Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 09.06.2021
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митеваа, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11054 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.07.2020 год., постановено
по гр.дело №10359/2019 год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, е отхвърлен
предявения от Ц.Е.Г. срещу Д.Г.П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в чувство на оклеветяване, неудобства, болки и страдания, явяващи
се последица от заявените от ответницата по адрес на ищцата клеветнически
твърдения, съдържащи се в подаден от нея по гр.дело №43020/2018 год. по описа
на СРС, ГО, 37 с-в, отговор на искова молба с вх.№5163638 от 15.10.2018 год., а
именно: „Ц.Г. подлага моята доверителка и децата й на
системен психически тормоз" /стр. 3/; „Ц.Г. се намесва в личния живот и на двамата ответници чрез психическо
и емоционално насилие." /стр. 3/; „Тя и двете деца не живеят нормално и спокойно в следствие от
налаганото от ... Ц.Г. психологическо и емоционално насилие." /стр.
4/; Че ищцата „интензивно и
постоянно" отправя към ответницата обиди и клевети „не само пред съда, но и пред близки и роднини,
пред различни органи и институции" /стр. 6/; Че ищцата упражнява „постоянно психическо издевателство върху
децата", както и че проявява „абсолютно
незачитане на правилата и нормите в обществото" /стр. 8/ и „Трайно и постоянно е поставянето на децата
в риск от страна на ищците /Ц.Г./ – чрез подобно поведение и отношение,
несъобразяване със страдащото от злокачествено заболяване малко момче ...
и открита враждебност към собствения
им син." /стр. 8/, като ищцата е осъдена да заплати на ответницата
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на
1 000 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищцата Ц.Е.Г.. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение не разрешавало
правен спор, а прикривало проблеми с голямо обществено значение, като СРС бил
пресъздал несъществуваща фактическа обстановка, което довело до неправилни
изводи. Не отговаряла на истината констатацията, че страните по делото – бивши
снаха и свекърва, са били в много лоши отношения. Техните отношения били
„замразени“ през 2015 год. на ниво взаимно зачитане и уважение.
Разпитаните свидетели от двете страни били потвърдили факта, че те не са се
срещали, разговаряли или карали. Неверен бил изводът, че основателността на
иска си ищцата обосновава с влошените отношения с ответницата. Исковата молба
по чл. 128 била за
лични отношения с внуците и била подадена с цел да се помогне на майката при
отглеждането на децата. В тази молба с нищо не се опетнявало името на двамата
родители, към тях не били отправени обиди, клевети или обвинения. Създавайки
внушението в обжалваното решение, че отношенията между страните са изключително
лоши, СРС бил приел за нормално използването на „по-остри думи". В отговора на исковата молба били отправени сериозни обвинения в сегашно време
в извършени престъпления срещу личността, направени писмено пред съд.
Първоинстанционният съд не бил счел за необходимо да изясни произхода и
същността на проблема. Действително проблемът излизал извън рамките на
обжалваното съдебно решение и се наричал синдром на родителско отчуждение.
Ответницата проявявала значителни усилия, влагала финансови средства и използвала
всякакви методи, за да изключи две деца от живота на баща им и неговите
родители. В подадената искова молба по чл.
128 жалбоподателката била описала своите условия и възможности,
необходими за отглеждането на децата, като поискала да помогне на двамата
родители при тяхното отглеждане, грижейки се безвъзмездно за децата два дни
месечно, разполагайки с всичко необходимо за това. В подадения отговор не се
оспорвали възможностите на бабата по бащина линия и семейството да се грижат за
децата, но в него била изразена ненавист,
злоба, омраза, егоизъм и пр., като авторът му предпочел да обругава, клевети и обвинява. Процесните
изрази имали глаголна форма и сочели на извършването на конкретно действие и по
своя характер те не представлявали изразено мнение, а твърдения, чиято
достоверност подлежала на доказване. Доказаните твърдения съставлявали фактите,
а недоказаните, ако съдържали позорни обстоятелства, се считали за клевети.
Твърдението „ищцата интензивно
и постоянно отправя към ответницата обиди и клевети, не само пред съда, но и пред близки и роднини,
пред различни органи и институции", било невярно, което се потвърждавало
от казаното от свидетелите, че страните не са се виждали четири години. По
подобен безспорен начин била доказана и неверността на твърденията за
упражняван системен тормоз и насилие, за постоянно издевателство, поставяне в
риск и пр. Правото на свободно изразяване според чл. 39, ал. 2 от Конституцията
на Република България, не можело да се използва за накърняване на правата и
доброто име на другиго и за призоваване към разпалване на вражда или насилие
над личността. Процесните изрази съдържали обвинение в извършено престъпление,
които СРС бил приел за мнение, като не бил отчел различията между понятията
закана, призоваване и обвинение, поставил знак за равенство между тях и ги
определил като изразено мнение. Неправилен бил и изводът, че отговорът с
отправените обвинения е „подписан и изхожда не от П., а от нейния процесуален
представител". От самия отговор личало, че той е подаден от Д.Г.П..
Нейният процесуален представител бил написал това, което му била разкрила
ответницата, а отговорът бил подаден след нейното одобрение. Освен това,
нормата по чл. З ГПК задължавала
и участниците в съдебното производство и техните процесуални представители да
изнасят пред съда само истината. Няма
значение кой бил редактирал, разпечатвал или представил в съда даден документ.
Отговорен за последствията от неговата недостоверност бил само подателят на
този документ. Отправените обвинения в реално извършени престъпления срещу
личността били направени умишлено и с ясното съзнание за тяхната не истинност и
с цел опетняване на доброто име и отнемане правото на лични отношения на
ищцата с нейните внуци. Неправилно СРС бил приел, че по делото не е установено умишлено
и целенасочено поведение на ответницата, като бил пропуснат фактът, че тези обвинения са направени умишлено
писмено пред съд, за което според чл. 286 ал. 1 НК е предвидено наказание
лишаване от свобода от 1 до 6 години. Правото на защита било неотменимо право,
закрепено в чл. 56 от Конституцията на Република България. Според чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република
България, не се допускала злоупотреба
с права, както и тяхното упражняване, ако накърнява права или законни интереси
на други. Всеки имал правото да защитава своето достойнство и доброто си
име – чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България. На това основание и
с такава основна цел била подадена исковата молба от жалбоподателката. От
диспозитива на обжалваното решение личало, че СРС не бил уважил правото на
защита на доброто име, защото лицето опетнило доброто име било използвало
правото си на защита. В конкретния случай СРС бил използвал като основен
аргумент упражненото по чл. 56 право
на защита от ответницата, но бил пропуснал факта, че с упражняването на това
право е накърнено правото по чл. 32 ал.
1 на ищцата да пази своята чест, достойнство и добро име. В обжалваното
решение било прието, че заявеното писмено от ответницата „е негативно за ищцата по настоящото
дело" г-жа Г.. Този извод означавал, че съдът е приел по основание предявения иск. Обвиненията в системен
тормоз, насилие, издевателства и пр. не просто влияели негативно на някого; за тях
се търсела наказателна отговорност. Тези обвинения СРС бил приел като форма на защита. Изводът, че „употребените от ответницата П. изрази нямат
нито обиден, нито клеветнически характер", противоречал на извода,
че е оказано „негативно влияние". След
като изразите нямали негативен характер, а страните не се били срещали четири
години, нямало основание за поява на негативно влияние. Първоинстанционният съд
бил приел, че няма законова пречка ответницата и нейният представител да правят
персонални оценки на личните качества. В процесните изрази обаче имало предимно
глаголи, но нямало прилагателни имена, с каквито обикновено се правели
персонални оценки. Доказателствата по делото сочели, че действията, описани с
тези глаголи, не се били случвали по времето на процеса, не се били случвали
през последните четири години, а и преди това. Жалбоподателката сочи, че след приключване
на делото СРС бил получил писмени
бележки от ответницата, чието съдържание било останало неизвестно
за ищцата по делото, като в тази връзка следвало да се има предвид нормата на
чл. 149, ал. 3 ГПК. Исковата молба по чл.
128 била подадена по повод твърдението на майката на децата,
че „тя е поела цялата тежест по
отглеждането, а майка и /бабата по майчина линия/ се била нагърбила с
ежедневните грижи". С исковата си молба жалбоподателката искрено и
добронамерено била поискала от съда да се грижи два дни от месеца за децата, за
да намали „тежестта" и „нагърбването" на техните майка и баба. В
отговора на исковата молба не били посочени, тъй като нямало каквито и да било,
битови, икономически, социални, образователни, териториални, времеви,
транспортни или други причини, които да отнемат правото и на децата, и на
тяхната баба по бащина линия, да имат лични отношения. Ако такива били
посочени, то изводите на съда относно поведението на ответницата и правото й на
защита щели да имат смисъл. Въпросният
отговор целял единствено и само да
опетни името на бабата по бащина
линия, чрез приписването на действия, които никога не била извършвала и
представяйки я за аморален, лош и зъл
човек. СРС не бил отчел тези факти и приел, че това е полагащо се право
на защита, независимо че с него чрез
опетняване на името на жалбоподателката се отнема правото на децата и
бабата по бащина линия да поддържат лични отношения, както и правото да бъде
защитено името. В случая била налице злоупотреба с право. Първоинстанционният
съд бил определил поведението на ответницата като право на защита, но не бил
изяснил какво точно защитавала майката. Тя
защитавала стремежа си максимално да ограничи връзките на децата с
роднините по бащина линия. А всяко дете имало правото и задължението да поддържа лични отношения със своите
роднини, така както имало право и задължение да ходи на училище. Ограничаването
на тези права и задължения имало негативен и асоциален характер. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен.
Ответницата по
жалбата Д.Г.П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата била подала отговор по
друго гражданско дело, а именно №43020/2018 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, и
в този отговор се съдържали процесиите изявления. Ищцата обсъждала твърдения на
моята доверителка в отговора по друго гражданско дело и „търсела“ представяне
на доказателства за тези твърдения, направени в друго гражданско производство,
което било недопустимо. Като страна в производство по чл. 128 СК ответницата лично
или чрез упълномощения за това адвокат имала законно право да вземе отношение
по заведено срещу нея дело дали личните контакти с бабата и дядото са в интерес
на децата, като изложи конкретни аргументи за това. Нямало законова пречка тези
аргументи да се изразяват в персонална оценка на личните качества и поведението
на дядото и бабата. Правилно СРС бил приел, че ответницата била сторила това като
реализация на правото й да подаде отговор на исковата молба съобразно чл. 131 ГПК, както и че злоупотреба с право би била налице, когато правото се упражнява недобросъвестно –
не за защита на личните и имуществени
права на ответника, а за да бъдат увредени правата и законните интереси на
другиго; необходимо било ответникът с процесуалното си действие – подаване на отговор на исковата молба, да цели
единствено да увреди ищеца. По делото не били събрани доказателства, че
ответницата е подала процесния писмен отговор целенасочено и с
намерението да оклевети ищцата и да й причини неимуществени вреди, а за да
упражни свое право и задължение в хода на друг съдебен процес. Процесните
израни нямали обиден, нито клеветнически характер. В исковата си молба Ц.Г. си
била позволила да направи множество
клеветнически твърдения и да припише на ответницата извършване на тежки
нарушения срещу финансовата и данъчна система на страната по смисъла на НК. По
делото не било доказано нито настъпването на твърдените от ищцата
неимуществени вреди, нито причинно-следствената връзка с подаването на
процесния отговор и неговото съдържание. В тази насока били събрани множество
писмени доказателства, установяващи здравословното състояние на ищцата и липсата
на връзка между нейните здравословни проблеми, датиращи много години преди
изявленията и поведението на ответницата. Следователно ищцата не била успяла да
проведе пълно и главно доказване на всички кумулативно изискуеми елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Първоинстанционният съд бил
осъществил последователен и
изключително задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства, в
тяхната единна съвкупност и взаимна обусловеност, което било довело до
обосновани и законосъобразни фактически и правни изводи. Във въззивната жалба имало
твърдения, отнасящи се до други отношения между страните, които не били предмет
на настоящото производство. Жалбоподателката се позовавала на твърдения,
отношения и извършени процесуални действия по друго гражданско дело, а именно №43020/2018
год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в, което било висящо. Изложените оплаквания в
по-голямата си част се отнасяли до производството по това друго гражданско
дело, по който СРС бил постановил акт, с който молбата по чл. 128, ал. 1 СК, предявена от Д.В.Г. и Ц.Е.Г. срещу Д.Г.П. и
Владислав Данчев В. била оставена без уважение, като неоснователна, като
производството по това дело продължавало.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав
препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Непозволеното
увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща
от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост
на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата,
3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основният обективен
елемент от горепосочените правопораждащи
фактически състави на деликтна
отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен
интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на
естествените права.
В
разглеждания случай ищцата се позовава на увреждащо поведение на ответницата, изразяващо се в разгласяването на позорни
обстоятелство – осъществено чрез подаването на писмен отговор на искова молба с
вх.№5163638 от 15.10.2018 год. по гр.дело №43020/2018 год. по описа на СРС, ГО,
37 с-в, чрез посочените по-горе изявления.
Обстоятелството,
че на посочената дата ответницата е направила процесните изявления е безспорно по
делото, а и същото се установява от представеното по делото копие от подадения
от нея писмен отговор на исковата молба, по която е било образувано гр.дело
№43020/2018 год. по описа на СРС, ГО, 37 с-в.
При осъществения анализ на съдържанието на процесните изявления въззивният съд приема следното:
Разгласяването
на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено
престъпление е противоправно деяние
– клевета /чл. 147, ал. 1 НК/. С това деяние се накърнява правото на чест и достойнство на
лицето и
положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка. Разгласяването на позорно обстоятелство е
довеждане до знанието на трето лице за такова обстоятелство, което деецът
свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е твърдение за
съществуването на определен факт за пострадалия, отнасящ се до минали или
настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална реализация
/брачна изневяра, побой, тормоз над близки, отсъствие от работа, немарливо
изпълнение на служебните задължения и др./, укорим от гледна точка на
общопризнатите морални норми или отразяващ отрицателни качества на субекта,
характеризиращи го негативно /мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания
и др./, който е от естество да накърни доброто му име в обществото, да
компрометира честта и достойнството.
В този
смисъл твърдението за позорното
обстоятелство трябва да е ясно и да съдържа информация за времевите му и
пространствени параметри и всички релевантни детайли, която да бъде поднесена от разгласяващия като
сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои
твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че
тези обстоятелства са безспорен факт. И това е предпоставено от необходимостта за
установяване на неговата достоверност, подлежаща на доказване в гражданския
процес. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и
субективната интерпретация на тези факти. Освен това обстоятелствата трябва
обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
Безспорно правото на
чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е защитена от
законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на
абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена
личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и
достойнството й. Ако обаче са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат
на проверка за вярност – те съставляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност /правно значение
оценките имат само ако са обидни/. За вярност могат да бъдат проверявани само
твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата – виж в този смисъл Решение
№ 62 от 06.03.2012 год. на ВКС по гр.дело № 1376/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 85 от 23.03.2012 год. на ВКС
по гр.дело № 1486/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 278 от 27.11.2019 год. на ВКС по гр.дело № 1140/2019
год., III г. о., ГК, Решение № 213
от 26.01.2021 год. на ВКС по гр.дело № 970/2020 год., IV г. о, ГК, Решение № 253 от 29.01.2014 год. на ВКС
по гр.дело № 1251/2012 год., III г. о., ГК, Решение № 129 от 11.08.2020 год. на ВКС по гр.дело № 2704/2019
год., IV г. о, ГК, Решение № 116
от 24.07.2020 год. на ВКС по гр.дело № 1960/2019 год., IV г. о, ГК.
СГС приема
на първо място, че по принцип съдържащи се в писмен отговор на искова молба
позорни обстоятелства за другиго не се разгласяват, ако отговорът е подаден до
надлежния орган – съда /те се разгласяват, ако копие от отговора на исковата
молба е подадена до друго лице/.
На
следващо място въззивният съд счита, че съдържанието на процесните изявления на
ответницата не е клеветническо и обективно не съставлява обида. Те представляват
обобщен коментар на факти с негативен оценъчен характер и са мисловно отражение
на личната позиция на ответницата в обсега на прогласеното в чл. 56 и чл. 117,
ал. 1 от Конституцията на Република България и съответните разпоредби на ГПК
право на защита. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права, то може
свободно да се обърне към съда с искане за защита, без да носи други
последствия при неоснователност на претенцията му /възражението му/, освен тези
за разноските по делото, направени от другата страна в съдебния процес.
Изразеното становище по претенция на насрещната страна, т.е. упражняването на
процесуално право, представлява правомерна дейност, която е конституционно
гарантирана. Критичните изказвания, които биха могли да имат негативно влияние
за авторитета на дадена личност, не следва да бъдат изключвани, те могат да
имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение и да
бъдат третирани различно, като несъмнено границите на допустимите коментари и
оценки по отношение личността на възходящ на родител на дете /баба/ са
по-широки, когато следва да бъде охранен интересът на ненавършили пълнолетие
деца /в частност при спорове за лични отношения с близки, за който интерес
съдът е длъжен да следи и служебно/.
В разглеждания случай оценката, която
ответницата е дала за поведението на ищцата, не подлежи на проверка за вярност,
тъй като не съдържа никаква фактология. Както вече бе посочено, оценъчното
съждение, мнението, интерпретацията може да са пристрастни, негативни, но не са
факти, поради което не могат да бъдат подлагани на проверка за вярност. В
случая изказаното от ответницата мнение не следва да се квалифицира като
засягащо достойнството на ищцата, тъй като не цели единствено да я опозори.
Нейната оценка е резултат от субективни процеси на мисловен анализ и тълкуване
на информацията, лични впечатления и предпочитания, различна емоционалност и
вкус.
Негативното
внушение по отношение на личността на ищцата не е направено в недопустима форма
/използваните изрази не надхвърлят добрия тон/, нито е самоцелно, за да бъде тя
увредена, т.е. не е установена злоупотреба с право. Злоупотреба с право е
налице, когато заявеното становище по дело не е направено с цел обстоятелствата да бъдат проверени
и да се вземат необходимите мерки, а когато страната знае, че обстоятелствата са неверни, но въпреки това упражнява правото си на
защита в съответната процесуална форма, за да навреди другиму /чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република Българя/, или да накърни друг обществен
интерес
/чл. 8, ал. 2 ЗЗД/. Страната е добросъвестна
и когато посочените от нея обстоятелства не бъдат установени. Отговорността за вреди от
злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в
недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на
недобросъвестността е в тежест на пострадалия – ищцата /в този смисъл Решение № 758 от 11.02.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1243/2009 год., IV г. о., ГК, Решение № 245 от 5.11.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1734/2014 год., III г. о., ГК, Решение № 53 от
04.04.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1913/2017 год., ІІІ г. о., ГК/.
Следва да
се посочи също така, че съгласно чл. 128, ал. 1 СК, мерки за лични отношения с
бабата и дядото се определят, ако това е в интерес на детето /децата/.
Интересът на детето изисква да бъде извършена конкретна преценка на всички
обстоятелства, имащи отношение към възможността за правилното му отглеждане и
възпитание, за създаване на трудови навици и изграждането му като съзнателна
личност. Съгласно § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, преценката за
най-добър интерес на детето се основава на желанията и чувствата му,
физическите, психически и емоционални потребности, възрастта, пола, миналото и
други негови характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или
има опасност да бъде причинена, както и всички други обстоятелства, имащи
отношение към детето. Мерките за лични отношения на бабата и дядото с детето
следва да се определят при съвкупна преценка на посочените обстоятелства. Интересът
на всяко дете е да расте в нормална семейна среда, като контактува с родителите
си и роднините от майчина и бащина страна. По този начин детето получава
възпитание, подкрепа, придобива опит за различни житейски ситуации.
Отчуждаването от близките, включително от бабата и дядото от майчина и бащина
страна не е в интерес на детето, освен когато те вредят на развитието и
възпитанието му. Когато става въпрос за баба и дядо на детето, то интересът му
да контактува с тях се преценява на плоскостта на установените качества на
бабата и дядото да отглеждат и възпитават детето и на влиянието, което те могат
да окажат на неговата личност. Не са главен критерий отношенията между бабата и
дядото и родителите на детето. Те може да са влошени и дори конфликтни, обаче
това не означава, че детето няма интерес да общува с родните си баба и дядо.
Може да е в интерес на детето контактите му с бабата и дядото да бъдат
прекъснати само ако последните му въздействат по начин, опасен за психическото
или физическото му развитие /например не задоволяват потребностите му от храна,
или от разходка, или го подбуждат да върши противообществени прояви и т.н./ – в
този смисъл например Решение
№ 672 от 18.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 914/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 249 от 6.01.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 351/2019 г., IV г. о., ГК.
В този
смисъл изявленията на ответницата, в част от които се съдържа негативна оценка
на поведението и отношението на ищцата към нея, а в другата част – негативна
оценка за поведението и отношението на ищцата към внуците й, които
обстоятелства по принцип подлежат на проверка от съда, сезиран с искането по
чл. 128, ал. 1 СК, не са израз на злоупотреба с право.
Следователно
и при приложение на неблагоприятните по последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че не е доказан един от
елементите на фактическия състав по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а именно противоправно
действие на ответницата, поради което и само на това основание релевираната
претенция се явява неоснователна, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.07.2020 год.,
постановено по гр.дело №10359/2019 год. по описа на СРС, ГО, 173 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/