РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. Пловдив, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско
дело № 20255000500178 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. В. М. против Решение № 10/
15.01.2025 г. по гр. д. № 241/2024 г. на ОС - Кърджали, с което е осъден да
заплати на Д. Р. В. на основание чл. 403, ал. 1 ГПК сумата от 45 219. 31 лв.,
представляваща законната лихва върху паричната сума от 101 000 лв. за
периода 03.02.2020 г. до 13.03.2024 г., в който същата е била внесена като
обезпечение на предявените и отхвърлени искове по гр. д. № 9969/ 2019 г. на
СГС, ведно със законната лихва от 01.04.2024 г.
Жалбоподателят атакува решението с доводи, че претендираните вреди
под формата на законна лихва са произлезли единствено от поведението на
ищеца, който сам се е поставил в невъзможност да ползва предоставената в
залог сума от 101 000 лв., тъй като замяната на първоначално наложената
обезпечителна мярка „възбрана“ е станала по негово искане. Наред с това
оспорва размера на дължимото обезщетение, като поддържа, че ищецът е
можел да предложи в залог банкова гаранция, от която да получава лихва.
1
Предвид изложеното иска да се отмени обжалваното решение, вместо което се
постанови ново, с което да се отхвърли предявения иск.
Въззиваемият Д. Р. В. чрез пълномощника си оспорва жалбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Производството пред ОС – Кърджали е образувано по предявен от Д. Р.
В. против В. В. М. иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, който урежда
правото на обезщетение на ответника за вредите, причинени от обезпечението
на отхвърления против него иск. Вземането за обезщетение по този текст
изисква наличието на следните предпоставки: допуснато обезпечение на
бъдещ или предявен иск, искът да е отхвърлен или да не е предявен в срок и
да са настъпили вреди от допуснатото обезпечение.
Между страните не е налице спор относно изложените в исковата молба
обстоятелства, а именно че Определение № 17478/ 16.07.2019 г. по ч. гр. д. №
9370/ 2019 г. на СГС е допуснато обезпечение на бъдещите искове на В. В. М.
против Д. Р. В. с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД общо за сумата от 101 000
лв. чрез налагане на възбрана върху собствения му недвижим имот - жилище,
съставляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор
№***************, построена в УПИ *-*** в кв. ***, с адрес местност „П.-
Р.“, ул. „Б.П.." №*, район С., Столична община. Искът е предявен в
определения 15 - дневен срок, по който е образувано гр. д. № 9969/ 2019 г. на
СГС.
С Определение № 2620/ 06.02.2020 г. по ч. гр. д. № 9370/ 2019 г. на СГС
по молба на ответника Д. Р. В. допуснатото обезпечение е заменено със залог в
пари по смисъла на чл. 180 - 181 от ЗЗД на сумата 101 000 лв., внесена по
сметка на СГС на 03.02.2020 г.
С влязло сила на 24.10.2023 г. решение по гр.д. № 9969/2019 г. на СГС
предявените от В. В. М. искове са отхвърлени.
По молба на Д. Р. В. с Определение от 17.01.2024 г. по ч. гр. д. № 9370/
2
2019 г. на СГС е отменена наложената обезпечителна мярка и е освободена
внесената по реда на чл.180-181 от ЗЗД като залог сума от 101 000 лв., която е
преведена по банковата му сметка на 13.03.2024 г.
Ответникът В. В. М. оспорва предявения иск с възражение за липса на
причинна връзка на претендираните вреди с допуснатото обезпечение, като
твърди, че ищецът сам се е поставил в невъзможност да ползва средствата,
предоставен в залог, като е поискал замяна първоначално допуснатото
обезпечение.
Настоящата инстанция намира посоченото възражение за
неоснователно. Обезпечението има за цел да запази определено имуществено
благо в патримониума на длъжника, която се постига чрез предвидената в чл.
451, ал. 1 ГПК забрана за фактическо и юридическо разпореждане с него. По
този начин длъжникът се лишава от възможността да се разпорежда с обекта
на обезпечението и да извлича печалба от него. Вредите от допуснатото
обезпечение при неоснователност на исковата претенция са в зависимост от
характера на засегнатото имуществено право: когато обект на обезпечението е
определена вещ, вредата се измерява в пропуснатата печалба, а когато е
парично вземане – в законната лихва. С разпоредбата на чл. 398, ал. 2 ГПК е
предвидена възможност за ответника да замени допуснатото обезпечение на
оценим в пари иск и без съгласието на ищеца със залог в пари или ценни
книги. Посочената разпоредба отчита, от една страна, интереса на длъжника
да се разпореди свободно с имущественото право, обект на обезпечението, за
да минимизира вредите от обезпечението а, от друга, правото на ищеца да
осъществи правата по решението чрез изпълнение върху внесените в залог
пари или ценни книги при евентуално уважаване на исковата претенция. В
хипотезата на замяна на обезпечението при условията на чл. 398, ал. 2 ГПК
вредите произтичат от невъзможността на ответника да се ползва от внесената
в залог сума до нейното възстановяване.
Неоснователно е становището, че със замяната на обезпечението ищецът
сам се е поставил в невъзможност да се ползва от внесената в залог сума от
101 000 лв. То би имало основание само ако замяната е извършена не с цел
ответникът да се разпореди с вещта, предмет на първоначалното обезпечение,
а единствено с намерение да се ангажира специалната деликтна отговорност
по чл. 403, ал. 1 ГПК на молителя в обезпечителното производство, която при
3
обезпечение чрез залог в пари не изисква изрично доказване на вредите под
формата на законна лихва за разлика от вредите от пропусната печалба. В този
случай може да се приеме, че е налице злоупотреба с право, което изключва
отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК, възражение в какъвто смисъл, обаче, не е
релевирано от ответника по настоящето дело. Следователно невъзможността
за ползване на сумата по обезпечението като предпоставка за възникване
правото на обезщетение по чл. 403, ал. 1 ГПК е налице и в хипотезата на
замяна на обезпечението със залог в пари, когато правото по чл. 398, ал. 2
ГПК е упражнено добросъвестно за защита интересите на ответника, както е в
случая. От изложеното се налага извод, че е осъществена хипотезата на
специалната деликтна отговорност по чл. 403, ал. 1 ГПК, пораждаща правото
на ищеца да претендира обезщетение за вредите като пряка последица от
неоснователното обезпечение.
Що се отнася до размера на вредите, обжалваното решение е съобразено
с практиката на ВКС по този въпрос (Решение № 156 от 18.12.2017 г. на ВКС
по т. д. № 449/2017 г., II т. о., ТК), според която вредата в хипотезата на чл.
403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер, със законната
лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и
непосредствена последица от същото това обезпечение. Посоченото
разрешение е съобразено с трайната и непротиворечива практика на ВКС по
исковете за вреди от незаконосъобразно взета мярка за неотклонение „парична
гаранция“, която хипотеза е сходна с хипотезата на неоснователно наложен
запор върху парично вземане, според която размерът на тази вреда се
заключава в заплащане на законната лихва по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според приетата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна
експертиза законната лихва върху внесената като залог сума от 101 000 лв. за
процесния период възлиза на претендирания от ищеца размер от 45 219. 31 лв.
Становището на ответника, че с поведението си ищецът сам е допринесъл за
вредите, тъй като е могъл да предложи замяна чрез залог върху банкова
гаранция, от която би могъл да получава лихва, е неоснователно, доколкото
разпоредбата на чл. 398, ал. 2 ГПК изрично посочва, че замяната може да се
извърши само чрез залог в пари или ценни книжа съгласно чл. 180 – 181 ЗЗД,
които се влагат по банкова сметка на съда.
Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на чл. 10, ал. 3 ЗЗД
първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху дължимото
4
обезщетение. Разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД установява забрана за
олихвяване на изтекли лихви върху просрочени задължения. В случая
независимо от начина на определяне на обезщетението по чл. 403, ал. 1 ЗЗД – в
размер на законната лихва, се касае за отделно вземане, различно от вземането
за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, спрямо което нормата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД е
неприложима и върху което няма пречка да бъде начислена законна лихва най
– рано от датата на подаване на исковата молба.
По изложените съображения, като е уважил предявения иск, окръжният
съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба жалбоподателят В. В.
М. следва да заплати на въззиваемия Д. Р. В. направените във въззивната
инстанция разноски, като в тази връзка следва да се обсъди направеното
възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение в
размер на 3000 лв. Съдът намира същото за основателно, тъй като с оглед
процесуалната ангажираност на пълномощника на въззиваемия във
въззивното производство, изразяваща се в подаване на отговор на въззивната
жалба и участие в единственото по делото съдебно заседание, уговореното
адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. е несъобразено с положения от него
труд във въззивната инстанция, поради което следва да се намали на 1 500 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10/ 15.01.2025 г. по гр. д. № 241/2024 г. на
ОС - Кърджали.
ОСЪЖДА В. В. М. да заплати на Д. Р. В. направените във въззивната
инстанция разноски за адвокат в размер на 1500 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6