Р Е Ш Е Н И Е
№
260598
гр.
Пловдив, 27.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети март две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при
участието на секретаря Елена Димова, като разгледа докладваното от младши съдия
Костадин Иванов в. гр. дело № 218 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Б.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез особения
представител адв. Г.М., против Решение № 261450 от 27.11.2020 г., постановено
по гр.дело № 11382/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII гр. с., с което е признато за
установено, че жалбоподателката дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., следните
суми: 2510,41 лева – главница, произтичаща от договор за потребителски кредит №
CREX-*********, сключен на 11.06.2017 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД, като кредитор, и Б.А.К., ЕГН **********, като кредитополучател, вземането по който е
цедирано на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с Приложение 1 от 18.04.2018
г. към Рамков договор от 27.07.2017 г. за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/; 852,40 лева – договорна лихва за периода 05.11.2017 г. – 05.07.2020
г.; 315,93 лева – обезщетение за забава за периода 06.12.2017 г. – 06.03.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3654/2019 г. на Районен съд – Пловдив. С
обжалваното решение Б.А.К. е осъдена да заплати на въззиваемата страна сумата
от 571,85 лв., представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство, и сумата от 123,57 лева – съдебно деловодни разноски за
заповедното производство.
Жалбоподателят
счита атакуваното решение за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излага
подробни съображения за нередовно уведомяване за извършената цесия преди
образуването на заповедното производство, което обстоятелство препятствало
уважаването на исковата претенция на цесионера. Твърди се, че процесният
договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК,
тъй като шрифтът на същия бил под 12 пункта. Не било отчетено от съда и
възражението за липса на данни относно изпълнението на задължението на банката
да предаде сумата по кредита, в частност да плати на третото лице „Дипол“ ЕООД
сумата за закупената стока, която пък не била получена от жалбоподателката.
Твърди се още, че не била настъпила предсрочната изискуемост на кредита. В
подкрепа на изложеното е цитирана и съдебна практика. По тези съображения се
иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.
В
законен срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, чрез пълномощника юрк. И.Н., в който са изложени подробни
аргументи против твърденията в жалбата и такива в подкрепа на атакуваното
решение, което се моли да бъде потвърдено. Претендира се заплащане на сторените
във въззивното производство разноски.
Окръжен
съд – Пловдив, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема следното от фактическа
страна:
По делото
е безспорно, че в полза на въззиваемата страна е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3654/2019 г. на ПРС,
касателно процесните вземания спрямо длъжника Б.А.К., връчена на последната на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Не се оспорва и приетото, че тези вземания произтичат
от договор за потребителски кредит № CREX-14948343 от 11.06.2017 г., сключен
между жалбоподателката и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, както и че същите
са прехвърлени от първоначалния кредитор на цесионера „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с Приложение № 1 от 18.04.2018 г. към Рамков договор от
27.07.2017 г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/. Договорът за
кредит е сключен за финансиране на длъжницата за закупуване на стоки – спален
комплект „Соната“ за сумата от 2 687 лева, която се явява и главница по
договора. С жалбата не се възразява и относно размера на процесните вземания,
приет от районния съд, а именно 2 510,41 лева – главница по договора, 852,40 лева – договорна
лихва за периода 05.11.2017 г. – 05.07.2020 г. и 315,93 лева – обезщетение за
забава за периода 06.12.2017 г. – 06.03.2019 г. Не е оспорена и представената
от ищеца фактура № **********/11.06.2017 г., издадена от „Дипол“ ЕООД и
подписана от ответницата, съгласно която фактура Б.К. е закупила на лизинг
спален комплект за сумата от 2 687 лв. с ДДС.
Касателно
уведомяването на длъжницата за извършената цесия следва да се посочи от
фактическа страна, че настоящата искова молба, към която е приложено и
уведомление по чл. 99, ал. 3, ЗЗД до Б.А.К. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, е връчена на основание чл. 47,
ал. 5 ГПК. С исковата молба са представени и известия за доставяне, които обаче
не са връчени на ответницата К.
В хода
на първоинстанционното производство са приети заключения по две експертизи. От
заключението по ССчЕ, неоспорено от страните, се установява, че извършените
плащания по процесния договор и отразени в системата на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, са в размер на 545,71 лева, а остатъкът от задължението по
договора бил следния: главница от 2 510,41 лева и договорна лихва от 852,40 лева.
Съгласно заключението по СТЕ процесният договор за потребителски кредит е
написан с шрифт с големина между 10,5 и 12 пункта, като различните пасажи са
написани с различна големина.
Въз
основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен
състав прави следните правни изводи:
Районният
съд е бил сезиран с искова молба по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 ГПК. За да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите по заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3654/2019
г. по описа на ПРС, първоинстанционният съд е приел исковата претенция за
доказана по размер, както и че установените суми са изискуеми и се дължат въз
основа на действителен договор за потребителски кредит, вземането по който е
цедирано на заявителя, за което длъжникът е редовно уведомен по силата на чл.
47, ал. 5 ГПК с връчването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, приложено към
исковата молба.
Въззвният
съд споделя извода на първата инстанция, че уведомлението за извършената цесия
следва да се счита за редовно връчено на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Същото е
било приложено към исковата молба, която, заедно с книжата към нея, е връчена
чрез залепване поради отсъствие на длъжника-ответник от неговия адрес. За
отбелязване е, че трайната съдебна практика (Решение № 148 от 2.12.2016 г. на
ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 25 от 3.05.2017 г. на ВКС
по гр. д. № 60208/2016 г., II г. о., ГК и др.) допуска на длъжника по
потребителски кредит да могат да се връчват книжа с материалноправно значение
по реда на чл. 47, ал. 1-5 ГПК, вкл. и извънсъдебно чрез нотариус на основание
чл. 50 ЗННД. Следователно на още по-силно основание това е допустимо да става и
в рамките на исковия процес, където решаващият въпроса за спорното право съд
непосредствено ще проведе процедурата по уведомяването чрез залепване на
съобщението, без да е необходимо да извършва проверка касателно редовността на
извънсъдебното уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В тази ред на мисли цесията е
произвела действие спрямо длъжника. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за предмета на делото, получаването на уведомлението от цедента, макар
и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от
съда при решаването на спора. Горното се извежда и от цитираната от районния
съд практика на ВКС. Следователно ищецът, както и в атакуваното решение е
прието, е материалноправно легитимиран да претендира процесните вземания и
доколкото мотивите на районния съд, касателно уведомяването на длъжника за
цесията и ефекта от това уведомяване, се споделят и за да не се преповтарят,
въззвния съд на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
По
отношение твърдението в жалбата за недействителност на процесния договор за
заем, поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, то същите се намират за
неоснователни. Действително, текстът на част от приложените към исковата молба
писмени доказателства, оригиналите от които са представени в хода на съдебното
дирене, са с шрифт по-малък от 12 пункта, противно на забраната в посочената
разпоредба. Следва да се отбележи обаче, че с шрифт 10,5 пункта е заглавната
част на Стандартния европейски формуляр, който по своята същност дори не част
от самия потребителски договор, а цели предоставяне на предварителна информация
за потребителя относно параметрите на договора, преди неговото сключване, по
аргумент на чл. 5 ЗПК. С шрифт 11,5 пункта е заглавната част на договора, но
същинското му съдържание е със серифен шрифт 12 пункта, с какъвто е написано и другият
съществен текст на договора за потребителски кредит. Видът на серифния шрифт е Garamong, който е от семейството на Times New Roman. В този ред на мисли се споделя приетото от районния съд, че
длъжницата не е била възпрепятствана от възможността да се запознае със
съдържанието на договора, и същия не е недействителен на основание чл. 22 вр.
чл. 10, ал. 1 ЗПК. Във въззивната жалба не са въведени други евентуални пороци
на договора за кредит, водещи до неговата недействителност. Такива не се
констатират и от въззивния съд, като съображенията на първостепенния за
действителност на договора за кредит се намират за правилни. Следователно
процесният потребителски договор не е недействителен, поради което и
безпредметно се явява да се обсъжда приложението на чл. 23 ЗПК.
За
неоснователно се намира твърдението, че кредиторът не бил изпълнил задължението
си да предаде сумата по кредита, в частност да плати на третото лице сумата за
закупената стока. По делото е представена фактура, издадена от „Дипол“ ЕООД и
разписана от Б.А.К., за продажба на спален комплект, цената за който е платена
чрез кредита по настоящия потребителски договор. Фактът, че жалбоподателката е
подписала фактурата, води до извода, че същата признава да е получила стоките,
а третото лице „Дипол“ ЕООД – сумата за тях.
Въззивният
съд в принципен план споделя твърденията в жалбата, че правилата за обявяване
на предсрочна изискуемост на вземания по потребителски кредити, изведими от т.
18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се прилагат
и по отношение на финансовите институции по ЗКИ, а не само за банките.
Противното би довело до необосновано неравно третиране на правни субекти, които
по естеството си извършват еднаква дейност – предоставяне на кредити. Вярно е и
че по делото липсват данни предсрочната изискуемост да е надлежно съобщена на длъжника
Б.А.К.. Доколкото обаче в хода на делото е настъпила изискуемостта на всички
погасителни вноски, съгласно представения погасителен план (съдебното дирене е
приключило на 28.10.2020 г., а датата на последната погасителна вноска по плана
е 05.07.2020 г.), то обследването дали предсрочната изискуемост е редовно обявена
или не, се явява безпредметно. Съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР №
8 от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението. В случая моментът на обявяване на предсрочната изискуемост, респ.
на настъпване изискуемостта на вземането или отделни негови вноски, би бил от
значение, ако например се оспорваше размерът или срокът на обезщетението за
забава. Такива оплаквания обаче не са въведени от жалбоподателя, а настоящият
съд е ограничен в своята проверка от посоченото в жалбата.
В тази
насока, доколкото процесният договор за потребителски кредит е действителен и
вземането за главницата е основателно, за основателни се намират и вземанията
за възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Искът е уважен от районния
съд съобразно заключението по ССчЕ. В жалбата липсват оплаквания за недоказване
на исковата претенция по размер, а само относно нейното основание. Но оглед на
това, че претенцията на ищеца се намира за основателна, то обжалваното решение
следва да се потвърди изцяло.
Относно разноските:
Предвид изхода на спора в
полза на въззиваемата страна ще следва да се присъдят сторените разноски за
въззивното производство, а именно 245 лв. депозит за особен представител и 100
лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и с оглед задължителните указания в т. 7 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, Б.А.К.
следва да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен
съд – Пловдив сумата от 100,21 лв., представляваща държавна такса за настоящото
въззивно производство.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 261450 от 27.11.2020 г., постановено по гр.дело №
11382/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVIII гр. с.
ОСЪЖДА Б.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***
ЗА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис –
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б.,
сумата от 245 лв. – депозит за
особения представител за въззивното производство, и сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение
за въззивното дело.
ОСЪЖДА Б.А.К., ЕГН **********, с адрес: ***
ЗА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Пловдив сумата от 100,21 лева, представляваща държавна такса за въззивното производство.
Въззивното решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./