РЕШЕНИЕ № 91
гр. Пловдив 19.02.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД търговска колегия, ХVІІ т.с.,
в публично заседание на 29 ноември 2018 г. в състав
СЪДИЯ : АНТОНИЯ РОГЛЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА БАКАЛОВА, като
разгледа докладваното от съдията т.д. № 477/2016
г. по описа на ПОС, намира за установено
следното:
Иск с правно основание чл. 422 от ЗЗД.
Ищецът „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Св. Неделя“ № 7, моли да се постанови
решение, с което да се признае за установено по отношение на ответниците С.Г.М.
ЕГН ********** с адрес: ***, и „ЛИОН ТРЕЙДИНГ“ ООД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Българска морава“ № 85, съществуването по
основание и размер на паричното задължение, за което е издадена заповед за
изпълнение № 9657/16.12.2005 г. по
ч.гр. д. № 16879/2015 г. по описа на ПРС, ІІI бр. с., поправена по реда на
чл. 247 ГПК с Определение № 10922/15.12.2016 г. и изпълнителен лист към нея, а
именно:
да се признае за установено, че С.Г.М. ЕГН ********** и
„ЛИОН ТРЕЙДИНГ“ ООД ЕИК ********* дължат на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* солидарно следните суми:
- 72 617.78 евро –главница, дължима по Договор за банков ипотечен кредит на
физическо лице № TR2742489 от 24.06.2010 г., Анекс от
30.07.2010 г., Анекс от 20.11.2012 г. и Анекс от 13.02.2014 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /15.12.2015
г./ до датата на изплащане на вземането;
- 16 141.88 евро –
дължими лихви по посочения договор, от които:
· 3 651,13 евро – договорен лихвен процент
(възнаградителна лихва) по чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до 27.08.2015 г.;
· 4 119,31 евро – лихва върху просрочена
главница по чл. 4.2. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до
14.12.2015 г.;
· 891,59 евро – наказателна лихва при просрочие
по чл.4.1. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до 14.12.2015
г.;
· 7 479,85 евро – просрочена лихва
(миграция) по чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г. , състояща
се от компенсиращата вноска, дължима на 25.02.2015 г. и дължимата лихва в
размер на 3 765,31 евро с падеж 25.02.2015 г.
- 159.88 евро – дължима такса по
Тарифата на Банката.
Претендира присъждане на
разноски, включително за заповедното производство в размер на 3 478.23 лв.
– държавна такса и 3766.40 лв. - адвокатско
възнаграждение. Представен е списък на разноските.
Ответниците оспорват изцяло иска като неоснователен и
недоказан и молят да се постанови решение за отхвърлянето му. Подробни
съображения се излагат и в писмена защита. Претендират разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените от страните
доводи, намира за установено следното:
По допустимостта
на иска:
Ответниците поддържат възражение за недопустимост на
предявения иск, във връзка с което молят производството по делото да бъде
прекратено. Навеждат се възражения, че вземанията, които се иска да бъдат
установени с предявяването на настоящия установителен иск, са различни от тези,
за които е издадена заповед за изпълнение № 9657/16.12.15, като предявеният иск
е неотносим спрямо последвалата промяна в издадената заповед по силата на
постановено определение № 10922/15.12.16 г., издадени по ч.гр.д. № 16879/15 г.
на РС – Пловдив.
От приложеното по делото ч.гр.д. № 16879815 г. на РС –
Пловдив се установява, че по заявлението на УНИКРЕДИТ БУЛБАНК е издадена заповед № 9657/16.12.15 г., с която
ответниците С.М. и ЛИОН ТРЕЙДИНГ ООД са осъдени да заплатят на банката сумите:
-
72 617 евро –
главница по Договор за банков потребителски кредит на физическо лице от
24.06.2010 и анекс от 30.07.2010;
16 141.88 евро – договорна лихва, дължима за периода
от 25.02.2015 до 14.12.2015 г.
-
Законна лихва върху
главницата, считано от 15.12.2015 до изплащането й;
-
159.88 евро – такси
-
7244.63 лв. разноски.
От ответниците са постъпили възражения съответно на
29.12.2015 и 11.02.2015 г.
Съобщение до банката за постъпилите възражения с указание
за възможността в едномесечен срок да се предяви установителен иск е връчено на
22.06.2016 г. /л. 95 от ч.гр.д. № 16879815 г. на ПРС/
Установителният иск, по който е образувано настоящето
производство, е предявен на 20.07.2016 г., в рамките на едномесечния срок, считан
от датата на връчване на съобщението за постъпване на възражения.
С молба от 7.11.16 г. ищцовата банка е поискала да се
допуснат поправки на явни фактически грешки в издадената заповед за изпълнение
на основание чл. 247, ал.1 от ГПК.
С определение № 10922/15.12.16
г. е допуснато поправка на ЯФГ в издадената
заповед № 9657/16.12.15 г., изразяващи се в:
- посочване вярната сума на претендираната главница
- 72617.78 евро;
- посочване солидарната
отговорност на ответниците;
- изброяване на трите
анекса към договора за кредит,
- посочване че договорът за кредит е ипотечен, а не потребителски.
С молба вх. № 692/10.01.2017 г., предявена по настоящето
дело, исковата молба е конкретизирана в смисъл, че предмет на установяване са
вземанията по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2742489 от 24.06.2010 г. ведно с Анекс от 30.07.2010 г., Анекс от 20.11.2012 г.
и Анекс от 13.02.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.16879/15 на ПРС.,
поправена по реда на чл. 247 от ГПК с определение № 10922/15.12.16 г.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема, че предявеният иск е допустим и следва да
се разгледа по същество.
Претендираните вземания са
идентични с тези, за които е подадено заявление за издаване заповед за
изпълнение. Действително, заповедният
съд е издал заповед за изпълнение като не е отразил вярно сумата на
претендираната главница, не е отразил трите анекса, грешно е описан договора за
кредита и не е посочена солидарната отговорност на ответниците. Но това по
същество са допуснати явни фактически грешки по смисъла на чрл. 247 от ГПК,
доколкото съдът е приел в мотивите към заповедта, че са налице предпоставки за
уважаване на искането, а в диспозитива е допуснал описание, което не
съответства на така изразената воля за уважаване на искането така, както е
предявено. Няма пречка допуснати явни фактически грешки в издадената заповед за
изпълнение да бъдат отстранени от заповедния съд по реда на чл. 247 от ГПК,
което е и сторено.
Горните съображения според настоящия
съдебен състав не влизат в противоречие с мотивите на представеното от
ответниците решение № 207/310.07.2015 г., постановено по гр.д. № 7030/2014 г.
на ВКС, ІV гр.о. В това решение също се приема, че съдът може да допусне
поправка на явни фактически грешки в издадената заповед за изпълнение,
включително и по отношение на основанието, когато отразеното от него не
отговаря на заявеното от молителя, т.е. когато е формирал воля , че искането за
издаване заповед за изпълнение е основателно на заявеното от молителя
основание, но не го е отразил точно в заповедто. В това решение е коментиран
въпроса за пътя на защита на длъжника, като е прието, че при подобна хипотеза
за длъжника тече нов срок за възражение, тъй като същият отговаря за ново
вземане, като длъжникът може да предяви отрицателен установителен иск, че
вземането не съществува, както и да предяви възражение по чл. 414 от ГПК.
В случая длъжниците не са били лишени от процесуалните
възможности, коментирани в цитираното съдебно решение. На същите е връчено
надлежно определението за допуснате на поправки на ЯФГ, като в
законоустановения срок са подадени възражения вх. № 177/3.1.17 и 2369/19.1.17
г. За постъпилите възражения е уведомена ищцовата банка с указания за възможността за предявяване на
установителен иск. Банката е предявила молба за отмяна на разпореждането по
отношение на дадения срок за предявяване на установителен иск със
съображенията, че всъщност такъв вече е предявен с исковата молба вх. №
3856/20.7.16 г., с която вземанията са претендирани и по основание, и по
размер, изцяло съобразно допуснатите
поправки на ЯФГ по отношение на първоначално издадената заповед. В тази връзка
заповедният съд е приел, че всъщност искът е предявен, същият е в съответствие
с извършените поправки на ЯФГ и практически указанията на съда са спазени.
Тези съображения на заповедния
съд се споделят и от настоящия съдебен състав.
В крайна сметка, предявеният
установителен иск е за същите вземания по размер и основание, за които е
подадено заявление за издаване заповед за изпълнение, и за които е издадена
заповед за изпълнение след изпълнение и на процедурата по чл. 247 от ГПК за
поправка на явни фактически грешки в първоначално издадената заповед. Не се
касае за нова заповед за изпълнение, която да е издадена по ново заявление, за
да се вменява в задължение на ищеца да предявява нов установителен иск, при
това след като такъв вече е бил предявен
от него. Установителният иск е предявен в рамките на законоустановения
едномесечен срок, считан от датата на връчване на съобщение за депозираните
възражения. Не може да се вмени в задължение на ищеца да претендира вземанията
си по начин, по който погрешно ги е описал заповедният съд – напротив, в случая
за да защити правата си, ищецът има право да предяви установителния иск в
срока, определен от закона, като поиска поправка на допуснатите от съда
очевидни фактически грешки в заповедта за изпълнение. Неоснователни са
доводите, че последвалата промяна в първоначално издадената заповед за
изпълнение, обективирана в определение № 10922/15.12.16 г., е неотносима към
установителния иск. Правата на длъжниците в случая не са нарушени, тъй като те
са били надлежно уведомени за извършените поправки по реда на чл. 247 от ГПК и
са реализирали правото си на възражение. Нередовностите по исковата молба,
предявена по настоящето дело, свързани с така протеклата усложнена процедура
в заповедното производство, са
отстранени по предвидения от ГПК ред.
Освен горното, в хода на
производството са поддържани възражения за неспазване на преклузивния
едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, доколкото на ищеца е станало известно в
по-ранен момент обстоятелството, че от длъжниците са постъпили възражения
/-косвено по повод уведомяване за други действия, проучване на делото по
процесуален представител на ищеца и т.н./.
Тези доводи съдът счита за
неоснователни, тъй като единствено меродавен момент, от който започва да тече
срокът за предявяване на установителния иск, е датата на редовно връчване от
страна на съда на съобщение за постъпването на възражения ведно с дадени от
съда указания за възможността за предявяване на установителния иск и законовия
срок за това. Правно ирелевантно е обстоятелството, че ищецът е узнал по-рано
за постъпването на възражения.
Предвид посоченото съдът
приема, че предявеният иск е допустим и следва да се разгледа по същество.
По същество:
На 24.06.2010 г. между „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД като
кредитор, от една страна, и от друга - С.Г.М.
- кредитополучател, и „Лион - Трейдинг" ООД, ЕИК ********* - солидарен
длъжник, е подписан Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2742489 в размер на 72 000.00
евро. Целта на кредита е за покупка на имот,
подробно описан в т. 8.1. Кредитополучателят и солидарният длъжник са се
задължили да погасяват отпуснатата сума на месечни погасителни вноски по
посочената в чл. 7.2 от договора банкова сметка. Страните
са определили вида, размера и начина на изчисляване на лихвите, които се дължат
върху предоставената сума (чл. 4 от договора), както и таксите по обслужване на
отпуснатия кредит (чл. 5 от договора). Определен е и крайният срок за
погасяване на кредита - 28.06.2042 г.
Към договора е сключен анекс от 30.07.2010 г., с който е договорена промяна на банковата
сметка, по която следва да се правят вноските за погасяване на кредита.
С последващ анекс
от 20.11.2012 г. са направени промени в Раздел I от договора за кредит и
сключения към него първи анекс.
С последващ анекс от 13.02.2014 г. страните са се съгласили, че установеното в
договора за кредит и анексите към него изцяло се преурежда, заменя и приема
съдържанието и параметрите на анекса, който регулира всички отношения между
страните до окончателното събиране на вземанията на банката по договора за
кредит в пълен размер.
Във връзка с последния анекс
ответниците поддържат възражения, че
е налице обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, предвид на
което задълженията, за които е издадена заповед
за изпълнение № 9657/16.12.15 г. са погасени и не съществуват на
основание чл. 107 от ЗЗД.
Съдът не споделя доводите, че с
оглед съдържанието на анекса от 13.02.2014 г., същият обективира воля на
страните за обективна новация. С този анекс страните изрично са се съгласили,
че правоотношенията, възникнали във връзка със сключването и изпълнението на
договора и анексите към него, установяващи условията по договора за кредит и
усвояването му – усвояване, ползване, олихвяване, обезпечаване, издължаване,
права и задължения на страните,
предсрочна изискуемост и окончателно погасяване на пълния размер на
кредита и всяка отделна сума, усвоена и/или дължима по договора и анексите към
него, да се уреждат от анекса от 13.2.14 г,. съдържанието на който заменя
напълно и изцяло съдържанието на договора за кредит № TR 2742489 от 24.6.10 и анексите
към него. Страните са се съгласили към отношенията, регламентирани с анекса, да
се прилагат като неразделна част от съдържанието му ОБЩИ УСЛОВИЯ, при които
банката предоставя ипотечни кредити на физически лица, одобрени с решение на УС
на банката, в сила към датата на подписване на анекса, като е уговорено
прекратяване прилагането на предишни ОБЩИ УСЛОВИЯ.
Съдебната практика трайно
приема, че само по себе си преструктурирането на
дълга по съществуващ банков кредит не води до новиране на задължението, без
изрично страните да са заявили воля за подновяване. Новацията не се предполага,
затова волята на договарящите се за извършването й, трябва да е изразена по
недвусмислен начин. / в този смисъл решение
№ 789 от 22.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2001 г., V г. о., решение
№ 130 от 24.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 650/2008 г., II т. о., ТК, докладчик Ваня Алексиева
В случая страните действително са уговорили съдържанието на анекса изцяло
да подмени съдържанието на сключения договор и предходните анекси към него, като
са приели занапред да се прилагат общи условия, в сила към дата на сключване на
анекса, като се прекрати действието на предходни общи условия. Няма уговорка,
според която да се прекратява сключения договор, нито същият да се счита за
изпълнен с оглед поети нови задължения от страна на ответницата. Напротив, в
пар.4 от анекса страните са се съгласили, че съдържанието на сключения договор се
преурежда и заменя с новия анекс; в т. І ПРЕДМЕТ И УСЛОВИЯ НА ДОГОВОРА
страните са посочили, че кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в
размер, валута и предназначение съгласно договора за банков кредит от 24.06.10
г., като с подписването на анекса кредитополучателят заявява, че кредитът е
усвоен, ще се усвоява и ползва съгласно условията на договор за банков кредит TR2742489 от 24.06.2010, променени с този анекс; в т. 8.1 е уговорено: „...
ипотеката/ите ще обезпечава/т вземането на банката по договор за банков кредит TR2742489 от 24.06.2010 е анексите към него, такова каквото е след въведените промени по съгласие на
страните с настоящия анекс...“
Според съда съдържанието на анекса сочи на изменение на клаузите на
договора, като липсват по същество елементите на обективната новация. Цитираните
клаузи сочат, че страните не са възприели задълженията по договора за банков кредит от 24.6.10 г. като
погасени и заменени с други, а напратив – като съществуващи, на изменени със
сключения пореден анекс. Анекс към договора може да се сключи, като се посочат
само изменените клаузи, но няма пречка да бъде сключен и във формата, която е
възприета в случая – като се изложи цялостно съдържанието на облигационната
връзка в анекса, което съдържание занапред да урежда отношенията между
страните.
Без правно значение за преценката за наличие на обективна новация са
обстоятелствата, свързани с начина на осчетоводяване на кредита от страна на
банката – дали с различни или еднакви
номера на сметки след сключването на съответните анекси. В този смисъл
изложените доводи в тази насока в писмената защита на ответницата съдът счита изцяло за ирелевантни
към правния спор.
Впрочем, дори и да се приеме, че така сключеният анекс представлява
обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, това не води автоматично до
извод за неоснователност на исковата претенция. Това е така,
тъй като ако се приеме, че задълженията по първоначалния договор за
кредит и първите два анекса са погасени
поради новирането им, то следва да се преценява основателността на иска
съобразно сключения анекс от 13.02.2014 г., който надлежно е въведен от ищеца
като основание за издаване заповедта за изпълнение /съобразно мотивите изложени
по-горе във връзка с допустимостта на иска/.
От ответницата С.М. се поддържат възражения за нищожност на клаузи от
договора като неравноправни на основание чл.146 ал.1
вр. с чл.143 т.5, 9, 10,12 и 14 от Закона
за защита на потребителите.
Съдът намира, че ЗЗП
е относим към процесния договор.
Съгласно пар.13, т.1 от ЗЗП "потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
В случая кредитополучател е физическо лице, като кредитът
е отпуснат за покупка на имот с жилищен характер. При това положение
кредитополучатят се явява потребител по смисъла на цитираното легално
определение. В тази връзка без значение е обстоятелството, че вторият ответник
„ЛИОН ТРЕЙДИНГ“ ООД е търговско дружество, тъй като същото е солидарен длъжник,
но не е кредитополучател и няма каквито
и да било данни и доказателства по делото кредитът да е насочен към извършване
на някаква търговска или професионална дейност. Отговорността на дружеството е
солидарна, т.е. същото отговаря дотолкова доколкото отговаря кредитополучателят, при което евентуалното
уважаване на възраженията на физическото лице –кредитополучател и потребител по
смисъла на ЗЗП ще ползва и дружеството - солидарен длъжник.
Оспорват се като нищожни клаузата,
определяща комисионна за управление на кредита за всяка следваща година или част от нея в размер на 0.11 % върху непогасената част от главницата на кредита на всяко
тримесечие – т. 5.3 от договора и анекса от 13.02.14, т. 5.2 от анекса от
20.11.2012, както и комисионната за
ангажимент – съгласно тарифата на
банката по т.5.4 от договора.
По отношение комисионната за ангажимент съдът намира
възраженията практически за неотносими към спора, тъй като видно от
заключението на приетата по делото ССЕ /л. 338/ за комисионна ангажимент няма начислени суми.
Независимо от това, следва да се посочи за пълнота, че
възражението се явява неоснователно, доколкото уговорката по чл. 5.4 от
договора препраща към тарифата на банката, а съгласно т.10.3 от ОУ, при които
Уникредит Булбанк АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, действащи
към датата на подписване на договора комисионна ангажимент се начислява върху разликата
между размера на разрешения за ползване кредит и усвоения размер на кредита за
всеки ден от периода на ползването му. В случая такава разлика няма, тъй като
кредитът е усвоен еднократно.
Съдът намира за основателни са възраженията за наличие на
неравноправна клауза по отношение комисионната за управление на кредита за
всяка следваща година по т. 5.3 от договора. Тази комисионна е уговорена наред
с още две такси:
- Такса за администриране на кредита при отпускане – т.5.1,
- Такса за поддръжка и обслужване на кредита – т. 5.2
Установява се, че ОУ, в сила от 1.4.2010 са
регламентирани в т. 10.2 и трите вида такси и комисионни – по т.10.2.1 – за
администриране на кредита при отпускане, 10.2.2 – за поддръжка и обслужване на
кредита и 10.2.3 – комисионна за управление на ипотечен кредит за всяка
следваща година или част от нея.
В ОУ, в сила от 20.11.2012 г., са регламентирани само два вида такси – по т.
10.2.1– за администриране на кредита при отпускане и по т. 10.2.2 – за
управление на ипотечен кредит за всеки месец или част от него. Отделна такса за
поддръжка и обслужване /аналогична на тази по чл. 5.2 от договора/ не е
предвидена.
Съдът споделя аргументите, изложени от ответниците, че
след като е уговорена такса по т. 5.2 от договора за поддръжка и обслужване на
кредита, не е ясно за какви други действия на банката се дължи комисионната по
т. 5.3 – за управление на кредита за всяка следваща година. Основателни са
доводите, че след като кредитът е целеви, отпуснат за покупка на определен имот
и усвоен еднократно, е неправомерно да се начисляват комисионни за дейности на
банката, каквито тя не извършва и по делото не е проведено доказване банката да
е извършвала конкретни действия, извън тези, за които е уговорена и заплатена
такса по т. 5.2 за обслужване на кредита. При това положение съдът намира, че
тази клауза има характер на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т.14 от
ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като съгласно ал.4
на същия член, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие
от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
По делото не е проведено успешно
доказване от ищцовата страна за наличие на инивидуално уговорени клаузи, което
би изключило нищожността.
Подписването на
договора, съответно на анексите само по себе си не е обстоятелство, доказващо
индивидуално договаряне. По аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал.2 от ЗЗП
следва да се приеме, че индивидуално уговорени са тези клаузи, които не са били
изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при
достатъчно информиран избор, ги е приел. Що се отнася до клаузите на общите
условия, към които препраща договорът, независимо че са приети от потребителя
при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално уговорени.
Конкретнте
обстоятелства, от които да се направи извод за „индивидуално уговорени клаузи“,
следва да се докажат от банката – кредитор, каквото доказване в случая не е
проведено. Банката е представила „искания“
на кредитополучателя М. за предоговаряне на кредита, и нищо повече. Сключването
на анекси по искане за предоговаряне не означава автоматично, че всички клаузи
да договора/анекса са индивидуално уговорени, включително и коментираната комисионна за управление на кредита за всяка
следваща година или част от нея. Впрочем тези искания са евентуално относими
към сключените анекси, но пък общите условия на банката, в сила от 20.11.2012 не предвиждат подобна такса, която да се дължи
паралелно с таксата, визирана в т. 5.2
от договора. Последното е индиция, че самата банка е актуализирала общите си
условия така, че да се дължи само една такса за обслужване на кредита.
Споделят се от съда
доводите на ответниците, че нормите на чл. 27, ал.2 и 3 от последващо приетия
Закон за кредитите на недвижими имоти на потребители, които са в смисъл, че кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита и че кредиторът не може да събира повече от
веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, представляват едно
потвърждение за неравноправния характер на клаузата по т. 5.3 от договора. Този
закон естествено не е пряко относим към процесния кредит с оглед момента на
сключване на договора и момента на приемане на закона, но разпоредбите му
потвърждават тезата, че клаузи в този смисъл във вече сключени договори, които
не са уговорени индивидуално по смисъла на чл. 146, ал.1 от ЗЗП, следва да се
считат за неравноправни, и поради това нищожни.
Изложеното представлява самостоятелно основание за
отхвърляне на иска в частта му относно претендираната сума от 159.88 евро – дължима такса по Тарифата на Банката, тъй
като същата се явява изцяло недължима.
Оспорват се като неравноправни
и затова нищожни и клаузите на т.4.3 от
Договора за банков кредит от 24.06.2010 г. във вр. с т.9.9 от ОУ, при които Уникредит Булбанк АД предоставя ипотечни
кредити на физически лица, действащи към датата на подписване на договора, както
и т. 4.1 по анексите от 20.11.2012 и 13.02.2014, във връзка с клаузите от раздел
11 „Лихви и комисионни“ от Анекс № 2 от 13.02.2014 г., и раздел „Лихви и
комисионни“ от ОУ, при които Уникредит
Булбанк АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, действащи към датата
на подписване на анексите .
Ответниците считат, че във вреда на кредитополучателя и
солидарния длъжник са уговорени посочените клаузи, с които е установено
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в
разрез с изискването за добросъвестност и справедливост, като по този начин
се създава възможност за обогатяване на
едната страна от договора. Ответницата М. като кредитополучател излага доводи
за неравноправност по смисъла на чл. 143, т.5 и т. 12 от ЗЗП, като счита, че
същите задължават потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка, както и че с тези клаузи
се увеличава цената на кредита, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,като окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора.
Изложените съображения се
споделят от съда като основателни.
Клаузата по т. 4.3 от договора
предвижда наказателна лихва – годишен лихвен процент върху текущия дълг /
редовна плюс просрочена главница/, който се начислява при просрочие на главница
и/или лихва и главница, едновременно и независимо от лихвите за редовна и
просрочена главница по т. 4.1а, 4.1 б, и 4.2 за срока на просрочието. /Клаузата
на т. 4.1а регламентира годишен лихвен
процент върху редовна главница, т.е. възнаградителната лихва по кредита, а с по
т. 4.2 от договора е уговорен лихвен процент върху просрочена главница/
Клаузите т. 4.3 от договора е
трансформирана в т. 4.1 от анексите от 20.11.2012 и 13.02.2014.
Т.е. уговорено е по
договора, че при допускане на просрочие
на задължение за лихва и/или главница върху целия остатъчен редовен дълг
започва да се начислява наказателен лихвен процент за срока на просрочието,
който се начислява едновременно със обезщетението по т. 4.2 от договора /годишен
лихвен процент върху просрочена главница, формиран от приложимия уговорен
лихвен процент и надбавка за просрочена главница/. Тази санкционна лихва се
явява допълнителен, нов лихвен процент върху размера на просрочената главница,
извън уговореното по т. 4.2 от договора, а освен това се начислява и върху
редовен, неизискуем дълг, т.е. върху част от дълга, по отношение на който
липсва неизпълнение.
При това положение съдът намира
за основателни доводите, че е допуснато кумулативно
уговаряне на два вида лихви за неизпълнение на едно и също парично задължение, както
и лихви по отношение на част от дълга, който не е просрочен, респ. по отношение
на непросрочена част няма основание кредитополучателят да е натоварен със задължение за санкционна лихва. Налице е
хипотеза по чл. 143 т.5 от ЗЗП неравноправна е таза клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка.
По отношение липсата на индивидуално уговаряне на
оспорените клаузи важи изцяло казаното по-горе за клаузите по т.5.3 от
договора, и същото не следва да бъде повтаряно ненужно.
Изцяло основателни са и доводите, свързани с последващо
приетия Закон за кредитите за недвижими имоти на потребите, в частност нормата
на чл. 43, ал.1 от същия, според която при
забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху
размера на просрочената сума за времето на забавата. Тази законодателна промяна, въведена с ЗКНИП, в случая
следва да се разглежда като потвърждение на тезата за неравноправния характер
на клаузите на т. 4.3 от договора, респ. на т.4.1 от анексите.
Размерът на начислените и платени сума на основание
посочените клаузи, които съдът приема за нищожни – т. 4.3 от договора, т. 4.1
от анексите и таксите за управление на
кредита за всяка следваща година или част от нея, е посочен в приетото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза – по въпроси № 1,2 и 3,
формулирани от ответника.
Оспорва се като нищожна и клаузата
на т.17 от договора и анекс № 2, с
която е дадена възможност за
самостоятелна преценка на Банката да обяви кредита, изцяло или частично за
предсрочно изискуем. Твърди, че наред с препратките към ОУ, описвайки
основанията за обявяване предсрочна изискуемост, е предвидена възможност
обявяването да е налице в хипотези, които са неконкретизирани и объркващи.
Както и частта от тази разпоредба, с която е предвидена възможността за
обявяване на предсрочна изискуемост при „неплащане на което и да е парично
задължение по кредита". Посочва, че никъде в договора, нито в ОУ към него
не се коментира какво се разбира под „парично задължение " , включително и
как се определят то, няма конкретизиран минимален размер на паричното
задължение, с което да се съобразя банката преди да предприеме съответни
действия. Твърди се, че тази клауза дава възможност на Банката едностранно и
произволно сама да определя кога да обяви един кредит за предсрочно изискуем,
създава несигурност на кредитополучателя при какви условия могат да обявят
кредита му за изискуем. Твърди се, че тази клауза не е отговаря на изискванията
за добросъвестност в търговските взаимоотношения, защото води до неравновесие
на правата на двете страни по договора, поради което е несправедлива, както и неравноправна по
смисъла на чл.143 т.10 ЗЗП, защото позволява на търговеца едностранно да
променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
Следва да се посочи за прецизност, че по отношение
обявената предрочна изискуемост на кредита в случая е относима клаузата на т.
17 от анекса от 13.02.2014 г., тъй като именно тя е действащата към момента, в
който банката твърди да е обявила предсрочната изискуемост на кредита. По
отношение на тази клауза съдът не споделя доводите за наличие на хипотеза по
чл. 143, т.10 от ЗЗП, като не може да се мотивира извод, че същата дава
възможност на банката едностранно да променя условията на договора въз основа
на непредвидено в него основание. Пределно ясно е какво се разбира под „парично
задължение“ и е ненужно същото да се определя в договора между страните с
някакво нарочно определение. Обстоятелството, че не е визиран минимален размер
на неизпълнение, само по себе си не означава хипотеза по т.10 на чл. 143 от
ЗЗП. Няма пречка страните да договорят и по този начин основанието за
настъпване на условия за обявяване на предсрочна изискуемост, като преценката
дали се касае за „съществено неизпълнение“, за каквото говори т. 17.1, касае по
същество въпроса дали са настъпили обстоятелствата, даващи право на банката да
обяви предсрочна изискуемост.
Впрочем, дори и да се приеме, че клаузата предвижда и други, неконкретизирани и поради това неясни за потребителя основания, това би означавало нищожност само по отношение на тези неконкретизирани основания, но не и по отношение непогасяване в срок на парични задължения по договора /за главница, лихви, такси и т.н./ В случая пресдрочната изискумост е обявена поради просрочие на паричните задължения на кредитополучателя, поради което подобна нищожност на част от клаузата на т. 17 не би имала отношение към конкретния правен спор.
Ищцовата банка твърди, че
кредитополучателят и солидарният длъжник не са изпълнили надлежно основното си
задължение за заплащане изцяло и в срок месечните вноски, при което с оглед неизпълнението
ищецът се е възползвал от правото си съгласно чл. 17 от Анекс от 13.02.2014 г. да
обяви кредита за предсрочно изискуем, в т.ч. да пристъпи към незабавно
събиране на изискуемите суми. Датата, на която кредитът е обявен за изцяло
предсрочно изискуем е 27.08.2015 г., за което са били уведомени
кредитополучателя и солидарния длъжник чрез нарочни нотариални покани.
Нотариалните покани са представени, като от съдържанието на същите е видно, че ответниците
са уведомени, че са допуснали просрочие
по договора, като към 30.09.2015 г. задължението възлиза на следните
суми: 72 617.78 евро главница,
13 002.21 евро дължими лихви и 155.88 евро такси. Уведомени са, че поради
неизпълнение на договора и анексите към него, кредитът е обявен изцяло за
предсрочно изискуем, считано от 27.08.2015. Отправена е покана за доброволно
изплащане на сумите.
В
тази връзка ответниците поддържат възражения, че предсрочната изискуемост не е
надлежно обявена, тъй като не са налице редовно оформени покани и същите
не са надлежно връчени.
Възраженията, поддържани от ЛИОН ТРЕЙДИНГ ООД че поканите
не изхождат от надлежно легитимирано лице, са неоснователни. Поканите са
подписани от адв. С. П., като към заявлението за издаване заповед за изпълнение
са представени доказателства за редовно упълномощаване – пълномощно в полза на
Адвокатско дружество „П. и партньори“, както и преупълномощаване от
председателя на управителния съвет на адвокатското дружество на адв. С. П. да
представлява банката, вкл. по отношение изготвяне, подписване и изпращане на
уведомления за предсрочна изискуемост. Без значение е обстоятелството, че
подписът на адв. П. върху нотариалната покана до дружеството ЛИОН ТРЕЙДИНГ ООД
не е нотариално заверен. Няма законово изискване за нотариална заверка на подписа,
липсата на каквато да води до недействителност на поканата. В хода на
производството подписът не е оспорен по реда на ГПК, нито пък са ангажирани
доказателства за неистинност на подписа на адв. П.. Представянето на поканата
пред нотариус, който да я връчи на адресата, представлява действие от
техническо естество, поради което са ирелевантни възраженията на
дружеството-ответник, че нямало данни какъв бил статута на лицето Д.С., което е
представило нотариалната покана пред нотариус Н.Л..
Поддържат се възражения от ответницата М., че
нотариалната покана е връчена в нарушение разпоредбите на чл.50 ЗННД във връзка
с чл.47 ГПК, като се посочва, че за да
се прибегне до уредения в чл. 47 ГПК способ за връчване, е необходимо лицето да
е търсено поне 3 пъти в рамките на повече от месец и то във време, което е
обичайно за пребиваване на адреса. Възразява се, че не са посочени конкретните
часове на извършените посещения, същите не са в разстояние поне на един месец,
не е приложено самото уведомление, което е било залепено.
Възраженията за нередовност на връчването не се споделят
от съда. Към момента на осъществяване на процедурата не е имало законово
изискване посещенията да са в рамките поне на един месец. В случая е
удостоверено, че са извършени посещения на трите посочени от помощник-нотариуса
дати, при които лицето не е намерено, както и трето лице, което да получи
нотариалната покана. Няма правно основание да се приеме, че за банката е
съществувало задължение да търси лицето и на адреса, където се намира закупения
с усвоената сума от отпуснатия кредит недвижим имот, тъй като няма данни ответницата да е заявила такъв адрес за
кореспонденция пред банката. Удостоверено е извършването на посещенията на
посочените дати, обстоятелството, че адресатът не е намере, както и друго лице,
което да получи поканата, залепването на уведомление по чл. 47, ал.2 от ГПК на
конкретно посочена дата, както и обстоятелството, че в двуседмичния срок по
закона адресатът не се е явил да получи предназначената за него покана.
По делото са приети основно и допълнително заключения на
съдебносчетоводна експертиза, които се възприемат от съда като компетентно
изготвени и неоспорени от страните.
В първото заключение, в резултат на направените от вещото
лице подробни констатации и изчисления, се потвърждава по размер претенцията на
банката за главница е ли лихви към датата на подаване на заявление за издаване
заповед за изпълнение.
Съдът намира, че относимо към настоящия спор е и допълнителното заключение, в което е даден
отговор на въпроса какви биха били дължимите суми от кредитополучателя към
датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, ако се приеме, че
оспорените като неравноправни клаузи са нищожни, т.е. задълженията, начислени
от банката въз основа на тези клаузи, са
недължими, респ. внесените суми, с които банката е погасявала счетоводни
такива задължения, се отнасят за погасяване на задълженията за лихви и главници.
Вещото лице е мотивирало извод, че в последния вариант
към датата на сключване на анекса от 13.02.2014 г. редовната главница възлиза
на 70 435.85 евро, като няма
просрочена главница, няма дължима такса управление, няма дължима
просрочена договорна лихва, няма дължима наказателна лихва и е налице
надвнесена сума от 704 евро. В този смисъл са и дадените от вещото лице устни
обяснения в открито съдебно заседание.
След извършване на съответните преизчисления е
констатирано, че към 27.08.2015 г. са
налице просрочени задължения по кредита в размер на 410.89 евро главница и
4 975.36 евро лихви. Т.е. и
след зачитане нищожността на оспорените като неравноправни клаузи към дата
27.08.2015 г. е налице допуснато просрочие на задълженията по кредита, което
представлява материалноправно основание съгласно клаузите на т. 17 от анекса от
13.02.2014 г. за обявяване предсрочната изискуемост на целия кредит.
При това положение и с оглед изчисленията на вещото лице
в допълнителното заключения съдът намира, че по отношение на главницата
искът се явява основателен за сумата 70 435.85 евро – това е размерът на главницата към датата на
анекса от 13.02.2014 г., като по отношение на главницата не се констатират
извършени погашения. За разликата до
претендирания размер от 72 617.78
евро искът се явява неоснователен и
недоказан и следва да се отхвърли.
Съобразно променения размер на
главницата вещото лице е изчислило дължимата договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 25.02.2015 г. до 27.08.2015 г. – таблица 14 от допълнителното заключение,
който възлиза на 3 541.14 евро. Няма конкретни данни в заключението, от които
да се мотивира извод, че посочените договорни лихви за този период следва да се
считат погасени, поради което съдът намира, че в тази част искът следва да се
уважи до посочения размер, а до пълния претендиран размер от 3 651,13 евро да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
По отношение на претенцията за лихва
върху просрочена главница по чл. 4.2. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от
25.02.2015 г. до 14.12.2015 г. съдът намира, че искът е доказан по
основание и такава лихва се дължи. Чл.
4.2 от анекса от 13.2.14 г. предвижда по същество обезщетение за забавено
плащане на просрочената главница в посочените конкретни лихвени размери. Както
се посочи по-горе към 25.8.2015 г.
просрочената главница е в размер на 410.89 евро, а след обявяване на
предсрочната изискуемост – 70 435.85 евро.
В основното и допълнително
заключение на вещото лице липсват конкретни изчисления за размера на дължимата
лихва върху просрочена главница при този посочен размер. При това положение
следва да се направят самостоятелни изчисления от съда, като се вземат предвид
данните в заключителната част на основното заключение /л. 340/ по отношение
начина на формиране на претенцията за лихва върху просрочена главница и се
съобрази обстоятелството, че главницата от 27.08.15 възлиза не на
72 206.88 евро, а на 70 435.85 евро. В тази връзка и след извършване
на съответните изчисления съдът приема, че искът в тази част е основателен за
сумата 4 025.67 евро, за която го уважава, а за разликата до пълния
предявен размер от 4 119.31 – отхвърля като неоснователен.
По отношение претендираната наказателна лихва при просрочие по по чл.4.1. от Анекс от 13.02.2014 г. за
периода от 25.02.2015 г. до 14.12.2015 г. в размер на 891,59 евро искът се
явява изцяло неоснователен предвид приетото от съда, че клаузата на т. 4.1 от
анекса от 13.02.14 г. е нищожна поради неравноправния си характер.
Същото важи и по отношение на
претенцията за 159.88 евро – дължима такса по Тарифата на Банката, за
която сума също се приема, че се претендира въз основа на нищожна клауза от
договора и анексите към него.
По отношение на претенцията за
сумата 7 479,85 евро – просрочена лихва
(миграция) по чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г.,
състояща се от компенсиращата вноска, дължима на 25.02.2015 г. и дължимата
лихва в размер на 3 765,31 евро, с
падеж 25.02.2015 г.
Сумата 3 765.31 евро е
посочена в анекса като дължима към датата на сключването му – 13.2.14 г.
Съобразно приетото в допълнителното заключение на вещото лице, цитирано и
по-горе, към датата на сключване на този анекс не е налице дължима просрочена
договорна и наказателна лихва. При това положение се налага извод, че сумата от
3 665.31 евро е недължима.
Компенсиращата вноска, дължима
на 25.02.15 г., се претендира да е в размер на 3 714.54 евро. В т. 7.1 от
анекса са уговорени 12 броя вноски с гратисен период по главница, считано от
13.02.2014 до 25.01.2015, включително лихва в размер на 150 евро от всяка
начислена месечна лихва върху редовна
главница. Уговорено е плащане на компенсираща вноска, състояща се от разликата до пълния размер на начислената
лихва за редовна главница в периода 13.02.2014 – 25.01.2015, като считано от
25.2.15 се заплаща пълния размер на месечната текуща лихва върху редовна
главница.
Съобразно данните в допълнителното
заключение – таблица 12 – 15, както и констатираните плащания, както и данните
по таблица 20, съдът приема следното: към 27.8.15 т. дължимата лихва е в размер
на 4 975.36 лв. Претендираната компенсираща вноска представлява част от
тази дължима лихва. Предвид обстоятелството, че се присъжда лихва в размер на
3 541.14 евро за периода 25.2.15 – 27.8.15, за доказан размер ра
компенсиращата вноска следва да се приеме разликата от 3 541.14 евро до
констатирания общ размер на дължима лихва от 4 975.36 лв. Или искът в тази
част следва да се уважи до размер на 1434.22 евро.
За разноските:
Съобразно уважената част от исковата претенция ищецът има
право на разноски, в размер на 9 634 лв.,
по отношение на разноските, направени в исковото производство.
Съобразно отхвърлената част от иска ответниците имат
право на разноски в размер на 604 лв.
Или по компенсация ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищеца направени разноски за настоящето дело в размер на 9 030 лв.
В полза на ищеца съобразно уважената част от иска следва
да се присъдят и разноски за заповедното производство в размер на 6 489
лв.
Ето защо съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „УНИКРЕДИТ
БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Св. Неделя“ № 7, С.Г.М.
ЕГН ********** с адрес: ***, и „ЛИОН ТРЕЙДИНГ“ ООД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Българска морава“ № 85, че
С.Г.М. ЕГН ********** и „ЛИОН ТРЕЙДИНГ“ ООД ЕИК *********
дължат на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК
********* солидарно следните суми,
за които е издадена заповед за изпълнение № 9657/16.12.2005 г. по ч.гр. д. № 16879/2015 г. по описа на ПРС, ІІI бр. с., поправена по реда на
чл. 247 ГПК с Определение № 10922/15.12.2016 г. и изпълнителен лист към нея, а
именно:
-
70 435.85 евро - главница, дължима по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2742489 от 24.06.2010 г., Анекс от 30.07.2010
г., Анекс от 20.11.2012 г. и Анекс от 13.02.2014 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /15.12.2015 г./ до
датата на изплащане на вземането
- 3 541.14 евро - договорен лихвен процент
(възнаградителна лихва) по чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до 27.08.2015 г
- 4 025,67 евро – лихва върху просрочена
главница по чл. 4.2. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до
14.12.2015 г.;
- 1434.22– просрочена лихва (миграция) по
чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г.
като ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН иска в
следните му части:
- за разликата над
70 435.85 евро до 72 617.78 евро – главница
- за разликата над 3 541.14 евро до 3 651,13
евро – договорен лихвен процент
(възнаградителна лихва) по чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до 27.08.2015 г.
- за разликата над 4 025,67 евро до 4 119.31 евро - лихва върху просрочена
главница по чл. 4.2. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от 25.02.2015 г. до
14.12.2015 г.;
- за разликата над
1 434.22 евро до 7 479,85 евро - просрочена лихва (миграция) по
чл. 7.1. във връзка с чл. 4а от Анекс от 13.02.2014 г. , състояща се от
компенсиращата вноска, дължима на 25.02.2015 г. и дължимата лихва в размер на
3 765,31 евро с падеж 25.02.2015 г.
- 891,59 евро – наказателна
лихва при просрочие по чл.4.1. от Анекс от 13.02.2014 г. за периода от
25.02.2015 г. до 14.12.2015 г.;
- 159.88 евро – дължима такса по
Тарифата на Банката.
ОСЪЖДА С.Г.М. ЕГН ********** с адрес: ***, и „ЛИОН
ТРЕЙДИНГ“ ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Българска морава“ № 85 да заплатят на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Св. Неделя“ № 7, направени разноски както
следва:
-
9 030 лв. – разноски по настоящето т.д. №477/16 г. на
ПОС
-
6 489 лв. – разноски за заповедното производство по
ч.гр.д. № 16879/2015 г. по описа на Пловдивски
РС, ІІI бр. с.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок
от връчването му на страните с въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд.
СЪДИЯ: