Решение по дело №11779/2015 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3112

гр. Варна, 01.08.2016г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, 9-ти състав, в открито съдебно заседание, проведено на осми юли две хиляди и шестнадесета година, в състав: 

 

   РАЙОНЕН СЪДИЯ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ

 

при участието на секретаря Ил. И., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 11779 по описа на ВРС за 2015-та година, 9-ти с-в, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, искове за прзнаване за установено в отношенията между страните, че К.П.М., ЕГН**********, дължи на ищцовото дружество сумата 13287.60лв. – главница по договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. и договор за преструктуриране от 30.12.2009г. с „Б. Д.” ЕАД, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 17.02.2012г. до окончателното й изплащане, сумата 2367.64лв. – възнаградителна лихва върху главницата за периода 08.12.2010г. – 17.02.2012г., както и сумата 1191.87лв. - мораторна лихва върху главницата за периода 24.03.2011г. – 17.02.2012г., които суми са прехвърлени в полза на ищцовото дружество с договор за цесия от 12.07.2012г. и  за които суми е издадена по чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2141 по описа на ВРС за 2012г.

Ищецът твърди, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за процесните суми, за които е издадена заповед по чл.417 ГПК. В законоустановения срок длъжникът възразил, поради което за ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящия иск.

Твърди още, че по силата на договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. „Б. Д.” ЕАД се задължило да предостави на ответника кредит в размер на 13000.00лв., която сума била преведена на 14.10.2008г. по сметка на кредитополучателя. Последният от своя страна се задължил да върне получената сума съобразно уговорен погасителен план.

На 30.12.2009г. между страните по кредитното правоотношение бил подписан договор, с който длъжникът признал, че общият размер на задълженията му по кредита от 29.09.2008г. възлиза на 14010.00лв. към датата на анекса. Задължил се и да върне тази сума, ведно с договорната възнаградителна лихва, на 120 месечни анюитетни вноски, с падеж 8-мо число на месеца, за който се дължат, и с размери съгласно договорен погасителен план, считано от 08.01.2010г.

Длъжникът изпълнявал задълженията си до вноската с падеж 08.12.2010г., която не била погасена изцяло и от който момент плащанията били преустановени. Поради това на осн. чл.19.2. от ОУ към договора всички непогасени задължения до края на договора станали предсрочно изискуеми, считано от падежа на третата последователна изцяло неплатена вноска – 08.03.2011г. Тази изискуемост кредиторът онесъл счетоводно в просрочие на 14.03.2011г. Отделно с нарочни писма, получени на 23.01.2012г., длъжниците били уведомени за упражненото право по чл.60 ЗКИ.

На 12.07.2012г. между първоначалния кредитор и ищцовото дружество бил сключен договор за цесия, по силата на който на ищеца било прехвърлено изцяло вземането по процесния договор за кредит, за което длъжникът бил уведомен.

На 07.04.2014г. между цесионера (новия кредитор) и кредитополучателя било сключено споразумение с правно основание чл.365 ЗЗД, с което длъжникът изрично признал по основание и размер дължимостта на всички искови суми, за които били издадени заповед за незабавно изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. №2141/2012г. на ВРС, които задължения били разсрочени по размери и падежи съобразно погасителен план. Срещу това кредиторът се задължил да не пристъпва към принудително изпълнение, ако длъжникът престира съобразно уговореното в споразумението от 07.04.2014г.

С оглед на изложеното и поради липсата на плащания дори след последното споразумение се твърди, че ответникът дължи на кредитора стойността на всички предсрочно падежирали месечни анюитетни вноски, както и мораторната лихва върху главницата.

Евентуално твърди, че с получаване на препис от исковата молба, правото за обявяване на предсрочна изискуемост е достигнало до ответника.

По същество моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който не оспорва сключването на договора за кредит от 29.09.2008г., на договора за преструктуриране от 30.12.2009г. и на споразумението по чл.365 ЗЗД от 07.04.2014г. В о.с.з. (л.171 от делото) признава и усвояването на кредитната главница при първоначалното сключване на договора с банката.

Исковете обаче оспорва изцяло по основание и размер, в която връзка навежда редица съображения, част от които абстрактни и заявени при съществено смесване на разнородни правни институти, а друга – субсумирани в следния смисъл: Оспорва да е получавал съобщение за обявяване предсрочната изискуемост на исковите суми; оспорва сключването на договора за цесия между първоначалния кредитор и ищеца; оспорва действителността на договора за цесия между първоначалния кредитор и ищеца, като „нищожен” поради „липса на воля и поради липса на предмет”; оспорва да е уведомяван за цесията от лице с правомощие за това; оспорва „съдържанието” на „приложение 2 към договор за цесия”; оспорва „представените ОУ да са приети и подписани от ответника”; оспорва „ПДИ да е изпратена от лице с правомощие за съобщаване за предсрочна изискуемост”; оспорва датата на изпращане на „писмо от 02.08.2012г.” и на „приемо – предавателен протокол” и други. Релевира и възражения срещу влязлото в сила прекратително определение срещу солидарния съдлъжник - абсолютно недопустими поради липса на идентитет и липса на процесуална субституция между тези правни субекти.

По същество моли за отхвърляне на иска.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното частно гражданско дело на ВРС, по същото на осн.чл.410 ГПК е издадена в полза на ищеца срещу ответника заповед за изпълнение за процесните суми.

Безспорно е между страните, а се потвърждава от приобщените договор за кредит (л.56-61 от делото) и споразумение за преструктуриране (л.46-55 от делото), че по силата на договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. „Б. Д.” ЕАД се задължило да предостави на ответника кредит в размер на 13000.00лв., която сума била преведена на 14.10.2008г. по сметка на кредитополучателя; че последният от своя страна се задължил да върне получената сума съобразно уговорен погасителен план; че че с допълнително споразумение от 30.12.2009г. страните преуредили отношенията си, като длъжникът признал, че общият размер на задълженията му по кредита от 29.09.2008г. възлиза на 14010.00лв. към датата на анекса, които се задължил да върне, ведно с договорната възнаградителна лихва, на 120 месечни анюитетни вноски, с падеж 8-мо число на месеца, за който се дължат, и с размери съгласно договорен погасителен план, считано от 08.01.2010г.

На л.43 е приложено уведомително за предсрочната изискуемост по договора писмо на ищцовото дружество до ответника. Писмото е изпратено до адреса, деклариран от кредитополучателя пред банката, и е получено лично от адресата на 23.01.2012г.

На 17.02.2012г. е подадено срещу длъжника заявление по чл.417 ГПК, като заповедта е издадена на 21.02.2012г. за процесните суми.

На 12.07.2012г., след заявлението и заповедта по чл.417 ГПК, е сключен между „Б. Д.” АД и „О.ф.Б.” АД договор за цесия, по силата на който на ищцовото дружество е прехвърлено изцяло вземането по процесния договор за кредит (видно от приобщеното приложение към цесията).

            С изрично пълномощно „Б. Д.” упълномощило „О.ф.Б.” АД да уведоми от името на първоначалния кредитор дължниците за прехвърлянето на вземанията им.

С нарочно и неоспорено по автентичност споразумение от 07.04.2014г. (л.30-36 от делото) по чл.365 ЗЗД, сключено между цесионера (новия кредитор) и кредитополучателя, длъжникът изрично признал (спрямо цесионера) по основание и размер дължимостта на всички искови суми, за които били издадени заповед за незабавно изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. №2141/2012г. на ВРС, които задължения били разсрочени по размери и падежи съобразно погасителен план. Срещу това кредиторът се задължил да не пристъпва към принудително изпълнение, ако длъжникът престира съобразно уговореното в споразумението от 07.04.2014г. Предвидено било още, че при неплащане на която и да било от погасителните вноски, разсрочването на задълженията отпада и кредиторът има право да започне принудително изпълнение за всички неплатени суми по договора.

От заключението по приетата ССчЕ, което съдът цени като обективно и неоспорено, се изяснява, че последното плащане по спорния договор преди издаване на заповедта по чл.417 ГПК, е извършено на 24.03.2011г., в размер на 240.00лв. и с него са погасени просрочени анюитетни главница, лихва и разноски. След издаване на заповедта по чл.417 ГПК (17.02.2012г.), на 12.07.2012г. са извършени три превода в полза на кредитора, в общ размер 2800лв. Последващи плащания не са регистрирани. Общият размер на неплатените задължения по кредита, след приспадане на всички извършени плащания, възлиза на: главница – 13479.99лв., възнаградителна лихва – 2144.36лв. и мораторна лихва – 3003.84лв. – за заявените от ищеца периоди.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

            По допустимостта: Допустимостта на исковете по чл.422 ГПК произтича от своевременното възражение по чл.414 ГПК и идентитета на спорното право по настоящото и по заповедното производство. Допустимостта на исковете по чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД произтича от постановеното в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС, което изрично предвижда тази възможност, а евентуалния характер на исковете означава разглеждането им само в обема и доколкото бъдат отхвърлени изцяло или частично главните такива, т.е. доколкото заповедта за изпълнение няма да бъде влязла в сила изцяло.

По приложението на чл.99, ал.1 ЗЗД: Съобразно цитираната разпоредба кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането забраняват това. В настоящия случай след подаване на заявлението и издаването на заповедта по чл.417 ГПК, е сключен между „Б. Д.” АД и „О.ф.Б.” АД договор за цесия, по силата на който на ищцовото дружество е прехвърлено изцяло вземането по процесния договор за кредит. Така на осн. чл.99 , ал.2 ЗЗД първоначалният кредитор е „заменен” с нов такъв – ищеца, на когото ответникът дължи да плаща, след като бъде уведомен за прехвърлянето на вземането.

Възраженията срещу действителността на този договор са несъстоятелни и недоказани – видно от съдържанието на договора за цесия в него са обективирани съществените задължения на страните, а в представено приложение към него е обективиран обемът на прехвърлените права, включително за процесните задължения на ответника. Доколко тези задължения са ликвидни и изискуеми е иррелевантно, тъй като предмет на прехвърляне могат да бъдат включително бъдещи и неизискуеми вземания, погасени по давност такива, а по аргумент от чл.226 ГПК - дори и спорни права. Достатъчно е вземането да е прехвърлимо по естество и ясно индивидуализирано по обем и страни, каквото процесното безспорно е.

По делото действително липсва нарочно изпратено съобщение за цесията, но доколкото уведомяването няма конститутивно, а само за противопоставимост действие, то всъщност е предвидено с цел превенция на потенциалното плащане два пъти. Ето защо възражението за неосведомяване за прехвърлянето на задължения длъжникът можде да прави успешно, само ако твърди, че е изпълнил изцяло на стария кредитор до момента на узнаването (така и Определение №987/18.07.2011г. по гр.д. №867/2011г. на ВКС, IV г.о. и др.). Съвсем отделен е въпросът, че с получаване на препис от исковата молба с приложенията, ответникът със сигурност е узнал за сключения договор за цесия, след като ищецът се позовава на него и го представя, което обстоятелство следва да бъде зачетено на осн. чл.235, ал.3 ГПК. Нещо повече – в случая след обазуване на заповедното производство (2012г.) е подписано (през 2014г.) споразумение между цесионера и ответника, с което последният е признал изцяло задълженията си именно към новия кредитор. Ето защо съдът не споделя възражението за липса на материална легитимация на ищеца, като цесионер.

По исковете по чл.422 ГПК: Фактическият състав на предявените искове се свързва с пълно и главно доказване от ищеца на наличието на твърдяната облигационна връзка по договора за кредит, предоставянето на кредитната главница в полза на главния длъжник, обезпечаването на задълженията му от ответника, изпадането в забава на длъжника, настъпването на изискуемостта на задълженията и размера на исковете.

Както вече се спомена възникването на твърдяната облигационна връзка между кредитора и кредитополучателя не се оспори, а се потвърди и от приложените договор и анекс към него. Изправността на кредитора досежно задължението му за предоставяне на парични средства на кредитополучателя също не се оспори, а се установи и от приобщената ССчЕ. Ето защо съдът приема тези обстоятелства за изяснени.

Възраженията срещу действителността на договора за кредит и последвалия го анекс не могат да бъдат споделени по следните причини: На първо място надлежно формулирано формално оспорване на авторството на частните документи, обективиращи договорите, не беше отправено. Но дори да би се приело, че е отправено, то същото остана и напълно недоказано от ответника, който като автор на споразуменията носи тежестта да обори верността им (арг. от чл.193, ал.3 ГПК). Тоест порок на волята не се установи. Непонятно е и абстракното възражение за „липса на предмет” на договора за кредит и последвалите го споразумения, най – малко защото такова основание в чл.26 ЗЗД липсва („невъзможният предмет” и „липсата на кауза” са съвсем различни от заявеното основания). Прочее за пълнота следва да се отбележи, че в цитираните и сключени между страните договори, ясно е изразената воля на съконтрагентите за възникване/преуреждане на възмездна заемна облигационна връзка с правно основание чл.430 ТЗ вр. чл.240 и сл. ЗЗД, с ясни срокове и условия за изпълнение, което потвърждава несъстоятелността на възраженията.

По въпроса за изискуемостта на предявените вземания съдът приема следното:  В т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС се прие, че ефектът на предсрочната изискуемост на договори за кредит настъпва едва след като потестативното изявление на банката достигне до длъжника, независимо от уговореното в договора, като получаването на съобщението следва да се удостовери чрез официален или изходящ от длъжника частен свидетелстващ документ. В контекста на това клаузите на договора, въвеждащи фингирано уведомяване при простото достигане на изявлението на кредитора до адреса на длъжника, не могат да намерят приложение. Защото смисълът, заложен в мотивите на ТР №4/18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС, е че ефектът на предсрочната изискуемост не може да настъпи преди длъжникът да бъде реално и действително уведомен за упражненото от кредитора потестативно право, което разбиране напълно съответства с механизма за упражняване на субективни преобразуващи права.

В настоящия случай по делото е представено уведомително за предсрочната изискуемост писмо на ищцовото дружество до ответника, което е изпратено до адреса, деклариран от кредитополучателя пред банката, и е получено лично от адресата на 23.01.2012г. Ето защо само на това основание следва да се приеме за изпълнено горепосоченото изискване за настъпване на предсрочната изискуемост.

Нещо повече –  с нарочно и неоспорено по автентичност споразумение от 07.04.2014г., съдържащо всички белези на договор по чл.365 ЗЗД и сключено между цесионера (новия кредитор) и кредитополучателя, длъжникът изрично е признал (спрямо цесионера) по основание и размер дължимостта на всички искови суми, за които били издадени заповед за незабавно изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. №2141/2012г. на ВРС. Срещу това кредиторът се задължил да не пристъпва към принудително изпълнение, ако длъжникът престира съобразно уговореното в споразумението. При неплащане на която и да било от погасителните вноски страните са уговорили изрично, че длъжникът губи приемуществото на разсрочените задължения и кредиторът има право да започне принудително изпълнение за всички неплатени суми по договора. Въпреки това, след сключване на това споразумение длъжникът не е престирал изобщо, нито една вноска.

При тези две групи обстоятелства съдът приема, че преди образуване на настоящото исково производство ответникът е бил (двукратно) осведомен за последиците от иначе системното му неизпълнение по договора, поради което тези последици в отношенията между страните съдът намира за настъпили. Поради това исковете по чл.422 ГПК следва да бъдат уважени в размерите, изчислени от ССчЕ – т.е. за главницата и мораторната лихва изцяло, а за възнаградителната – до 2144.36лв. (над които до претендираните 2367.64лв. този иск следва да се отхвърли).

По евентуалните искове: Предвид отхвърлянето му в установителната част, за така изчислената част на осъдителния иск за възнаградителна лихва възниква процесуалното условие за разглеждане. По същество обаче не се налага различно разрешение по този иск, защото частичното му отхвърляне по чл.422 ГПК е обусловено не от нереализирана предсрочна изискуемост, а от изчисления от вещото лице действителен негов размер.

По разноските: Предвид изхода по спора по спора, на ищеца се следват разноски, съразмерно с уважената част от исковете по чл.422 ГПК и чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД, в размер на 2091.58лв. (чл.78, ал.1 ГПК).

На осн. ТР №4/18.06.2014г. на ищеца се следват разноски и за заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете по чл.422 ГПК, доколкото само те са функционално свързани с производството по чл.417 ГПК, а именно от  911.64лв.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И :

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.П.М., ЕГН**********, дължи на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, сумата 13287.60лв. – главница по договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. и договор за преструктуриране от 30.12.2009г. с „Б. Д.” ЕАД, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 17.02.2012г. до окончателното й изплащане, сумата 2144.36лв. – възнаградителна лихва върху главницата за периода 08.12.2010г. – 17.02.2012г., както и сумата 1191.87лв. - мораторна лихва върху главницата за периода 24.03.2011г. – 17.02.2012г., които суми са прехвърлени в полза на ищцовото дружество с договор за цесия от 12.07.2012г. и  за които суми е издадена по чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2141 по описа на ВРС за 2012г., на осн. чл.422 ГПК.

ОТХВЪРЛЯ иска на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, за установяване в отношенията между страните, че К.П.М., ЕГН**********, дължи на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, сумата 223.28лв., съставляваща разлика над 2144.36лв. до 2367.64лв. – възнаградителна лихва по договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. и договор за преструктуриране от 30.12.2009г. с „Б. Д.” ЕАД, за периода 08.12.2010г. – 17.02.2012г., която сума е прехвърлена в полза на ищцовото дружество с договор за цесия от 12.07.2012г. и  за която сума е издадена по чл.417 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2141 по описа на ВРС за 2012г., на осн. чл.422 ГПК.

ОТХВЪРЛЯ иска на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, осъждане на К.П.М., ЕГН**********, за сумата 223.28лв., съставляваща разлика над 2144.36лв. до 2367.64лв. – възнаградителна лихва по договор за ползване на кредитна карта от 29.09.2008г. и договор за преструктуриране от 30.12.2009г. с „Б. Д.” ЕАД, за периода 08.12.2010г. – 17.02.2012г., която сума е прехвърлена в полза на ищцовото дружество с договор за цесия от 12.07.2012г. и  за която сума е издадена по чл.417 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2141 по описа на ВРС за 2012г., на осн. чл.430, ал.2 ТЗ.

ОСЪЖДА К.П.М., ЕГН**********, да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, сумата 2091.58лв. – разноски в исковото производство пред ВРС, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА К.П.М., ЕГН**********, да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК*********, сумата 911.64лв. – разноски по заповедното производство, на осн. ТР №4/18.06.2014г. и чл.78, ал.1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна, в двуседмичен срок от получаване на съобщението.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:…………