№ 183
гр. С., 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на трети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Н.П.Р.
при участието на секретаря А.Е.А
като разгледа докладваното от Н.П.Р. Гражданско дело № 20254150100554 по
описа за 2025 година
Предявен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД във вр.
чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК.
Ищецът М. Е. К., чрез адв.Д. Г. – АК-Л. твърди, че е страна по Договор
за предоставяне на потребителски кредит №** от 11.11.2024г, сключен с
ответника „** ЕООД, по силата на който страните са се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на 4000,00 лева. Посоченият лихвен
процент бил 23%, а посочения годишен процент на разходите бил в размер на
49.11%, определени 12 на брой вноски и обща сума за връщане в размер на
4920,00 лева. Твърди, че в чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от "**" в полза на Дружеството
ответник, като с одобряването от Дружеството кредитор на предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не можела да
се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Изтъква, че едновременно със сключване на договора за заем
кредитополучателят сключил и Договор за поръчителство с посочено от
Кредитора дружество - "**", по който договор било договорено допълнително
възнаграждение в размер на 3920,00 лв., което било видно от екранна снимка
на профила на ищеца. Това се потвърждавало от издадено от ответното
дружество Удостоверение за наличие на задължение където е описано, че
кредитора изисква „такса банкова гаранция“. По този начин, в действителност
общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов
ресурс не е посочената в договора сума в размерна 4920,00 лева, а значително
по-голяма - в размер на 8840,00 лева. Ищецът счита, че договорът за
предоставяне на потребителски кредит е недействителен, тъй като условието
за сключване на договор за поръчителство точно с "**", е на практика
задължително условие за отпускането на заема, а възнаграждението по
1
договора за поръчителство е на практика разход по кредита, без това да е
отразено в ГПР. Допълва, че конструкцията кредитор-дружество гарант е
ноторно известна при небанковите финансови институции, като конструкция с
която се цели заобикалянето на законовите разпоредби относно максималното
допустимото ГПР. Счита че договор а е нищожен, тъй като при
кандидатстване за потребителския кредит онлайн, потребителят е трябвало да
избере гаранция с "**" или Личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено
от кредитора, като при неизбиране на една от двете опции било невъзможно
да се финализира искането, съответно отпускането на кредита. Акцентира, че
съгласно чл.5 на договора за заем, в тежест на кредитополучателя било
възложено да осигури обезпечение от "**" в полза на кредитора, което било
неотменимо условие за получаване на кредитното финансиране, което на
практика не оставяло избор на кредитополучателя дали и какво обезпечение
да предостави. Твърди, че по този начин бил придаден вид че друго лице
поема задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора, като
предоставял реална услуга, за което се плащало възнаграждение, а реално
кредитополучателя плащал огромна възнаградителна лихва. Излага че
възнаграждението по договора за предоставена гаранция е пряко свързано с
договора за паричен заем и представлява разход по него, като в аргумент за
това сочи, че заплащането по него се понася от потребителя, наред с другото
задължение по договора за потребителски кредит. Изтъква, че кредиторът по
договора за потребителски кредит получава плащане на възнаграждението за
гаранта директно в патримониума си комулирано към погасителните вноски.
Твърди че това възнаграждение е пряк разход, свързан с кредита, понеже
същото се дължи, независимо, дали отговорността на гаранта е ангажирана
или не, като същевременно непредставянето на обезпечение по договора за
заем, не водило до претърпяване навреди или увеличаването на разходите за
кредитора, което било следвало да съобрази възможностите за предоставяне
на обезпечение и риска при предоставяне на заем към датата на сключване на
договора, а не след това. Акцентира че процесното възнаграждение води до
неравенство на правата на страните, тъй като се създавали права само за
едната страна –кредитора, която била икономически по силна страна, което не
отговаряло на изискването за добросъвестност. Сочи че възнаграждението за
гаранта, всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора
под формата на скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Отбелязва, че след справка в ТР по партида
на ответника било видно, че едноличен собствен на капитала на „** ЕООД е
дружеството поръчител „**“ и двете дружества били свързани и разделянето
на едно задължение между съсобствени дружества с цел за се заобиколят
разпоредбите на ЗПК относно ГПР било заобикаляне на закона и
противоречало на добрите нрави. Ищеца акцентира, че обстоятелството, че
процесният договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои
ГПР, който значително нараства от посочения в размер на 49,11% с
прибавянето на възнаграждението за предоставяне на гаранция, а последното
е било предварително ясно на кредитора, което водило до пълната
недействителност на процесния договор за заем. Пояснява, че кредитора
привидно бил дал избор накредитополучателя да избира и личен гарант, за
което няма да получи допълнително възнаграждение, но бил запазил правото
2
си да не одобри личния поръчител, без да обяснява на какви изисквания
трябва да отговаря и защо би отказал. Сочи че това на практика, принуждава
потребителя да сключи възмезден договор за поръчителство с "** банк", чрез
който кредитора си гарантирал допълнителна печалба. Заявява, че при
сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, установяваща минималното необходимо съдържание на договора
за потребителски кредит, тъй като макар в договора да бил посочен общия
размер на задължението на потребителя, не е налице яснота относно размера
на отделните задължения, от които е формиран. Това било така, защото не се
установявала общата стойност на задълженията, след включване на
установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за
поръчител. Изтъква че възнаграждението по договора за поръчителство, макар
формално да не се дължи на кредитора, значително оскъпява кредита и следва
да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на
задълженията, като цитира и практика. Посочва целите на определяне на ГПР,
като допълва, че заради това неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване законодателя е уредил като порок от степен,
която изключва валидността на договарянето (чл.22 ЗПК). Сочи че в случая,
кредитора, като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит е
нарушил закона и не може да ползва угворената сделка, като обосновава
недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване
на предвидените в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисквания. Позовава се на
практика на СЕС, а именно - решение по дело С-714/22, с което е прието, че
член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите уговорени към договор за потребителски кредит представляващи
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за
потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по
смисъла на посочения член 3, буква и), която описва като относима. Изтъква,
че в цитираното по-горе решение е прието, че член 10, параграф 2,буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Допълва, че съгласно възприетото в Решение от 15.03.2012 г. по
дело С-453/10 на СЕС записването в кредитния договор на размер на ГПР,
който е по-нисък от действителния представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена
в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29/ЕР. Описва, че това може
да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел, поради което трябвало тази невярна информация да се окачестви
като „заблуждаваща“ търговска практика на основание чл.6, параграф 1 от
Директивата. Добавя и актуална практика на СЕС – дело С337/2023, съгласно
която разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
3
„годишен процент на разходите“. По изложените доводи ищеца счита, че
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. с
чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен
процент на разходите, като посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тази
информация подвеждала потребителя относно спазването на забрната на
чл.19, ал.4 от ЗПК и не му е позволила да прецени реалните икономически
последици от осключването на договора. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено в отношенията между страните, че процесният
договор за предоставяне на потребителски кредит № **/11.11.2024г. е
недействителен на основание чл.23 ЗПК, вр. 11, ал.1т.10 ЗПК. Претендира
разноски. В хода по същество не взема становище. В писмена молба,
представена по делото поддържа исковата молба и моли иск да бъде уважен.
Ответникът „** ЕООД в законоустановения срок е подал отговор на
исковата молба, в който оспорва предявения иск срещу дружеството. Не
оспорва обстоятелството, че между него и ищеца е бил сключен Договор за
потребителски кредит № **/11.11.2024г., по силата на който на ищеца е
отпуснат кредит в размер на 4000 лева, който е следвало да бъде погасен в
срок от 12 месеца. Не отрича, че по силата на чл. 5 от договора ищецът е
следвало да предостави подходящо обезпечение на своето задължение, чрез
поръчителство от „** Банк“ (М.). Противопоставя се на твърдението, че чл. 5
от Договора за кредит бил нищожен, като излага, че поръчителството от „**
Банк“ (М.) не е задължително условие за сключване на кредитен договор.
Изтъква, че кредитополучателят може да избере свой поръчител или този,
предложен от кредитора, така че потребителят сам избира обезпечението.
Сочи че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция са
недопостими, тъй като не са насочени срещу правилната страна - „** Банк“, а
не „** ЕООД. Акцентира, че „** Банк“ е самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на
територията на Република България по силата на свободата на предоставяне
на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е
вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Допълва, че договорът за
гаранция е отделно облигационно правоотношение,по което ответното
дружество не е страна. Счита, че прогласяването на Договора за гаранция за
нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото съдебно
производство няма да произведе сила на присъдено нещо по отношение на „**
Банк“ и така няма да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Поддържа,
че ищецът сам е избрал „** Банк“ (М.) като поръчител в електронния
формуляр и, след като е бил информиран за дължимите такси, е подал
заявление за кредит Заявява, че ищецът е получил преддоговорна информация
по имейл, която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит
ответникът „** изисква поръчителство. Допълва, че ищецът е получил и
документи от „** Банк“, включително Договор за гаранция и след като е бил
информиран, е потвърдил чрез СМС желанието си да сключи договора.
Предвид изложеното ответникът изтъква, че не може да се говори за
заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП. Категорично се
4
противопоставя на твърдението, че ответника е въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми, като счита, че на всеки
етап ищецът е бил информиран за последствията от своя избор, включително
за сумите, дължими на „** Банк“, ако избере нея за поръчител. Сочи, че
претенциите на ищеца не са подкрепени с убедителни доказателства, исковата
молба съдържа общи твърдения, неподкрепени с конкретни факти и
документи, и не представя ясни доказателства за плащания, възникнали
отношения или суми. Акцентира, че твърденията за нарушение на чл.143 от
ЗЗП са неоснователни, а чл.5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца
опция за поръчител, без задължение за сключване, като били подробно
описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към „** банк“,
които ищеца доброволно приел. Поддържа, че договорът за гаранция е
възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, тъй
като е незадължителна. Намира за неоснователно твърдението на ищеца, че
всъщност се касаело за допълнителни разходи, които следвало да се включат в
ГПР, тъй като обезпечението е резултат от оценка на кредитоспособността по
закон. Ответното дружество излага, че в качеството си на кредитор е
предоставил необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е
имал време да избере обезпечение, както и е имал право да се откаже от
договора в 14-дневен срок, но не е упражнил това си право. По изложените
доводи ответното дружество моли съдът да отхвърли предявения иск, като
неоснователен. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В хода по
същество не взима становище.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, намери за
установено:
Представен по делото е договор за предоставяне на потребителски
кредит № ** от 11.11.2024г., сключен между „** ЕООД и ищеца М. Е. К., по
силата на който „** ЕООД се задължил да предостави на ищеца потребителски
кредит, в размер на 4000,00 лева и при условия посочени в договора, след
одобряване на подаденото от кредитополучателя заявление. Лихвеният
процент на договора за кредит е 23% и ГПР 49,11%. Погасяването на кредита
следвало да се извърши на 11 погасителни вноски, като падежа на първата
вноска бил на 11.12.2024 г. Съгласно чл. 5 от договора за кредит, заемът се
обезпечавал с поръчителство, предоставено от **, в полза на кредитодателя,
като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на
кредита. Наведено е твърдение от страна на ищеца, че на същата дата е бил
сключен договор за поръчителство с посочено от ответника дружество **,
което не се спори. Уговорено било, че кредитополучателят дължи и
заплащането на възнаграждение на дружеството гарант в общ размер 3920,00
лева, което не се спори от ответното дружество.
От установеното съдът направи следните правни изводи:
Предявения иск е с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД във
вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК за признаване на установено в
отношенията между страните, че договор за предоставяне на потребителски
кредит № ** от 11.11.2024г., сключен между М. Е. К. и „** ЕООД е
недействителен.
5
По делото не е спорно между страните, а и от събраните писмени
доказателства се установява, че на 11.11.2024г. между ищеца М. Е. К. и
ответното дружество „** ЕООД бил сключен договор за потребителски кредит
№ **, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в
размер на 4000,00 лева, като последният се е задължил да върне сумата, ведно
с уговорената възнаградителна лихва, на погасителни вноски, за срок от 12
месеца, видно от представения договор.
Не е спорно между страните, че на 11.11.2024 г. между ищеца М. Е. К. и
** бил сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който
ищеца дължал възнаграждение в размер на 3920,00 лева, което се установява
от представената екранна снимка от профила на ищеца в платформата на
ответното дружество.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит. Ищеца има качество на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките
на своята професионална или търговска дейност. Като потребител разполага
със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно и които следва да се преценяват при
основателността на иска. По отношение на действителността на договорите за
потребителски кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22
ЗПК. Съдът, като взе предвид наведените от ищеца твърденията, за
недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т
10 от ЗПК, намира същите за основателни. Съгласно изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Следователно годишният процент на разходите следва
да бъде включено оскъпяването на кредита, което включва не само дължимите
лихви, но и таксите и комисионните, които заплащат кредитополучателите.
Като взе предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, където нормативно е
предвидено начина на формиране на годишният процент на разходите по
кредита, съдът намира, че в него следва да се включат разходите по сключения
от ищцата с дружеството ** Договор за предоставяне на поръчителство от
11.11.2024г. След като съгласно чл. 5 от договора за потребителски кредит
усвояването на сумата по кредита, е обусловено от предоставяне на
обезпечение от посочено от „** ЕООД дружество **, вследствие на което е и
сключения договор за предоставяне на поръчителство, по който било
уговорено възнаграждение в размер на 3920,00 лева, то последното се явява
компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
6
дефиниция в пар. 1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход. Т.е. всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено
заплащането от ищцата на възнаграждение за поемане на поръчителство от
свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която
произтича от договора за кредит и която е задължително условие за усвояване
на кредита. Следователно в случая посоченият размер на ГПР не отговаря на
действителния. От страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП, като в чл.3 от договора е
посочена обща сума, дължима от потребителя по кредита от 4920,00 лева, без
в нея да е включено възнаграждението, което ищеца се задължава да плати на
поръчителя и стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения
ГПР, което не се спори и от ответника. По този начин макар формално да се
изпълнени изискваният на закона за съдържанието на договора за
потребителски кредит, кредиторът е действал в противоречие с принципа на
добросъвестността, като не е предоставил коректна информация относно
общия размер на кредита на получателя. По този начин потребителят бил
лишен от възможността разбере икономическите последици от сделката и да
вземе информирано решение дали да сключи договора при тези условия. В
настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 4000,00 лева,
като само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на
3920,00 лева лева, представлява 99 % от сумата по кредита, без да се включват
останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че
след като се прибави възнаграждението по договора за гаранция, ГПР по
договора за заем далеч надхвърля максимално допустимия размер. Така
уговореното възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва,
която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това, от своя
страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение /аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за
дължимост на това вземане. С оглед гореизложеното, макар формално
договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този
7
смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора,
кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
сключена сделка.
Предвид гореизложеното, предявеният иск с правно основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал.1, т.10 и т.20 ЗРК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1-во от ЗЗД за
прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит е
основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото ищецът имат право на разноски. В
производството по делото ищецът е бил представляван от адвокат Д. Г. на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата. Същият
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 950,40 лева,
с вкл. ДДС От страна на ответника е направено възражение за прекомерност
на осн. чл. 78, ал.5 от ГПК и искане да присъди възнаграждение в справедлив
и обоснован размер. В случая, съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г.,
адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански дела се определят при интерес от 1000 до 10
000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лева, а именно
възнаграждението възлиза в размер на 792,00 лева, без вкл. ДДС. Отчитайки
даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС с Решение от 25.01.2024 г. по
дело С - 438/2022 г., задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от
ГПК, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като същите не обвързват съда и могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнагражденията. При съобразяване
на посочените критерии, а именно - обжалваемият интерес в настоящото
производство, че по предмета на делото е формирана трайна съдебна
практика, делото е разгледано в рамките само на едно проведено открито
съдебно заседание, в което ищеца не се явил лично, нито е представляван от
оказалия му безплатна адвокатска помощ адвокат, осъществил защитата му по
делото чрез подадени две идентични писмени становища, по делото са приети
само писмени доказателства и не е бил налице спор по релевантните факти,
както и че минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени
в Наредба № 1 от 09.07.2014 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, служат само за ориентир при определяне на адвокатското
възнаграждение, съдът намира, че справедливо възнаграждение следва да
бъде определено в размер на 480,00 лева, с вкл. ДДС, с оглед представените
доказателства за регистрация по ДДС.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на
ищеца сумата в размер на 196,80 лева, представляваща дължимата държавна
такса.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Е. К. с ЕГН
8
********** от гр. С., ул. „О.“ № 6, ет.3, ап.5 и „** ЕООД, ЕИК **, седалище и
адрес на управление гр. С., ж.к. „М.“ № 3, бул. „**“ № 51, вх.А, ет.9, че
сключеният между страните Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ** от 11.11.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА „** ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление гр. С.,
ж.к. „М.“ № 3, бул. „**“ № 51, вх.А, ет.9, да заплати на М. Е. К. с ЕГН
********** от гр. С., ул. „О.“ № 6, ет.3, ап.5, сумата в размер на 196,80 лева
/сто деветдесет и шест лева и осемдесет стотинки/- разноски в производството
за ДТ.
ОСЪЖДА „** ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление гр. С.,
ж.к. „М.“ № 3, бул. „**“ № 51, вх.А, ет.9, да заплати на адв. Д. Г. от АК Л.
сумата 480,00 лева /четиристотин и осемдесет лева/, с включен ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ по гр. д. 554/2025 г. по описа на Районен съд С..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
9