двете страни в производството, както следва:
1/ Въззивна жалба от Г. П. С. срещу решението на СРС, в частта, с
която са отхвърлени като неоснователни предявените от него по реда на чл.
422 ГПК искове за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в резултат
на договорно неизпълнение /в размер на 2346 лева/ и за заплащане на моратно
обезщетение /в размер на 125.36 лева/. Въззивникът счита, че при
постановяване на решението съдът е допуснал нарушения на материалния и
процесуалния закон, като е изготвил неточен доклад, което довело до
решаване на делото при непълнота на доказателствения материал. Намира, че
по делото безспорно е доказано, че в резултат на неизпълнението на
ответницата Д. да не преотдава под наем процесните земеделски земи на
друго лице, ищецът е бил препятстван да кандидатства за получаване на
европейски субсидии. Лишен от тази възможност, същият е претърпял
пропусната полза, изразяваща се в стойността на европейското финансиране,
което би получил за обработването на тези земи. По отношение на иска за
обезщетение за забава намира, че съдът неправилно е приел, че за да бъде
поставен в забава ответникът се дължи покана. Счита, че тъй като Д. е
неизправна страна по договора, който не е развален, с изтичане на неговия
срок настъпва и падежът на претендираните от ищеца вземания. С оглед на
това, счита, че предявеният иск е изцяло основателен. Отправя искане за
отмяна на постановеното решение в обжалваните му части и уважаване на
предявените искове. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Л. Д. подава
отговор с доводи за нейната неоснователност. Счита, че постановеното
първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено в обжалваната му от ищеца част. Претендира
разноски за процесуално представителство пред СГС.
2/ Насрещна въззивна жалба от Л. П. Д. срещу решението на СРС,
в частта му, с която е уважен предявеният от С. иск по реда на чл. 422 ГПК за
сумата от 340 лева - обезщетение за договорно неизпълнение в размер на
заплатения от ищеца наем за една стопанска година на процесните
земеделски имоти. Въззивницата поддържа направеното пред СРС
възражение за унищожаемост на договора поради измама, като намира, че по
делото е установено чрез ангажираните от страните гласни доказателства, че
Д. не е знаела, че сключва договор за наем, а за продажба на сеното от
нивите. В допълнение сочи, че по делото не се установява неизпълнение на
договора, като счита, че независимо от обстоятелството, че Д. е преотдала
процесните земи в по-късен момент на друго лице, не се установява ищецът
да е бил препятстван да използва наетите от него имоти. С оглед на това моли
за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявения
иск като неоснователен. Претендира разноски за всички съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Г. С. подава
отговор с доводи за недопустимост /поради просрочие/, евентуално - за
неоснователност на подадената насрещна въззивна жалба. Отправя искане
постановеното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно
2
в тази му част. Претендира присъждането на разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни,
намира за установена по делото следната фактическа обстановка:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание
чл. 82 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е земеделски производител и наемател по
сключен договор за наем на селскостопанска земя с ответницата за периода
01.10.2020г. до 30.09.2021г. Сочи, че последната е неизправна страна по
сделката, тъй като в срока на договора е преотдала процесните имоти под
наем на друго лице, като по този начин е лишила ищеца от необезпокояваното
ползване на земите, както и от възможността да кандидатства за европейско
финансиране. Сочи, че в резултат на това договорно неизпълнение е понесъл
имуществени вреди под формата на претърпени загуби /в размер на
заплатения за цяла година наем в размер на 340 лева/, както и пропуснати
ползи, изразяващи се в стойността на субсиидите, които би получил за
процесните имоти /2346 лева/. Твърди, че е поканил ищцата да изпълни
задължението си, но същата не е го е сторила доброволно, поради което
дължи лихва от деня на забавата, която свърза с изтичане на срока на
договора.
Ответницата оспорва действителността на договора, като сочи, че
същият е унищожаем поради измама, тъй като ищецът я е въвел в
заблуждение, че сключва договор за косене и събиране на сеното от ливадите,
а не за наем. Евентуално оспорва наличието на вреди.
За установяване на изложените факти, пред СРС са ангажирани
писмени и гласни доказателства, като е изготвена и съдебно-счетоводна
експертиза.
Не е спорно между страните, а и се установява от представените
писмени доказателства, че на 12.05.2020 г. между Л. П. Д., в качеството на
наемодател и Г. П. С., в качеството му на наемател е сключен договор за
отдаване под наем на земеделска земя, на следните недвижими имоти, а
именно: 1. Имот от 3,000 дка имот №035049, КК№62486.35.49; 2. Имот от
2.000 дка имот №041002, КК№62486.41.2; 3. Имот от 3.000 дка. имот
№043021; КК№62486.43.21; 4. Имот от 5.000 дка имот №072024,
КК№62486.72.24; 5. Имот от 8.000 дка имот №070126,
КК№62486.70.126/недопустим слой/; 6. Имот от 12.000 дка имот №089055,
КК№62486.89.55; 7. Имот от 1.500 дка имот №022029, КК№62486.22.29; 8.
Имот от 3.000 дка имот №052001, КК№62486.52.1; 9. Имот от 3,000 дка имот
№065006, КК№62486.65.6; 10. Имот от 0.300 дка имот №084028,
КК№62486.84.28.
Съгласно уговореното между страните, наемодателят имал
задължение за срок от една стопанска година, считано от 01.10.2020 г. до
30.09.2021 г. да предостави за временно ползване посочените земеделски
3
земи, да осигури спокойно и безпрепятствено използване на имота, както и да
не отдава имотите, обект на договора, на трети лица.
От своя страна, наемателят имал задължение да заплаща наемно
възнаграждение в размер на 15 лв./дка. Дължимото наемно възнаграждение за
осем от десетте описани имота било общ размер на 340 лева.
Не е спорно, а и се установява от разписката на гърба на договора и
от свидетелските показания на свидетеля Л., че ответницата-наемодател е
получила плащането при подписване на договора.
Не е спорно между страни и че на 06.04.2021 г. е сключен последващ
договор за наем на селскостопанска земя между Л. П. Д., в качеството й на
наемодател и трето за спора лице - „Х.Ф.“ ЕООД, в качеството му на
наемател, с обект процесните земеделски земи със срок три стопански години,
считано от 01.10.2020 г. Договорът е вписан в Общинска служба по земеделие
Самоков с вх. рег. № 805 от 07.04.2021 г.
От представените 6 броя Автоматични справки от интернет
страницата на Държавен фонд Земеделие се установява, че 5 от процесните
имоти са с посочен бенефициент „Х.Ф.“ ЕООД за процесната 2021 г. За нито
един от имотите няма данни в предходен период да са били с бенефициент
ищецът Г. С..
С писмо от 25.11.2022 г. Общинска служба по земеделие Самоков
уведомява ищеца във връзка с подадено от него заявление от 22.11.2022 г., че
не е извършено отразяване на договора за наем от 12.05.2020 г., внесен от
ищеца, тъй като по отношение на процесните имоти има представен
многогодишен договор. С оглед на това, служебно имотите са записани в
програмния продукт като невалидни. Горната информация се потвърждава и
от вещото лице, което сочи, че договорът е внесен за регистрация от ищеца,
но но не е отразен в Регистъра, воден от МЗХГ, доколкото за същите имоти
вече има вписан многогодишен договор.
По делото е приложен и Протокол от 30.01.2020 г. на Областна
дирекция „Земеделие“ – София област, от която се установява, че размерът на
средногодишното рентно плащане за с. Рельово е в размер на 13 лв./дка.
Пред СРС е изслушано и прието заключение по съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като компетентно и обосновано. Видно от
заключението, размерът на субсидията за 1 дка картофена нива е в размер на
201,13 лв., а за 1 дка ливади – 82, 01 лв. В тази връзка заключава, че общият
размер на евросубсидиите за земеделските имоти по процесния договор се
равнява на 2682,14 лв.
За доказване на иска за мораторно обезщетение, по делото е
приложена е покана от ищеца за връщане на платената по договора сума в
срок до 13.09.2021 г. Липсват данни за датата на получаване /и дори
съставяне/ на горната покана. От заключението на вещото лице се установява,
че размерът на мораторната лихва върху цената на иска за периода от
01.10.2021 г. до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, а именно 18.03.2022 г., е в размер на 126, 09 лв.
4
Пред въззивният съд, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, е допуснато
събиране на писмени доказателства, ангажирани от ищеца. По делото са
представени 19 броя карти, генерирани чрез Интегрираната система за
администриране и контрол на ДФЗ - Разплащателна агенция след регистрация
на блок на земеделско стопанство. От същите се установява, че Г. С. е
посочен като бенефициент. В открито съдебно заседание, представителят от
насрещната страна е посочил, че не е оспорва обстоятелството, че имотите,
описани в представените карти, се намират в същия район като процесните.
Пред първоинстанционния съд са ангажирани и гласни доказателства
чрез разпит на двама свидетели:
Свидетелката Е. П.а Л. – земеделски производител, роднина по
съребрена линия на ответницата и позната на ищеца, разказва, че е
присъствала лично на сключването на договора в къщата в с. Рельово. Видяла
е как ответницата преглежда договора, както и направеното плащане, като
посочва, че ищецът изрично е казал, че плаща за следващата стопанска
година. Посочва, че при сключването ищецът не е уточнил, че ще регистрира
договора и ще го ползва за субсидии, но тъй като това не бил първи договор
между страните, а напротив същият се преподписвал ежегодно, предполага,
че това е казано преди 5 – 6 години, когато за първи път са подписали
договор. Разказва, че след като бил уведомен от ОСЗ – Самоков за
регистрирания друг договор, ищецът се обадил и я помолил да се свърже с
ответницата за обяснения и да поиска връщане на дадената наемна цена. При
разговор с нея ответницата обяснила, че не била сигурна дали имотите
съвпадат, но ако било така, щяла да върне сумата на ищеца, тъй като била
помолена от племенника да подпише втория договор. След 3-4 месеца казва,
че е станала свидетел на телефонен разговор между ищеца и ответницата,
като твърди, че ответницата да се е разкрещяла на ищеца с думите „нищо не
ти дължа, с теб съм приключила“. Твърди, че след този разговор ищецът е
изпратил на ответницата две писма, от които първото се върнало неполучено,
а второто било получено.
От разказа на свидетеля Н. Г.ев Д. – син на ответницата се
установява, че и преди това между ищеца и ответницата е имало
дългогодишни договорни отношения. Посочва, че ищецът не е споменавал за
субсидии, а че ще използва земеделската земя за ливади, да коси имотите.
Посочва, че при разговор с нея през месец април 2021 същата е казала, че е
приключила договорните си отношения с ищеца, като двамата с майка му са
прегледали имотните регистри и в тях не е имало вписан договор за наем.
След това ответницата и управителя на Х.Ф.“ ЕООД /Добрев/ са подписали 3-
годишният договор за наем. Изразява съмнения, че ищецът може да е подвел
ответницата предвид 85-годишната й възраст, тъй като същата в разговор с
него му казала, че сключеният договор е за минали години и той плаща за
миналата година.
Страните не са ангажирали други доказателства пред двете съдебни
инстанции.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
5
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
С оглед на това въззивният съд следва да разгледа въведените с
жалбата оплаквания по същество на спора:
Не е спорно между страните, че на 12.05.2020 г. между Л. П. Д., в
качеството й на наемодател, и Г. П. С., в качеството му на наемател, е
сключен договор за отдаване под наем на земеделска земя за периода
01.10.2020 г. до 30.09.2021 г., по силата на който ищецът изплатил
уговорената наемна цена в размер на 340 лева.
Спорен е на първо място въпросът относно действителността на
договора за наем, с оглед заявеното от ответника възражение за
унищожаемост поради измама.
За отговор на поставения въпрос, въззивният съд намира следното:
Според чл. 29 от ЗЗД измамата е основание за унищожение на
договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез
умишлено въвеждане в заблуждение.
Според константната съдебна практика, формирана по реда на чл.
290 ГПК, въвеждането в заблуждение или създаването на неверни представи
с цел едно лице да се мотивира към сключване на определена сделка трябва
се отнася до фактическия състав на самата сделка – нейните предмет и
съдържание. За да бъде измамата основание за унищожаемост на сделката,
според Върховния касационен съд основен критерий е волята на лицето така
да е опорочена, че ако то би действало при съзнаване на действителното
положение, не би сключило сделката.
Измамата, така както е регламентирана от чл. 29 ЗЗД се дефинира
като умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел то да бъде
мотивирано да сключи определена сделка. Фактическият състав на това
основание за унищожаемост на договора се свежда до установяване на
определени осъществени юридически факти, а именно – формирана невярна
представа за действителното положение у лицето, което като страна по
сделката, следва да направи волеизявление за сключването й. Това
заблуждение може да се отнася до всички елементи на сделката – т. е. до
нейното съдържание - съществени елементи или модалитети, а може да е
насочено към мотивиране за сключване на сделката.
Авторът на измамата следва да съзнава както действията си и тяхната
насоченост, така и правните последици от тези действия, а сделката следва да
е извършена в пряка причинна връзка с това поведение т. е. да е сключена в
резултат на измамата.
Като основен критерий за наличие на предпоставките по чл. 29 ЗЗД
се определя това, че измамата като основание унищожаемост на сделките,
6
следва така да е опорочила волята на лицето, че ако последното би действало
съзнавайки действителното положение никога не би сключило такава сделка.
Този сложен фактически състав и съответстващите му юридически факти
следва да бъдат установени в хода на съдебното производство, за да е налице
обсъжданото основание за унищожаемост на договора. /Решение № 25 от
24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г., ВКС, I т. о./
В този смисъл е и по-старата практика на Върховния касационен съд,
обективирана например в решение № 23 от 08.02.1999 г. по гр. д. № 511/1998
г., ВКС, II г. о., в което е прието, че грешката в съображенията, мотивите на
страната, които са въздействали върху волята при вземане на решения и са я
подбудили при сключване на сделката, са без значение за действителността
на последната. Когато обаче тази грешка се дължи на умишлено въвеждане в
заблуждение от една страна с цел да подтикне другата към сключване на
определена сделка, тогава е налице порок във волята, основание за
унищожаване на сделката като сключена при измама.
Следователно, за да се приеме, че една сделка е сключена при
измама, като основание за нейната унищожаемост, то следва да са налице
елементите от фактическия състав: 1/ да е сключена сделка, 2/ едната страна
по сделката - измамената, да е в заблуждение, 3/ заблуждението да е
предизвикано умишлено от другата страна по сделката, а при едностранна
сделка – от адресата на едностранното волеизявление, който се ползва от
него, или от трето за сделката лице, като в последния случай другата страна
по сделката, съответно адресатът на едностранната сделка трябва да е знаела
или да не е могла да не знае за това, 4/ сделката да е сключена поради
заблуждението.
В конкретният случай, съдът намира, че по делото не се доказва
осъществяването в цялост на горният сложен фактически състав. Видно от
показанията и на двамата свидетели, страните по спора са били в трайни,
дългогодишни отношения, касаещи наем на земеделска земя и нейното
обработване. От показанията на свидетеля Л., очевидец на сключването на
договора, се установява, че ответницата внимателно се е запознала със
съдържанието му и дори е констатирала несъответствие в изброените
недвижими имоти. Самата лексикална формулировка и подбора на думи в
договора не будят съмнение, че същият касае именно отдаване под “наем” на
процесните земеделски цени.
Горните изводи не се разколебават от показанията на сина на
свидетелката, които съдът цени по реда на чл. 172 ГПК, съобразявайки
евентуалната му заинтересованост от спора с оглед близката му роднинска
връзка. При липса на преки впечатления от сключването на договора,
основният акцент в депозираните показания, е възрастта на ответницата /87
години/, която самостоятелно не би могла да обоснове извод, че лицето е
сключило договора в резултат на заблуждение.
Не на последно място, не се доказва по делото субективната страна
на фактическия състав на измамата - а именно, ищецът да е действал при
условията на умисъл.
7
С оглед на това, направеното възражение за унищожаемост на
договора, имащо преюдициален характер спрямо останали, наведени от
страните оспорвания, следва да се приеме за неоснователно, като съдът
намира, че страните са обвързани от валиден договор за наем.
По въззивната жалба на ищеца Г. С.:
1/ Относно иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 82 ЗЗД за
сумата от 2346 лева - пропуснати ползи:
Разпоредбата на чл. 79 ЗЗД предвижда, че ако длъжникът не изпълни
точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с
обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
С оглед обстоятелството, че при двустранните договори /какъвто е и
процесният договорът за наем/ неизпълнението на наемодателя да предостави
вещта за ползване, се явява основание в правната сфера на наемателя да се
породи право да търси обезщетение за договорно неизпълнение.
Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща както претърпяната
загуба, така и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена
последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане
на задължението.
Длъжникът би отговарял за всички преки и непосредствени вреди,
само ако е проявил недоборсъвестност, каквото не се твърди, а и не се
установява в процеса.
Съгласно задължителната практика, обективирана в тълк. дело №
3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване
на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност
за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се
предполага.
В разясненията към тълкувателното решение се приема, че
установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за
състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако
длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с
имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата
полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение
винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване
на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно
настъпване на увеличаването.
Разяснено е, че пропуснатата полза е елемент от фактическия състав,
пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично
установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се
предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Прието е също, че само ако
бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на
кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на
предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване - да се поправят претърпените от
кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника.
От самата редакция на разпоредбата на чл. 82 ЗЗД е видно, че освен
8
реални, твърдените вреди следва да бъдат пряка и непосредствена последица
от неизпълнението, както и да са могли да бъдат предвидени при пораждане
на задължението. Тоест, налице е изискване вредите да представляват
обичаен, закономерен и очакван резултат, до който би могло да доведе
неизпълнението на конкретното договорно задължение.
В конкретният случай, съдът намира, че по делото твърдените от
ищеца вреди почиват на житейско логическо допускане, но не са доказани
пълно и главно от ищеца, носещ доказателствената тежест по реда на чл. 154
ГПК.
Действително, безспорно е по делото, че ответницата е нарушила
договорното си задължение да не отдава под наем процесните имоти на други
лица, както е и безспорно обстоятелството, че заради последващо сключеният
договор за наем, Общинска служба Земеделие е отказал регистрация на
представения от ищеца-земеделски производител договор, като служебно е
заличила имотите в изпълнение на чл. 37б, ал. 6, т. 2 ЗСПЗЗ.
В същото време обаче, видно от чл. 43 Закона за подпомагане на
земеделските производители и от Наредба № 3 от 17.02.2015 г. за условията и
реда за прилагане на схемите за директни плащания, наличието качеството
“земеделски производител” и ползване на земята въз основа на регистрирано
по реда на ЗСПЗЗ правно основание /каквото би бил договорът за наем/ са
само две от предпоставките за получаване на субсидии, в това число:
минимално заявена площ, реално ползване и извършване на земеделска
дейност върху земите, заявените за подпомагане площи да са оценени като
отговарящи на условията за допустимост за подпомагане при проверките,
извършвани по реда на чл. 37, ал. 3 и 4, и прочие. За всички тези изисквания и
преди да бъде извършено плащане, се извършва нарочна проверка от
администрацията.
С оглед на това, независимо, че сключването на последващ /вписан/
договор за наем за същите земи, има отношение с невъзможността на ищеца
да получи подпомагане, по делото не се доказва по безспорен начин, че са
били налице всички изискуеми от законовата и подзаконовата нормативна
уредба предпоставки за реалното получаване на сумите.
На следващо място, освен липса на сигурност в настъпването на
вредите, не по делото не е доказано и изискването за тяхната предвидимост
към датата на сключване на договора.
Видно от клаузите в договора за наем, както и от депозираните пред
СРС свидетелски показания, наемателят не е довел до знанието на
наемодателя намерението си да кандидатства за получаване на субсидии за
обработването на земите. С оглед на това, и предвид обстоятелството, че този
вид вреда не може да се приема като обичайно присъща от неизпълнението на
договор за наем на земеделски имот, съдът намира, че не са налице
законовите изисквания за заплащане на обезщетение за пропусната полза по
реда на чл. 82 ЗЗД.
2/ Във връзка с иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл. 86 ЗЗД, при забавено изпълнение на парично
9
задължение, длъжникът дължи покана от деня на забавата.
Според чл. 84 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а когато няма
определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора.
В конкретния случай, неоснователни са доводите на въззивника, че
длъжникът е изпаднал забава от деня, следващ изтичането срока на договора.
Претендираните от ищеца вземания не са уговорени в договора
между страните, а произтичат от неговото неизпълнение.
Т.е. те са дължими доколкото се установи настъпването на
изискуемите законови предпоставки, като кредиторът разполага със свобода
да прецени дали ще предприе действия за събирането им.
С оглед на това, при възникнали задължения за обезвреда вследствие
на договорно неизпълнение, кредиторът е този, който следва да предприеме
активно поведение и да отправи претенция за събиране на вземането си. От
датата на получаването на покана от длъжника /респ. - изтичането на даден с
нея срок за изпълнение/, последният би изпаднал в забава.
В конкретния случай, по делото е представена покана до длъжника, в
която кредиторът е предоставил срок - до датата на изтичане на договора
/30.09.2021 г./. В същото време по делото не се доказва тази покана да е
връчена, като показанията на свидетеля на ищеца в тази насока, базирани
единствено на възприета от самият ищец информация, са недостатъчни да
обосноват противен извод.
С оглед на това /както и поради обстоятелството, че искът за
главница, на чиято база се изчислява обезщетението, е приет за
неоснователен/, предявеният иск за мораторно обезщетение следва да бъде
отхвърлен изцяло.
Предвид изложеното, при достигане до идентични правни изводи с
тези на районния съд за неоснователност на претенциите на ищеца за
заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в резултат на договорно
неизпълнение /в размер на 2346 лева/ и за заплащане на мораторно
обезщетение /в размер на 125.36 лева/, въззивната жалба на ищеца С. се явява
изцяло неоснователна, а първоинстанционното решение - следва да бъде
потвърдено в тази му част.
По насрещната въззивната жалба на ответника Л. Д.:
На първо място следва да бъде посочено, че направеното от
насрещната страна възражение за недопустимост на подадената насрещна
въззивна жалба, е неоснователно.
Предвидената в чл. 263, ал. 2 ГПК процесуална възможност
необжалвалата страна да подаде насрещна жалба в определения срок има за
цел да се обезпечи правото й, с оглед процесуалното поведение на другата
10
обжалваща страна, да обжалва решението, макар и в обусловеност на
насрещната й жалба от разглеждането на въззивната жалба на другата
страна. С института на насрещната въззивна жалба на страната е предоставена
допълнителна възможност да упражни правото си на въззивно обжалване, ако
тя е пропуснала срока за това или подадената от нея въззивна жалба е върната
като нередовна, респ. оттеглена. Насрещната въззивна жалба е същата като
първоначалната, като единствената разлика между тях, е че първоначалната
може да бъде подадена в срока за обжалване, а насрещната – в срока за
отговор/така и Определение № 263 ат 13.05.2011г. на ВКС по ч.гр.дело №
251/2011г. на ВКС, 3 ГО/.
Наличието на първоначална въззивна жалба е предпоставка
единствено за допустимостта на насрещната въззивна жалба доколкото, ако
въззивният съд бъде десезиран и производството бъде прекратено по
отношение на първоначалната жалба, насрещната въззивна жалба няма да
бъде разглеждана. Няма изискване обаче двете жалби да касаят една и съща
част от решението - страните са ограничени единствено от правния си
интерес и от спазването на процесуалните срокове /което в случая е
безспорно/.
С оглед на това, съдът намира, че подадената насрещна въззивна
жалба е допустима.
Разгледана по същество, същата е и частично основателна по
следните съображения:
Договорът за наем на земеделска земя се подчинява на общите
правила на Закона за задълженията и договорите.
Така в чл. 228 ЗЗД са уредени основните задължения на на страните
по наемното правоотношение, а именно: наемодателят се задължава да
предостави на наемателя вещта за временно ползване, а наемателят - да му
плати определена цена.
Безспорно е по делото, че наемателят в случая е заплатил в цялост
договорената за една стопанска година цена в размер на 340 лева в деня на
подписване на договора / - 12.05.2020 г.
Безспорно е, че наемът на земите е обхващал периода от 01.10.2020г.
до 30.09.2021г.
Безспорно е и че на 06.04.2021 г. ответницата е сключила последващ
наем за същите земи с трето за спора лице. Релеванта е именно датата на
фактическото сключване, независимо, че страните по втория договор са му
придали обратно действие - от началото на стопанската година.
Не се твърди обаче и не се установява по делото, за периода от
влизане в сила на процесния договор - 01.10.2020 г. до сключването на втория
договор на 06.04.2021 г., т.е. за период от 6 пълни месеца, ищецът да е бил
препятстван по какъвто и да е начин от ответника да ползва и обработва
наетите земи.
С оглед на това, за този период от 6 месеца наемодателят не е бил в
неизпълнение на задължението си да осигури ползването на имота, поради
11
което за наемателя е съществувало валидно задължение да заплащане
уговорената цена.
Предвид изложеното, доколкото не се установява наемодателят да е
бил неизправна страна в рамките на половината от срок на договора,
респективно - не се установява ищецът да е търпял вреди от невъзможност да
ползва вещта, за сумата от 170 лева /1/2 от наемната цена за 12 месеца/,
предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
За останалата част от 170 лева,съдът намира, че ответникът виновно
не е изпълнил основното си договорно задължение да осигури
необезпокоявано ползване на имота /видно от представените писмени
документи, има данни земеделските земи да са обработваните от второто
дружество-наемател, за което е получавал субсидии/, поради което дължи
обезщетение за нанесени на наемателя вреди от договорно неизпълнение по
реда на чл. 82 ЗЗД.
Предвид изложеното, при достигане до различни правни изводи с
тези на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено частично, като предявеният иск за сумата от 340 лева - вреди от
неизпълнение на договора за наем, следва да бъде отхвърлен за горницата над
сумата от 170 лева.
По отговорността за разноски:
По въззивната жалба на ищеца:
При този изход на спора, право на разноски има само въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Същата своевременно е заявила и доказала извършването на разходи
за платено в брой адвокатско възнаграждение в общ размер на 600 лева /за
представителство и по двете жалби/. При липса на изрична конкретизация в
договора, съдът намира, че за осъщественото представителство по отговора
на въззивната жалба, в полза на въззиваемата страна-ответника Л. Д. следва
да се присъди сумата от 300 лева.
По насрещната въззивната жалба на ответника:
При изхода на спора, право на разноски имат и двете страни в
производството, като съдът дължи да преразпредели и сторените пред СРС /в
заповедното и исковото производство/ разноски.
Пред въззивния съд, по насрещната въззивна жалба, съдът приема, че
въззивницата е доказала заплащането на възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 300 лева и 25 лева - държавна такса, поради
което, съразмерно на уважената част от жалбата, в полза на Д. следва да се
присъди сумата от 162.50 лева.
В полза на въззиваемия по насрещната жалба С. следва да се
присъди сумата от 175 лева - половината от заплатеното адвокатско
възнаграждение в полза на представителя на страната, съгласно представения
договор, служещ за разписка.
12
В производството пред СРС ищецът е сторил разноски в общ
размер на 1062 лева за исковото производство и 357 лева за заповедното
производство.
Съразмерно на уважената част от искове, в негова полза следва да се
присъдят 64.22 лева за исковото производството и 21.58 лева за заповедното
производство, т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
в частта му, с която е полза на С. са присъдени разноски над тези размери.
Пред СРС ответникът е направила разноски в общ размер на размер
на 600 лева за исковото и 350 лева за заповедното производство. Съразмерно
на отхвърлената част от исковете, в полза на ответника са дължими 563.72
лева и 328.84 лева, т.е. В полза на Д. следва да бъде присъдени допълнителни
разноски в размер на 36.28 лева -за исковото производство и 21.17 лева за
заповедното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 9473/05.06.2023 г. по гр.д. №65462/2022 г. на
Софийски районен съд, 46 с-в, В ЧАСТТА, с което е признато за установено
по реда на чл. 422 ГПК, че Л. П. Д., ЕГН: ********** дължи на Г. П. С., ЕГН
**********, на основание чл. 82 ЗЗД, сумата над дължимите 170 лева до
претендираните 340.00лв. - вреди от договорно неизпълнение, изразяващи се
в заплатено към датата на сключване на Договор за отдаване под наем на
земеделска земя от 12.05.2020 г. наемно възнаграждение за една стопанската
година, считано от 01.10.2020г. до 30.09.2021г., ведно със законната лихва
върху сумата от 17.03.2022 г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №14322/2022 г. на
СРС, 46 състав, КАКТО И В ЧАСТТА , с която Л. П. Д., ЕГН: ********** е
осъдена да заплати на Г. П. С. , ЕГН **********, разноски за сумата над
дължимите 64.22 лева за исковото производството и 21.58 лева за
заповедното производство до присъдените 128.44 лв. за исковото
производство и 43.17 лева за заповедното производство,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения по реда на
чл. 422 ГПК от Г. П. С. , ЕГН **********, иск срещу Л. П. Д., ЕГН:
**********, с правно основание чл. 82 ЗЗД, за разликата над 170 лева до
претендираните 340 лева - вреди от договорно неизпълнение, изразяващи се
в заплатено към датата на сключване на Договор за отдаване под наем на
земеделска земя от 12.05.2020 г. наемно възнаграждение за една стопанската
година, считано от 01.10.2020г. до 30.09.2021г., ведно със законната лихва
върху сумата от 17.03.2022 г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №14322/2022 г. на
СРС, 46 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9473/05.06.2023 г. по гр.д.
№65462/2022 г. на Софийски районен съд, 46 с-в, в останалата му част.
13
ОСЪЖДА Г. П. С. , ЕГН **********, с адрес: гр. Самоков ул. ****,
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК на Л. П. Д. , ЕГН:
********** с адрес: гр. София, ж.к. ****, съдебно-деловодни разноски за
въззивното производство в общ размер на 462.50 лева, както и
допълнителни разноски в размер на 36.28 лева за първоинстанционното
производство и 21.17 лева за заповедното производство пред Софийски
районен съд.
ОСЪЖДА Л. П. Д., ЕГН: ********** с адрес: гр. София, ж.к. ****,
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Г. П. С. , ЕГН **********, с
адрес: гр. Самоков ул. ****, разноски за въззивното производство в размер на
175 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14