Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 19.12.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на дванадесети декември през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Цветелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 584 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.197, ал.2 от ДОПК.
Образувано е по жалба на Л.Х.Б. ***, чрез процесуалния
му представител, против решение № 256/28.08.2019 г. на М.К. - директор на ТД на
НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу постановление за
налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190018-022-0063883/30.07.2019 г.,
издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна. С
посоченото постановление е наложен запор върху налични и постъпващи суми по
банковите сметки на жалбоподателя в „Банка ДСК“ ЕАД за сумата от общо 7185,68
лева, от които 5668,21 лева – главница и 1517,47 лева – лихва. В жалбата се
релевирани оплаквания за незаконосъобразност на решението и потвърденото с него
постановление поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.
Жалбоподателят сочи, че запорът е наложен върху несеквестируема част от сумата
по банковата му сметка, която част била в размер на 500 лева, поради това, че
семейството му се състои от двама души – от него и съпругата му. Иска се
отмяната на оспореното решение и потвърденото с него постановление на публичния
изпълнител.
В
придружителното писмо, с което преписката е изпратена в съда, ответникът по
жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител,
изразява становище за нейната недопустимост поради липса на правен интерес,
респ. за неоснователността й по съображенията, посочени в мотивите към
оспореното решение.
Съдът, като съобрази становищата на страните, след служебна проверка по чл.160, ал.2 вр. с чл.144, ал.2 от ДОПК на
законосъобразността и обосноваността на оспорения акт, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат
от него, в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалване по
административен ред и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Следва да се отбележи, че възражението
на ответника по жалбата за липса на правен интерес от оспорването, тъй като
жалбоподателят бил изпълнил доброволно публичните си задължения, е
неоснователно. От доказателствата по делото се установява, че задълженията са
погасени чрез преведена по сметка на ТД на НАП Варна сума от третото задължено
лице - „Банка ДСК“ ЕАД след издадено разпореждане за изпълнение на запорно
съобщение, а не доброволно от длъжника. Самото обстоятелство, че публичните
вземания са изцяло събрани, видно от представените разпореждания за
разпределение на суми и от справката за актуалното състояние на общите публични
задължения, също не лишава жалбоподателя от правен интерес да обжалва акта, по
силата на който запорът е бил наложен. Макар и допустима, разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна.
Обжалваното решение
и постановлението на публичния изпълнител, потвърдено с него, са издадени от
компетентни органи в кръга на предоставените им правомощия по чл.195 и чл.197,
ал.1 от ДОПК, в съответната писмена форма и са мотивирани. Спазени са
разпоредбите по издаването им и не са допуснати съществени нарушения,
обосноваващи основание за обявяване на нищожност или незаконосъобразност на
процесуални основания.
За да отхвърли
жалбата, директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че в запорното съобщение с
изх. № С190018-003-0062591/30.07.2019 г., изпратено на третото задължено лице – „Банка ДСК“ ЕАД в изпълнение на оспореното пред
него постановление на публичния изпълнител, се съдържат указания до банката да
не бъдат запорирани суми по сметката на жалбоподателя, които попадат в обхвата
на чл.213, ал.1, т.3 и т.5 и ал.2 от ДОПК. В самото запорно съобщение изрично е
посочено, че не следва да се запорират суми в размер до 250 лева за всеки член
от семейството на жалбоподателя и вземания за пенсия в размер до 250 лева
месечно.
Решението е
правилно и при неговото постановяване не е нарушен материалният закон. На първо
място следва да се разграничат общите основания за отмяна на обезпечителните
мерки по чл.197, ал.3 от ДОПК, които не са поставени в зависимост от вида на мерките, от специфичните основания по
чл.198, ал.3 от ДОПК, свързани с несеквестируемостта на имуществото, върху
което те се налагат, които касаят само запора и възбраната.
Разпоредбата на
чл.197, ал.3 от ДОПК предвижда, че съдът отменя обезпечителната мярка, ако
длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова
гаранция или държавни ценни книжа, ако не съществува изпълнително основание или
ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки
по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал.5. Твърдения и доказателства за наличието на
посочените обстоятелства по делото липсват.
Според чл.198,
ал.3 от ДОПК запор и възбрана за публични вземания не могат да се налагат върху
имуществата по чл.213 от същия кодекс. Именно на последната норма и конкретно на
чл.213, ал.1, т.3 от ДОПК се позовава и жалбоподателя, който твърди, че
публичният изпълнител е допуснал нарушение на закона, което не било отстранено
и при оспорването на постановлението по административен ред, като наложил запор
върху сметката му в „Банка ДСК“ ЕАД и върху несеквестируемия остатък от общо
500 лева за двучленното му семейство,
състоящо се от него и съпругата му. Оплакването е неоснователно.
В запорното
съобщение с изх. № С190018-003-0062591/30.07.2019 г., изпратено на третото
задължено лице – „Банка ДСК“ ЕАД, публичният изпълнител е дал подробни указания
да не бъде налаган запор върху несеквестируемите суми по чл.213, ал.1, т.3 и
т.5 и ал.2 от ДОПК като е посочил на третото задължено лице техния размер. В
писмо с изх. № 17-10-107343/1/05.08.2019 г. до публичния изпълнител банката, на
основание чл.206, ал.1 от ДОПК вр. с чл.508 от ГПК, е отговорила, че по запорираната
сума постъпва пенсия и на основание чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК сумата до размер
от 250 лева месечно ще бъде предоставена на разпореждане на длъжника. Както се
приема и в мотивите към т.13 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, налагането на запор върху банкова сметка, ***,
трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, не прави тези
постъпления изцяло секвестируеми като секвестируема е наличността по сметката
преди постъпването на последното по ред плащане, тъй като това са спестявания
на длъжника. Това принципно положение за изпълнението по ГПК впоследствие е закрепено и
законодателно в чл.446а от същия кодекс. В случая несеквестируемата част от
последното плащане следва да се определи съгласно чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК – в
размер до 250 лв. месечно.
По делото
липсват данни дали при изпълнение на запорното съобщение, по силата на
разпореждане на публичния изпълнител с изх. № С190018-029-0038666/12.08.2019
г., чрез превеждане на указаната в разпореждането сума от 7206,16 лева по
сметката на ТД на НАП Варна, третото задължено лице е нарушило чл.213, ал.1,
т.5 от ДОПК като след превода остатъка от сумата е бил под визирания в тази
норма, т.е. 500 лева за двучленно семейство. Всъщност по преписката липсват
доказателства за това от колко души се състои семейството на жалбоподателя.
Установяването на този факт пред публичния изпълнител е било в тежест именно на
жалбоподателя. Дори и да се приеме, че публичният изпълнител е имал служебното
задължение да издири от колко члена се състои семейството на последния (в
доктрината и съдебната практика се приема, че в семейството на длъжника влизат
само тези лица, които са свързани с длъжника чрез създадени от него семейни
връзки на брак, произход или осиновяване, т.е. членове на семейството са само
неговия съпруг и деца, вкл.осиновени такива, т.е. то е по-тясно по обхват от
легалното понятие за „домакинство“ по смисъла на § 1, т.2 от ДР на ДОПК), то
предвид съответстващите на закона указания в запорното съобщение евентуалното
нарушение чрез изпълнение върху несеквестируемата част на вземането биха
опорочили не акта по обезпечаване на публичните вземания, а съответното
изпълнително действие. Това изпълнително действие е обективирано в разпореждането
с изх. № С190018-029-0038666/12.08.2019 г. на публичния изпълнител за
изпълнение на запорното съобщение, което е адресирано до третото задължено лице
и в което е указана конкретната сума, която следва да бъде преведена – 7206,16
лева. Ако след изпълнението на това разпореждане остатъкът по сметката на
длъжника е по-малък от 500 лева и при доказан от последния пред публичния
изпълнител брой на членовете на семейството от двама души, то това изпълнително
действие би се оказало незаконосъобразно. Доколкото обаче този порок, както
беше посочено, евентуално би засегнал не налагането на запора, което става с
издаване на постановлението за налагане на обезпечителните мерки и изпращането
на запорно съобщение – чл.200 и чл.202, ал.1 от ДОПК, а неговото изпълнение, посредством
издаването на разпореждане по чл.228 от ДОПК, то и защитата срещу последния акт
е различна – не по реда на чл.197 от ДПОК, а по този на чл.268 от ДОПК, с
каквато жалба съдът не е бил сезиран. В случай, че публичният изпълнител е процедирал
законосъобразно и при изпълнението на запора, но третото задължено лице, в
нарушение на правилата по чл.213 от ДОПК, е удържало сума, по – голяма от
посочената в закона, то отговорност за това ще носи самото задължено лице, а не
публичният изпълнител, която отговорност следва да се реализира по общия ред.
При този изход на делото и на основание чл.161, ал.1, изр.2
и изр.3 от ДОПК съдът намира, че в полза на ответника по жалбата следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение. Предвид липсата на правна и фактическа сложност
на делото това възнаграждение не следва да бъде определяно в размера по чл.8,
ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, който би се оказал прекомерен, а на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. § 2 от ДР на ДОПК юрисконсултското възнаграждение следва да бъде
определено в границите по чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ и
конкретно в размер на 100 лева.
Така мотивиран и
на основание чл.172, ал.2 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на Л.Х.Б., с ЕГН **********,***,
срещу решение № 256/28.08.2019 г. на М. К.- директор на ТД на НАП – Варна, с
което е оставена без уважение жалбата му срещу постановление за налагане на
обезпечителни мерки с изх. № С190018-022-0063883/30.07.2019 г., издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна.
ОСЪЖДА Л.Х.Б.,
с ЕГН **********, да заплати на ТД на НАП – Варна сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението не подлежи
на обжалване.
СЪДИЯ: